романът в стихове "В страната на розите" на Емануил Попдимитров

И така, авторът на първоаприлския откъс е Емануил Попдимитров.
Накратко за него:

Емануил Попдимитров е роден в село Груйнци, Босилеградско. На 5 ноември 1885 г.
Учи на село, после в Босилеград и Кюстендил. След гимназията малко учителства и после започва да следва философия в Софийския университет.

Тук става нещо интересно.
Емануил Попдимитров е един от няколкото изключени студенти от СУ през 1907 г., защото е в групичката, която с освирквания и дюдюкания посрещнала княз Фердинанд в Народния театър на 3 януари 1907 г.

След тази случка, както знаем, Университетът останал затворен за една цяла година, но това имало и своята оздравителна страна: сплотило университетската общност и я направило самокритична, самоуправляваща се и със завидна отчетност пред обществото за почти половин век след това.

В личен план за Емануил Попдимитров изключването е било наистина като в поговорката “всяко зло за добро”. Първо заминава да учи в Монпелие литература, но след като разбира, че във Фрибург ще може да следва както философия, така и литература, се мести от френския юг в швейцарските Алпи.

По време на следването си специално се занимава с Блез Паскал, Шопенхауер, Бергсон и Ницше. Естествено, пада в плен на френските и руските поети-символисти. Обикаля музеите и галериите на Женева, Мюнхен, Виена и Париж.

Участва в Балканската и Първата световна като преводач в щаба на армията. Как иначе, щом е бил полиглот.

От 1920 г. до смъртта си през 1943 г. е доцент (или по-точно, както се е казвало тогава, приват-доцент) в СУ и преподава западноевропейска литература, но продължава да пише и публикува и философски изследвания: за естетиката на Бергсон; за философските предпоставки на френския символизъм; за философията на Ибсен; за мистицизма в индийската философия.

Като поет е много популярен с любовната си лирика, но на мен най-много ми харесват религиозните и пейзажните му творби. Такава вяра и такова усещане за природа има при много малко други наши поети. В същото време, те не се набиват фанатично-дидактично в главата на читателя, а се споделят внимателно с него.

Още две думи за религиозността му: както се вижда и от фамилията му, той е роден в потомствен свещенически род и може би това е направило вярата в живота и поезията му устойчиво-уравновесена – далеч от проповедническата патетика или от назидателността на неофита.

А откъсът, който ви предложих на първи април, е от последната му голяма творба “В страната на розите”. Подзаглавието, което сам той е сложил, е “хумористична поема”.

Според Светлозар Игов, обаче, това е роман в стихове.(Вж. неговата “История на българската литература 1878-1944 г.”, Издателство на БАН, С. 1993, с. 253.)

Наистина, това си е цял роман в стихове, защото е почти 200 страници. А както знаем, романовото четиво, първо, като количество трябва да е голямо, и второ, като качество трябва да създава автохтонен, оцелостен свят.

“В страната на розите” е публикувана през 1939 г., като любопитното е, че Емануил Попдимитров е датирал работата си върху нея така: започнал е на 1 април 1939 г. и я е писал до 29 юли 1939 г.

Тази сатира-роман-в-стихове представя подвизите и преуспяването на един хитрец, но разбира се, тя е и един романов свят, в който се вижда всичко за нашенско през втората половина на 30-те години.

Главният герой на романа се казва Генчо, но се прекръства на Викенти – името му се споменава в откъса, който приведох.

Разбираемо е, това е нещо като поетическо продължение на прозата на Алеко Константинов – на моменти е много смешно, но в други моменти е доста тъжно.

***

Откъсът, който цитирах на първи април, е по изданието "Емануил Попдимитров. Сънят на любовта", С., 2000, изд. “Захарий Стоянов”, под редакцията на Светла Ем. Попдимитрова.