за космологията на Аристотел

най-горе вляво е схемата на последователите на Птолемеевата космология, до нея вдясно - на Платоновата космология в "Тимей";
на втория ред вляво - космологията на египтяните; вдясно - на последователите на Тихо Брахе;
най-долу вляво - полу-Тиховата космология; най-долу вдясно - системата на Коперниканците;
(щракнете върху изображението, за да го видите по-добре)



“За небето” и “За възникването и загиването”, или за космоса и за нашата представа за него

(от предговора към нашето издание на двата текста, С., 2006, изд.СОНМ)

Цел на практическото знание е действието,
а на знанието за природата –
явлението да се обясни така, че да съответства
най-добре на сетивното възприятие.
“За небето”, кн. Гама/ІІІ, гл. 7

В това книжно тяло българският читател получава два от най-важните текста от Аристотеловия корпус – “За небето” и “За възникването и загиването”. Те често биват издавани заедно, което направихме и ние – преводачите, редакторът и издателите на тази книга.
За какво става дума в тези две текста и защо те са издадени заедно? “За небето” и “За възникването и загиването” ни представят Аристотеловото разбиране за космоса и за четирите стихии, или четирите елемента, които го изграждат. И двата текста са част от Аристотеловата втора философия или “физиката”, философията на природата на Аристотел. В Аристотеловия Corpus (академичното Берлинско издание от 1831 г., подготвено от Имануел Бекер ) “За небето” следва “Физика”-та, а “За възникването и загиването” следва “За небето”. Взети заедно, като една текстова цялост от 6 книги, “За небето” и “За възникването и загиването” са се оказали едни от най-влиятелните текстове в историята на философията и науката, в историята на човечеството. Макар че първият от тях е наречен “За небето”, той е много повече космологически и космографски, а не астрономически текст и макар че вторият има заглавие “За възникването и загиването” от съдържанието му става ясно, че във вечния – според Аристотел – свят, няма нито абсолютно възникване, нито абсолютно загиване.

В тези два текста “небе”, или “свят” и “космос” са различни думи, които се отнасят към цялото съществуващо по един и същ начин. Те обозначават вселената като цяло и изразяват нейния съвършен порядък. В това отношение Аристотел е прилежен ученик на Платон, който в целия монолог на Тимей в едноименния диалог синонимизира “небе” или “свят”, “космос” и “порядък”. Ето например какво се казва за божествения вид в живото същество-космоса, създаден от демиурга: “Той изработил божествения вид предимно от огън, за да бъде с най-блестяща и най-красива външност, наподобявайки Вселената, го направил съвършено кръгъл, поставил го при разума на най-могъщото и му поръчал да следва Вселената; разпределил го около цялото Небе в кръг, та Светът като истински космос – ред – да представлява разнообразие в своята цялост ”.

Аристотел наследява тази раздвижена диалектическа синонимизация на “небе”, “свят” и “космос”, но не може да се въздържи от това да не дисциплинира и да не подреди няколкото основни смисъла на тази дума ouranos. Прави го в централната 9 глава на книга Алфа. “За да си изясним предмета на изследването, нека първо кажем, какво наричаме „небе" и в колко смисъла употребяваме тази дума. Едно значение на „небе" е същността, принадлежаща на най-крайната периферия на Вселената; също това е природното тяло, намиращо се в крайната периферия на Вселената. Обикновено наричаме „небе" онова, което е най-крайно и най-горе, и където смятаме, че е установено всичко божествено. Друго значение на „небе" е непрекъснатото тяло в най-крайната периферия на Вселената, в което се намират луната, слънцето и някои от звездите: и казваме, че тези неща са на небето. Освен това наричаме „небе" тялото, което е обхванато от крайната периферия - защото обикновено определяме като небе цялото и вселената” .

Ето това са основните теми в текста, наречен “За небето”: обсъжда се не само небето в тесния смисъл на думата, сиреч най-външната небесна сфера, космическата периферия, но и божественото и безсмъртно тяло, което го изгражда - етерът, както и целият космос, обхванат от него и четирите основни стихии, които го изграждат. “За възникването и загиването” се съсредоточава върху тях и върху изградените от тях съставни неща, за да обясни движението, пораждането, изменението и погиването на нещата в космоса-порядък.

