ползата и вредата

В четвъртък следобед, 14 юни, в най-красивата и най-просторна филиална зала на университетската библиотека се състоя представянето на сборника Предизвикателството Аристотел.
Благодаря на всички колеги, които представиха книгата или се изказаха накратко за нея - д-р Вяра Калфина, доц. д-р Огнян Касабов, д-р Владимир Маринов, д-р Силвия Кръстева, д-р Валя Митева и доц. д-р Веселин Дафов. Понеже това е сборник, породен от и след конференция, всички говорещи говорехме и за двете.

За всички тези събития и за обобщаващата публикация в книжното тяло, издадено от УИ "Св. Климент Охридски", работиха много различни колеги.

Има няколко колеги, които се включиха в подготовката и в провеждането на едноименната конференция в края на ноември 2016 г., макар и без доклади, но като незаменим организационен екип.

Има няколко колеги, които участваха в конференцията с доклади, но поради ред житейски и екзистенциални обстоятелства не успяха да се включат с текстове в сборника, както и други, при които стана обратното: поради външни пречки и обстоятелства не успяха лично да пристигнат отдалеч и да прочетат докладите си на нея, но изпратиха текстовете за публикуване в пълен обем още тогава.

Има колеги-преподаватели по философските дисциплини в средните училища у нас, които бяха вдъхновили по няколко ученика от класовете, на които преподават, да се включат с есета в ученическия конкурс Моят Аристотел, като най-добрите от тях получиха като награди книги в първия ден от конференцията. Вижте тук: https://aristotelkonkyrsblogsite.wordpress.com/

Има колеги, които дадоха много от себе си в работата на организационния екип на конференцията, както и други, които бяха душа на редакционния екип на сборника.


И така, като се започне от първата работна оперативка на организационния екип, проведена на 25 януари 2016 г. в "Кривото" и създаването на уебсайта на конференцията от д-р Камелия Спасова още същия ден (https://aristotlesofia.wordpress.com/), като включим учителите и учениците, участниците в тематичния брой на "Литературен вестник" от януари 2017, редакторите и художничката на университетското издателство, и като се стигне до премиерата в четвъртък, на която видеозапис направи колегата Александра Димитрова, общият брой на колегите, които участваха във всички тези ейдоси в големия род отбелязване на юбилея на Философа в най-стария наш университет, надхвърли 120.

Следващата седмица вероятно записът ще бъде вече готов и публикуван в специализирания канал Класически изследвания в YouTube, където се намират записи от откъси от интердисциплинарни курсове, водени в специалност Класическа филология и в МП Антична литература и култура, премиери на издания и по-общи дискусии:
https://www.youtube.com/results?search_query=%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8+%D0%B8%D0%B7%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F

Тогава ще напиша
 за това какво има и какво няма в сборника, какво успях и какво не успях да направя като една от тримата съставители на сборника и към какви посоки би могло да върви в идните години и десетилетия нашето аристотелознание.

***

А ето как завършва сборникът: с автобиографично-ироничен текст на проф. Кристоф Рап за ползата и вредата от историята на философията.
Той не успя да пристигне в София за конференцията, защото точно тогава имаше стачка на пилотите от Луфтханза, но в двата последни дни на февруари 2017 изнесе голяма лекция за Метафизика на Аристотел и проведе семинар върху Евдемова етика.

Разбира се, публикувам го тук с неговото любезно изрично съгласие. Тъй като сборникът е двуезичен, а текстът е писан и публикуван на немски, за нашето издание той бе преведен на български от доц. д-р Невена Панова, за което отново сърдечно ѝ благодаря!

За ползата и вредата от историята на философията[1]

Кристоф Рап

Превод Невена Панова

За ползата и вредата от историята за живота – така е озаглавено критичното съчинение на Фридрих Ницше, в което той напада „монументалния“ и „антикварен“ подход към историята. Това съчинение ми попадна за пръв път в ръцете, когато бях на около 16 години, но какво Ницше иска да постави на мястото на отхвърлените методи в историята тогава не ми стана напълно ясно; неговите бележки за антикварния историк, който „настоява на познатото и заслужаващо почит древно“, ми говореха директно: Ницще ми се струваше като някой, който като мен самия страда от повторителното, безкритично почитане на големите майстори от миналото. Затова тази формулировка на Ницше с едно леко изменение е като че ли съвсем подходяща и за мото на следващата скица на етапите в професионалното и философското ми развитие.

