гост-блогър доц. д-р Виржиния Радева

    На този блог ще се появят текстове и на колеги, които не са заети с тази тегоба - поддържането на личен блог и профил във фейсбук, но все пак желаят да споделят с виртуалната читателска аудитория и с поглеждащите тук някои свои размисли и впечатления.

    Ето едно похвално, но и аналитично-мемоарно слово, написано от доц. д-р Виржиния Радева от Катедрата по Реторика във Философски факултет. То беше прочетено на научна конференция, организирана по инициатива на Катедрата по логика, етика и естетика във Философски факултет на тема: "Истината, доброто и красотата: философски прочити"
Конференцията бе в памет на тримата дългогодишни преподаватели в катедрата, видни личности и изтъкнати учени - проф. Исак Паси, проф. Добрин Спасов, проф. Кирил Нешев. Участниците в нея говориха за тях на 21 и 22 декември 2011 г. Сборникът с докладите и научните съобщения е под печат в УИ "Св. Климент Охридски"

 доц. д-р Виржиния Радева
 

 Академичният стил и харизмата на проф. Добрин Спасов , проф. Кирил Нешев и проф. Исак Паси

                                               Резюме:

    В  доклада се разглеждат няколко проблема. Ораторското майсторство на професорите- философи  - специфични особености пред публика. Аргументативни характеристики  и общественополитически позиции. Стил и език на техните лекции и на начина, по който те завладяваха аудиторията.

    Краткото  експозе, което ще направя  за професорите Добрин Спасов, Кирил Нешев и Исак Паси, е опит да разкрия пред публиката магията, с която те завладяваха своята аудитория, а за мен е връщане към лекциите от нашите студентски години. Това, с което те грабваха аудиторията, беше богата култура, ерудиция и собствена позиция. Те бяха задължителен елемент от аргументацията, с която извайваха своите лекции. Освен задължителните лекции по Логика, проф. Спасов ни четеше и спецкурсове по актуални проблеми на българското общество, за които той казваше, че те са материалистическата трактовка на философия на историята. Първото впечатление, което остави у нас, студентите по философия беше, че неговите лекции бяха непрекъснат диалог с аудиторията и  поставяне на  въпроси, на които той отговаряше и търсеше нашите погледи, за да разбере мислите ни.

   Предаването на научни знания с помощта на устната реч не е лека задача и има различни варианти от гледна точка на непосредствения обект на дадената информация. То фактически може да удовлетворява потребностите на различна публика: първо, на учени-специалисти  в дадената познавателна сфера, които изразяват дискусия, обмен на становища, както и на учащи се, с оглед предаване на научни знания с дидактическа цел. Проф. Спасов правеше това с лекота, забравяйки, че ние сме студенти и гледаше на нас като на бъдещи философи, учеше ни да изразяваме позиции и мнение. Няма да забравя онова, което той често ни повтаряше: "Не преразказвайте текстове, а анализирайте със собствена позиция и мнения". "Иначе", ни казваше професорът, "ще правите интелектуални полуфабрикати и реферати с ниско съдържание, с които са пълни нашите списания, че дори и книги!"

     Красноречието на учения, застанал на трибуната пред слушатели,

повишава и силата на въздействието на неговите знания. Човешката мисъл, оформена изящно в сферата на езика, придобива по-голям социално действен  заряд, като една обективна истина. В Библията, в Притчи Соломонови се казва: "Мъдрият по сърце назовават благоразумен, а сладката реч ще увеличи знанието”. Стилът  на проф. Спасов беше точен, прецизен, мисълта - логически издържана, с елегантна фраза, при това не рядко обагрена с двусмислие и ирония.

   Несъмнено адресатът на научната реч поставя изисквания както спрямо нейното съдържание, така и спрямо нейната форма. Когато проф. Спасов говореше  на конференция или симпозиум, неговата мисъл беше максимално задълбочена и абстрактна, така че слушателите имаха необходимата психическа нагласа да възприемат съобщението в рамките на познатия от по-напред категориален апарат. Тъкмо тогава поставяше много остро някои въпроси, нестанандартно търсеше отговора, като често аудиторията развълнувано му отговаряше. Не беше лесно в епохата на социализма да мислите различно, нестандартно, то можеше да има някои не дотам желателни последици за осмелилия се да говори открито. Но проф. Спасов не се интересуваше от това дали ще бъде порицан от университетския партиен комитет. Спомням си една негова открита лекция за социалистическата държава и зрялото социалистическо общество. Той не премина в хвалебствия и апели от партийните конгреси, а започна остро да поставя някои въпроси за нашето общество, като стресна аудиторията казвайки, че държавата е отчуждена публична власт и че социалистическата държава не прави изключение, и че олигарси може да има и при социализма.

