Friday, January 28, 2022

сборникът "Оценяване и философия"

 


От няколко седмици в книжарниците може да се намери сборникът Оценяване и философия, съставен от Иван Кирков, Веселин Дафов и Николета Николова. Научен редактор е Иван Кирков.

Краткото представяне на сборника гласи: 

Този сборник представя статии, студии и текстове от дискусии, изготвени въз основа на изнесени 

доклади и осъществени кръгли маси от програмата на академична конференция на тема

 „Оценяване и философия“. 

Конференцията бе организирана от катедра „Философия“ на Софийския университет

 „Св. Климент Охридски“, Центъра за оценяване в предучилищното и училищното образование и Асоциацията на преподавателите по философия и се проведе на 16 и 17 октомври 2019 г. в 

Заседателна зала 1 и Нова конферентна зала на СУ „Св. Климент Охридски“ (Ректорат). 

В нея взеха участие различни представители на философската колегия – както преподаватели, 

учители, докторанти, студенти; така и представители на институции и организации,

 ангажирани с въпросите на оценяването.

Съдържание:





Увод от съставителите
Сергей Герджиков. Тестове по философия. Авторски модели на тестове в системата от философски компетентности 
Евелина Иванова-Варджийска. Целеполагане и оценяване във философското и гражданското образование 
Силвия Кръстева. Знаниевата компетентност по философия - формиране и оценяване
Александър Андонов. Оценяване и социализиране 
Михаела Шанова. Философското осмисляне на проблем като компонент в оценяването по философия в средното училище 
Димка Гичева-Гочева. Диверсия на разума (или за оценяването на хабилитираните преподаватели по философия в регистрите на НАЦИД) 
Димитър Ганов. Публичното оценяване на научната работа 
Константин Янакиев. Оценката е пътен знак 
Мая Митренцева. Ролята на учителя, оценяването и промяната в обучението по философия в средното училище в обучението по философия в средното училище 
Веселина Качакова. Предизвикателства при оценяването по философия 
Даниел Александров. Философия с деца и оценяване 
Веселин Дафов. Философска компетентност - призвание и оценяване 
Кръгла маса на тема "Оценяване по философските дисциплини в средното училище"
Кръгла маса на тема "Обучение в компетентности"
Веселин Дафов, Мая Митренцева, Светла Петрова. Проучване на оценяването по предметен цикъл "Философия" в 9. клас - 11. клас 

С любезното съгласие на колегите-съставители текстът ми бе публикуван и тук:

https://www.academia.edu/44509630/%D0%94%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D0%B8%D1%8F_%D1%81%D1%80%D0%B5%D1%89%D1%83_%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%83%D0%BC%D0%B0


Но аз трябва да им благодаря не само за това, че се съгласиха текстът ми да бъде публикуван в тази електронна платформа преди издаването на сборника.

Почти невероятно е, че този текст вижда бял свят – на хартия и в сборник.

През последните няколко години този ретроактивен, репресивен и дискриминационен закон, за който става дума в публикацията (Закон за изменение и допълнение на Закона за развитие на академичния състав в Република България от май 2018 г.) развърза ръцете на някои административно овластени и партийно подпирани университетски особи-членове на научни журита да извършат големи безобразия, а именно

да лъжат и да клеветят 

работата на свои колеги, които в продължение на десетилетия преподават, пишат и превеждат,

без да се домогват до административни постове и без протекции от партийни централи.

Много пъти съм давала примери за отрицателни рецензии.

Сега ще посоча една от последните, на които попаднах: критичната оценка на д-р Мирте Бартелс за книгата на M. J. Lutz Divine Law and Political Philosophy in Plato's Laws. В книгата на Lutz върху Закони на Платон според Мирте Бартелс има няколко сгрешени превода на ключови места, от които се повлиява интерпретацията, има и неточни препратки към други важни места в диалога. Ето тук:

https://www.academia.edu/7572176/Bartels_M_L_2014_review_of_M_J_Lutz_Divine_Law_and_Political_Philosophy_in_Platos_Laws_Northern_Illinois_University_Press_2012_Mnemosyne_67_4_661_664

Преди съм споменавала за отрицателната рецензия на проф. Александър Ничев за първата дисертация на младия по онова време Богдан Богданов; за отрицателната рецензия на Гейл Файн на интерпретация на Майлс Бърниет на Теетет, за отрицателната рецензия на Херман Шмиц за двутомника на Михаел Фреде и Гюнтер Пациг (превод и коментар на книгите Дзета и Ета на Метафизика).

Аргументираните отрицателни рецензии всъщност са нещо много хубаво, защото човек, след като ги прочете, още веднъж препрочита критикувания автор, но прави и много справки с интерпретираните (антични) произведения, и като резултат изключително точно се проясняват най-малко три произведения: първо, античният текст или изобщо първичният интерпретиран текст, какъвто и да е той; второ, позицията на критикувания модерен изследовател/интерпретатор и/или преводач; трето, съображенията и гледната точка на критикуващия съвременен учен/интерпретатор, който е рецензент или журиращ критикувания учен.

Но това се отнася за мотивираните отрицателни рецензии, а когато минат повече от две години и продължава да няма 

нито ред мотивировка 

за шест книги и превода, обявени за нищожни в един конкурс,

тогава става ясно:

ЛЪЖИТЕ и КЛЕВЕТИТЕ не могат да бъдат аргументирани.

Не само не бяха написани нито отрицателни рецензии, нито отрицателни становища.

Партийно подпираните и административно укрепени безобразия в университета стигнаха още по-далеч: на онези, които настояват да получат не положителни оценки и преразглеждане на станалото, а обосноваване на отрицателно заявени, но ненаписани становища, им 

се налагат наказания по Кодекса на труда!

 За... нарушаване на трудовата дисциплина! 

По предложение на Етичната комисия!

Затова благодаря на колегите-съставители на сборника Оценяване и философия, че публикуваха този текст. 

Това означава, че все още има пукнатини в цензурата в университета и че безобразията няма да бъдат поправени, но поне няма да бъдат прикрити за по-голямо удобство на административно овластените и партийно протежираните.

Свидетелствата за безобразията ще останат.





Wednesday, January 26, 2022

юбилеен сборник-тезаурус


 




Миналата година УИ „Св. Климент Охридски“ публикува Studia. Сборник с изследвания на доц. д-р Анна Б. Николова, посветен на нейната 80-годишнина. Ако трябва само с една дума да кажа какъв е този сборник, то тя ще е "тезаурус". Истинска съкровищница, препълнена със скъпоценни текстове, написани от една скромна и несуетна колега, която непрекъснато отлагаше събирането им в едно книжно тяло.

Съставители на сборника са гл. ас. д-р Кирил Господинов и гл. ас. д-р Цветан Василев. Научен редактор е проф. д-р Виолета Герджикова.

Изданието започва с предговор от съставителя Кирил Господинов и въведение, озаглавено За даровете на латинската литература, написано от доц. д-р Елия Маринова.

Д-р Кирил Господинов е направил Библиография на публикациите на доц. Анна Николова за годините от 1969 до 2019 г. и в предговора е посочил, че безценният том

включва 46 студии и статии на български, италиански, френски и английски език, публикувани в периода 1969-2016 г.“ в българска и чуждестранна периодика, в юбилейни сборници и антологии, и като въведения към преводи на антични и средновековни автори.

