Справедливостта и справедливото според “История на Пелопонеската война” на Тукидид


Въведение: за българските преводи и интерпретации

Тукидид – авторът на “История на Пелопонеската война” – несъмнено е един от най-важните историци не само на антична Елада, но и на Европа. Като историк, като писател, като извор на сведения за културата и политиката на бурните десетилетия, които описва, той не се нуждае от защита.

В нашата културна и научна среда той присъства благодарение на два превода – цялостен и частичен, като цялостният е дело на Милко Мирчев, с предговор и коментар на Христо М. Данов, а частичният е резултат от умелата подборка на Светлана Янакиева и с предговор на Александър Фол .

Както в световната, така и в българската академична среда, той е бил възприеман и разглеждан, превеждан и тълкуван, четен и анализиран, преподаван и изучаван предимно като историкът Тукидид, писателят Тукидид, културологът и политологът Тукидид. Направените до този момент интерпретации на български език са допринесли много за неговото възприемане и у нас по този начин, който е доминиращ и за рецепцията му по целия учен свят чрез работите на: Христо Данов и Гаврил Кацаров, Александър Фол и Богдан Богданов, Янко Янков и Виолета Герджикова .



Тукидид като създател на историята на съвремеността


Както е известно, някои строги хронологични маркери за живота на автора ни убягват. Самият Тукидид е бил не просто въвлечен във войната, а е взел дейно участие в нейното начало , през първите няколко години, като кулминация на военната му кариера е моментът, когато става висш военен - нещо като генерал или по-точно адмирал на флот от седем триери. Следователно тогава е бил поне на 30 години, но не и по-възрастен от 40. Донякъде по лошо стечение на обстоятелствата, а не поради липса на стратегия и лоша тактика, той и водената от него флота претърпяват тежко поражение в битката при Амфиполис, след което е принуден до края на живота си да живее в изгнание. Неговата съдба и обратите в нея по време на войната са повече от драматични: по време на чумата той се разболява, но има повече късмет – да речем от Перикъл - и оздравява. След това се въздига като военен, след това се проваля като военен. Следват 20 години на изгнание, далеч от родната Атина, което обаче е отлично подсигурено в материално отношение, защото Тукидид е всъщност един от най-богатите елини на своето време – със златните мини, на които е концесионер! Напомняме тези биографични перипетии, защото и той ги отбелязва в творбата си, като изрично подчертава, че е започнал да я пише още в самото начало на този панелински конфликт. С това започва книгата в първите си няколко реда.

Това, което на някои негови съвременници може би е изглеждало като локален сблъсък между керкирците и коринтяните, пред неговата прозорливост и интуиция се е очертало като връх на айсберг, като една измамно- привидна малка опасност, която ще се разрасне до общогръцка колизия. Изключителната проницателност на Тукидид му подсказва, че конфликтът между Керкира и Коринт няма да остане периферна кавга, а ще бъде повод за разразяването на война. Освен множеството поводи, обаче, за тази тежка, продължителна и опустошителна война е имало и множество причини, които очевидно той нито е можел, нито е искал да представи пристрастно и едностранчиво. Напротив, той започва да описва и да анализира събитията, на които е съвременник – събития, които завинаги и необратимо променят елинския свят. Затова той преценява тази война като много важна и значима, като съдбовна и историческа, без в това да вижда нищо позитивно. Напротив, неговият разказ-и-изследване е мрачно повествуване и размишление за причините и началата, за актьорите и обратите, за поводите и факторите на една 27 годишна елинска, но и цивилизационна катастрофа. През цялото това време Тукидид е писал своята история, като вероятно през последните няколко години от живота си е обработил речите на най-важните персонажи в нея изключително прецизно. Всеизвестно е, че с това почти тридесетилетно събиране на материал и нахвърляне на бележки, на описване, съпреживяване и разсъждаване за войната между гръцките полиси, Тукидид става несъмнено първият историк и историограф в днешния академичен смисъл на тези думи, тъй като Херодот започва своята първа книга Клио с разказване на митологични сюжети, а не на доказано случили се исторически събития, но също така е несъмнено, че чрез това Тукидид създава и т.нар. Zeitgeschichte или contemporary history, историята на сегашното време, историята на съвременността на пишещия я автор.

