разказ за преразказ

Един от 62 000 ученици, преразказвали "шедьовъра" днес - седмокласникът Теодор Гочев, сниман през зимата от баща си Николай.

Днес всички седмокласници се явиха на изпит по български език и литература.
Така нареченото "външно оценяване", което освен всичко останало е и приемен изпит за гимназиите.
За София това означава задължителен изпит за всички, защото след седми клас никое дете не може да остане в кварталното си училище, а навсякъде има класиране по бал.

Днешните седмокласници и ние, техните родители, още от 15 септември 2003 година, когато те бяха първолаци, си знаем, че на края на четвърти, пети, шести и седми клас, ще се провеждат изпити.
Външното оценяване е начин чрез един и същ изпитен материал да бъде проверено как всички ученици от всички училища у нас са усвоили каквото имат да научат.
Това е правилно и полезно.
Всъщност родените през 1996 година са първите, които се явяват на тези така наречени "мини-матури" след четвърти, пети, шести и седми клас.
Пет изпита - по български език и литература; математика; човекът и природата (природните науки + екология); човек и общество (сиреч история); чужд език.

Днешният изпит по БЕЛ е включвал тест и разказ за преразказ.

Ето по какъв шедьовър на родната литература са преразказвали седмокласните днес.

Цитирам го без изменения от сайта на МОМН:

Дидактическа задача: Прочетете текста и напишете подробен преразказ
от името на Вида.

ВИДА
Иван Джуренов

Сърдит на всички богове и на целия свят се прибра старият, беловлас
Вулица – князът на голямото славянско племе – северците. Скочи от коня си
пъргаво, макар че много години се редяха на гърба му, даде поводите на
дъщеря си Вида, притичала насреща му, и с ядовити крачки влезе в
обширния си дом. Жена му Тиха го срещна на къщния праг и му помогна да
се съблече и събуе. Тя не посмя нищо да попита. Откак едничният им син
Славун беше отвлечен с измама от ромеите и във вериги откаран във
Византия, те се разбираха само с погледи…
– Ех, как боговете не ме дариха с поне още един син! – заядосва се
гласно Вулица, като дърпаше дългата си бяла брада. […]
Старият мъж запроклина и боговете, и себе си, и деветте си дъщери,
като най-много кълнеше Вида – най-малката и единствено неомъжена
дъщеря...
Застанала на пруста, след като прибра и нахрани бащиния си жребец,
Вида току-що се канеше да запали свещта, за да довърши започнатата
свилена кърпа – беше мома за главяване, когато до слуха ù достигнаха
лютите клетви на баща ù. Заслуша се и остана като изумена. За пръв път
чуваше такива думи от бащините си уста...
Сълзи закапаха от очите на момичето. Остави прикята си
недовършена и се втурна към горницата. Преди да отвори вратата, се спря
задъхано, притисна лявата си гръд, където биеше разтревоженото й сърце, и
избърса сълзите от очите си. Сетне бутна и влезе.
Бащата не я усети и продължаваше да пустосва. Вида постоя така за миг
и сетне през сълзи продума:
– Тате, мили тате! – гласът ù затрепера като духнат лист – Немой кълни,
тате, не проклинай! Рожбите ти са дарба от боговете, не бива да се противиш
на божията воля!
Старият се обърна като опарен. В първия миг той не схвана какво
дума момичето. Но сетне, изведнъж проумял, се разлюти още повече...Де се
е чуло и видяло такъв срам, такъв позор? Щерка да отвори уста против баща
си!...
Вулица се готвеше да произнесе още по-страшна клетва против
непокорната си дъщеря и дори дигна ръка. В тоя миг обаче на портите се
почука силно и клепалото, поставено на върха, надвесен над Брегава, заби
зачестено – съобщение за беда...
По-злокобно от глутница гладни вълци завиха втурналите се към
прохода ромейски пълчища. Техният вик, разнесен от ехото, отекна из
гората и се разнесе надалеко. Той като че ли смрази кръвта на шепата
защитници на Брегава и те побягнаха нагоре, към височините, спотирени от
ромейските копия и стрели. Проходът беше отприщен – пътят за варварската
столица Плиска беше открит. Ромеите бързаха да минат, защото денят вече
гаснеше и на небето кацнаха първите долетели от безкрая звезди. Теснината
със стръмни, почти отвесни като бреговете на река скатове и надвисналата
отгоре тъмна гора, всяваше смут и страх. […] Смелостта си да нападнат
Брегава черпеха от вестта, донесена от издайниците им, че след залавянето
на Славун проходът не се охранява – редиците на северците се били
разстроили и те приличали на стадо без овчар...
Изведнъж пред бягащите северски войни пръква сянка. Източва се и
застоява. Счува се вик. Остри думи екват:
– Стойте, стойте, юнаци! – гласът трепери, не може да се разбере мъж
ли, жена ли говори.
Спряха се, като под повеля бягащите. Пред тях, от честия листак на
гората изскочи жена, облечена цяла в бяло, с разпуснати дълги коси и
пламнали от огън очи. Тя не говори, а заповядва:
– След мене, юнаци! Стиснете здраво копията си! Опънете силно
лъковете си! Мен сам бог Перун ме праща, помощ да ви дам! Напред, жив да
не остане нито един ромеец!
Войниците са омаяни от силните думи на жената. Та това е горска
самодива! И сам Перун я праща, бог над всички богове! […]
Мъжете стисват копия и мечове, опъват тетивата и тръгват след
самодивата. Нейната смелост е смелост на всички! Нейната развяна коса е
тяхното знаме!
След малко, като откъсната пряспа сняг от старопланински връх,
помитащи всичко по пътя си, северците се спуснаха върху ромейските
войски, които пъплеха из прохода. Затриха всички до един, а предводителя
им, кесарев брат, хванаха в плен, за да го разменят със своя роден юнак
Славун.
Стихна боят. В крайна почуда всички видяха, че не самодива ги е
предвождала в лютата битка, а сама Вида мома […]
Бащата като научи, се просълзи от умиление и възхита. Прегърна
дъщеря си и я благослови […]

