Google+ Followers

Tuesday, April 14, 2009

oderint, dum metuant



фотографиите са на Росен Донев (или Росен Дончев?) в "Капитал"


oderint, dum metuant

Това е една от известните латински сентенции, които научават изучаващите древния език, защото се учи както покрай важните наклонения на глагола, но и също така, защото чрез нея на обучаемите им се преподава минимум общо знание: тя се свързва с името на един от най-жестоките императори на Рим – Гай Цезар, известен повече и останал в историята с прякора си “Ботушчето”, сиреч Калигула.

В този текст ще става дума за един театрален спектакъл, нашумял наскоро, постановка на Варненския драматичен театър и на театъра в Лил "Розата на ветровете".
Да, за този спектакъл ще напиша, но преди това накратко ще разкажа две не много известни и ще припомня две много известни истории

И така, първата по-неизвестна история

През прекрасната пролет на 1991 г. бях проверител на ученическите работи на предпоследния и последния етап на националната олимпиада по философия.
За предпоследния етап учениците-участници пишат есе на тема, напълно свободно избрана от тях. Сред работите, които прочетох, бях шокирана от две: в едната от тях се правеше анализ на трагедията “Калигула” на Албер Камю, а в другата се обсъждаше символиката на кръвта в християнството и исляма според Библията и Корана.
Бях поразена и от двете работи, и се питах: как е възможно това? Тези работи са написани от ученици, от все още непълнолетни деца или най-много от млади хора, които едва-що са достигнали до пълнолетие.
И, разбира се, далеч не ставаше дума само за ерудицията. С годините престанах да се удивлявам от грамадната ерудиция, придобита сравнително рано, защото понякога зад нея остава някакъв трудно преодолим наивитет и инфантилност.
И в двете работи, за които пиша сега, не беше така.
В тях не просто имаше ерудиция.
В тях нямаше никаква наивност.
В анализа на трагедията “Калигула” на Албер Камю, например, ме порази размисълът за лудостта на властта и неверието-самота на властника.

И така. Дойде финалният етап, който през 1991 г. се проведе в Добрич, всички работи бяха разсекретени и стана ясно следното: и двата текста са получили максимален брой точки, а авторите им са получили максимален брой и на последния кръг, който беше анализ на фрагмент от философско произведение.
Както сте се сетили, след разсекретяването се оказа, че авторът на анализа на “Калигула” се казва Явор Гърдев, а автор на изследването на символиката на кръвта в християнството и исляма беше неговата съученичка от същия клас на НГДЕК Антония Иванова.

И двамата бяха приети без изпит, понеже бяха първенци на олимпиадата и станаха студенти по философия.
Но Антония на следващата година замина да следва в Щатите и прекрати контактите си с всички тук, и за съжаление от години нямаме вести от нея, а Явор съчета следването си по философия със следване на театрална режисура (не знам, обаче, как точно се казваше тогава мястото – все още ВИТИЗ или вече НАТФИЗ).

Втората, също не много известна история

Та, когато Явор Гърдев се явил на кандидатстудентския изпит във ВИТИЗ/или НАТФИЗ, на един от важните изпити, който трябвало да бъде анализ на някаква тема, в залата съвършено безмълвно влязъл Иван Добчев, огледал кандидат-режисьорите съвършено безмълвно и съвършено безмълвно оставил пред тях (но не знам дали на бюро или на нарочен статив)... един конски череп.
И толкова.
И съвършено безмълвно излязъл, а кандидат-режисьорите се заловили за творческо писане по темата, зададена без думи.
Тази история, с други детайли от нея е разказана и в интервю на Явор Гърдев с Елена Кръстева (публикувано в “Политика” и на блога на Елена Кръстева на адрес http://elenak.blog.bg/viewpost.php?id=210740).

Та, на изпита-вход към академията, доколкото знам, кандидат-режисьорът Явор Гърдев писал за “Еquus” на Питър Шафър, но и за пиесата на Албер Камю “Калигула” и при това, неговият изпитен текст бил написан от името на коня на Калигула.
(Тук, без никаква връзка с основната тема ще вметна, че и в “Името ми е Червен” на Орхан Памук, най-интересните места от романа за мен са онези, които са разказани от името на коня и на червения цвят...)

Третата история, която е много известна и затова накратко ще я припомня: историята понякога се повтаря буквално, а не като фарс

Всъщност тук ще припомня не една, а две много известни истории, в които намирам невероятен паралелизъм:
Едната от тях е историята на Камбис - един от основните трагедийни сюжети в “Историята” на Херодот, а другата е за Гай Цезар, по прякор “Калигула” в “Дванадесетте цезари” на Светоний.
Всичко, което се случва с Камбис, се случва и с Калигула.
И двамата обезумяват от властта по един и същи начин.
Разказът за Камбис е образцов с това, че в него не липсва нито един елемент, заради който един владетел, а и всеки обикновен човек, би могъл да бъде наказан.
Като владетел той поругава боговете и
вярванията на покорения от него Египет – ранява и причинява мъчителна смърт на свещения бик Апис (ІІІ, 29); по нищожен повод в гнева си убива сина на
най-доверения си царедворец, като при това момчето е било любимият му виночерпец, а заради още по-нищожен повод заповядва да заровят живи с главата
надолу дванайсет от най-знатните перси (ІІІ, 35-36); отваря древни гробници и се гаври с труповете на мъртъвците в Мемфис (ІІІ, 37) . Като човек Камбис влиза в
кръвни престъпления срещу най-близки кръвни роднини – намразва баща си; сношава се и се жени за една от сестрите си, а после и за още една своя сестра, след
като, разбира се, вече е убил първата (ІІІ, 31); устройва заговор за убийството на брат си[xviii]... Накратко, само за седем години и пет месеца Камбис успява да
натрупа в болестта и лудостта си страшни неизкупими престъпления – и като владетел, и като човек. И точно защото е предизвиквал и свои, и чужди богове;
гаврил се е и с живите – свои и чужди, и с тленните останки на мъртъвци; убил е и сестра, и брат, боговете го наказват и му пращат смърт точно така и точно там,
както му е било предсказано. Разбира се, Камбис умира в разкаяние и след няколкодневна агония... (ІІІ, 65-66)