      Реториката на проф. Спасов, а също и на Проф. Нешев и на проф. Исак Паси, беше аргументирана, точна и ясна и далеч от ласкателствата на дворцовата реторика, затова той си печелеше приятели и неприятели-критици, които търсеха повод и причина за нови отговори. За своето време той беше възприеман нееднозначно, днес ние, неговите бивши студенти виждаме много повече неговите достойнства.

    Лекциите на  проф. Спасов бяха удоволствие за аудиторията, поради своята актуалност, ерудираност и красив, точен изказ. Словото на професора беше силно, богато орнаментирано с много сравнения, примери, понякога и с ирония, и с двусмислени изрази.  Неговото слово предизвикваше винаги реакцията на аудиторията, която отговаряше с раздвижване и въпроси. Проф. Спасов винаги отговаряше на въпросите откровено, точно и ясно, без заобикалки и стремеж да се хареса на номенклатурата в университета, която винаги следеше за идеологическа чистота на лекциите на преподавателите, а когато нашият професор ни говореше, той сякаш извайваше със словото си картина със жив и образен език. С лекциите си той ни караше да мислим, да разсъждаваме, а не папагалски да заучаваме нещата. 

     Спомням си лекциите и по Етика, които за нас, студентите по философия водеше проф. Нешев: бяха като истинска приказка, с дълбоко анализиране на извечни нравствени проблеми – добро, зло, милосърдие, състрадание  и много други. С лекота и забележителна ерудиция той  поставяше в проблемите акцент и поанта за размисъл, сякаш искаше да ни каже: "Помислете, анализирайте, направете свои изводи и оценки". Професор Нешев имаше гражданска позиция – той винаги защитаваше тези, които имаха право по закон и по своите научни качества. Затова често си печелеше неприятели. Той, както и нашият обичан проф. Исак Паси, беше харизматична личност – интелигентен, обаятелен, ерудиран. Харизмата е качество, което не се дава свише, но се развива, то е психичното излъчване на силната, обаятелна личност. 

    Лекциите при проф. Паси бяха интелектуално удоволствие, защото той ни поразяваше с ерудиция и силен магнетизъм. Всеки, който е слушал лекциите му, ще го потвърди.  Много са спомените за нашите професори, но по-добре да се пише и каже най-хубавото, отколкото дълго, затова ще спра дотук.

   Сега, когато ние, вече бившите студенти, сме от другата страна на катедрата, разбираме истинската стойност на преподавателския труд, защото той не се измерва само с брой изнесени лекции, но и с подготовката на следващите поколения специалисти и осъзнаване на голямата ни отговорност като преподаватели.

   В заключение бих искала да добавя, че съм далеч от мисълта да  правя апология или да превръщам своето експозе в похвално слова за нашите професори, но да изкажа и своята благодарност за всичко, на което ни научиха, че подпомогнаха  нашето израстване като философи, за да обикнем философията, затова искам да кажа като тяхна бивша студентка:

   "Поклон, Професори!"  

молитвата на суахили

Това е Господнята молитва "Отче наш" на суахили:

Baba yetu, Yetu uliye
Mbinguni yetu, Yetu amina!
Baba yetu, Yteu uliye
Jina lako litukuzwe
Utupe leo chakula chetu
Tunachohitaji utusamehe
Makosa yetu, hey!
Kama nasi tunavyowasamehe
Waliotukosea usitutie
Katika majaribu, lakini
Utuokoe, na yule, muovu e milele!
Ufalme wako ufike utakalo
Lifanyike duniani kama mbinguni. Amina.

А това е нейното изпълнение от хора на 9 Френска езикова гимназия "Алфонс дьо Ламартин" и детско-юношеския оркестър на Общинската консерватория в Курбовоа. Част от концертната програма, представена от тях в новата сграда на Френския институт на площад "Славейков" и в Музикалното училище "Любомир Пипков" на 24 април 2014 г.:

на деня на Земята

Песента за Земята в изпълнение на Джонатан и Шарлот.
На този блог оригиналното изпълнение на Андреа Бочели е тук:
http://dimkasdiary.blogspot.com/search/label/canto%20della%20terra

пасхален поздрав от Драгалевския манастир

стихотворение за Велика Събота

ОБОЖАВАНЕ

От "Невски" бие шест. Гърми
камбаната и осветени,
кубетата стърчат сами
над съботното суетене.