На корицата на книгата е написано:

Името на Анна Николова е добре познато както сред изследователите, занимаващи се с класическа филология, средновековна философия и история, така и на четящия човек извън тесните академични среди. Нейните преводи на „Дванадесетте цезари“ на Светоний, на избрани диалози на Л. Аней Сенека Философа и преди всичко на „Изповеди“ и „Разговори със себе си“ на св. Августин са преиздавани и препрочитани с несекващ интерес от началото на 80-те години на XX в. до днес. Мащабната ѝ редакторска и съставителска работа, публикациите ѝ върху античната и средновековната латинска литература под формата на критични обзори, предговори, студии и речникови статии не са представяни досега на българската аудитория в своята съвкупност. Тъкмо тези изследвания, пръснати в различни и често пъти труднодостъпни български и чуждестранни издания, са събрани и тематично подредени в настоящия том.

Представеното тук научно наследство на Анна Николова позволява да се откроят достатъчно ясно духовните ѝ интереси и приносът ѝ към българската латинистика, преди всичко чрез отварянето на катедра „Класическа филология“ още в края на 80-те години на XX в. към области, които през XXI в. се очертаха като водещи и в които занапред предстои плодоносна работа – латинската патристика (III–V в.), средновековната латинска литература, приложението на компютрите в хуманитаристиката и историята на преводната рецепция на антични автори в България.




Ето съдържанието на книгата:

Litterae latinae antiquae

I. Жив глас от бурни времена. Марк Тулий Цицерон. Избрани писма. С., 1983, с.5—10

II. Ораторът Марк Тулий Цицерон — живот и дело. Цицерон. Избрани речи. С., 1983, с. 27—43

III. За постижимостта на високонравственото. Цицерон. Етически трактати. С., 1984, с. 5—11

IV. Цицерон: държавник, оратор, писател, философ. Марк Тулий Цицерон. Избрани произведения. За задълженията – Тускулански беседи. С., 2008, с. 7—9

V. Тит Ливий и неговото литературно дело. Тит Ливий. Достопаметни герои и деяния. С., 1989, с. 5—7

VI. Още за златния клон. ΣΥΜΠΟΣΙΟΝ, или Античност и Хуманитаристика. Изследвания в чест на проф. Богдан Богданов. С., 2000, с. 102—106

VII. Квинт Хораций Флак — живот и дело. Квинт Хораций Флак. Събрани творби. Оди — Песен на столетието — Еподи — Сатири — Писма — Поетическо изкуство. С., 1992, с.7—19

VIII. Към Златния век на римската лирика. Звезден венец. Римски поети. С., 1987, с. 5—15

IX. Historia magistra vitae в „Девет книги достопаметни дела и слова“ на Валерий Максим. Валерий Максим. Достопаметни дела и слова. Избрано. С., 2004, с. 5—11

X. Анафората в диалозите De Ira и De Clementia на Луций Аней Сенека.
ГСУ Факултет по западни филологии, 62/2 (1969, за 1968), с. 51—88

XI. Observations stylistiques et lexicales des dialogues De Ira et De Clementia de Lucius Annaeus Seneca. Eirene. Studia Graeca et Latina, 13 (1975), pp. 87—108

XII. On the chronology of Seneca’s philosophical dialogues. Revue de l’Organisation Internationale pour l’Étude des Langues Anciennes par Ordinateur (Liège), 11/1—4 (1975), pp. 1—30

XIII. Тракия в трагедиите на Луций Аней Сенека. Thracia, 6 (1984), с. 52—57

XIV. De la brièveté de la vie de Sénèque. Essai de chronologie par stylométrie. Revue Informatique et Statistique dans les Sciences humaines (Liège), 22/1—4 (1986), pp. 99—103

XV. Философът Сенека – наставник и възпитател: „За снизходителността“ и „За благодеянията“. Луций Аней Сенека. За благодеянията — За снизходителността. С., 2001, с. 7—15

XVI. Един философ по пътя към щастливия живот. Луций Аней Сенека. Диалози. С., 2002, с. 7—22

XVII. Писмата на Плиний Млади. Плиний Млади. Писма. С., 1984, с. 5—9

XVIII. Гай Светоний Транквил и неговите животописи. Гай Светоний Транквил. Дванадесетте цезари. С., 1981, с. 5—8

XIX. Апулей прозаикът. Апулей. Апология — Антология. С., 1990, с. 5—11

XX. Авъл Гелий. Атическите нощи. Публ. под названието Послеслов. В: Авъл Гелий. Атически нощи. С., 1985, с. 234—236

XXI. „Етиопска повест“ през вековете. Хелиодор. Етиопска повест или Теаген и Хариклея. Старогръцки любовен рома. С., 1982, с. 5—9

XXII. Литературни и идеологически аспекти на Макробиевата редакция на 47-о писмо от Сенека. Philologia (Sofia), 3, (1978), с. 32—44

XXIII. Thrace in the works of Claudius Claudianus. Philologia (Sofia), 12—13, (1983), с. 99—105

XXIV. Il trattamento delle vatianti nello spoglio elettronico di un testo. Una prova sui Carmina di Claudiano. Materiali e discussioni per l’analisi dei testi classici, 16 (1986), pp. 155—179 [Co-author with: Andrea Bozzi, Giuseppe Cappeli, Giuliana Giuliani]

XXV. Apparatus divinus в епидейктичния, инвективния и историческия епос на Клавдий Клавдиан. ГСУ Факултет по класически и нови филологии, 82/1 (1991), с. 189—193

XXVI. Le bestiaire païen de Claudien. Studia in honorem Georgii Mihailov. Sofia, 1995, p. 343—345

XXVII. Тракия в поезията на Децим Магн Авзоний. Юбилейна научна сесия на факултета по класически нови филологии, посветена на 40-годишнината от социалистическата революция в България. С., 1985, с. 111—115

XXVIII. Тракия в Anthologia Latina. България и светът през вековете. Сборник доклади, посветени нв 1300-та годишнина от образуването на Българската държава. С., 1982, с. 53—56

XXIX. Молитвите на свети Августин. Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 581—585

XXX. Августин: живот за Бога и за ближните. В: Аврелий Августин. Избрани произведения. Разговори със себе си — Тълкувания на псалми — Проповеди. С., 2008, с. 7—8

XXXI. Аврелий Августин: Via pulchritudinis (Пътят на красотата). Християнство и култура 96/9 (2014), с. 88—95

XXXII. Псалм 50 в Изповеди на Августин. Studia Classica Serdicensia. 4. Сборник в чест на проф. Борис Геров (1903—1991). С., 2015, с. 229—237

XXXIII. „Имаше една малка градина…“. Studia Classica Serdicensia. 5. Monuments and Texts in Antiquity and Beyond. Essays for the Centenary of Georgi Mihailov (1915—1991). С., 2016, с. 582—585

XXXIV. Пътят на римската литература. Римска литература. Сборник. С., 1988, с. 260—271

Litterae latinae mediaevales

XXXV. Animo ardent et vigili: Дуода до любимия си син Вилхелм. Nomina essentiant res. Сборник в чест на проф. д.ф.н. Цочо Бояджиев (по повод неговата 60-годишнина). С., 2011, с. 15—26

XXXVI. Musa Medievalis. Opusculim de octo vitiis principalibus на Херман от Райхенау. Studia Classica Serdicensia. 1. Доклади от конференцията Musarum sеmper amator, посветена на 60-годишнината от рождението на проф. Димитър Бояджиев (София, 13—14.XI.2009 г.). София, 2010, с. 317—325

XXXVII. Към източниците на Ars Versificatoria в Carmina Burana v. 5. Византия — Балканите — Европа. Изследвания в чест на проф. Василка Тъпкова-Заимова (=Studia Balcanica, 25). С., 2006, с. 569—573

XXXVIII. The world of the Mystic Love — Melos Amoris of Richard Rolle. ГСУ Център за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“, 90/9 (2000), с. 143—145

XXXIX. De imitatione Christi като отворен текст. Jubilaeus I. Юбилеен сборник в памет на акад. Димитър Дечев. Материали от първия университетски симпозиум Jubilaeus (София, 16—17.V.1997 г.). С., 1998, с. 93—95

XL. Истинският път — пътят на подражанието на Христа. Тома Кемпийски. Подражание на Христа. 3. [5] попр. изд. С., 2006, с. 5—8

Litterae antiquae et mediaevales apud posteros

XLI. Latinitas apud Bulgaros. Societas Classica. Поредица „Д-р Никола Пиколо“. Велико Търново, 1996, с. 40—43

XLII. Е ли чел Петко Славейков Carmina Burana?Jubilaeus III. Сборник в памет на проф. Борис Геров. Материали от третия университетски симпозиум Jubilaeus (София, 22.V.1999 г.). София, 2000, с. 112—114

XLIII. Езоп. Преводна рецепция на европейските литератури в България. Т. 3. Класическа литература. София, 2002, с. 68—79

XLIV. Вергилий. Преводна рецепция на европейските литератури в България. Т. 3. Класическа литература. София, 2002, с. 131—144

XLV. Преводна рецепция на европейските литератури в България.
Публ. под названието — Заключителни размисли. В: Преводна рецепция на европейските литератури в България. Т. 3. Класическа литература. София, 2002, с. 170—178

XLVI. Il dono di insegnare letteratura Latina in Bulgaria
Per un nuovo umanesimo in Europa. Atti del Simposio europeo “Univeristà e Chiesa”. (= Collana di Pastorale Universitaria, 1). Cantagalli (Siena), 2005, p. 500—501

Избрани откъси от преводи

XLVII. Луций Аней Сенека. Из „До Павлин за краткостта на живота“

XLVIII. Свети Аврелий Августин. Из „Изповеди“

***

Да благодарим на колегите, които са работили за появата на тезауруса от статии и студии, написани от доц. Анна Николова.

Да си пожелаем през новата 2022 г. публикуването на толкова ценни книги да продължи и да се възобнови представянето им в триизмерното пространство!

Животът ни най-после да се нормализира и академичното битие да се върне от небитието.

Димка Гичева-Гочева

***

Отзивът е публикуван и на сайта на АРУКО днес, 26 януари 2022 г.

Monday, January 24, 2022

представянето на Витрувий "За архитектурата"

 




В дъждовната вечер на 27 май  2021 г. имах щастието да присъствам на едно красиво събитие: представянето на книгата на Витрувий
За архитектурата, много добре издадена от ИК КИБЕА наскоро. В Балната зала на някогашния царски дворец, сега Национална художествена галерия, гостите бяха приветствани от душата на издателството – г-жа Марияна Златарева.
Много кратко и много развълнувано за дългогодишния труд върху превода на съчинението говори преводачката – нашата възхитителна колега Елена Йонкова.

Когато чух какво казаха научната редакторка на книгата арх. Галина Димитрова и авторът на предговора проф. д-р Георгий Станишев, съжалих, че никога досега не съм присъствала на места, където говорят архитекти. Необикновено интересно ми беше всичко, което разказаха те. Отвориха енциклопедичния труд на Марк Витрувий Полион така, че да се види не само всеобхватността на тази пълнокръвна, сякаш триизмерна панорама на материалната култура на гръко-римската античност, но и да се разбере страстта на автора да убеди читателите, че човекът е част от вселената и връзката му с космоса става чрез изкуството на строителството.

Архитектите са демиурзи на онези пространства, които са микроместата в голямото ни природно макрообиталище. От люлката до гроба сме в топосите на домовете и улиците, градовете и селата, агората, форума и храмовете, тържищата и театрите, термите и палестрите, пристанищата и вълноломите.

Енциклопедичното четиво на Витрувий представя идеите му не само за изкуствата и образованията, за етапите на замислянето и планирането, за преценката на местоположението и ориентирането на построяваното спрямо посоките на света, за подбора на материалните градива и за техническите инструменти за направата на изгражданото. Витрувий пише и за предназначението на всичко, което хората добавят към хармоничното и космически регулирано тяло на мирозданието. Той е мост във времето между античните и ренесансовите гении, и в труда му можем да открием смайващи разсъждания за природата и климата, за ветровете и стихиите, за схващанията на гръцките физиолози или натурфилософи, а и за начина, по който някои техни понятия са преведени на латински.

В края на книгата има прецизни Регистър на термините, Регистър на имената, речник Мерни единици и монети,

и Библиография, а в началото на книгата преводачката г-жа Елена Йонкова е написала:

БЛАГОДАРНОСТИ

Вдъхновението да се посветя на превода на Витрувий дойде в едни далечни години. Моята специалност е Класическа филология и дипломната ми работа бе посветена именно на личността и творчеството на Витрувий. Безкрайна благодарност за получената подкрепа, безценни съвети и висока оценка изпитвам към тогавашния ми научен ръководител доц. Анна Николова и моя рецензент – гл. ас. Красимир Банев, светла му памет! Изпълнена с респект към тяхната изключителна ерудиция, оставих сътвореното тогава да отлежи във времето с ясното съзнание, че да пристъпиш към превод на такава значима творба като този архитектурен римски трактат, би трябвало да си натрупал професионален опит и като филолог, и като познавач на Античността. И ето сега, след дълги години работа като специалист в областта на класическата филология и вече с ценен професионален опит, натрупан в Националната гимназия за древни езици и култури, дръзнах да предложа превода за издаването му в България.

Помощ в процеса на работа получих от археолога Мина Йорданова, от инженер Виктор Стоилов, д.н.к. Маргарита Дишкова, както и от д-р Сашо Йорданов, моя съпруг.

И накрая – най-важното! Издаването на Витрувий в България се дължи в най-голяма степен на г-жа Марияна Златарева, която прие като лично предизвикателство ръководеното от нея издателство Кибеа да подготви за печат и да публикува За архитектурата.

***

Водещ на манифестацията на книгата, както се изрази проф. Станишев, беше доц. Георги Лозанов, а последен говори докторантът от катедрата по Класическа филология Димитър Драгнев, който изрази благодарността си към г-жа Елена Йонкова – и като негова първа преподавателка, и за приноса ѝ чрез този превод към знанията, които са под егидата на филологията на филологиите.

Всичко казано тогава може да бъде видяно и чуто на видеозапис, споделен на мястото на ИК Кибеа във фейсбук.


Репортажът от събитието беше публикуван и на сайта на АРУКО на 28 май 2021 година.

Sunday, January 23, 2022

quod optimus medicus...

 



Quod optimus medicus sit quoque philosophus. Най-добрият лекар е също и философ – това е заглавието на най-философски значимото и най-методологически важното съчинение на Клавдий Гален. Както него, така и Медицинското изкуство, а също и Изкуството за запазване на здравето, четем на български благодарение на отличния превод и старателния коментар на доц. д-р Ирена Станкова.

Благодарение на нея четем и най-важните трактати на Хипократ:

Ето малка част от нейната встъпителна студия към изданието на Ars medica и Quod optimus medicus…, „Изток-Запад“, 2018 г.