Непознати думи:
Прикя – невестински дар
Главяване – задомяване
Немой – недей, не
Спотирени – последвани
Пръква – появява се

Край на цитирането

А ето го и моят кратък преразказ в едно изречение:
Смелите славяни-езичници, с името на бог Перун на уста и боговдъхновени от него, сразяват гадните ромеи-християни.

Моят коментар с едно безглаголно изречение:
езичество, примитивно патриотарство, елинофобия.

Извън съдържанието имам и формални възражения:

Нали уж текстът за преразказ трябваше да е на съвременен наш автор?
Този автор не е съвременен.

Нали уж разказът е нещо цялостно?
От методическа гледна точка пак има проблем с формата, защото това, което са получили днес седмокласниците, не е целият разказ, а са извадки от него, както може да се види, а съкратените места май са такива, че и на седмокласниците, а и най-паче на техните родители може да им настръхнат косите, ако видят какво се крие в многоточията на ексцерптите.

Преди две години, когато дъщеря ни Леда беше седмокласничка,
на този изпит наистина се падна разказ и то наистина на съвременен автор,
неизучаван в училище, както е по регламент.

Тогава разказът беше Заложна къща на Деян Енев.

Днешният текст е - освен всичко останало - абсолютно непредставителен за съвременната българска литература, която е в отлична кондиция.

Нашата поезия, а особено нашата проза в момента е във възход.

Имаме толкова много автори, пишещи и публикуващи на български, и у нас и по целия свят, които създават забележителни произведения на словесността.

Моята лична подборка е:
Най-добър съвременен наш писател - Любомир Канов.
Най-добър драматург - Георги Тенев.
Най-изкусен майстор на късия разказ - Деян Енев.

А във всички жанрове на големия род на прозата има поне още десет имена на пишещи, които ми харесват лично на мен: Теодора Димова, Емилия Дворянова, Мария Станкова, Кристин Димитрова, Палми Ранчев, Емил Андреев, Александър Андреев, Георги Господинов, Алек Попов, и Николай Гочев, разбира се - автор на историко-философски роман за Платон.

Като майка на седмокласничка преди две години бях много приятно изненадана, че им се падна разказ от Деян Енев. Най-добрият майстор на късия разказ, според мен.

А тази година...

Изпитният текст ще се помни от седмокласниците цял живот.

С това ли ще запомнят 62 000 седмокласници съвременната българска литература?

С откъсите от този разказ?