Херодот за справедливостта и разликите между Европа и Азия

Свободата и проблемът за противостоенето между Европа и Азия

Има едно много популярно място от Херодотовата “История”, което научават всички, които учат макар и малко старогръцки език, или култура, или литература. Това е разказът в седма книга (136) за това как двама лакедемонци били принуждавани от телохранителите на Ксеркс да коленичат и да направят метан пред него. Всъщност това, което трябвало да направят, е едно специфично персийско телодвижение, което включва както падането на колене, така и поклон до земи. Лакедемонците обаче отговорили, че никога няма да направят това, защото гърците нямат такъв обичай – един свободен човек да коленичи и да прави метани пред друг простосмъртен човек, пък бил той и великият персийски цар.

Това е една от емблемите на елинското свободолюбие. За него най-впечатляващи се няколко места от последните три книги на “Историята”. Тъкмо в последните три книги най-добре се вижда как гърците са се самоопределяли и как са мислили за себе си като общност. Елинската общност има обща кръв, общ език, общи светилища на боговете и подобни жертвоприношения и обичаи. (VІІІ, 144). И все пак най-определящото в това общо елинско самоопределяне е свободолюбието.

Има още няколко кратки анекдотични разказчета, чрез които Херодот представя елинското понятие за свобода. Например, минидиалогът между двама знатни перси, когато разбрали, че като награда за първо място в Олимпийските игри всеки един победител получава не пари, злато или сребро, а лавров венец. Признанието и уважението на другите имали най-важно значение за онези хора, а не материалното осребряване на едно високо постижение. Според Курт фон Фриц гръцкото свободолюбие и гръцкият дух се е проявил в “Историята” и особено в последните три книги най-ефектно тъкмо чрез метода на разказването на такива кратки анекдотчета. Всички останали ценности и добродетели са представени и разказани в първите шест книги чрез метода на наративирането, на разказването на разкази или истории, в които са вплетени още по-малки разказченца и историйки, или чрез дълги трагедийни диалози или триалози, но тъкмо най-важната ценност – свободата – е представена с най-кратката форма, формата на анекдота .

Макар че Херодот никъде не взема окончателно решение кое е най-доброто държавно устройство, все пак за първенството на демокрацията можем да съдим по няколко причини. Първо, от изхода на тежкия военен и цивилизационен конфликт, заради който е написана цялата тази “История”. И второ, по метода на преценяването от противоположното. Херодот на много места несъмнено внушава и убеждава, но също така и изрично заявява: “на света няма нищо по-несправедливо и по-оцапано с кръв от тиранската власт”(V, 92).

Елините победили, защото са се стремели към най-справедливото и като венец и цел на справедливостта постигнали свободата. Без справедливост няма свобода, но и без свобода няма справедливо полисно устройство. Това е голямото философско и етическо послание на Херодотовата “История” според мен: свободата е цел на справедливото обществено устройство, но и нейна решаваща предпоставка, условието, без което не може. Свободата и справедливостта в полиса са взаимоопределящи и взаимопредполагащи.

Голямото историческо и политическо послание на “История”-та не е било оспорвано от никого: елините победили многомилионните войски на завоевателите , защото били свободни и техен единствен деспот във всеки един полис от онези, които спечелили победата, бил законът и само законът. Елините победили, защото били свободни и равнопоставени пред закона във всеки един от полисите, които извоювали победата във войната. Тази свобода резултирала в равноправие, а оттам - и в икономическо благоденствие . Тази свобода им донесла граждански мир в някои от най-важните полиси, впоследствие тъкмо те се утвърдили като политически и икономически лидери пред останалите, а мирът между тях и обединяването им срещу общия враг от Азия спечелили победата – свободата на Европа.

Херодот не се колебае и да обобщи, и да предупреди: победата и свободата са били постигнати, защото между елините е имало справедливост, свобода, равнопоставеност и мир – както вътре в полисите им, така и между най-силните от полисите. “Ако се стигне до раздори за водачество, Елада ще загине”, пише той (VІІІ, 3). Уви, точно така и става по-късно, когато раздорите между някогашните най-важни съюзници – атиняните и лакедемонците – разпалват Пелопонеската война и с това поставят началото на края на класическия гръцки свят. Това е и най-важната поука за европейското човечество от края на гръко-персийските войни до края на Втората световна война, и до днес: на нашия континент трябва да има справедливост и равнопоставеност между народите и страните, разположени на него, защото без тях няма да има нито благоденствие, нито мир, нито свобода. Затова философското осмисляне на най-старата европейска “История” има несъмнена актуалност.