Първо: Пролог. Скицата, която трябва да бъде очертана, започва – както често се случва – в класическата гимназия. Бях се озовал там, след като една учителка от основното училище беше убедила майка ми и мене, че това и само това е правилното за мене. Като цяло това бе едно щастливо решение. Най-напред особено учителите по класически езици се възприемаха някак като изследователи и изглеждаше, че имат личен интерес от привличане на по-добри ученици, въпреки че, от друга страна, безропотният дух на повтарянето на думи и форми по латински, гръцки и иврит свидетелстваше съвсем ясно за монашеския произход на тази образователна институция. Но когато от девети/ десети клас насетне поне по гръцки започнаха да се промъкват отделни философски изречения в учебните текстове за превод, това започна да ми се струва като един вид компенсация за изминалите години, през които можехме да използваме цялото си преводаческо умение само за да научим, че при Цезар или Ксенофонт някаква войска се е преместила от точка А до точка Б. Въодушевлението от тези първи късове философия трудно може да се опише, във всеки случай то имаше общо с факта, че тези философски изречения като че ли бяха едновременно от голямо значение и все пак – в голяма степен неразбираеми. Да, как може човек да проумее, че Сократ в крайна сметка вярва, че нищо не знае; че човекът е мярката на всички неща, че тези или онези обекти се намират в постоянно движение, или че мислене и съществуване са едно и също? Който разбира подобни неща, си мислех тогава, на него никой не може лесно да му излезе насреща. А това последното ми изглеждаше положение, към което определено си струва да се стремиш. Повечето учители се отнасяха към моите начални философски интереси добронамерено и предпазливо ги поощряваха, но все пак те самите в крайна сметка не бяха философи по образование и така незаслужено се превърнаха в жертви на моите ранни еленктически опити. Струваше ми се, че въпреки заслужаващия признание ръст на знанието им като филолози те показваха нещо като „страх от философски тези“ през онези дни: тенденциозно скептичните тези бяха в известна степен претупвани и най-често представяни като своеобразно отклонение; тези по морал и етика бяха обезсилвани посредством паралели от предполагаемата позиция по подразбиране, а именно християнско-хуманистичната представа за морал, а повсеместните метафизични твърдения бяха поваляни с помощта на историческото контекстуализиране („това е било така още при Омир и Хезиод“, „така са си представяли хората тогава нещата“). Ставаше ми ясно, че те не искаха или не можеха да отговорят на въпросите за последиците или за аргументативната издръжливост на философските твърдения – и това ми се струваше достатъчна подбуда да питам именно за това. Така си направих собствена извънкласна програма за изчитане на всичко философско, което тогава ми попаднеше в ръцете. И това отново ме връща към Ницше: неговите произведения (заедно с тези на Карл Ясперс, Йозеф Пийпер и – да, трудно е за вярване – Херберт Маркузе!) можеха особено лесно да бъдат намерени на местния книжен битпазар. В него, Ницше, си мислех тогава, откривам сродна душа: някой, който е израстнал с филолого-историческия метод, но е убеден, че от достъпните им антични извори филолозите не правят правилните заключения или по-скоро не правят никакви заключения. Онова, което Ницше не харесва във филологическата работа, онова, което прилича на вяра в традициите и на липса на критическа способност, точно това той нарича накратко „антикварно“. Една подобна нагласа исках да превърна в своя собствена, тоест да предприема нещо срещу т.нар. „антиквари“ и да се захвана с правилната философия, съответно – и античните философи „правилно“ да изследвам, това значеше именно като философи, които нещо твърдят, а не само като заслужаващи почит исторически фигури.

