едно стихотворение на Голяма Задушница

Смъртта на бащата

Георги Борисов

Когато някой по-припрян баща
над късната вечеря нож обори
и кротката кобила на нощта,
под него коленичила пришпори –
най-неочаквано за себе си самия –
и дръпне рязко тя напред, а той
глава стовари в празната чиния
и отлети душата му без бой,

за него – за детето – най-много ми е жал!
Защото тъкмо в този миг се връща
и гледа – свети цялата им къща,
и чичо му дошъл! – по шлифер и без шал! –
защо? – нали е болен? – а другите къде са? –
и дръпне изтънялата завеса,
и там – оттатък – поглед впери то,
където е баща му – но защо,
защо – на пода, и защо – по гръб
с разперени ръце се е предал,
защо така широката му гръд
натиска с длани майка му без жал
и като риба въздуха през сълзи
лови с уста – и в неговата бързо
го връща и го връща – и какво
й шепне той, когато тя ухо
над устните му стиснати надвеси
и плаче тъй – но меси, меси, меси,
докато дъх, душа не й остане,
и в скута най-подир забие длани,
и каже: “Татко ти умря”.

Но ако бяхме зрящи като котки
и с няколко живота като тях
и спреше се за миг кобилата работна
или поне понамалеше бяг,
не знам дали душа по-безутешна
на тоя и на оня свят ще срещна
от бащината някога, ако
сега насам той хвърлеше око
и зърнеше как тя на колене
стои на пода в кухничката тясна,
а брат му потреперва с рамене
и прав зад нея в ъгъла брадясва,
как двамата се мъчат, но, уви –
дори да го поместят нямат сили,
и в падналата нощ тресат глави
и сякаш току-що са го убили...

***
от стихосбирката "Точно в три", ИК "Жанет" 45, 2008 г., с. 16-17