Основните твърдения на Философа в тази текстова цялост от два “трактата” и 6 книги са:

Космосът е един-единствен, или светът е един-единствен. Няма други светове извън него, тъй като извън него няма нито място, нито празно. Друг космос не е имало в миналото и няма да има в бъдещето. Този един-единствен космос, който съществува сега, е съществувал винаги и ще продължи да съществува вечно.

Безкрайното не съществува като актуална безкрайна протяжност. То е мислимо като безкрайна делимост, като безкрайно осъществяване на времето и като безкрайно осъществяване във времето. От това следва, че космосът е краен в своята пространствена протегнатост и че има най-външна периферия, а от безкрайното осъществяване на съществуващото във възможност следва, че светът ще съществува вечно.

Има още едно твърдение, което за Аристотел също е важно и което обикновено остава недогледано и подведено под утвърждението за несъществуването на действителната пространствена протяжност. Не само, че няма пространствена безкрайност и не само че няма безкрайно много светове, но няма и няколко свята. Съществуването на няколко космоса – повече от един, но краен, а не безкраен брой – е предположение, което той също много внимателно анализира и опровергава в “За небето”.

Има четири основни стихии, или четири “първи тела”, четири първи елемента – земята, водата, въздухът и огънят, които не само имат своите присъщи по природа движения, но и своите собствени места в космоса, които са им присъщи по природа. Аристотел не се колебае да нарече местата на стихиите техни “домашни места”. Космосът е дом за стихиите и те са неговите четири основни обитатели.

Освен четирите стихии има и едно друго, по-особено и в някакъв смисъл нетелесно тяло – то е онова, от което е изтъкана най-външната космическа сфера и което вечно бяга в себе си. Поради това свое вечно движение то е безсмъртно и е наречено “вечнобягащото” – сиреч “етер”. При Аристотел това божествено и безсмъртно нетелесно тяло изтласква световната душа на Платон и застава на нейно място. Да добавим и още нещо, което е по-непознато. Заменянето на световната душа с етера в космологията е подпомогнато и от една друга ключова идея, представена в биологическите работи на Аристотел – съществуването на т.нар. вродена пневма и на т.нар. психична топлина, които са разпрострени навсякъде, дори и сред пясъка, тинята и калта. Според написаното в “За раждането на животните” вродената пневма и съдържащата се в нея психична топлина е аналог на стихията, от която са изградени звездите и е извор на самозараждането на най-миниатюрните живи същественца даже там, където обикновено не може да се предполага самопоявяване на живот .

Една друга основополагаща космологическа идея, която Платон в “Тимей” и Аристотел в “За небето” споделят е, че светът има център, и Земята има среда, като центърът на космоса и на Земята съвпадат.

Да спрем дотук, за да добавим нещо важно. С почти всички тези твърдения за космоса биха се съгласили почти всички по-ранни гръцки философи. Разбира се, само атомистите не биха се съгласили с отричането на действителната пространствена протяжност и с утвърждаването на един-единствен космос не само като актуално съществуващ сега, но и като единственият, съществувал преди и единственият, който ще съществува в бъдещето. Според тях е имало, има и ще има безкрайно много светове. А само питагорейците не биха се съгласили с твърдението, че център на вселената е Земята. Според тях център на космоса не е нито Слънцето, нито Земята, а едно друго космическо светило, което те наричат “олтар на боговете” или “Зевсова стража”.

Според Платон и Аристотел обаче, Земята е в центъра на космоса. От монолога на Тимей в едноименния диалог на Платон се разбира, че Земята е задвижена около оста си, но според Аристотел това е невъзможно и невярно: тя е в центъра на вселената и е неподвижна. Има още едно фундаментално различие, което провокира критичната полемика на Аристотел срещу неговия учител както в “За небето”, така и в “За възникването и загиването”. То се ражда от принципния спор: как да мислим за космоса – преди всичко като математици или като физици? Както е известно на входа на Академията е имало надпис “Който не е геометър да не влиза” и точно поради това космогонично-космологическият разказ на Тимей в едноименния диалог е геометрично-космологически, математическо-космогоничен. Аристотел не е бил напълно чужд на математическото теоретизиране (и затова ще стане дума по-нататък), но все пак той решително застава на страната на физиката като по-достойна да бъде “втора философия”, асистираща на теологиката.