За медицинското изкуство според Клавдий Гален

Ирена Станкова

Quod optimus medicus sit quoque philosophus
Най-добрият лекар е също и философ


Клавдий Гален е най-известният лекар и учен в областта на медицината след Хипократ, роден през 129 г.сл.Хр. в град Пергам (Мала Азия). През по-голямата част от живота си работи в Рим като лекар на императорите Марк Аврелий, сина му Комод (161–192) и Септимий Север (145–211), управлявал заедно със синовете си Каракала (188–217) и Гета (189–211). В последните години се връща в Пергам, където почива около 216 г.


През дългия си живот Гален твори не само в медицинските области – анатомия, физиология, патология, терапия, фармакология, профилактика, – но и в области като философията, логиката, психологията. Според запазените съчинения на Гален De libris propriis (Lib.Prop.) („За собствените ми книги“) и De
ordine librorum propriorum (Ord.Lib.Prop.) („За поредността на собствените ми книги“) изследователите подреждат трактатите му, въпреки че някои от по-късните липсват. В периода между 169–175 г. пише De usu partium (UP) („За функционирането на частите на тялото“) в 17 книги, De Anatomicis Administrationibus (AA) („За анатомичните процедури“) в 15 книги, както и други съчинения, посветени на анатомията и физиологията, които според него лежат в основата на изучаването на медицината.

Гален прави дисекции на животни, най-вече на маймуни от вида макак и на бикове, прасета и др. Най-големият му принос е в областта на нервната и сърдечносъдовата система благодарение на систематичното описание на нервите, вените и артериите, като използва откритията на александрийските учени Херофил и Еразистрат. Според Гален в артериалната кръв се съдържа въздух – „пневма“. Въпреки множеството нови описания той прави и грешни анатомични заключения поради факта, че дисекциите на хора са забранени. Анатомичните му грешки са поправени едва през ХVІ в. от родоначалника на научната анатомия Андреас Везалий в книгата му De Humani Corporis
Fabrica („За устройството на човешкото тяло“), публикувана през 1543 г.


Гален обединява идеите на Алкмеон за здравето като равновесие на елементите в тялото, учението на Емпедокъл за четирите елемента (земя, вода, въздух и огън) и Хипократовата теория, според която в тялото си взаимодействат кръв, жлъчка, черна жлъчка и флегма (слуз). Трактатите за смесванията на
елементите, болестните състояния и неправилните смесвания
са De Causis Morborum (Caus.Morb.) („За причините за болестите“), De Symptomatum Differentiis (Symp.Diff.) („За различните симптоми“), De Symptomatum Causis (Caus.Symp.) („За причините за симптомите“), De Febrium Differentiis (Diff.Feb.) („За различните трески“), De Temperamentis (Temp.) („За смесванията“), De Inaequali Intemperie (Inaeq.Int.) („За неправилното
смесване“), De Difficultate Respirationis (Diff.Resp.) („За трудното
дишане“), De Locis Affectis (Loc.Aff.) („За увредените места“) и др.

Известен е с изучаването на видовете пулс като симптом на различни заболявания и на него са посветени съчиненията De
Pulsibus ad Tirones (Puls.) („За видовете пулс – за начинаещи“),
De Usu Pulsuum (Us.Puls.) („За използването на видовете пулс“),
De Differentiis Pulsuum (Diff.Puls.) („За различията при видовете пулс“), De Causis Pulsuum (Caus.Puls.) („За причините за видовете пулс“) и др.
На терапията са посветени множество съчинения, сред които са De Methodo Medendi (MM) („За терапевтичния метод“) в14 книги, Ad Glauconem de Methodo Medendi (MMG) („За терапевтичния метод – за Глаукон“), De Curandi Ratione per Venae Sectionem (Cur.Rat.Ven.Sect.) („За начина на лечение чрез кръвопускане“), De Purgantium Medicamentorum Facultate (Purg.Med.
Fac.) („За действието на очистителните“) и др.


По отношение профилактиката се откроява съчинението
De sanitate tuenda (San.tuend.) („Изкуството за запазване на здравето“) в 6 книги, както и по-кратки трактати, насочващи към различни видове хранителен и спортен режим: De Alimentis Facultatibus (Alim.Fac.) („За възможностите на храните“), De Bonis et Malis Alimentorum Succis (Bon.Mal.Suc.) („За добрите и
лоши сокове на храните“), De Victu Attenuante (Vict.Att.) („За диетата за отслабване“) и др.


На видовете лекарства са посветени големите съчинения:
De Simplicium Medicamentorum Facultatibus (SMT) („За действията на простите лекарства“) в 11 книги, De Compositione Medicamentorum secundum Locos (Comp.Med.Loc.) („За състава на лекарствата според увредените места“) в 11 книги, De Compositione Medicamentorum per Genera (Comp.Med.Gen.) („За
състава на лекарствата по видове“), както и по-кратките: De
Antidotis (Ant.) („За противоотровите“), De Theriaca ad Pisonem
(Ther.Pis.) („За териака – за Пизон“) и др.


Значителна част от трактатите му са посветени на коментари и критики към древни и съвременни лекари и философи.


Хипократовите съчинения са детайлно обсъдени и разгледани, като Гален смята себе си за последовател на Хипократовия подход към лечебното изкуство. Сред трактатите са: In Hippocratis de Natura Hominis (NHN) („За човешката природа“ на Хипократ“), In Hippocratis de Salubri Victus Ratione (Hipp.Vict.) („За
здравословния начин на живот“ на Хипократ“), In Hippocrat de Acutorum Morborum Victu HVA („За режима при острите заболявания“ на Хипократ“), In Hippocratis de Praedictionibus (Hipp.Prorrh.) („За прогнозите“ на Хипократ“), In Hippocratis Epidemiarum Libri (Hipp.Epid.) („Епидемичните болести“ на
Хипократ“) в 6 книги и др. Чрез коментарите за предшествениците и съвременниците си Гален конструира и собствената си
позиция по отношение на медицината.

Ирена Станкова

***

Това беше откъс от тази забележителна с дълбочината си и много информативна научна студия. Издателството я е пуснало цялата като свободно достъпна в интернет, а ако колегата разреши, ще я споделим и в рубриката Библиотека на този сайт.

Това лято трябваше да напиша рецензия за книгата на Дмитрий Балаликин за аподиктичния метод на Гален: Dmitry A. Balalykin. Galen on Apodictics, Studies in Medical Philosophy, no. 7. Stuttgart: ibidem-Verlag, 2020, 340 pp., €39.90, ISBN 978-3-8382-1406-1. Книгата на Балаликин е вариант на дисертацията му, защитена в Софийския университет, в докторската програма по философия с преподаване на английски преди няколко години.

Докато правех справки и сравнения между книгата на Балаликин и други интерпретации на философията на медицината от Хипократ до Гален, задължително включващи Платон и Аристотел, преводите на Ирена Станкова ми бяха трите настолни книги – двете издания на Гален и Трактатите на Хипократ.

За съжаление, ние сме на опашката и в това отношение: на български има най-малко преводи на основополагащите текстове на античната медицина и философията на здравето в древността, в сравнение с всички останали езици…

На руски има повече от 30 издания с преводи и коментари, за някои от които Дмитрий Балаликин е допринесъл много с редакции и коментари, с встъпителни студии и бележки. На френски, немски и английски, на испански и италиански има по над 100 издания на трактатите на Гален, които гонят смайващата величина няколкостотин, някои от тях запазени само в превод на дрги езици.

И сред всичкото това „наличие на липси“, както казваше една служебна министърка на образованието, и на фона на това преголямо нямане, и в контекста на тази преводна оскъдица, някои наши преводач(к)и на най-важното от най-важното от античната литература в най-широкия смисъл на думата, биват непрекъснато административно тормозени от овластените величия в ниверситетите, и наказвани с неразбиране, оклеветяване и принизяване на техния труд.