Второ: Едно важно решение. Тюбингенският университет бе разположен най-близо до моето родно място и така започнах своето следване в Тюбинген. Моето чувство за надигащ се бунт срещу „антикварното“ се изрази в избора ми на първа специалност философия, а продължаването на класическото ми образование трябваше да бъде осигурено от втората специалност грецистика. С тази комбинация си мислех, че ще се доближа до действително философско разбиране на античните философи – получи се обаче най-напред нещо съвсем различно. В Тюбинген по онова време доминираше едно направление, което се наричаше Тюбингенска школа, или Тюбингенско-Миланска школа. Централен възглед и грижа на тази школа бе следното: Платон не е записал цялата си философия в публикуваните диалози, а много повече се е придържал към принципа най-важното от учението си да предава единствено в личен устен учебен разговор на посветени лица, които преди това са се доказали като достатъчно подходящи. Това тайно и разпространявано само вътре в школата учение се отнасяло до първите и най-високи начала за всичко – тоест до самото ядро на Платоновата философия. И човек много би искал да разбере в какво се състои то. Според реконструкцията на Тюбингенската школа съдържанието на това тайно учение звучи обаче за читателя на Платоновите диалози като странно изпразнено от смисъл и не му говори нищо. Началата, до които всичко трябвало да се сведе, били всъщност точно две: единното и – човек слуша и немее – неопределената диада. А под това трудно можем да си представим каквото и да било, докато „идеята за благото“ от Държавата; „самото красиво“ от Пирът, сравнението с Бога от Теетет – всичко това е много по-нагледно и казва повече от двойката „единно и неопределена диада“.

         По някакъв начин бях успял да се озова в Тюбинген по време на разцвета на тази теория. Поне що се отнася до античната философия, човек не можеше да разговаря с  никого за нещо друго освен за точно това учение: Всичко идва от и се случва посредством... единното и неопределената диада. Какво точно ни обяснява тази двойка? Кой философски въпрос получава отговор благодарение на нея? Има ли в нашето настояще философски дебат, за който би имало полза от влияние от страна на единното и неопределената диада? Опити от моя страна да подканя преподавателите, част от Тюбингенската школа, към изясняване на тези въпроси, не липсваха. Онова, което получавах като отговор, следваше един в общи линии добре познат ми модел: Преди и след Платон също е имало мнозина философи, които високо са ценели единното; истинското значение на това учение философите от бъдещите поколения трябва все още да доказват, и т.н. Платоновите диалози, струваше ми се и ми се струва, съдържат множество очевидно философски значими въпроси, но подчинени на парадигмата на Тюбингенската школа, и тези въпроси отиваха на заден план; това, което изглеждаше, че предизвиква нитерес на първо място в диалозите, бяха скритите податки за неписаното учение за единното и неопределената диада, податки за практиката най-важното да не се изговаря, податки за разликата между публично и не-публично, екзотерично и езотерично, и т.н. Аристотел, друг античен философ, който ми се струваше тогава, че принадлежи към потенциално интересните персонажи, беше разглеждан основно като извор на сведения за неписаното учение, а иначе се оказваше просто епигон в сравнение с Платон и неговите преки (т.е. развиващи неписаното учение) последователи.

През трите семестъра следване в Тюбинген придобивах все повече впечатлението, че в античната философия всъщност няма нищо интересно за проучване, и че ако учението за единното и неопределената диада представлява връхната точка на античното мислене, то аз все пак бях дал на античната философия честен шанс, но очевидно тя нямаше какво да ми каже. И така, у мене назряваше едно решение: Никога повече антична философия!

Трето: Нов опит при други обстоятелства. Своя нов живот като напредващ аналитичен философ започнах в Мюнхен. Новата ми втора специалност Логика и теория на науката трябваше да легитимира личния ми обрат. А това, че бях оставил античната философия зад себе си,  ми даваше една прекрасна свобода: можех да се занимавам с Кант, Фреге, Витгенщайн, Куайн, Крипке и всичко друго възможно, без да продължавам да предъвквам единното и неопределената диада. Поради старото си любопитство понякога надниквах на лекциите на тогава работещия с Античност ръководител на катедра. Тези лекции бяха добре посетени – толкова добре, че човек трябваше или да отиде съвсем навреме, или да се задоволи с място на пода. Това вече не беше добра мотивация. Също и съдържанието на лекциите ми се струваше, че подкрепя по-рано взетото ми решение: ставаше дума за философските системи на древните мислители; изложението се стремеше към това, да покаже ясно вътрешната кохерентност на тези системи: самите системи обаче сякаш се опираха на толкова много несъстоятелни предположения, които в най-добрия случай можеха да бъдат потвърдени с помощта на интелектуално-историческия контекст (тоест, с помощта на също толкова несъстоятелни допускания на предходниците), че като че ли до вътрешната кохерентност така и не се стигаше.