От всички тези основоположения на космологията и на философията на природата, разгърнати в “За небето” и в “За възникването и загиването”, съвсем на едро скицирани дотук, можем да заключим, че тази текстова цялост, формирана от шестте книги на тези два “трактата” дава изключително важни сведения не само за Аристотеловата философия. С каквото и да се е занимавал той в Ликейона, каквото и да е преподавал и съответно, каквито и да са записките за това преподаване, които днес ние четем като негови “произведения”, винаги преди или паралелно с обосноваването на неговите възгледи се прави и критично преосмисляне или категорична полемика със схващанията на предшествениците му. В това отношение “За небето” и “За възникването и загиването” нямат съперници. Ако сравним какво е съотношението в тях на целия текст към частите, в които се дават сведения за и се спори с теориите на по-ранните гръцки философи и с космогонията на Платон, ще видим, че това са двата най-богати историко-философски текста от Соrpus’a. Поради това те са много важни не само за познаването на Аристотеловата философия, но и за разбирането на досократическата и Платоновата философия, за античната философия изобщо, която на първо място и най-вече е била космология.

Има обаче още няколко важни качества на тези шест книги, формиращи двете произведения, които обясняват световноисторическия им успех и влиянието им в продължение на повече от две хилядолетия . От всички основополагащи твърдения, изброени малко по-напред, Аристотел успява да изгради една цялостна и непротиворечива теория и картина за космоса, която напълно доминира в продължение на почти две хилядолетия. Как той успява да маргинализира далеч по-достоверните - от съвременна гледна точка – космологии на питагорейците и на Платон?
Космологията на питагорейците, според която вселената не е нито геоцентрична, нито даже хелиоцентрична, но и космологията на Платон, според която Земята е в центъра на вселената, но се върти с околоосево движение? Защо Аристотеловата представа за космоса е помела не само тях, но и космологичните модели на Хераклид от Понта (съвременник на Ксенократ и Аристотел) и на античния Коперник – Аристарх от Самос (ок. 320-250 г.)? Защо впоследствие Клавдий Птолемей (живял през първата половина на ІІ век сл. Хр.) се обляга върху този метафизично-космологичен фундамент и чрез него създава астрономическия модел, останал непоклатим още едно хилядолетие и половина ? Отговорите на тези въпроси не са малко и не са лесни, но най-непосредственият от тях е: защото Аристотеловият космологичен модел е изграден върху всекидневния житейски сетивен опит и защото тъкмо такава е целта, с която е промислена и целеположена неговата философия на природата и неговият логос за космоса: “ Цел на практическото знание е действието, а на знанието за природата – явлението да се обясни така, че да съответства най-добре на сетивното възприятие”.

Това прави тези два “трактата” много важни и за епистемологията и за историята на нашето човешко разбиране за света около нас, за нашето всекидневно човешко усещане на света, който ни заобикаля и за трудностите пред възприемането на по-верните, но и по-спекулативни и по-трудно разбираеми обяснения на околното – като това, че Земята се върти с околоосево движение и че тя обикаля около Слънцето, а не то около нея.



схема на Аристотелово-Птолемеевата геоцентрична и геостатична космология


Не ще и дума, това са необикновено важни текстове и за историята на науката и философията на науката, включително и до днес.

Борбата на Коперник (1437-1543), на Галилей (1564-1642) и на Кеплер (1571-1630) срещу геоцентричната и геостатичната космология на Аристотел е изисквала те не просто да я открекат или да се възмутят от нея, а подробно и аргументирано да я опровергаят. Новоевропейската наука успява да създаде нова научна картина на космоса не с голословно заклеймяване, а точно защото изключително внимателно прочита и разбира своя могъщ концептуален противник, доминирал над представите на човечеството от векове. Поради това Галилей е бил по-внимателен читател и се е опитвал да разбере своя опонент далеч по-напрегнато и проникновено от неговите почтителни обяснители, каквито са били ред коментатори-неоплатоници ( като Александър Афродизийски, чийто коментар се е загубил или Симплиций, чийто коментар е запазен напълно), или Тома от Аквино. Най-убедителен пример за продуктивността на критичното промисляне на Аристотеловата космология е Галилеовият “Диалог за двете главни системи на света – Птолемеевата и Коперниковата”, в който са вградени пространни пасажи повече от “За небето” и по-малко от “За възникването и загиването” . Начинът, по който Галилей анализира и вниква в Аристотеловата аргументация и начинът, по който я надмогва, остава поучаващ и до днес, за това как трябва да се спори с една всеобхватна метафизично-космологическа теория - нищо, че признанието за това е дошло по-късно.