Направеното от доц. Ирена Станкова е безценно: преведените от нея трактати на Хипократ и Гален са основата на основите на знанието и философстването за здравето, болестите и междинните състояния между тях, за профилактиката, диагностиката и лечението на патологичните отклонения от най-доброто състояние на тялото и духа.

Браво на колегата Ирена Станкова! Да е здрава и щастлива!

Димка Гочева


Отзивът е публикуван и на сайта на АРУКО на 14 ноември 2021 година

Sunday, January 9, 2022

рецензия за книгата "Galen on Apodictics"

 




Dmitry A. Balalykin. Galen on Apodictics, Studies in Medical Philosophy, no. 7. Stuttgart: ibidem-Verlag, 2020, 340 pp., €39.90, ISBN 978-3-8382-1406-1.

 

     Quod optimus medicus sit quoque philosophus

Dimka Gicheva-Gocheva (Sofia University)

published in Sofia Philosophical Review, vol. XIV, No1, 2021, p. 22-34

 http://sphr-bg.org/14/18/52.html

 

If I am to express with a single sentence the merits and the moral of the book by Dmitry Alekseevich Balalykin, Galen on Apodictics, it would be this one: The best doctor is also a philosopher. This is the title of one of the most popular writings of the eminent Roman philosopher and physician Galen, the successful personal doctor of three emperors: Marcus Aurelius, Commodus and Caracalla. The book is the seventh volume in the series Studies in Medical Philosophy and includes an elucidating Foreword written by Alexander L. Gungov.  The scope of the book is much larger than its title suggests. In fact, this is an excellent and comprehensive history of the philosophy of medicine in antiquity from the Hippocratic tradition to Galen, including a narrative of the main developments both in the theoretical field and the practical application of the art of healing.

In the Introduction, Balalykin imparts to readers the meaning implied in a range of terms and concepts having a general epistemological character. For instance, his “simplified definition” of “science” is “an organised collection of verifiable paradoxes and corrected errors.[1] Another important clarification concerns the term “protoscience.” According to Balalykin, the latter embraces certain works by ancient scholars, whose ideas are ontologically very close to modern ideas and are partially commensurable with them. Ancient medicine is in a better position than many other branches of knowledge, with it being engendered and fully elaborated in the Greek and Roman worlds. To begin with, the number of the texts in the Hippocratic corpus is impressive, and Balalykin reminds us that nothing similar is at the disposal of researchers studying the birth of other disciplines. Galen was an astonishingly prolific author, leaving 500 writings of which 111 have reached us. Fewer than half of them have been translated into English, 30 into Russian, and an even smaller number into Bulgarian.

This paucity is a consequence of many ungrounded prejudices, unquestioned assumptions and bad educational practices, rooted in decades-old university curricula: students and academics, concerned with philosophy, should study only the ancient thinkers; students and academics, focused on history, should read the historiographers of the past, but not other prose texts; the departments of classics should concentrate on the great masterpieces of the literary heritage, but are free to ignore the sources of the exact sciences, etc. Such established routines distort the knowledge of the past. The most enjoyable part of the book was the historical outline: the views of Hippocrates, Empedocles, Democritus, Plato, Aristotle, the Epicureans, many of the Stoics, and above all Galen are analyzed. All of them were philosophers, and the greatest practitioners and scientists among them attained the peaks of the knowledge of their time because of the theoretical foundations of their endeavors. Concerning Galen, Balalykin’s book is irrefutably convincing as he explains the phenomena of medical theory and practice in the language of philosophy.

What is health? disease? body? soul? What is the soul’s connection to the body of man? How many parts and/or functions, or powers, does the human soul possess? What is a cause? an effect? a purpose? a sign? To these and many other important questions, Galen not only provides answers, but builds these answers into an imposing theoretical system, founded on the most powerful abstract philosophical concepts, and, at the same time, given successful expression in his own therapeutic practice. This is why Galenism remained dominant for more than a millennium. Balalykin stresses that it is a minor matter to debate whether it took 50 or 150 years for this philosophy-and-practice to triumph. What matters is that it dominated till the seventeenth century and was regarded as relevant until the early nineteenth century.   

The first chapter of the book presents Galen as a historian of philosophy, of the theory and practice of the art of medicine. Indeed, everything starts with Hippocrates and his associates and co-authors, whose writings are included in the Corpus. Some of these authors claimed that medicine should not be built on theoretical concepts about human nature, a view initially expressed by natural philosophers. Others believed that the human body consists of a single element. Galen holds the opposite view: the body is a mixture of the four elements (earth, air, fire and water) and the balance of the four liquids (blood, phlegm, yellow and black bile). The purpose of medicine, according to Hippocrates, is “to do away with the sufferings of the sick, to lessen the violence of their diseases, and to refuse to treat those who are overmastered by their diseases, realizing that in such cases medicine is powerless.”[2] Balalykin rightfully qualifies this goal and the definition of health, which follows from it, as apophatic: “health is the absence of suffering”.[3] At the same time, from the Hippocratic tradition, Galen borrows one of his definitions of health, which is cataphatic: health is due to the good balance or the good mixture of the three tetrads. Balalykin highlights the most useful conceptual tool formulated by the authors of the Hippocratic circle and Alcmaeon of Croton:

Galen subsequently employs the concept of the “good mixture” to describe health. Consequently, “disease” is defined as the antithesis of health, i.e. as the suffering of the human body through the disruption of the dynamic equilibrium of the three tetrads (elements, liquids, essences). Here we see the continuity of Hippocrates’ idea and the preceding rationalistic theories about health and disease. According to Alcmaeon of Croton (the first in the history of medicine to attempt to construct a rational theory of general pathology), “isonomy” (ἰσότητα, i.e. “equilibrium” of the properties wet, dry, cold, hot, etc.) is indicative of “health”, whereas “monarchy”( μοναρχία, i.e. the “dominance” of one of these properties) shifts the equilibrium and, as a result, leads to disease.[4]    

Other key notions of the Hippocratic medical school to which Balalykin draws attention are: the opposite of balance, change, “transition” (μετάβαση); the influence of external factors such as climate, diet, etc.; timely detection of the first symptoms; the relativistic view of health (“health can be more or less”[5]); the proper start of treatment (“[i]f disease and treatment start together, the disease will not win the race”[6]); the fundamental principle of curing the “opposite with the opposite”[7] – the elimination of the excess of one and deficiency of the other. 

Balalykin also points to the humble Hippocratic recognition of the limits of medicine and the confession of the “relativity of recovery”:[8] Full recovery from sickness is not always possible. To summarize, this part of the book elucidates the theoretical framework of the Hippocratic art of healing and its empirical method. This stage led to two types of generalization: ideas about the anatomy, physiology and general pathology of the human being as a whole and, secondly, the understanding of the individual peculiarities in the progression of any disease.

The next section of the first chapter of the book discusses the impact of the doctrines of Plato and Aristotle. One of Galen’s principal treatises is entitled On the Doctrines of Hippocrates and Plato, in which he focuses upon the dialogue Timaeus – Plato’s encyclopedia of the philosophy of nature. Cosmogony, cosmology, the creation of the four elements out of perfect triangles, anthropogony, embryology, anatomy and physiology, all are covered in the speech of the Pythagorean of Locri. A certain part of this speech could be read as a lecture by Plato on the generalities of medicine. According to the summary given by Balalykin, Plato suggests that there are three types of diseases. The first group is defined by the disruption of the equilibrium of the four primary elements – earth, air, fire and water. The second group is associated with disturbances in the nourishment of some parts of the body. Diseases of the third group are due to the imbalance of humors and primarily arise from the disturbance of the breathing process.