         Прескачам всичко, което се отдалечава от основния мотив на моята скица, и стигам до момента, когато малко по-късно се записах на един семинар върху Der Gedanke и Die Verneinung на Готлоб Фреге и Dе interpretationе на Аристотел. Това, че двамата автори се занимават със сходни проблеми в тези съчинения, ми се набиваше на очи: Какво е онова, което наричаме „истинско“ или „лъжливо“? При какви условия изобщо можем да говорим само за „истинско“ и „лъжливо“? Как се отнася формулирането на една мисъл, способна на истина, към нейното оценяване като истинна или лъжлива? Каква роля играе отрицанието: то част ли е от оценяваната мисъл, или именно то изразява оценката, че мисълта е погрешна? И защото приносът на Фреге към съвременната логика и семантика е безспорен, ми се струваше, че тук имаме пример за това, че и тезите на Аристотел са непосредствено свързани с тях. При това, не ставаше изобщо въпрос за това дали относно отделните твърдения трябва да се следва или Аристотел, или Фреге; също не и за това, дали по-ранният може да е повлиял на по-късния, или дали съвременният дебат би спечелил, ако се вслуша не във Фреге, а в Аристотел. Ставаше дума просто за това, че при логико-семантичния пример може сякаш да се открие по непосредствен начин системната значимост на античния философ, без човек да трябва да работи с такава цел най-напред дълго през остарели фонови теории (като например онази за единното и неопределената диада). Освен това логико-семантичната тематика имаше и едно друго предимство: там, където казаното в античния текст е неясно или непълно (или където, какъвто често е случаят в De interpretatione, дори самото състояние на гръцкия текст е съмнително), текстът все пак може да се интерпетира, като се мисли докрай правилно за логическите последици. И ето – тук се очертаваше изведнъж задача, която можеше успешно да се върже със стария ми афект срещу антикварния подход: какво би се получило, ако се опитаме да предадем античните философски текстове, или, нека бъдем по-скромни отначало, поне текстовете на Аристотел, като цяло на език, на който тяхната системна значимост би била непосредствено ясна? Какво би се получило, ако мислим тези текстове докрай така, сиреч ги правим прозрачни откъм техните предпоставки и последствия, все едно те са непълните ръкописи на някой съвременен колега? Не бихме ли имали тогава пред себе си именно ползата от историко-философската позиции? „Полза“ незадължително в смисъл, че античните философи ги е занимавало съвсем директно това, което вълнува нас в рамките на актуалните дискусии, но поне в смисъл, че така виждаме кой оригинален философски проблем, по какъв начин и с какви аргументи е бил подхванат от някой философ от миналото. И не би ли било едно още по-голямо предизвикателство, да можем да представяме не само текстове по етика, но също и по привидно мътни теми като античната метафизика, в такава форма, която би направила непосредствено достъпни и оценими философските твърдения и аргументите, с които те се застъпват?

Тези размишления бяха за мене достатъчно основание да премисля още веднъж моето по-ранно решение за общо оттегляне от античната философия.   Всъщност моята магистърска дипломна работа (по темата Отрицание и противоречие при Аристотел) бе опит още веднъж, но по изцяло нов начин, да се захвана с античната философия. За мене това се оказа нов опит, който ми отвори очите; като цяло ставаше дума за онзи подход, който тогава изучавах с голямо старание, но той изобщо не бе нов. Под влияние на аналитичната философия, тръгвайки най-вече от Великобритания, един метод, основан на анализ на аргументите, се бе наложил и в заниманието с антична философия. По забележителен начин този подход бе изпробван първо най-вече при логико-семантични теми и особено с оглед на Аристотел. Едва когато и аз самият бях добил опит в един подобен тип „актуализиращ“ анализ на античните текстове, ми стана ясно, че съответните автори имат такава нагласа, която бе досущ като моята собствена и бе поне толкова „антиантикварно“ ориентирана, като тази, която отдавна интуитивно ме беше развълнувала. Това, че не се натъкнах още отначало на автори като Дж. Е. Л. Оуен и Джонатан Барнс, сигурно е обвързано и с местата, които бях избрал за следването си, както и с факта, че това развитие по онова време още не се беше наложило в немскоезичната среда. Имаше обаче изключения: Ернст Тугендхат пишеше понякога в такъв стил, съчиненията на Гюнтер Патциг върху логиката на Аристотел също много се доближаваха до него. Херман Вайдеман използваше модерна темпорално-модална логика за своите анализи върху De interpretatione, и т.н.