***

Ще добавя още няколко твърдения като заключение.

Когато говорим за европейско-елинско-западните ценности и тяхното противопоставяне на източно-азиатско-варварските обичаи, трябва да изтъкнем, че това е една от най-спорните теми в интерпретациите на Херодот: как точно си противостоят Европа и Азия? Как точно са противопоставени те от него? Мнозина изтъкнати представители на класическата филология (особено на немскоезичната) и на античната философия пишат за Херодот като за автор, който едва ли не представя съвършено различна природна и историческа същност на двата континента.

Темата за абсолютната противоположност на Европа и Азия, за изключителното превъзходство на елинското над източното във всяко едно отношение, и на европейския дух над азиатския, е много широко застъпвана от редица именити философи и изследователи на античността особено през ХІХ век. Има обаче и изключения. Например много популярната и до днес Културистория на Гърция на Якоб Буркхард. Той е сред малцината автори, които още в средата на ХІХ век поставят под въпрос основателността на европоцентристките предразсъдъци и предубеждения. Много може да се спори дали Буркхард прави всичко възможно, за да разбие тези митове, или ги преутвърждава. Но все пак не може да се отрече, че той настоява и изтъква любопитството, любознателността, понякога дори възхищението и безпристрастността, с която Херодот описва варварите (и особено египтяните).

Най-куриозна според мен в това отношение е позицията на Вернер Йегер. В предговора към влиятелното си тритомно изследване на гръцката философска образованост “Пайдея” той изповядва своята оценка за незначителността и варваризма на източното във всяко едно отношение. Малко след публикуването му през октомври 1933 г. големият аристотелист и елинист вижда раждането и шеметните успехи на варварството в сърцето на Европа. Принуден е да емигрира в САЩ. Въпреки това нито при следващите преиздания на книгата на немски, нито за превеждането и преиздаването на английския превод той не редактира и не заглушава тези псевдо-органицистки и почти расистки обертонове. Симптоматично е също така, че Йегер изобщо изключва от трилогията си Херодот. На него са отделени само няколко високомерни реда в уводните параграфи на главата за Тукидид .

За съжаление, евровисокомерие има и в позицията на Ерик Волф по този проблем на страниците на многотомната му история на античната философия на правото: “In seiner ίστορίη fasste er dieses Motiv nicht als Kampf gleichartiger natuerlicher Lebensmaechte auf, sondern als Zusammenstoss ungleichartiger geistiger Wesenheiten. Die politisch-geschichtliche Daseins-form der hellenisch-europaeisch-okzidentalen Menschheit erschien ihm von Grund aus anders als die der barbarisch-asiatisch-orientalischen. Darum hat er den Gedanken der Eigenart und Unterschiedenheit nationaler und regionaler Kulturkreise (fern von hybrider Ueberschaetzung des eigenen) betont herausgearbeitet und sich damit von der sophistischen Lehre, wonach der Mensch φύσει jederzeit und ueberall der gleiche sei, abgegrenzt” .

Според мен, при цялото противопоставяне, съпоставяне и противостоене на елинското и източното, на европейското и варварското, при Херодот няма никакъв европоцентризъм и никакъв расизъм, защото за него няма разлика между хората по природа. Европоцентризъм и расизъм има при лекаря Хипократ, донякъде при Платон, особено много при Аристотел и при голяма част от гръцките оратори от V и ІV век пр. Хр. Херодот, напълно в съзвучие с убедеността на своите приятели-софистите, с цялата си “История” и с всички разказани истории в нея показва, че хората навсякъде са еднакви, че човешката природа е еднаква, но законите и обичаите разграничават човешките общности, като правят едни от тях справедливи, свободни, мирни и благоденстващи, а други – жестоки, деспотични и безправни. В Херодотовата “История” има няколко диалога, в които се обсъжда човешката природа и човешката участ, мимолетността на щастието и превратността на съдбата, незадоволимостта на алчността и на ламтежа за власт: в разговорите между атинския законодател Солон и лидийския владетел Крез (І, 29-33); между коринтянина Люкофрон и сестра му, останала анонимна (ІІІ, 52) ; между Ксеркс и чичо му Артабан(ос) (VІІ, 45); между Ксеркс и Демарет(ос) (VII, 101-104). Да не забравяме и поучителната история за Амасис (ІІ, 172) и неговото писмо до тиранина Поликрат (ІІІ, 40).