Balalykin points out two significant components of Platonic physics and philosophy of nature: 1. the primary elements are transformable into each other; 2. the description of their properties is given in the language of mathematics, through geometry and stereometry. He also pays attention to the influence of the Pythagoreans and Empedocles on the formation of Plato’s cosmology, and the crucial role played by the Demiurge in the construction of the beautiful and eternal cosmos. He also stresses that Plato disagrees with Empedocles: the center of rational activity, the higher control of the functions of the body, according to Timaeus, lies in the brain. Balalykin notes the fundamental concept of the mutual influence of the spiritual and the corporeal. Nowadays this is called the psychosomatic integrity of the human body. He insists on the congruence between the views of Plato and the authors of the Hippocratic Corpus because, in his opinion, the right approach to the essence of medicine is its treatment as a theoretico-practical system that progresses on the path of the accumulation of knowledge and its generalization. Balalykin praises Galen for advancing Plato’s fundamental ideas further, especially the explanation of the process of breathing, the topography of the human body, and above all the idea of the tripartition of the human soul. Balalykin quotes Galen, who states in his Commentary on the Timaeus:

Reason resides in the brain, from which it controls the nerves and movements, as well as the five senses. The appetitive part of the soul is located in the liver and is responsible for the blood, veins, and also has the ability to differentiate substances necessary for the nourishment of the body. The spirited source, which is located in the heart, monitors the arteries, the natural temperature, pulsation of the blood, as well as the animal part of the soul.[9]    

Balalykin’s next interpretive task is perhaps the most difficult, because when writing on Plato’s natural philosophy, on his ideas of the body and soul of the cosmos, and their interrelations, imitated by every living creature, it is possible to concentrate on just one dialogue; the Timaeus. However, in the Aristotelian Corpus, one third of the treatises, or better, one third of the notes for and from his lectures in the Lyceum, are engaged with ontological and physical principles and causes, the structuring of the cosmos as a whole and of all the living organisms in it. It is almost impossible to decide what to select and what to skip. In the panoramic survey of the ideas of Galen’s predecessors, inherited and enriched by him, Balalykin chooses several Aristotelian tenets: the four primary elements and their natural places in the eternal, imperishable and uncreated world, and the problem of coming-to-be and passing-away, treated differently in three texts. One solution to this problem is found in the two books bearing the same title (On Coming t0-Be and Passing-Away and Book Alpha and Beta); a second is in his biological writings; and a third is in Physics. Also important here is the reduction of the contrarieties in his explanation of living creatures. This matters, because in the four cosmological books of On the Heavens there are three constitutive couples of contrarieties (heavy and light; hot and cold; moist and dry). Balalykin stresses the fact that in the explanation of ensouled creatures, Aristotle excludes the couple heavy-and-light because they are neither active nor susceptible.[10]

The great difference between Plato and Aristotle concerning the identification of the most important organ in the human body preoccupied Galen. Is it the heart or the brain? Balalykin comments that Aristotle followed Empedocles and believed the most important to be the heart. This question provoked ardent debates through the centuries, and was recorded mostly in the text On the Doctrines of Hippocrates and Plato, which discussed the views of Hippocrates, Empedocles, Plato and Aristotle. Galen’s criticism gradually increased and reached its utmost height in the polemic against the Stoic Chrysippus of Soli. Balalykin summarizes the result of Galen’s survey of the Roman philosopher and physician: “Galen points to the extremely speculative nature of the ideas of the Stoics and Aristotle, attributing that to their ‘ignorance of anatomy’. He proves that the centre of the motive power is in the brain and this energy is transmitted to the whole body through the spinal cord and nerves.”[11] Balalykin also emphasizes the difference between the Aristotelian History of Animals and the treatise On Fleshes by Galen concerning cardiac anatomy. At the same time, he correctly clarifies that, for Aristotle, there is a considerable difference between the cardiovascular system of mammals and the anatomy of the animal and human heart. This is evident in the Aristotelian texts On the Parts of Animals and Historia Animalium.

After this historical outline of the main conceptions of the greatest antecedent Greek philosophers and physicians from different schools of thought, Balalykin analyzes the doctrine of homoiomereia as the foundation of Galen’s view of the microstructure of tissue. The term and the notion of homoiomereia was coined by Anaxagoras of Clazomenae (500-428 B. C.), and literally means “particles similar to other particles.” These particles are ontologically responsible for the birth and evolution of the material cosmos and are ruled and governed by the immaterial divine Nous. Aristotle makes great use of the concept in his biological writings and Galen further implements it, enriching its compass. This part of the book is extremely dense, including the testimonies from various ancient thinkers alongside the work of many contemporary scholars. He sums up the main points of “The Art of Medicine” with the obvious positive conclusion that the human body consists of various organs and tissues, observed by the physician during surgical intervention. In the discourse on the pathological processes, which are the real challenge for the art of healing, Galen, according to Balalykin, insists mainly on the following: 1. The mechanisms of development of a disease may be realized at the level of homoiomereia; 2. It is particularly at the level of homoiomereia that pathological states associated with the imbalance of essences may manifest themselves; 3. The classification of the states of the human body along the scale of the “normal and pathological” begins at the level of the particles similar to others; 4. Galen defines specific tissues as a collection of homogenous homoiomereia and the spaces between them.

In brief, in the first chapter, the reader encounters Balalykin’s interpretation of the critical reception in Galen’s writings of the ideas expressed mainly by the famous pre-Socratics and the two giants of classical Greek thought; Plato and Aristotle. The second chapter turns to a discussion of Galen’s clinical experience and apodeixis, starting with a theoretico-philosophical consideration of the semiotics of diseases. Several complex conceptual problems are debated here. Obviously, the first is the thematic circle around the questions: What is a sign? What is a signifier? What is a signified? What constitutes medical and pathological semiotics? The most intriguing answers to these questions were proposed in the logic of the Stoics and the writings of some of the later Skeptics, but there are few authentic fragments from the oldest Stoics and also from the Skeptics prior to Sextus Empiricus. Moreover, Galen dislikes and criticizes the doctrines of the Stoics in almost all their ramifications, and also opposes the negative skeptical attitude.  

Before properly dealing with the polemic between the representatives of the Hellenistic schools and Galen, Balalykin opens this chapter with Galen’s contemplation of the education most necessary and required for any person who wishes to become a good physician. Geometry, as the best branch of mathematics, astronomy, “and particularly logic, which have been created by human genius, help us to find sources of harmony and consistency in nature and to discover its ideal beauty.[12] Galen’s fundamental educational and didactic credo is expressed by his high appraisal of the study of philosophy. Even the title of his writing-manifesto is telling: The Best Doctor is also a Philosopher.

With respect to the problematic circle of the nature of the sign, Balalykin demonstrates Galen’s pragmatic approach:

Galen’s teachings on “the external signs” combine philosophical investigations and practical observations. The very term “sign” in Galen is highly individualised. The symptoms (or signs) of a disease and features (or signs) of the patient’s unhealthy condition and behaviour make it possible to draw a conclusion pointing to a particular diagnosis and methods of treatment.[13]

At the same time, he again underlines the philosophical and logical dimensions of the concept of the sign in Galen’s theory:

For Galen, the identification and analysis of the signs of an illness is a process of establishing a logical relationship or inference (the one follows from the other in line with a certain rational principle). Usually, there is a cause-and-effect relationship between the internal changes in the body and the external sign of the disease (the one is a prerequisite of the other). Galen looks for the causes of the disease using logical constructs, by analysing external signs. Only after doing this and determining the cause can one find the correct remedy.

