Това е снимка на входа на храма на Свети пророк Илия в Княжево.
Днес там имат храмов празник.
Храмове на светия пророк има и в Дружба, и в Дървеница, но тях съм ги зървала само отвън.
Днес е един от най-големите празници на нашата Църква, но на него искам да припомня и за нашия талантлив колега Илия Панчовски (1971-1998), който си отиде много рано от нашия грешен свят.
Илия беше възпитаник на НГДЕК "Св. Константин-Кирил Философ". През 1995 г. получи магистърска степен както по философия, така и по класическа филология в СУ "Св. Климент Охридски", а една година по-късно стана и магистър на Централноевропейския университет в Будапеща по медиевистика.
От началото на 1997 г. започна докторантура по антична философия в катедрата по История на философията с научен ръководител проф. дфн Ради Радев.
Стана победител в конкурса на докторантите, който го излъчи като българския докторант-представител в международния летен университет в Сантяго ди Компостела през 1998 г.
Заедно с Александър Кашъмов (който освен известен адвокат, е и философ) и Стоян Терзийски (който освен адвокат, е и класически филолог и преводач) съставиха и преведоха една малка, но много ценна антология с фрагменти на старите питагорейци.
Книгата излезе благодарение на инициативата на Иван Колев в ръководената от него Библиотека Касталия на издателство ЛИК.
Но също така Илия има и един друг преводачески шедьовър - Приказки на Оскар Уайлд, издаден от СОНМ.
Има преводи на фрагменти и на Хераклит и на фрагменти на софистите.
След смъртта му издадох някои негови студентски текстове и преводите му на Хераклит в книгата Илия Панчовски. Хераклитови фрагменти. С., 2000, ЛИК.
А като отделна книжка на списанието Критика и хуманизъм, приложение към брой 1, 2001, кн. 10, беше издадена неговата магистърска теза от Централноевропейския университет, защитена там през 1996.
Iliya Panchovski. The Pattern of Classification of the Sciences in the Didascalicon of Hugh of Saint Victor.
Analysis of Its Methodology in the Context of the Restoration.
А ето и последните ми думи за него в книгата Хераклитови фрагменти:
По-лесно ще ми бъде да пиша за работите на Илия, включени в тази книга, отколкото за него самия. Затова ще започна с тях.
В първата част на книгата са представени негови преводи, непубликувани досега: някои от фрагментите на Хераклит и глава Пета от Категории на Аристотел. Фрагментите-светкавици на Хераклит и друг път са ставали средоточие на преводаческите усилия на Илия Панчовски. Техен резултат бе съвместният превод, осъществен с Александър Кашъмов и Стоян Терзийски, публикуван в Антология по философия (издание на “Просвета”, 1992, С.). Новият превод на същите избрани фрагменти показва зрелостта на преводаческата му техника и оригиналността на интерпретацията, която той възнамеряваше да предложи в коментара към тях. В бележките по полетата на фрагментите и на гърба на страниците на превода са скицирани проектите му за интерпретиране на фрагментите в една съвсем нетрадиционна насока: изследване на общото между фрагментите на Хераклит и тракийския орфизъм. Илия е поставил работно заглавие Мистериалността на философемите на Хераклит на онова, което трябваше да бъде увод към изданието на превода на всички фрагменти в библиотека “Касталия” на издателство “ЛИК”. Сред тези бележки, скициращи бъдещата работа, се вижда кратък конспект на книгата на проф. Александър Фол Тракийската култура: казано и премълчано/ С., “Борина”, 1995/; на Омировите химни на Хезиод, поместени в Дела и дни. Теогония в превод на Ралица Константинова /С., “Народна култура”, 1988/; на статия на Н. Теодосиев “Мистериалните “играчки” на тракийските орфици”, публикувана в “Орфей” 3-4, 92-99; набелязани са основните митологични персонажи, върху които е щяло да се съсредоточи бъдещото му изследване: Хеката, Сабазий-Загрей, Ериниите, Хесперидите, Мойрите, Хипнос, Парките. Уви, това изследване остана неосъществено…
В първата част е включен също така неговият превод на гл. 5 от Категориите на Аристотел – частта, в която се дава един от отговорите на питането: “Какво е усия – същността-битие или субстанцията”. И според Платон в “Софистът”, и според Аристотел в книга Дзета на Метафизика това е най-важното питане на философията. Преводът е направен по Оксфордското издание на гръцкия текст.