Същевременно това, че новоевропейската наука е имала много големи трудности и неприятности покрай пенсионирането на Аристотеловата космология е довело до пренебрегването и незабелязването на много ценни страници от “За небето” и “За възникването и загиването”. Няма нищо по-безперспективно и късогледо от абсолютизираното охулване на Аристотел, пък било то и на схоластизирания Аристотел, заради неговите научни представи или заради космологичната му теория. Философът не бива да бъде демонизиран. Напротив, и до днес неговата философия на природата е незаменима, защото той е мислителят, който създава физиката като втора философия и промисля понятията, с които теоретичната физика и други дисциплини, изучаващи природата, градят своите науки и в наши дни: природа, време, движение, енергия (при това енергия е не само термин или понятие, а дума, която Аристотел е измислил и която преди това изобщо не е съществувала в гръцкия език!), място, празно, делимост-неделимост, маса, обем, плътност, прекъснатост-непрекъснатост. Наистина, тези понятия се промислят и дефинират по-скоро във “Физика” и в “Метафизика”, но без тяхното използване в “За небето” и “За възникването и загиването” не би се получила картината за структурата и вечността на космоса, която те представят. Освен това “За небето” дава допълнителни нюанси на понятията скорост, импулс и ускорение или по-скоро и по-точно казано на Аристотеловия архетип на понятията скорост, импулс и ускорение.




Коперниковият хелиоцентричен космологичен модел




И още. Колкото и да бил е далеч от математиката по дух и колкото и да опровергава своя учител заради фаворизирането на математиката като цяло (особено в “Метафизика”) и заради неговата теория за стереометричния строеж на четирите стихии в частност, Аристотел показва в “За небето” и “За възникването и загиването” специфичен талант за най-абстрактни математически теоретизации каквато е теорията за безкрайностите – в “За небето” при разсъждаването върху и отричането на трансфинитната безкрайност, а в “За възникването и загиването” при промислянето на инфинитезималната безкрайност.

И още. На последните страници на “За небето” са изложени разсъждения, които могат да бъдат четени като теоретичен фундамент на множество бъдещи инженерно-технически начинания. При анализа на тежкото и лекото както в абсолютен смисъл, така и при съотнасянето на едно нещо с други по-тежки или по-леки от него неща, Аристотел пише за възможността както на корабоплаването, така и на въздухоплаването – при това не само на дървени, но и на железни плавателни средства! И това е направен близо век преди прословутото откритие на Архимед, съпроводено с радостното:“Еврика!”

При изреждането на великите културно-технически и цивилизационни идеи на Аристотел, повлияли върху идеите на човечеството за космоса в продължение на векове и хилядолетия, не бива да пропускаме и геолого-географската му теория. Освен одиозното схващане за неподвижността на Земята, в 13 и 14 глава на книга Бета/ІІ той излага много убедителни разсъждения и за нейната сферичност и за нейната не особено голяма величина. Според него, като се преплава морето отвъд Херакловите стълбове (Гибралтар) и се държи посока запад, ще се достигне до Индия. Едно от удивителните неща в Платоновия “Тимей” (25 а и сл.) е това, че когато говори за големината на Земята и за мястото на потъналата Атлантида, Критий споменава, че онова, което е оттатък Херакловите стълбове, е много по-голямо и по-истинско море в сравнение с отсамното, сиреч морето в средата на Земята. При това, добавя Критий, сушата от другата страна на това огромно море е цял континент... С други думи, Платон – неизвестно и необяснимо как - е имал много по-достоверна представа не само за движението на Земята около оста й, но и за общата й география. Както и за много други неща, Аристотел не му повярвал и на края на книга Бета ни убеждава, че всъщност Земята наистина е кръгла, но е много по-малка, отколкото Платон – неизвестно и необяснимо как – предполага. Това е една от щастливите заблуди на Аристотел. Смазващият му авторитет, мултиплициран многократно от още по-смазващия авторитет на томизма особено в католическите страни и особено през ХVІ и ХVІІ век разпалва въображението и авантюристичната страст на мореплавателите (и финансиращите ги короновани лица), които едва ли биха били толкова смели (и толкова щедри), че да се впуснат в безумието на преплуването със смехотворни плавателни средства на едно “море”, което се оказало доста по-голямо от това, което пише за него в “За небето”. Написаното от Платон за общата география на Земята в “Тимей” се оказва по-достоверно, но написаното от Аристотел в “За небето” - по-окуражаващо и стимулиращо.