Всичко това се случва и с Калигула, при това той успява да извърши зверствата си за двойно по-кратко време от Камбис.
Светоний го нарича “Чудовището”.
И Калигула започва да избива, да се гаври с приближените си и техните близки, и да издевателства наред безпричинно.
И Калигула се влюбва и оженва за сестра си Друзила.
Албер Камю започва трагедията си с полудяването на Калигула, което става несъмнено след нейната смърт...

Паралелизмът между двете истории за двамата властници става несъмнен, но не толкова, когато сравним Херодот и Светоний, а когато сравним Херодот и Албер Камю. Разказите на Светоний са по-скоро репортажи и изреждания на събития с леко жълтеникав оттенък, докато в трагедията на Камю на преден план е трагедията на човешкото същество, което достига до безкрайна власт над смъртните около себе си и полудява от безвластието си над себе си. Безкрайната свобода да имаш власт над другите и безкрайното робство да си във властта на боговете и съдбата.
Херодот изрично, макар и немногословно, подчертава това, Светоний изобщо пропуска тази тема, но Албер Камю я прави център на своята трагедия и център на диалога между Калигула и твореца Хеликон. Персонажът Хеликон е може би единственият човек, както според пиесата на Камю, така и според постановката ва Явор Гърдев, който сам остава нормален покрай полудяването на Калигула и който се отнася към него като към обикновено, крайно, самотно, нещастно и страдащо човешко същество.

И все пак, в паралелизма на историите на Камбис и Калигула, има и една голяма отлика. Камбис умира - външно погледнато – при нелеп нещастен случай, но всъщност, по волята на боговете: точно там и точно така, както е видял веднъж на сън, че ще стане.

А Калигула бива убит при заговор – все пак някакви съпротивителни силици от републиката са останали да креят и до този момент на принципата.

И още една история, която е добре известна

Последната история, която ще припомня, е всъщност един много известен факт: пиесата “Калигула” на Албер Камю е написана през 1938 година – точно преди войната.
Много голямо клише и много голям банализъм ще бъде да напиша нещо от рода на “гениалният творец и неговата гениална интуиция показват в трагедията безумието на властта и израждането на тиранина отвъд човешкото”, но всъщност е точно така.
Албер Камю с тази пиеса, написана през 1938 г., показва какво идва срещу човечеството.

Още няколко думи за спектакъла и още няколко думи за режисьора

В сценографията на спектакъла Никола Тороманов, известен и като Фичо, е поставил алюзията за нацизма достатъчно ясно. Сценичното пространство е максимално стеснено и дистанцията между зрителите и актьорите е буквално нулева, защото зрителите не са в залата, а на сцената. Столовете им са разположени околовръст едно много тясно пространство и всички заедно са опаковани с едни яркочервени ленти, които се спускат от тавана. В средата на лентите има бял кръг, а в него - черен осмоъгълник, което според мен е отлично намерен намек за нацистката свастика.
По повод на поставянето на зрителите на сцената и на ликвидирането на дистанцията нека да напиша и това, че то ме впечатли още от първата студентско-режисьорска работа на Явор Гърдев, която беше по великолепната пиеса в стихове на Георги Тенев “Частите на нощта”. Тя бе поставена в Сливенския театър. Гледах я на гастрола й в театър София – доколкото си спомням - през януари 1995 г. Тя беше едно от най-силните първи работи на това забележително артистично “тримъжие”, или triumviratus art group – Георги Тенев, Никола Тороманов–Фичо и Явор Гърдев.

Също така, в същата режисьорска преса, Явор беше вкарал зрителите си и на “Пухеният” на Патрик Макдона – пак постановка на Варненския театър, а доколкото знам, в същата клаустрофобична обстановка, направо в мазе дълбоко под земята, се разиграва действието и в “Бастард”.

Това е обмислен похват на Явор Гърдев: зрителите в екстатичния театър трябва да са в тотална преса и на много тясно.

Е да, обаче, има хора, които не издържат на този умишлено-целенасочен режисьорски натиск и на менгемето на липсващата дистанция. Особено, когато озвучаването е много силно, както беше в “Пухеният” или особено при толкова смазващ със силата на смисъла си текст, както е в “Калигула”.

И тъй, като за край: спектакълът е много силен – и като режисура, и като сценография, и с играта на актьорите в него, които в постановката са и танцьори, и мимове (само мимоходом да отбележа, че Димо Алексиев са го стилирали така, че да изглежда досущ като статуята на Аполон Белведерски)...

След “Марат/Сад” и “Крал Лир”, поставени в Народния театър, “Калигула” е третата пиеса на Явор Гърдев, изпружваща в театрален екстаз пред зрителите безумието на властта... При това “Калигула” го занимаваше най-отдавна.

Ще чакаме още в тази посока.

Съвсем накрая, да не забравя: oderint, dum metuant била любима фраза на “чудовището Калигула” според Светоний. Може би е цитат от малкоизвестния днес трагик Луций Акций, спори се за това.

В нашия превод на “Дванадесетте цезари”, направен от Иванка Попова и Анна Николова, (второ изд., С., 2002, част 31, 2, с. 252),
oderint, dum metuant е преведено така:

И стига страх да имат, нека мразят ме!

No comments: