Wednesday, April 1, 2009

малко хумор няма да ни навреди

част осма
Към Alma mater

На Знанието майка - Alma mater,
на силни духове си ти кърмачка!
Ти бе на клади огнени театър,
на адска инквизиция вършачка...
Тук Бруно, Хус, Леон и Кампанела
през мъки непреклонен дух калиха,
Коперник, Галилей, с плеяда цела
безкрайна ни вселена подариха.
И с факел светъл, майко, ти прокуди
от наши ум жестоките заблуди!

До Цар Освободител на площада
издига се величествена сграда.
Колони тамо шест към висината
изпъват стан, нагоре се стремят.
Пред тях, без мисъл някаква в главата,
гиганти двама бронзови седят.
Трицвет (по-често траурният флаг)
развява се над купола метален.
Оттамо враните се карат с грак
и щъркели надават вик прощален.

Като пазач на мисълта свободна
стои до порти честичко стражар.
Море е там стихията народна
и има нужда от блюстител-фар.
В дъга извити стъпала дълбоко
отвеждат към преддверие широко.
Там мрамор-стълби вият се напети,
издигат се към залата кристална,
а тъмни ниши, люстри, парапети
тържественост излъхват триумфална.

И падат от стъклата многоцветни
като килим по мрамора петна,
от мебели и бюстове приветни
повява в зали сънна тишина.
Спокойно до отворените двери
на знанието духове почиват
или клечат на Нотър Дам химери
и дяволски се плезят и присмиват!)
Но в делник няма днешния покой:
гъмжат студенти като пчелен рой

студентки – също!... Дар на младостта,
аз всичко, всичко дал бих на света,
отново да те зърна! Но напразно!
Не победих те, Време безобразно:
петнадесет години веч съм с тях,
но виждам – никак аз не подмладях...
Е, да! И ний сме някога живели,
пияни тамо – по веднъж в година,
на свети Климент през нощта сме пели
и спали сме в Борисова градина...

На “Вола” сме се кланяли и ний,
ала мъже отделно от жени...
Тогаз не бяха тез неща привични,
тълкуваха се криво срам и чест.
Сега и нравите са по-различни,
и модите са, виждам, други днес.
Прическата е странно миловидна,
в очите бляска неподправен плам,
кармин подсилва устните завидно
и всичко казва: въздъхни и сам!

От тез създания наука висша
да искаш е понякога жестоко –
тук май цъфти и свежа пролет диша,
любов е свила тук гнездо дълбоко...
Но стига! По-нататък да вървим,
надеждите са суета и дим...
Героят бе от поста недоволен:
о, как високо би се възвисил
на службата си при полета волен,
да беше титла нова придобил!

“Че днеска кой таланта уважава?
Какво е дарбата ти без патент?
Човека без внимание остава –
по-важно е да има документ...”
Ще кажете – Викенти тук позира!
О, не! И даже сам не подозира,
но на, внезапно в себе си открива
към висшите науки жажда жива...
Чете той статии, брошури разни,
и мисъл някаква го нова блазни.

Към Alma mater се стреми за лаври!
Ала с науката се той не гаври –
науката да цъфне, да вирее,
той само зарад титлата копнее...
По много книги с молив отбелязва
и с ножици внимателно изрязва,
преписва и лепи в тетрадка нова,
и на – хабилитация готова!
Избрал е тема по сюжет висока,
и колкото по-тъмна – по-дълбока!

Каква? Опитайте се да решите!
Каква! За облаците... и мъглите!
За “облаците” той ще ни говори,
да, да! За облаците много ясно!
На воля що се реят низ простори,
ту с дъжд и трясък, ту съвсем безгласно...
Не е ли вярно? Всеки тях ги види,
но ако можеш, хайде улови ги
и на безформеното форма дай,
безсмисления хаос разгадай...

Кажете где ги облаците нема?
На политици в думите, в главите,
на философи в тъмната система,
в модерната поезия, в мечтите,
в живота наш и в нашата поема!
Дали трудът бе труден или лесен,
не знам, но и с несигурна основа
без много труд – какъв успех чудесен!
В “Синедриона” за пресада нова,
на Alma mater с почит бе поднесен...

Прииждат бавно “магите” учени,
по привилегията феодална,
кресла заемат строго подредени,
според чина и степента васална. –
Науката по степени расте:
в началото невръстно е дете,
а после зрее тя и възмъжава
едвам кога главата побелява.
(Ако не стане преди време куха,
а съвестта – за нова мисъл глуха!)