Вървели сме по този път
през всички съботни съблазни
в предпразника на прясната си плът.
Сега се връщаме белязани.

Небето над главите ни тежи
от куполи и ереси
и кой я знае как ще издържи
разгонената наша верица.

Каква е нашата вина?
Сега е шест. Ще стане седем...
Аз съм застанал отстрана
и слушам как минава времето.

И влизам в храма. И стоя,
потънал в песента на хора.
Не мога храм да построя.
Не мога и да го съборя.

От "Невски" бие шест. Гърми
камбаната и осветени,
кубетата стърчат сами
над съботното суетене.

Георги Рупчев. Инстинкт за неприспособимост. Стихове, поеми, избрани преводи.
С., 2007, Военно издателство. с. 18-19.

слово за Велики Петък

за книгата на Камелия Спасова

 Днес Софийският литературоведски семинар и Културният център на СУ

организират дискусия на тема: 

Едип или Сократ:
литературните примери у философите

разговор върху книгата на 

Камелия Спасова 

Събитие и пример у Платон и Аристотел

16 април 2014 г., 19.00 часа

Театрална зала, СУ, Ректорат

С участието на:

Миглена Николчина, Иван Добчев,

Виолета Дечева, Невена Панова,

Васил Видински

                                  В поканата за събитието някой от организаторите е написал още:

Разговорът е фокусиран около питането: защо философите обичат да си служат с примери, които да илюстрират сложни идеи, тези, концепции или заплетени метафизични въпроси. Не е ли работата с Едиповците, Сократовците и Антигоните подвеждаща и опасна за теоретичните парадигми, които често биват атакувани и подривани от следходниците през използваните в тях литературни примери. „Събитие и пример у Платон и Аристотел“ отказва да даде окончателен отговор. За начало книгата предлага да гледаме в две посоки, като се спира на изходна културна дихотомия, проектирана върху фигурите на Аристотел и Платон.

Аристотел и Платон са посочени като оглавяващи две несводими парадигми, както в начина на опримеряване, така и в метода и потенциала си за философско конципиране. Аристотел това е принципът на инструменталността, Платон – встрастяването на философския ерос. Аристотеловият модус е координиран от логическите форми и техниките на аргументация, той е „порядъкът“. Платоновият модус разпръсква амбивалентни доводи-следи, той е „трансгресията“.

Как се изработва образцовата творба? Защо Аристотел посочва като най-прекрасна трагедия точно „Едип цар“, как Платон изработва примерa Сократ? Избирайте Едип или Сократ и се гответе за агон!

***

Несъмнено ще бъде много интересно!

за юбилея на Даниела

            специален поздрав за нея: концертно изпълнение на трима много популярни певци на триото на Квазимодо, Фроло и Феб от мюзикъла "Парижката Света Богородица" - една от нейните любими книги в детството

Днес рожден ден и юбилей има Даниела Ганевска-Йочева – най-добрата ми приятелка от детството и ученическите години.

Сприятелихме се още в първите дни на първи клас – хем учехме в един и същи клас, в едно и също VІ-то основно училище в Стара Загора, хем живеехме в един и същ блок. Училището тогава носеше името “Атанас Генчев”, а сега е “Свети Никола”.

С Даниела бяхме в една паралелка от първи до седми клас, но също така заедно участвахме в балетната група на училището от първи до четвърти клас.
Заедно ходихме при една и съща другарка (така се казваше тогава на учителките и преподавателките), другарката Генова, в продължение на пет години да учим акордеон в Детската музикална школа.
Заедно ходихме при другарката Атанасова на солфеж – от трети до седми клас.
Заедно ни включиха и в групата за допълнително физическо – т.нар. "изправителна гимнастика", поради гръбначно изкривяване, за което ни казаха, че и при двете се е развило в една и съща степен.

Заедно пеехме в училищния хор – тя в групата на алтите, а аз при мецосопраните.
Заедно свирехме в училищния оркестър – в духовата музика на училището аз свирех на сопран, а тя на алт. Да, точно така се казваха тези специфични инструменти за училищни фанфарни оркестри.