Все едно дали събеседници и/или герои на разказа са атиняни, лидийци, коринтяни, лакедемонци, перси, мидийци, египтяни – казаното от тях и/или случилото се с тях се отнася за всички хора и за цялата човешка природа изобщо, а не за принадлежащите на една или друга общностна група. Както с няколкото диалога, в които изрично се тематизира питането “Какво е човекът?”, така и с всичките си човешки истории бащата на историята внушава: Всички ние като хора сме еднакви и имаме еднаква природа, но обичаите и нравите, традициите и законите ни са различни. Оттам следва и различната ни историческа и политическа съдба.

През последните десетилетия културната и историческата антропология направиха много за развенчаването на някои вредни митове и предразсъдъци . Дори и ако не използваме методите и концептуализациите на по-новите дисциплини (аз и другия; самовъзприемането ми като налагащо чуждото възприемане и възприемането ми от другия като задаване на самовъзприемането и др.), а останем на позициите на една по-стар(омодн)а концептуална схема и настояваме, че има една обща човешка природа, така както са го правили Херодотовите приятели - софистите - и както го правят и до днес всички религиозни антрополози, пак ще можем да видим: според него човекът е полисно същество. Свободата и демокрацията не са някакви квазиорганични или псевдоприродни израстъци, които виреят в Европа, но не и в Азия, не са еманация на някаква geistigе Wesenheit, която е една на единия, а друга – на другия континент. Напротив, на страниците на “Историята” са споменати имената и са разказани миниисториите на над 50 тирана от над 50 гръцки полиса. Свободата и демокрацията се постигат само там и тогава, когато гражданите на един полис положат усилия за това.

Да добавя и още две колоритни случки, за които се разказва в края на “Историята”. Главен герой и на двете е спартанският предводител Павзаний. След битката при Платея той бил посъветван от един виден гражданин на Егина да отмъсти и да се погаври с трупа на убития Мардоний, тъй като след поражението и убийството на храбрия Леонид при Термополите, по заповед на Мардоний и Ксеркс главата на спартанеца била отрязана и набита на кол. След победата на Павзаний над Мардоний при Платея него го съветват да отмъсти за поругаването на трупа на чичо му по същия начин. На това обаче Павзаний отвръща: “Чужденецо от Егина, благодарен съм ти за добронамереността и за далновидността ти, но твоето мнение не е полезно. Ти издигна мен, отечеството ми и подвига ми нависоко, а после съвсем ме принизи, съветвайки ме да се гавря с мъртвец, като смяташ, че ако постъпя така, моята слава ще стане още по-голяма. Но това подхожда повече на варвари, отколкото на елини и затова ги и порицаваме...” (ІХ, 79).

Отмъщението не носи справедливост и гавренето с труповете на победените врагове не е възмездие. Това е елинската етическа ценност и впоследствие европейска норма. Впрочем, това е и едно от малкото митологически влияния, въздействали върху разбирането на мнозина гърци в епохата на класиката при формирането на мисленето им за справедливостта и справедливото. Това разказва за пореден път Херодот и с това поставя своеобразен огледално-симетричен финален акцент, който е етически контрапункт на разказаното в края на първа книга за гаврата на масагетската царица Томирис с трупа на победения Кир.

И последният, но не и като значимост ценностен детайл е в анекдота за това, как след битката при Платея и събирането на плячката от хилядите сребърни и златни съдове, от златоткани завеси, постелки, покривки и разкошни тъкани, Павзаний заповядал на хлебарите и готвачите да приготвят едно угощение “по персийски”. При вида на целия източен материално-гастрономически разкош и разточителство Павзаний се запитва: защо им е трябвало на хора, живеещи в такова богатство, да тръгнат на поход срещу елините с техния скромен и беден бит?