Четвърто: Обратен завой. Аргументативно-аналитичният подход към античната философия има, според мене, двоен ефект: от една страна той привнася известна изкуствена непосредственост при това занимание с отделни аргументи, така че някои тези също се оказват непосредствено свързани и приложими и в модерни дебати. Това води дотам, че в англосаксонската философия отделни автори (като се започне от Райл, Остин и Анскомб, през Уилямс, Уигинс, и чак до Нусбаум, МакДоуел и др.) успешно започнаха да предзадават как античните позиции и аргументи могат отново да бъдат вписани във философския дневен ред на нашето време. От друга страна, аргументативно-аналитичният метод води също и до това, определени аргументи да не бъдат вече разглеждани през призмата на историческото контекстуализиране, а тогава, когато те са слаби и не водят до заключение, да е възможно и да бъдат наричани слаби и непродуктивни. Обратно на замъгляванията на благоговейното представяне на класиците, както и на въздържането от оценка при историзиращия подход, винаги съм намирал и двете горни тенденции за отрезвителни. Естествено, обаче, честолюбието на философите-интерпретатори на антични текстове се ласкае в по-голяма степен, когато в смисъла на първия от двата описани начина на въздействие съществува шансът да се докаже конструктивният принос на някоя антична философема или дори нейната актуалност.

         От такова именно честолюбие бях мотивиран и аз при изработването на проекта за моята дисертация. Бях попаднал на статия от Барух Броди, чието заглавие особено ме въодушеви: Why Settle for anything Less Than Good Old Aristotelian Essentialism? Да, точно така, разсъждавах аз, за какво му е на човек да се тормози с единното и неопределената диада, след като съществуват възгледи в античната философия, за които си струва да се изказват аргументи. И изобщо, защо човек да трябва да се крие като тълкувател на античната философия, щом античната философия наистина е оставила тези и аргументи, които, вижда се и с просто око, биха могли да се движат успоредно със съвременните дискусии (докато има интерпретатори, които са в състояние да демонстрират това)? Ползата от историята на философията, си мислех аз, не се поставя под въпрос тогава, когато човек е в състояние да докаже, че определени исторически позиции са не по-лошо, или дори са по-добре аргументирани в сравнение с други позиции, застъпвани в настоящето. В работите на Питър Стросън, Дейвид Уигинс и др. тогава намирах също теоретичните средства, с чиято помощ може да се достигне от Аристотеловата теория за същността до нещо като модерен съдбовен есенциализъм. Ако се изразя с оглед на въздействието върху душевността ми, то замислената по този начин дисертация беше лекарството срещу абсолютно всичко, което бях преживял като разочарование при заниманието си с антична философия. Но ако се абстрахирам от този момент на освобождаване от афекти, забелязах още в хода на изготвяне на работата, че това беше проект, при който човек трябва да прави компромиси било от гледна точка на систематиката, било на тълкувателната страна: едно е да защитаваш най-малко една форма на есенциализъм, съвсем друго е да разбираш текстовете на Аристотел. И двата проекта могат да спечелят, когато, редувайки се, се информират един за друг, но за това няма нужда човек да легитимира всяка нова интерпретация на даден античен философ през това, че предвижда революционни последици за модерната дискусия. Освен това, при такъв проект, чието мото е защитата на Аристотеловия есенциализъм, човек се излага на опасност да не може да изследва нито обективно, нито отворено към резултата, а да трябва да постави на преден план именно целта „защита“ на една определена историческа позиция. А в крайна сметка точно антиантикварният подход към историята на философията би трябвало да внимава за това да не се стреми към защитата на исторически позици като такива, защото пътят от защитаването до култа е кратък.