В българските преводи на Платоновите диалози (издадени в поредицата “Философско наследство” на “Наука и изкуство”) до този момент тази дума от проф. Александър Милев е превеждана като “същност”, а от проф. Георги Михайлов, проф. Богдан Богданов и проф. Цочо Бояджиев като “битие”. Също така в превода на “Парменид” на Цочо Бояджиев тя се предава като “битийстване”. В превода на Иван Христов на Категориите, издаден от “Наука и изкуство” и фондация “Отворено общество” (С., 1993 г.), тази дума е преведена с латинското й съответствие “субстанция”.
Всеки, който прочете превода на Илия Панчовски на гл. 5 от Категориите, ще се съгласи, че това е най-провокативният превод на философски текст, излизал досега на български. Това е буквалистичен превод, направен умишлено по този нетривиален начин, за да се види как питането за същността-битие-субстанция проговаря на нашия език и го прави наистина дом на битието, както казва Хайдегер. Такива буквалистични преводи от старогръцки език - например преводът на Николай Гочев на Антигона на Софокъл (в списание “Сфумато”, година І, 98, бр. 1) – вече предизвикаха българския читател и способността му да плува в дълбините на езика, далеч отвъд шамандурата на тривиалното, банализирано всекидневно говорене. Предизвикателството, което Илия – Бог да го прости! –предлага отива много по-дълбоко от гмурването в превода на хюпокейменон с “подложеност” – необичаен и неизползван досега термин, който съумява да се изкопчи от подмолното течение, завличащо преводачите в рифовете или на логическото понятие “субект”, или на лингвистично-граматическото “подлог”. Тази дума “подложеност”, както и повечето Аристотелови понятия и категории, най-вече същността-битие-субстанция е триединна: тя има както логическо, така и езиково-морфологично, а също и онтологическо значение. В превода на Илия Панчовски това се изговаря и проговаря за пръв път на български език. А на всички, които биха искали да прочетат негови преводи на художествен и литературен, книжовен български език, смело може да се препоръча великолепният превод на Приказки на Оскар Уайлд, издаден от ИК “Д. Яков” през 1993 и преиздаден от “ПАН” през 1999 г. Един значим негов принос към нашата философска книжнина беше също така изданието Питагор и питагорейците от библиотека “Касталия” на “ЛИК” /С., 1994/, на което той и Александър Кашъмов бяха съставители, а преводът на питагорейските фрагменти, включени там бе осъществен съвместно от него, Александър Кашъмов и Стоян Терзийски.
Във втората част на книгата са поместени три негови статии. Първата от тях е първата му студентска писмена работа, която имах удоволствието да прочета през октомври 1990 г. – размишлението за това как се мисли безкрайността to apeiron – неопределеното-и-безкрайното от Анаксимандър и Аристотел. За пръв път текстът е публикуван в сп. FILOSOFIA 1992/2, издавано от “ЛИК”.
Втората работа “Философията – една традиция на бъдещето?” е текстът, с който той получи признанието да бъде обявен за един от тримата първенци в конкурса за студентски проекти “Бъдещето на философията”, организиран от Философския факултет на СУ “Св. Климент Охридски” и списание “Философия”, издавано от МОН през 1994. Той е публикуван за пръв път в същото списание, 1995/1.
Третата работа е текстът, заради който Илия Панчовски бе сред четиримата номинирани на националния конкурс за “Бъдещето на хуманитаристиката”, проведен през декември 1997 г. С този текст “Хуманитарните науки между класификацията на знанието и социалното действие", публикуван в Демократически преглед, книга 34, Зима 97/98 Илия Панчовски се включи като представител на България заедно с колегите Димитър Камбуров от Факултет Славянски филологии на СУ “Св. Климент Охридски” и доц. Александър Кьосев в Международния летен университет в Сантяго ди Компостела в Испания през лятото на 1998 г.