Заедно с останалите съученици сме ходили и на екскурзии из страната, и на балетен конкурс в Русе – когато бяхме във втори клас.
Там и двете на сцената направихме по една груба грешка, та после ни се караха много, че сме провалили балетния ансамбъл на училището и заради нас сме на второ, а не на първо място.

А пък на що бригади сме работили заедно...

В училището, в което учехме, се опитваха да ни дадат образцово социалистическо възпитание и имаше строга дисциплина. Дори на бригада рано сутрин се отиваше с бяла тениска, анцуг и червена пионерска вратовръзка.

От тези много ранни училищни бригади, на които също се явявахме винаги с безукорна пионерска униформа, като че ли най-приятно беше брането на праскови, на което ни водиха веднъж, а най-гадно от всичко беше брането на памук.

Памукът расте на едни много малки храстчета и когато бяхме в пети клас, в продължение на няколко дни през есента ни караха с автобуси на бригада – да лазим по едно голямо памуково поле, в близост до старозагорското село Опан, и да дообираме остатъците от памучни власинки в изсъхналите чашки на памучните цветчета.

Най-гадната селскостопанска бригада, на която съм била – хем трябва да лазиш, ама наистина да лазиш, защото памучните храсти са ниски; хем вечер, когато си легнеш в леглото да спиш, имаш чувството, че в ръцете ти има топчета памук...

А може би най-необичайната и красива бригада беше брането на рози.

Розоберът се случва в края на май и на края на седми клас няколко дни ходихме и на такава бригада. Рано сутрин или по-скоро посред нощ се събирахме в двора на училището в 3 часа и половина – разбира се, с белите тениски, анцузите и червените пионерски вратовръзки върху тях. После с едни автобуси ни извозваха до едно доста отдалечено казанлъшко село, май се казваше Розино, и започвахме да берем розите.

Всичко това се случва винаги призори. Както розите и розовите цветчета, така и тютюневите листа трябва да се откъсват призори, преди изгрев слънце, защото само тогава в листата се задържат онези етерично-маслени капки, заради които се отглеждат.

Събирахме розовия цвят в чували, към обяд или рано следобед ни връщаха в града, а всички, покрай които минехме, ни казваха, че ухаем на рози...

Но най-интересно от всичко, което ни се е случило заедно, бяха дългите разговори, които водихме – и просто така, на връщане от училище, и поради книгите, които заедно четяхме. От читалищната библиотека, от училищната библиотека или от огромната библиотека на родителите на Даниела. Тук е мястото да напиша, че у тях беше най-богатата домашна библиотека, която съм виждала в Стара Загора.

Майката на Даниела – леля Пенка – беше и продължава да бъде една от най-страстните жени-библиофили, които познавам.

Веднъж, още в първите дни на септември или октомври, когато бяхме първолачки, целия следобед висяхме на катерушките в училищния двор и обсъждахме как така

другарят Лечев ни уверяваше преди малко, че Земята се върти около оста си, а пък ние не усещаме това.

Защо ни се струва, че Земята е напълно неподвижна, а то всъщност не е така?

Когато спим и усещаме нещо насън, защо всичко е толкова живо и уж истинско, а после, след събуждането виждаме, че въобще не е така...
 Кое е истинското? Да не се окаже някой път след време, че и това, което мислим за действително сега, не е?

Защо изобщо спим и сънуваме?

В по-късните ученически години, когато си разказвахме и страшните си сънища, много често се питахме: Защо понякога сънуваме земи и места, на които никога не сме били? Защо понякога и двете сънуваме огромни вълни, които заливат нашия 12-етажен блок?

Друг път отваряхме големите пликове със служебната кореспонденция на майка й.
А леля Пенка беше магистър-фармацевт и получаваше едни големи луксозни списания от фармацевтични фирми за най-различни лекарства.

Четяхме описанието на лекарствата и се опитвахме да си обясним значението на най-различни думички, които не разбирахме.

Една лятна ваканция си спомням как няколко дни обсъждахме изречението: “Субстанцията на лекарството съдържа моноглицериди”. Досещахме се приблизително какво означава “моноглицериди”, но какво е това “субстанция”?

После попитахме и леля Пенка, разбира се, и тя ни обясни какво е това “субстанция на лекарство”, но след това и двете си казахме, че ще трябва да минат още много години и да прочетем още много книги, за да разберем какво е това субстанция.