Пето: другата страна на актуализирането. Едно асистентско място с възможност за хабилитация ме върна обратно в Тюбинген. Там все още се преподаваше Тюбингенската школа, което сега обаче не трябваше задължително да ме интересува. Междувременно установих, че новият подход към античната философия, който бях открил за себе си, най-добре позволява развитие, ако човек подлага на последователна аргументативно-аналитична критика античните позиции без твърде специализирано вглеждане. Опитах да разработя това в едно томче върху предсократическата философия. За каквото и да става дума, то в нея именно затова все се стига до многозначности, до убедителност / неубедителност, до печеливши разяснения, и т.н. А когато трябваше да избера тема за хабилитацията си, за пореден път се изправих пред това да избирам между тема от областта на систематичната философия или от тази на историята на античната философия.  Реално клонях към първото, но позволих с лекота да бъда убеден в това, че аз бих бил правилният човек за съставянето на коментар към едно немско издание на Аристотел. Отдалече проектът изглеждаше обозрим, а освен това ме привличаше и с това, че съзирах определена полза в него за няколко въпроса, които тъкмо бяха на гребена на вълната в практическата философия. И все пак, колкото по-отблизо се занимавах с това, толкова по- обемна изглеждаше задачата и толкова по-малки, от друга страна, изгледът и възможността за директни заключения по дебатите на днешния ден. При коментара ставаше дума за Аристотеловата Реторика – скоро забелязах, че за да коментира Реторика, човек трябва най-напред да разбира добре Аристотеловата Топика, поради което най-напред започнах, заедно с един мой съавтор, да превеждам и да коментирам Топика. Така стана ясно, че дори само броят на отделните работни крачки, които трябваше да бъдат извървени, не беше подходящ за това, да се издаде един превод плюс един (аргументационно-аналитичен) коментар и да се влезе в дискусия със систематичните теории в реториката или в теорията на аргументацията. Освен това се оказа, че без каквото и да било теоретико-политическо намерение, стигнах дотам да приема за правилна една интерпретация на Аристотеловия текст в няколко систематизирани централни точки, която от гледна точка на съвременната теория на аргументацията се оказва по-скоро непривлекателна, отколкото привлекателна. Междувременно това ме оплете в множество спорове, но аз все още не съм склонен да призная, че конкуриращите се възгледи са по-подходящи като интерпретация на Аристотел благодарение на това, че те случайно отговарят на едно предпочитание на съвременните теоретици. Обобщено можем дори да кажем, че от очакването всяка предложена интерпретация да бъде винаги и задължително свързана с един wow-ефект в рамките на съответната актуална дискусия, произлиза сериозна опасност за адекватността на интерпретациите. Когато у философите от миналото ние разчитаме позициите, които по някакви причини ни се струват привлекателни в момента, тогава се лишаваме, без това да е необходимо, от възможността действително да научим нещо от древните. Тук наистина стигаме до един предел в тенденцията интепретациите на древните философски текстове да се обвързват с очакването за едно възможно актуализиране на съдържащите се в тях теории. Опасността да се поддадат на натиска за актуализиране е открита най-вече пред такива историци на философията, които си имат работа със сравнително смислени теории; по-малко застрашени изглеждат онези, които работят върху философските въпроси, свързани с адския огън, учението за пораждането на неоплатониците, локализирането на ангелите или дори с единното и неопределената диада.

Шесто: Назад към антикварното? Означава ли току-що описаният обрат, че след кратки философски височинни полети писането на история на философията трябва бързо да се приземи отново на „антикварната“ (изходна) позиция? Тогава, нека припомня още веднъж формулировката на Ницше, ще пропадна ли под влияние на вредите от историята? Надявам се, че не. Моята сегашна мисловна позиция по темата полза и вреда от историята на философията бих резюмирал може би по следния начин:

Едно е да се защити определена интерпретация на даден текст, но съвсем друго е да се оцени системната значимост на дадена теория от миналото или нейното отношение към позиции от настоящето. Важно е историкът на философията да е наясно за това коя от тези две дейности преследва в момента и че той трябва да прави прозрачно това по съответния начин също за читателите и слушателите си. И в същото време намирам направо за непоносими интерпретациите, които в пълно мълчание тръгват оттам, че някоя определена идея или някое предпочитание, които те са докопали в някое ъгълче на модерната философия, трябва да бъдат доказани и в античните текстове, и че това доказване със задна дата покачва престижа на античните текстове.

