на Разпети петък - поема

Старият Бог
Емануил Попдимитров

На запад чертога разпънал си – цял
от пурпур и яспис, и синкав опал.
На ангели бледни, децата от рая,
на ангели арфите тихо ридаят
и вее прохлада над твоето ложе –
на запад чертога разпънал си, Боже!
И дигаш в умора десницата свята:
и пада росица – нектар на земята,
и бавно се стеле тържествена нощ...
Но ти си, о, Господи, толкова стар:
уплаха не будят ни ярост, ни мощ –
не крепнат потомства под твоята сила,
навеки пустеят и храм, и олтар!
И ето по-бледен от бедно светило,
Ти сбираш разстлания пурпур, о, Боже,
алков многоцветен от Твоето ложе,
и тънеш към сфери далечни, към бездни,
и спускаш полека завесите звездни.

Над ниви спокойни, де злато трепти,
дух зноен, над нивите носиш се Ти!
Там слънцето бавно напуска зенита
и сведен клас шепне унила молитва.
Разливат се сенки над скъдни села
и дъх от ливади излъчва се росен,
а ти се подигаш над синя мъгла
към белия облак, бухлат, градоносен...
От тъмния облак, с намръщени вежди,
и гневен, и с искри в очите метежни
говориш Ти с гръм и светкавици мяташ,
и жарките сълзи обливат земята.
Но бурята стихне, отекнат се звънци
и блесне в тревиците маргарно зрънце...
С останки разбити от облачен кораб
към син океан се понасяш ти скоро –
на морските бури под груби платна,
и носи те тамо капризна вълна.

Вълна те люлее капризно и лудо,
вълнува се тамо без бряг океан,
и срещаш ти кораб – бронирано чудо,
по-страшен от стария Левиатан.
А там пушкала с огнеблъвния зев
човешката мощ превъзнасят и с рев
враждата възпяват и злобата жадна,
и лютата в кърви обляна Война...
Но ето и други... и цяла армада! –
на път за към моята родна страна.
Те идат насам, племена многоцветни,
те – варвари нови, от Новия свят,
от юг де вековна зараза дими,
от тропик, на жълтата треска земи.
Те идат и кърваво дирят наследство,
и гробници ровят – бетон и гранит.
А ето и нас: оковани в желязо.
Под каски и с бомби, и с бял динамит...

Ти виждаш войната, скалите, смъртта,
и гледаш месата, размесени с глина,
и мозъци, счупени кости, кръвта.
И с болка усещаш сърцата да стинат.
И чуваш ти писък... нашир и надлъж
земята клокочи – разпенена лава,
а ти се издигаш под оловен дъжд
и криеш лице си с ръката корава.
И пращаш тогава любезни си Син,
о, Син милосърден с пет кървави рани,
с позорния трънен венец! И самин
обхожда той кротък полето, а врани
на орляк се вият пред светли му лик,
Той милва ръката към Тебе простряна.
И устни целува, задъхани в пяна,
и ръсне пот кървав челото Му в миг...
Ти гледаш отгоре смутен и сурово
извикваш при Себе си Сина си отново.

Отново раздигнал си облаци тежки,
окопите скрил си ти в злак и тревица
и тук над разхвърляни кости човешки
класатица пее, расте медуница.
Сега е задушница в родния край:
над храма с върбите си вятър играй.
Там майки оплакват чедата любими
и шепнат изтръпнали твоето име:
вдовиците в траур, децата без грях.
И ето те, Боже, и ти си сред тях.
В оскъдни колиби, в кът беден и жалък,
ти с клетник разделяш коравия залък,
в душите, където надежда пламти,
невидим и кротък присъствуваш ти!
Де плевели цъфнат и растнат бодли –
над угари черни, над ниви пустинни,
изпращаш ти рой пеперуди, пчели,
и стрелкат се пъргаво ластовки сини.

На запад чертога разпънал си – цял
от пурпур и яспис, и синкав опал,
на ангели бледни, децата от рая,
на ангели арфите тихо ридаят.
Но стон се издига от земния ров
отново към Тебе... Смутен и суров,
Ти сбираш разстлания пурпур, о, Боже,
алков многоцветен от Твоето ложе,
и тънеш към сфери далечни, към бездни,
и спускаш полека завесите звездни...

Поемата е от стихосбирката "Вселена" от 1924 г.
Цитира се по изданието
"Емануил Попдимитров. Сънят на любовта", С., 20001 изд. "Захарий Стоянов", под редакцията на Светла Ем. Попдимитрова