A sign being observed exists in itself, without being studied, but needs to be studied when the relation between the evident and the non-evident can be established.[14]

Balalykin’s conclusions are grounded in his understanding of Galen’s treatise On the Sects for Beginners.

Another key thematic field discussed in the book is Galen’s etiology, i.e. his philosophical theory of causality, applied to the art of medicine. Balalykin notes that “‘aetiology’ in Galen’s system means teachings on disease in general. Today ‘aetiology’ refers to a combination of ideas about specific conditions under which disease arise in particular nosological forms.”[15] Galen’s reasoning in this aspect is far from the crude, hopeless and merciless Stoic determinism, and more akin to the teleology of Aristotle. Balalykin says that “cause” for him is rather a combination of external factors that are “healthy” or “unhealthy.”[16] From this follows his definition of “disease” : some condition contrary to nature and harming function.[17] In turn, this leads to the concept of a “disease symptom” as an observable phenomenon.

Galen’s ambition was to be the best possible doctor. To achieve this he attempted to construct a universal system, by considering the nature of functional impediments. The human body in its normal state performs the functions of the soul and the functions of nature. As Balalykin recalls, the most important ingredient, inherited from Plato, is the tripartite structure of the human soul. The functions of the soul, writes Galen, can be divided into the sensory, the motor and the authoritative. The sensory function of the soul is manifested through the five senses; sight, smell, taste, hearing and touch. The motor function has one instrument and one mode of movement, diversified in the various organs, a job performed by the muscles. The authoritative function is manifested through imagination, memory and reason.[18]

All these considerations are included in “The Art of Medicine” but a new ingredient is added to them – a polemic against the Methodic doctors, who fancied that there are eternal chaotically moving indivisible particles, or atoms, existing in the form of a “healthy” essence. According to this curious theory, the status of the body is determined by the proportions and combination of “good” and “bad” atoms, “health-bearing” and “disease-bearing” atoms, and these are randomly connected. The atomistic substratum of this view is beyond doubt. Balalykin demonstrates Galen’s struggles against this physical theory as the basis for medicine in his treatise On Hippocrates’ On the Nature of Man. In the latter, he establishes three main states of the body: healthy, sick and neutral. In contrast to the atomistic theory, Galen holds that the material structure of a specific part of the body is a combination of homogenous homoiomeres and the space between them.

In this context, Galen defines medicine as the “knowledge of those things that are healthy, those that are diseased, and those that are neither.[19] In the paragraphs of this excellent epitome of the synergy between philosophical theory and medical practice, a synergy for which every decent physician should strive, there is one more idea: the hierarchy of the parts of the body. According to Galen, there are four parts: 1. The principals (brain, heart, liver and testicles); 2. The parts that grow out of the principals (nerves, spinal cord, arteries, veins and spermatic ducts), but do not engender others; 3. The parts that do not grow out of others, but have functions inseparable from the other organs (cartilage, bones, ligaments, membranes, glands, fat and simple flesh); 4. Those that are both related to others and grow out of others (everything else). In a quick comment here, we may say that the influence of Aristotle’s philosophy is undeniable in this doctrine of the principals in the body and everything else is dependent on them. There is one huge difference: for Aristotle, the brain is a kind of a refrigerator (sic) and its task is to cool the excessive heat coming from the intense work of the heart. On the contrary, Galen states that the brain is the most important arche in the human body.

The final part of the second chapter raises again the issue of the unity of mind and body, this being substantial and essential according to Galen. In his reasoning on this eternal problem, he combines notions from Plato and Aristotle, and, exceptionally, the Stoic demand to lead a virtuous life. Balalykin clearly presents the Platonic ideas of the two spheres of being: the visible and the invisible, or the upper level of the unchangeable and eternal (essences and ideas), and the realm of change and flux. It is clear to which the soul belongs and in which the body is destined to abide. Nevertheless, Galen is not a dualist. In his philosophy, the statements about harmony and interaction are much more numerous than those depicting an irreconcilable struggle between the two sides of human nature.

After this, Balalykin moves to the topic that stood at the head of all philosophical concern and inquiry for all Hellenistic schools and thinkers in late antiquity: ethical teaching about what is good and bad, which are the principal virtues and which are the worst vices. As in many other cases, Galen is much closer to Plato and Aristotle, and opposes the Stoics and the atomists. A curious note here, but not ungrounded, is the parallel which Balalykin draws between some of Galen’s convictions and the pious exhortations of several early Christian apologists. 

The third chapter is entitled “Anatomical dissections as evidence in a philosophical polemic” and begins with an analysis of Galen’s method of investigation. This chapter deals with the same authors, philosophers and physicians, and often the same texts discussed in the first and the second chapters, but here the focus and the perspective are different. How do all previous questions look when they are posited in the realm of the history of medicine, in the context of the history and methodology of science? Balalykin’s overall ambition is to defend the value of the ancient medical-and-philosophical authorities, and to oppose some contemporary derogations of the ancient knowledge and protoscience. 

In this chapter, the focus is on the intersection of three important writings by Galen: again On the Doctrines of Hippocrates and Plato, the self-reflective On my own opinions, and the polemical survey On the Sects for Beginners. Serious statements emerge from tackling the problem: were there real scientific experiments in medical practice from Hippocrates to Galen, or were there mainly pure and simple descriptive observations? Balalykin studies the history of the art of healing in these centuries, as perceived and assessed by Galen, through the lens of the logic and methodology of science. One example of Galen’s implementation of his theory’s logical toolkit will suffice, as it relates to his descriptive anatomy. In the meticulous reasoning on the obsessive problem about the priority of the heart or the brain as the most important organ in the human body, Galen does not reprimand, but understands and explains to readers whence comes the mistake made by Aristotle, whose other ideas he shares almost entirely:

In my opinion Aristotle here used two correct premises, the first, that some considerable strength is needed for voluntary actions, and the second, that the brain does not possess any such strength. But when he adds to these as a third, taken from sense-perception, the large number of nerve-like ligament in the heart, he no longer had the patience to concern himself with the particulars of anatomy and to inquire how a nerve proceeds from the heart to each part of the body; he asserts it as if it were directly entailed in the passage that I cited … So I think that Aristotle was also misled when he posited two true premises and a third plausibly close to the truth.[20]        

As stated before, Balalykin proves that Galen rightly considered himself to be a follower of Hippocrates, Plato and Aristotle, which made him a good example of the late antique heterogeneous eclectic in the best sense of the term “eclecticism.” When he had to choose between two mutually exclusive solutions to a fundamental problem, he just skipped it. For example, he confesses that he will not state anywhere whether he believes the soul to be immortal or not. He reaches almost impossible levels in his mingling of Platonic and Aristotelian ideas, and critically approaches the views of the three major Hellenistic schools, especially their notions of nature and human cognition, which have laid the philosophical foundations of the other medical schools: the Empiricist physicians, the Methodic physicians and the Pneumatic physicians, to whom he was more lenient. Balalykin is convinced that, for anyone interested in the history of the methodological debates between the medical schools and their pertinent philosophical affiliations, Galen’s On the Sects for Beginners is indispensable. Balalykin devotes a considerable part of his survey to the analysis of the Empirical school as an opponent of the Hippocratic tradition, mainly due to the fact that “the Empiricist doctors provided theoretical substantiation of the pointlessness of studying anatomy”.[21] Here, a controversial issue comes to the fore: were these physicians entirely Stoics or forerunners of the Skeptics? Balalykin’s selection and interpretation of passages from Galen is more inclined to the first option.