Васалът трябва почит да окаже
при случаи на своя сюзерен,
балтон да му държи, галоши даже
да му подава в сгодния момент.
И отзиви приятни да му пише,
да няма свое мнение, ни глас.
Пред покровителя си да се сниша,
да се стопява малък и в захлас.
Откритие научно ли направи,
патронът трябва с него да се слави.

Закон е туй за крепостник духовен!
(Разправят, руски някакъв чокоин
тъй важно с кръст за храброст се надувал,
а за войната даже и не чувал...
Попитали го как го е спечелил,
от село щом не бил се отделил?
- На моя крепостен мужик се даде!...
- Тогава той е негова награда!
- Така е: ордена получи той,
но селянинът крепостник е мой! )


Та кой с наука днес се занимава?
За нея просто време не остава! –
В легации – вечеря, тук – концерти,
арбитър – там... и сказки, и експерти,
и секретари важни, дипломати,
и за министри вечни кандидати!
По агитации, в процеси скъпи,
с кръжоци и съмишленици тъпи!
Да мислят немците, да се потят,
дорде в главата дойде им умът!

Ала на поста оня се държи,
с посредственици що се обкръжи.
За неговия дребен монумент
бездарникът удобно е подноже –
блага да му оспори за момент,
да грабне лаврите му – той не може.
Но за да имаш отдих и покой,
на царството пред входа здраво стой!
И ключовете дръж в ръце си само:
не влизай и не пущай никой тамо!

Звънецът звънна: тоя знак се дава,
че всеки седнал вече заседава.
Деканът ги на работа подкани.
До него сядат мъдри истукани:
противници професори двоица –
единият с брада, а другият с брадица;
ръце надменно скръстят над гърдите,
през очилата мятат плам с очите
“Доклада, Качуларков, прочетете!”
А той настръхна и зачете...

И както се разгаря плам-стихия,
възпламени се и тоз вития –
напред-назад размахваше ръка
в местата силни тупаше с ръка:
“Е, господа! Какъв е тоя труд?
Какъв е неговият автор луд?
Той мисли вред е скубал като вълна.
И тезата му с плагиат е пълна!”
(Дочу се ехо: “Вярно, плагиат!
Отвред е скубал здраво тоя брат!...”)

“Езикът му не е до тамо чист!”
По някоя си доба се обади
професорът с “брада як пурист”
и в миг от джоба си... извади.
(Но на чуждици той чистач е враг,
за срам остана с чуждо име пак!)
“Револвер ли извади? Was machet er?”
Изтръпна там колегата с брадица
и за отбрана вдигна той десница...
“Не бой се, туй е неговият ер,

с когото иска да вбеси от яд
противника – поддръжника на ят...”
Докладчик втори, с жестове галантни,
яката белоснежна си оправи,
полека сваля жълтите си ганти
и в джоба кърпа розова постави.
“Въпроса тук е много деликатен
и зная аз от опит многократен:
съпругата ми вярна и послушна,
жена, наистина, простодушна –

но тя е с интуиция голема –
ще я сондирам аз по тая тема...”
И кърпичката розова изважда,
страните си ветрее и прохлажда
и ето, цял почервенял от свен,
той сяда от речта си уморен.
(Ала в перото хлъзгав е и лек,
и книги пише тоз хрисим човек
съмнително набъбнали: за слава?
Не! Хонорарът тлъст ги вдъхновява.)

Но стана трети – важен философ,
под вехт балтон (и сам не беше нов!)
и с мания за вожд, че е роден,
а още не настъпва неговия ден!
“Какво да кажа, рече: тая тема
на философска мяза ми система,
тоест на моя вехт балтон! И право,
от кръпки е, ала ушита здраво...
Сега ще кажа: аз не съм страхлив,
еднакво тук съм за и съм против!”

Четвърти бе поет – фантаст учен:
слова горещи – огън, а в душа студен.
От липса на таланти той се ... жали
(а цял живот бедарниците хвали).
Дойде и пети – рошав и сънлив,
с червени пришки по лицето, див.
На патерици чужди се довлече
(макар краката му да бяха здрави).
При входа патерици той остави,
в креслото седна и задъхан рече:

“Какво решихте?” “Чакаме и вас!”
“Ах, моя ревматизъм!... Но тогаз
да взема патериците: уви!
Без тях и мойта мисъл не върви!” Сред смях
той грабна ги и върна се назад:
“Съгласен съм напълно – плагиат!”
И шести се яви – на ръст бе дребен,
любимеца на всички – Серафим.
(Той за науката бе непотребен,
за вишегласие – необходим...)