В третата част на книгата е публикувана дипломната му работа “Аргументацията в спора: проблемът за аналогията. Софистическите провокации към философията.” Тази работа бе подготвена с научното ръководство на проф. дфн Александър Андонов и Деян Деянов, и защитена през 1995. Тя се превърна в отправна точка на изследователските намерения на Илия Панчовски за докторантурата по антична философия, която започна през 1997. Темата на неговата дисертационна работа бе “Аристотеловата критика на софистиката” и не знам дали от дипломната работа можем да гадаем как щеше да се разгърне новото му интерпретаторско начинание. Дипломната му работа е образец за високо философстване за логиката: тя тръгва от критичното разглеждане на Аристотеловата силогистика, впуска се в анализ на проблемите за метафората, критиката и парадигмата и се връща отново към Елада, към софистиката. За какво става дума все пак? Нека да погледнем към един от заключителните пасажи на третата част “Метафора, критика и парадигма”:
“Става дума за различно и по отношение на общото, и на другото, което не е прогностична аргументация, а дискурс, разкриващ възможностите за флуктуация на стойностите на полето на парадигмалност, спрямо която флуктуация самият той се прилага. Става дума и за жанр философски дискурс, който да изказва непосредствено аргументирани провокации със сгъстен смисъл, в който да се намира самообосноваването му и доказаната му естествена, а не случайна, приложност към аргументирането изобщо”.
Та, за това става дума в този текст, който се чете мъчно, защото не дефинира понятията, с които работи. За професионалистите във философската логика и методологията на науката те са технически термини, естествено сраснали се с имената на известни мислители от ХХ век, които ги изковаха като инструмент за критиката на критиката. За някои от читателите този текст може да се окаже нечетивен, просто защото той е бил писан за академична “употреба” и за четене от професионалисти. В него Илия си служи с понятия, които са взети от една жива дискусионна среда – семинарите по философия на логиката, водени от Деян Деянов в Института за критически социални изследвания, а за Илия това бяха най-истинските, най-философските разговори за мисленето и силогистиката, за логиката и епистемологията, за философията на науката и социалната критика.
И така, това може да бъде представяне на тези работи. Предстои издаването на още две работи на Илия Панчовски: магистърската му теза от Централноевропейския Университет в Будапеща “Проблемът за класификацията на науките и мястото на логиката в нея при Хуго от Сен Виктор”, защитена през 1996, а също така и преводът на избрани фрагменти от софистите с неговия коментар към тях и скиците за дисертацията му. Разбира се, предстоящите срещи с две нови негови книги не могат да бъдат никаква утеха и да заместят общуването с него, но поне могат да успокоят съвестта ни, че не сме позволили плодовете на неговото вдъхновение и мислене да потънат в забрава и неизвестност.
А за самия него ми е трудно да пиша. Не познавам друг човек, който с такова достойнство и гордост да е понесъл изпитанието на болестта и да се е опитвал да я надмогне, без самосъжаление и без оплакване. Болестта го подтикна към самовглъбение и някаква странна, на моменти самоиронична делова енергичност. Едва ли може да има нещо по-респектиращо от млад човек, който е тежко болен, но избягва да уведомява другите за това, за да избегне тяхното снизхождение. Затова и смъртта му изненада мнозина…
У него както при никой друг от нас – колегите му от другите поколения – имаше съвършено съчетаване на високото академично владеене и на класическите езици, и на философстването. Преди него само проф. Иван Саръилиев е имал високи академични степени и по класическа филология, и по философия. Той беше истински професионалист и учен. Най-младият сред нашата философска колегия на “античниците” беше и най-близо до академичния тип работа и до академичния стил на поведение. Той притежаваше и най-точното чувство за намирането на мяра в човешкото отстояние, при което не залиташе нито към лековатата фамилиарност, нито към деловата хладина.
У него беше вродено благородство, с което той заставаше далеч отвъд дребнавите “колегиални” ежби и същевременно в него имаше духовна сила, която го караше да мисли в дълбочина и за обновата, и за бъдещето на Университета, на хуманитарните науки. Всъщност той ме завладя със своите идеи за това, че колкото и сковано и безнадеждно-непроменимо да изглежда академичното ни състояние, ние можем да го променим: за да има бъдеще за хуманитаристиката и за университетската идея.
Дано Господ да го всели в места светли и прохладни, отгдето е изчезнала всяка болка, скръб и въздишка.
Дано да му прости всяко волно или неволно прегрешение, изречено с дума, дело или помисъл!
Дано душата му почива в мир.
No comments:
Post a Comment