Отново чрез минианекдот Херодот подчертава нещо, което е било много характерно за тогавашното елинско разбиране за свобода и достойнство. Може да си беден и безимотен, но ако си свободен гражданин и живееш с достойнство, това прави живота ти удовлетворителен и смислен . Това е несъмнената поука от няколкото места, в които се набляга на добродетелното достойнство и скромната простота в материалния живот на тогавашните гърци. Обръщам внимание на това в края на този текст, защото според един известен съвременен автор на изследване върху новоевропейската “идея за Европа”, в по-ново време се е случило точно обратното – стремежът към притежаване на лично имущество и на собственост е изключително важен детерминант за манталитета на човека, който се самовъзприема като европеец... Това обаче е тема, в която няма да навляза подробно сега .
***
Ще завърша този текст с един цитат от нашия философ на историята, на когото той е посветен – Стефан Попов:
“Историята на Древна Елада е история на борбата, която тази най-ранна европейска историческа издънка води с напиращите от изток азиатски сатрапи. Стара Гърция е страната, където за първи път в историята се случва, щото в събрание на хора, родени не като роби, се гласува върху политиката на тяхната държавица и където вотът бива зачитан, без да предизвиква циничен присмех от неограничен властелин. За разлика от това напреднало политическо съзнание, всички източни царства в Азия почиват на мистично-религиозно начало, което обвързва безнадеждно духовното и верското съзнание в традиционни представи и не позволява никакво развитие на обществените отношения в една закрепостена йерархия. Гърците откриха, затвърдиха и предадоха на идващите след тях народи свободата на човешката личност и затова биват чествани като преките предтечи на културна Европа” .

post scriptum:

*150-те лекции на българския дипломат, писател и публицист, но преди всичко философ на историята Стефан Попов, на когото е посветен този текст, са били излъчени в ефира на Радио Свободна Европа през 1976 и 1977 г. За жалост някои от тях са изгубени в архива на радиото, но оцелелите 122 лекции са публикувани в респектиращото издание “Идеята за Европа през вековете”, С., 1999, Изд. ЕТ “Юлиана –М”, 363 с.

* На български има издаден пълен и частичен превод на Херодотовата "История". Пълният е дело на Петър Димитров и е редактиран от Георги Михайлов. ДИНИ, С., Част І, 1986, Част ІІ, 1990. Предговор Богдан Богданов.
Частичният превод е в изданието “Херодот. Исторически новели”, С., 1982, Народна култура, превод Доротей Гетов. Редакция и предговор Петър Димитров.
Двамата преводачи са избрали различни начини на транскрибиране и предаване на имената на основните участници в разказа. Петър Димитров е избрал да ги транслитерира по начина, по който у нас се чете старогръцки. В повечето случаи в моя коментарен текст героите се споменават така, както той ги е транслитерирал в пълното издание, а също така и почти всички цитати са от неговия превод в посоченото издание.

*За важността на Херодотовия текст за гръцката култура и за нейното разбиране днес вж. в библиотеката непубликуваната дисертация и автореферата към нея на Виолета Герджикова "Идеи и понятия за култура в старогръцката проза V - IV в". Както и обзорната статия на Янко Янков Херодот. На адрес: http://iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post_7957.html

*От гледна точка на философията на правото и на историята на философията на правото най-подробното изследване на справедливостта и справедливото, което съм ползвала при писането на този текст, е многотомната поредица на Ерик Волф “Гръцкото правно мислене”: Wolf, Erik. Griechisches Rechtsdenken. Vittorio Klostermann. Frankfurt am Main. (1950-1970);
Band I: Vorsokratiker und fruehe Dichter.; Band II: Rechtsphilosophie und Rechtsdichtung im Zeitalter der Sophistik. Band III, 1:Rechtsphilosophie der Sokratik und Rechtsdichtung der alten Komoedie. Band III, 2: Die Umformung des Rechtgedankens durch Historik und Rhetorik; Band IV, 1: Platon. Fruedialoge und PoliteiaBand IV, 2: Platon. Dialoge der Mittleren und spaeteren Zeit. Briefe.

* С този откъс завършвам публикуването на откъсите от текста за справедливостта като лична дородетел и справедливото в политическото според Херодот.В цялост и с всички бележки, препратки, цитати и библиография, все още текстът може да бъде намерен на сайта на специализирания курс "Актуалната античност. Политическото мислене на античния свят", който провеждахме миналата година.