После тя учи във Френската гимназия, а аз – в Руската, и понеже и двете гимназии си деляха една и съща сграда, двете гимназии се редувахме и учехме на смени. А по соца се учеше и работеше даже в събота, и затова, докато учехме в гимназиите, се виждахме само в неделя следобед, но пак си говорехме по няколко часа.

После станах студентка по философия, а тя, една година след това – по френска филология в СУ, но вече всичко беше много трудно за съгласуване...

И понеже тя от години живее със семейството си във Франция, близо до брега на Бискайския залив, в Нант, не се виждаме понякога с години.

Най-хубавото и най-безкористното от ранните ми приятелства.
И най-съдбовното.
Най-упоритите въпроси, които от десетилетия се въртят в главата ми, всъщност за първи път ми ги е задавала тя и ме е ръчкала с дни да ги обръщаме и обмисляме отвсякъде .

Преди години написах нещо подобно за нея на сайта на publicrepublic при една от последните ни срещи.
Напоследък пак някъде се загуби, но се надявам, че е добре и дано е здрава и щастлива!

Честит рожден ден, Дани! Честит юбилей!

две финализирани дисертации

Миналата седмица, в понеделник, 31 март, нашият колега и приятел Владимир Маринов най-после защити в Новия Български университет, в департамента по Философия и социология, своята отдавна написана дисертация на тема
Учението на Порфирий за самопознанието в традицията на античния неоплатонизъм.
Работата му върху сложната мисловност на този философ, който е едновременно един от последните големи на античността и същевременно е темелиодес-основополагащ за логиката и мисленето на средновековието, започна още през учебната 1997/1998 в НГДЕК.
После Мисли върху умопостижимото, преведени от него като дипломна работа в профил Философия, заедно с Пещерата на нимфите, Писмо до Марцела и Животът на Плотин бяха публикувани от изд. "Библиотека 48", С., 2000.
В издание, чиято корица виждате по-горе.
За това издание Бойко Пенчев беше написал във витрината на "Литературен вестник": корицата е като на детска книжка, но това подвежда. Вътре в книжното тяло има отлично преведени и коментирани текстове, с обширен академичен предговор - забележително постижение на младия колега, който го публикува още докато беше студент по философия, през 2000 г..
През годините работата на Владимир Маринов даде много плодове: бакалавърска дипломна работа отново върху Порфириевите коментари на късните Платонови диалози; статии, студии, преводи, редакции, участия в международни семинари и конференции.
Три страници списък на публикациите му само до този момент.
За един първоначален, почти завършен и много голям вариант на дисертацията му стана дума и на този блог преди време http://dimkasdiary.blogspot.com/2012/06/blog-post.html.

В новата дисертационна процедура той участва с подкрепата и научното ръководство на проф. Лидия Денкова, а рецензенти бяха двама от най-известните познавачи на късноантичната история, култура, наука и философия не само у нас, но и по света: доц. д-р Димитър Димитров от ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий" и доц. д-р Светла Славева-Грифин от Щатския университет на Флорида.
Авторефератът, рецензиите и становищата за дисертацията  на Владимир Маринов са публикувани в съответствие със Закона за развитие на академичния състав на страницата на НБУ:
http://www.nbu.bg/index.php?l=702

***
А утре, 10 април, от 17 часа, в Зала 1 на Ректората ще се проведе публичната защита на дисертацията на Вероника Келбечева на тема Римският сакрален календар и религиозните реформи на Август, върху която тя работи в катедрата по Теория и история на културата във Философски факултет, специалност Културология, с научен ръководител проф. Владимир Градев.
Госпожа Вероника Келбечева завърши философия и изключителният й интерес към философията и културата на античността след това я отведе в Магистърската програма по Антична култура и литература, специалност Класическа филология във ФКНФ, в която тя се дипломира с много сериозна теза за щастието според Никомахова етика на Аристотел.
Авторефератът, рецензиите и становищата на нейната дисертация са тук:
https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/fakulteti/filosofski_fakultet/specialnosti/doktoranti/pridobivane_na_obrazovatelna_i_nauchna_stepen_doktor/predstoyaschi_zaschiti/veronika_evstatieva_kelbecheva_filosofski_fakultet

Да честитим на колегата Маринов за дългоочаквания финал на дългата дисертационна процедура и да пожелаем на колегата Келбечева заслужен успех утре!

Колко е хубаво, когато наши колеги получават признание и насърчение за своя посветен, многогодишен труд и вдъхновена работа за осмислянето на античността.