И накрая, последно в този ред на изброяване, но не и по важност: “За небето” и “За възникването и загиването” като един общ тематичен корпус от 6 книги за космоса като цяло и изграждащите го четири стихии не предлагат “само” много космология и философия на природата и първоначалата, кинематика и механика, история и критика на по-ранната философия и безконечни спорове с Платон, абстрактна математическа теория за безкрайното и астрономически схеми, геология и обща география. В тях разбира се има и много, много първа философия – онази философия, която се занимава с причините и началата, с неподвижното и самостоятелно съществуващото, със съществуващото доколкото то е съществуващо и се мисли като съществуващо, и доколкото езикът може да го изкаже и като мислено, и като мислимо, и като наистина съществуващо. В това отношение може би по-силният текстови свод са двете книги от “За възникването и загиването”: теорията за възникването и загиването, за пораждането и гибелта на нещата и на стихиите е промислена изцяло с понятията на теологиката и първата философия – началата, причините, възможността, действителността-осъществяване и ентелехията като достигане до битийния предел, целево предопределен като битиен финал в себеосъществяването на всяко нещо. Много интересни и не съвсем известни са и разсъжденията на края на книга Алфа/І на “За небето”, където във връзка с обосноваването на единствеността и вечността на този свят, Аристотел се впуска в едно високо абстрактно теоретизиране за пораждането и гибелта, за възникването и загиването изобщо, за породимото и погубимото, за възможността и действителността-осъществяване. Както може да се предположи, това теоретизиране чрез модалните категории се разгръща, за да се покаже: първо, че Платон не е прав когато поставя в речта на Тимей в едноименния диалог разказ за създаването на космоса, а след това утвърждава вечността и непогубимостта му – това според ученика му е логически несъчетаемо; и второ, че освен вечният и единствено съществуващ в момента свят, никога няма да съществува възможност да се породи някакъв друг свят в бъдеще време.



Бележки:

*схемите в този пост са сканирани от изданието-каталог, което виждате на последното изображение - издание, съпътстващо изложбата "КОСМОЛОГИЯ. Образът на света в Новото време" в Краковския университет през миналата година. Изданието е на Фондацията на Ягелонския университет, а мястото на изложбата беше в Музея на Ягелонския университет. Куратор на изложбата Анна Олшевска.

*цитатът в мотото е на 306 а 16-18.

*Бекеровото издание: Aristotelis Opera omnia, edidit Academia Regia Borusica. Vol. I-II Aristotelis opera Graece ed. I. Bekker, Berlin 1831

* Тимей, 40 а. Цитира се преводът на Георги Михайлов в изданието “Платон. Диалози”, том ІV, С., 1990, НИ.

*Цитатът от За раждането на животните De generatione animalium, 736 b 36 – 737 a 1, 762 a 19-22.

*За Хераклид от Понта и Аристарх от Самос вж. Heath, Thomas. Aristarchus of Samos. The Ancient Copernicus. A History of Greek Astronomy to Aristarchus Together with Aristarchus’s Treatise on the Sizes and Distances of the Sun and Moon. New York, Dover Publications, 1981. (Oxford, 1913). За ранната гръцка астрономия вж. Dick, D. R. Early Greek Astronomy to Aristotle, Ithaca, New York, 1970. Хераклидовият космологичен модел е построен върху няколко фундаментални твърдения: Земята се върти около оста си; Афродита и Хермес (сиреч Венера и Меркурий обикалят около Слънцето, а то – около Земята.) Поради това го наричат античния Тихо Брахе.

*Птолемей, Клавдий. Альмагест. М., Наука, Физматлит, 1998, пер. И. Н.Веселовский. Вж. особено книги І, ІІ, ІV, VІ, VІІ.

*Галилей, Галилео. Избрани произведения. Том І: Звездно съобщение. Диалог за двете главни системи на света – Птолемеевата и Коперниковата. С., НИ, 1984 г. Том ІІ: Беседи и математически доказателства относно две нови науки. С., НИ, 1985 г. превод Симеон Тодоров, редакция Марин Калинков.

***
В нашето издание преводът на "За възникването и загиването" е на д-р Димитър Илиев, а редакцията и на двата превода е на Владимир Маринов.

Изданието е снабдено с коментарни бележки, индекс и избрана библиография, но също така и с много ценно приложение за Платоновите стереометрични фигури, изграждащи стихиите и космоса,
изработено от Мария Николова.