И седми тук се тихо приближава,
безшумно като котката в нощта.
Лицето му посредственик издава,
но бележит – по свойта грозота –
на Песталоци мяза мисълта му,
една съперница е в туй жена му!
Науката си хубаво владее:
парички да печели той умее –
с едно изкуство той навред се слави:
от десет чужди тома – томче прави!

След него влезе и старецът столетник,
професорът Григорий без наследник!
Двоица водеха го под ръка –
не го държаха слабите крака,
нито умът... (Горко, ако почине,
наука цяла с него ще загине!
По три пъти се буди през нощта
и мисли, и мисли... Грабва той свещта,
писалката ли търси тамо? О, не!
О, не! Той търси нощното гърне...)

Но ето шум се вдигна и бурна свада,
и спорът избухна в таз свещена сграда,
между професори двоица –
един с брада, а другият с брадица.
“Но моля, стойте, господа! Млъкнете!
Не страст, а разум тук ни трябва бистър...
Каква персона той е ни кажете!”
“Приятел на просветния министър!”...
“И с председателя ходи под ръка!”
“Ама така кажете де, така...”

Но влезе в роля Серафим отново
и произнесе вещото си слово.
Той рече: “Вий твърдите, че е крал!
Добре... Приемам, че е той нахал
и че трудът му плагиат е смешен...
Но хайде: нека хвърли камък пръв
връз него оня, който е безгрешен!”
И хитро млъкна той при тез слова,
и всички гузно сведоха глава...

В миг Качулатков перушина сви
(Григорий вече хъркаше заспал!),
а като в римска тога се уви
мислителят в балтона излинял.
Геврекът свит е в джоба неспокойно,
врази си мятат погледи достойно.
Един тревожен само ходи, хлопа,
а оня, гдето за таланти жали,
високо новият бездарник хвали...

Шушукат си в купчинки сбрани тамо,
откъснати слова се чуват само,
а всеки мисли нещо и гадае –
гласът на свойта съвест да узнае.
“Какво сега решавате?” – попита
деканът пак с усмивка дяволита.
И чу от всички кътове ответ:
“Какво? Не ще съмнение: приет!
Едно е ясно, той е патриот:
обича български народ!”

***
Дали някой от вас, скъпи читатели, ще се сети от кого е написана тази сатирична поема?

6 comments:

Rosen Hinkov said...

Много хубава поема.Нямам ни идея кой и е автора, мога само да предположа с риск да се изложа:)) но какво от туй.
В. Петров, може би!?

Димка Гичева-Гочева said...

А, не, не е той.
Много Ви благодаря за отговора, Росене, и за това, че влизате в диалог с мен.
Освен това, нека да не говорим за излагане.
Само Господ знае всичко.
Сократ е казвал, че не знае, но поне знае, че не знае, за разлика от мнозина, които се мислят за знаещи:-)))
Ще изчакаме три дни.
Зададох тази гатанка и на колеги-филолози, които не четат блога ми, защото са много заети.
Просто искам да разбера до каква степен е познат този автор у нас.
Ще чакаме три дни.
Предполагам все пак, че колегите-филолози ще напишат кой е авторът.

Rosen Hinkov said...

Да, имах подозрения че е някой автор от преди това време, но стила ме подведе на тази вероятност, макар че един цитат на немски, малко ме разколеба.
За „излагането„, въобще не се притеснявам, мога да си го позволя..по някога е необходимо даже.
Но нека видим какво ще кажат филолозите, ако въобще кажат нещо:))

Rosen Hinkov said...

Dimke, не само филолози, но даже хич никой нищо не каза по въпроса за авторството. Кажи ти, ако искаш.

Димка Гичева-Гочева said...

Специален пост ще напиша - за автора и произведението.
След малко, следобеда.
Има доста неща, които искам да споделя за него и неговото творчество - той ми е един от любимите наши поети.
И за тази поема, една много малка
част от която сложих тук в деня на хумора и сатирата.
И, така, той е:
Емануил Попдимитров.

Rosen Hinkov said...

Aха. Трябва да призная че нищо не съм чел от него или поне не си спомням.
Чакам пост–А