A key section of the book is the one that discusses apodictics. The history of the application of the method of dissection and vivisection begins with the authors of the Hippocratic corpus, more precisely with the treatise The Sacred Disease, in which the features of the pathologic damage in the brains of cattle and goats, suffering from epilepsy, are paralleled to the ones in human patients. From these remote times to the practice of Galen the method progressed gradually, facing resistance mainly from the doctors of the Empiricist creed. Balalykin substantiates the narrative with a profound analysis of Stoic tenets, responsible for their antipathy: the nature of lekton and pneuma, the cataleptike phantasia, the four ontological concepts, the hypothetical syllogism, their inclination to use emotional literary quotations rather than anatomical observations and research.

The last two sections of the book summarize the most valuable ideas expressed by Galen in his numerous writings and are supported by his experience of anatomical investigations and surgical practice. On many occasions, Balalykin stresses the teleological principle not only as the basis of Galen’s apodictics, but as a holistic understanding of the organic body’s vital functions, resulting in health or disease. Here, this conception is reinforced and exemplified by references to the embryology and gastroenterology of the great Roman physician, and by many respectful links to the champion of teleological reasoning in the philosophy of life; Aristotle. In the concluding part, focus turns to Galen’s clinical work and the physiological experiments. Noteworthy is the importance of Rufus of Ephesus, convincingly depicted by Balalykin as a leading figure in the diagnosis and treatment of diseases, traumas, animal bites, etc.

I have only one serious terminological disagreement with the author. In several places, when mentioning the three principal tetrads, whose balance results in a healthy condition, Balalykin labels the pairs cold-hot and moist-dry “essences” or “substances”; rather, they are properties or contrarieties. Some other hesitations arose in me concerning the predominance of the Stoics as tutors of the Empiricist doctors, but these became an occasion to look more attentively into the ancient sources and into the commentaries on them made in the last few decades. 

The synoptic impression of the book is delightful: this is a precious study, which builds bridges over abysses. These abysses do not belong to the ancient world of knowledge and cognition. They were excavated and deepened in the last two centuries by the ever-increasing distance between the natural sciences and the humanities, and by the compartmentalization of academic education and research. Dmitry Balalykin’s Galen on Apodictics, rewards the careful reader longing for real acquaintance with the history, philosophy and logic of medicine in the European past.   



[1] Dmitry A. Balalykin, Galen on Apodictics (Stuttgart: ibidem-Verlag 2020), 14.

[2] Ibid, 35.

[3] Ibid, 35.

[4] Ibid, 35.

[5] Ibid, 36.

[6] Hippocrates, “The Art” in Hippocrates Volume II (Massachusetts: Harvard University Press, 1923), 211.

[7] Ibid, 37, clarifying Hippocrates, On the Nature of Man.

[8] Ibid, 38.

[9]  Ibid, 52, Balalykin here quotes Galen’s “Commentary on the Timaeus (Comm. Tim. 76e7-77c5)

[10] Ibid, 56.

[11] Ibid, 60.

[12] Ibid, 85.    

[13] Ibid, 90.

[14] Ibid, 91.

[15] Ibid, 112.

[16] Ibid, 253.

[17] Ibid, 113.

[18] Galen, “On the Differentia of Diseases” in On Diseases and Symptons (Cambridge: Cambridge University of Press, 2006), 131-156.

[19] Galen, “The Art of Medicine,” in On the Constitution of the Art of Medicine. The Art of Medicine. A Method of Medicine to Glaucon (Massachusetts: Harvard University Press, 2016), 223.

[20] Quoted in Balalykin, Galen on Apodictics, 175.

[21] Ibid, 188.


През миналото лято писах рецензия за книгата на Дмитрий Балаликин "Гален за аподиктиката". Защитена е като дисертация в англоезичната докторска програма по философия във ФФ. Повечето от текстовете в нея са варианти на негови встъпителни студии към руски преводи на Гален.
В областта на античната философия на медицината бях почти невежа, но понеже в книгата на Балаликин става дума и за антични философи изобщо, приех да направя това, и от колегиалност към колегите, които направиха много успешна докторска, магистърска и прохождаща бакалавърска програма по философия с преподаване на английски, и от егоизъм, разбира се: за да прочета колкото се може повече от и за големите авторитети на медицинското изкуство в древността покрай писането на рецензията.
У нас Гален е познат благодарение на чудесните издания с превод и коментар на Ирена Станкова.
От многото, което прочетох и което не ме направи знаеща, но поне малко по-информирана, разбрах: големите лечители на миналото са били и големи философи, както е озаглавен и един от най-концептуалните трактати на Гален. "Добрият лекар е също така и философ". В трактатите на големите лечители на миналото има априоризъм – не може някой да е лекар и да пише трактати по медицина, без да има светоглед и философия. Трябва да има изяснени и обяснени с понятия и дефиниции свои схващания за това какво е тяло, какво е душа, какво е здраве и болест, но и какво е междинното състояние между болестта и здравето, в което пребивават повечето хора през по-голямата част от времето.
Големите са останали големи през хилядолетията, защото са имали своите a priori светогледни и философски убедености.
Но те са били и хора на опита, на дисекциите и вивисекциите, нутриолози, фармаколози, фитотерапевти, хирурзи, всичко, което е запазено и в някои от клоновете на модерната медицина.
Но разбира се, те са били големи и в емпирията, в практиката, в опита.
Техните изисквания за апостериорния опит на всеки, който иска да е голям в теорията и практиката на лечителското изкуство на моменти е стряскащ. Медицината на опита и доказателствата не допуска превземки.
Който е много гнуслив и чувствителен, да не чете нататък.
Ето ви един пример от съветите и дидактиката на Хипократ и Гален към бъдещите медици, които наистина искат да станат наистина добри.
При всички заразни болести, както според Хипократ, така и според Гален, добрият лекар, този, който наистина е добър и мисли доброто на пациента си, трябва не само да гледа, не само да помирисва, но и да вкусва – да, да вкусва! – частички от урината и feces на своите пациенти.
Иначе няма да постави точна диагноза и да лекува добре.
Това го написвам нарочно, защото на всички лекари от античността до днес, на санитарите и медицинските сестри им се случва да виждат, помирисват и/или почистват и отпадъците от човешкото тяло.
И когато някакъв високоплатен лаборант в някаква чуждоземна клиника подстрекава и насъсква българските граждани в топящата ни страна да започнат да доносничат срещу нашите лекари, защото не се водят по акъла на високоплатените фарматърговци, които обаче не са лекували никога хора у нас--- е-е-е – тази самонадеяност, наглост и високомерие няма как да не предизвикат гняв!
Това са новите ченгета – по-гнусни и от предишните.
Да доносничим срещу онези, които са лекували всички в семействата ни години, десетилетия наред?!?
Този от швейцарската лаборатория да продължи да си тъпче гушата с швейцарските си франкове и да престане с ченгесарските си номера.

Поклон пред лекарите, медицинските сестри, фелдшерите и санитарите, работили и работещи у нас, останали при нас въпреки мизерните си доходи, въпреки неблагодарността на обществото и излекуваните от тях, въпреки опасността да бъдат изправени до стената и обвинени за всичко, което не се е случило, въпреки техния десетилетен труд!