         В идеалния случай екзегезата и систематично-философското оценяване взаимно си влияят положително. Онзи, който може да проследи успешно движението на мисълта в един текст от миналото, той или тя вижда най-добре и къде са скрити някакви ограничения или пък осъществени, загатнати или зарязани наченки на аргументация. От друга страна, този, който добре е премислил и тематиката, философски дискутираната в един текст от миналото, може най-добре да прецени кой тип аргумент се изисква в историческия текст, и така – да се натъкне на следи, които са останали скрити за системно просветените читатели. Този, който заляга над една защитима интепретация на даден текст от миналото, се превръща в партньор, в съ-философ, при дейността по изграждане на една теория. Подобна дейност за историка на философията е философска сама по себе си. От едно добро философско изложение човек обаче очаква интерпретаторът винаги и постоянно да се оттегля от тази роля на съавтор на дадена философска теория, и да преценява кои от изискваните стъпки по граденето на теорията в текста действително са изпълнени или поне очертани, кои могат да бъдат набавени от други текстове на същия автор или от същото време, и кои трябва да бъдат ефективно добавени.

За разлика от благоговейното тълкуване е важно античните или историческите позиции да се представят по начин, който показва ясно какво твърди съответният философ, с какви основания и какво човек би трябвало евенутално да прави, за да подкрепи или обори неговото твърдение. А за да се постигне това, може да е полезно историческата позиция да се преведе на език, който е по-добре съпоставим с нашите днешни дебати. Оттук обаче тръгва един дълъг път до (аргументираното) твърдение, че подготвената по този начин историческа позиция отговаря на определени модерни позиции, противоречи им или дори ги превъзхожда. Също в сравнение с историчните, културологичните или съпоставителните подходи и методологии за философското четене на античните философи е важно те да бъдат сериозно възприемани като философи, а това означава заложените в техните твърдения предпоставки да се изведат и да се оценят. Обстоятелството, например, че други по същото време или при сходни исторически условия са казали същото, не предоставя нито добър, нито лош аргумент за изложената позиция. А същински философският подход на работа винаги се получава от добри аргументи и от идентифицирането на слабите такива. И накрая, философстващият историк на философията се отличава от историка на идеите, който се интересува първично от произхода и предаването на отделни мисловни мотиви. Дори глобалните и устойчиви тези, каквито и до днес се откриват в историята на идеите, са без стойност от философска гледна точка, защото общите тенденции и предпочитания могат да бъдат уплътнени по възможно най-различни начини при една философска аргументация.   

Седмо: Послеслов. Това беше един автобиографичен поглед назад, а за подобни изложения е характерно да са субективни. Всички места от моето есе, които звучат несправедливо или непочтително – спрямо „философски плахите“ учители, Тюбингенската школа, професора от Мюнхен – са резултат от обстоятелството, че се опитвах да стигна отново до моята перспектива, субективна и ограничена, от едно време. Разбира се, срещу антикварното изобщо не може да се възразява – често ми се е искало да имаше повече антиквари сред представящите античните идеи. Съвсем ясно е, че бих бил радостен, ако собствените ми деца биха имали такива учители, каквито аз самият имах (някои, не всички), и ако аз разбирах толкова от неоплатонизъм, колкото споменатият професор, чиито лекции не продължих да посещавам най-вече поради недостатъчните места за сядане. Междувременно дори съм се захванал с проект, в който става дума – horribile est dictu[2] – за единното и за неопределената диада, и се надявам, че при това ще попадна на студенти, които са по-търпеливи, отколкото бях аз.

                                     

---

[1] Текстът е публикуван на немски със заглавие Vom Nutzen und Nachteil der Philosophiegeschichte. В: Widerspruch 59, 109-120. Проф. Кристоф Рап сподели при гостуването си тук в края на февруари 2017 г., че желае да участва в сборника точно с него. Редакционният екип реши, че това е най-подходящото заключение. (Бел. ред. Д. Г.)

[2] Ужасно е да се каже.