В последната книга на “История на Пелопонеската война” няма нито една обработена реч, съпоставима в литературната си форма на множеството речи от предишните книги. Книгата завършва внезапно, по средата на изречението, така както и Херодотовата “История” завършва внезапно с няколко хаотични страници. Очевидно е, че това е една от приликите между тях: до последния си дъх са работили за подобряването на своите единствени, но безценни за човечеството книги.

Според късноантичните и византийските анекдоти от енциклопедията Суда , Херодот е имал литературни четения, на които пред голяма аудитория в Атина е чел откъси от своите девет исторически книги, а Тукидид, макар и десетгодишно дете е присъствал на едно от тях. Куриозното за Тукидид е, че никой освен членовете на семейството не е знаел върху какъв мащабен исторически труд по съдържание и същевременно в каква брилянтна литературна форма е работил той по време на двайсетгодишното си принудително изгнание-наказание.

Както пише Диоген Лаерций, след смъртта на Тукидид ръкописът на неговата “История...” попаднал в ръцете на Ксенофонт и понеже никой до този момент не знаел, че Тукидид е сътворил такъв шедьовър, Ксенофонт спокойно можел да си го присвои и да го публикува под свое име, но постъпил честно и така “История на Пелопонеската война” стигнала да своите читатели с името на действителния си автор .

И се чете и днес.




Тукидид като философ на историята


Несъмнено Тукидид е голям историк и е станал такъв, защото както всички останали големи историци на човешката цивилизация той е не само разказвач и хронист, а и философ на историята. Само че каква е неговата философия и каква е неговата философия на историята?

Неговото значение за формирането на един от основните типове на философията на историята отдавна е признато. Оценките, обаче, на тази негова безспорност и влияние са направо полярни. Измежду няколкото архетипични идеи за история, които човечеството познава, едната безспорно е негова: историята като разказ, претендиращ за истинност, е възможна само като разказ, емпатия и размишление на съвременните за разказвача събития, а миналото едва ли може да се опише, разбере и осмисли така, както съвремието му. И докато изследователите на историята и литературата, на културата и обществото на елинския свят, обикновено го съпоставят и сравняват както с Херодот, така и с Ксенофонт, философите на историята често го разграничават и противопоставят на тях двамата. В това поле зазвучават и най-дисонансни оценки.

В качеството си на историк, писател, културолог и политолог Тукидид е разнообразно, но все пак по-скоро позитивно интерпретиран, докато като философ и антрополог, и особено като философ на историята той е понякога крайно негативно оценяван и даже обвиняван в какви ли не историографски и човешки недостатъци, от автор като Робин Колингууд, например:

“Ако историята е наука, защо историята споделя съдбата на изкуството, а не съдбата на другите науки? Защо Платон пише така, сякаш Херодот въобще не е съществувал? Отговорът на този въпрос е в това, че гръцкият дух е способен да застине и да се свие в антиисторическата си тенденция. Геният на Херодот удържа бляскава победа над тази тенденция, но след него търсенето на неизменните и вечни обекти на познанието постепенно задушава историческото съзнание и кара хората да изоставят мечтата на Херодот за научното познание на миналите деяния.
И това не е просто хипотеза. Можем да установим как е станало това. Човекът, с когото се е случило това, бил Тукидид.
Разликите в научните възгледи на Херодот и Тукидид са не по-малко очевидни, от тези в литературния им стил. Стилът на Херодот е лек, спонтанен, убедителен. Стилът на Тукидид е тромав, изкуствен и тежък. Когато чета Тукидид, се питам какво става с този човек, защо пише така. И си отговарям: имал е болна съвест. Той се опитва да се оправдае за това, че пише история, като я превръща в нещо, което не е история. В книгата си “Тукидид и науката история” (Лондон, 1929) Кохрейн доказва, според мен, напълно правилно, че най-голямо влияние върху Тукидид оказва Хипократовата медицина. Хипократ е не само баща на медицината, но и баща на психологията. Влиянието на Хипократ се проследява не само когато Тукидид описва чумата, но и тогава, когато изследва болезнените прояви на психиката, описвайки военните неврози въобще или отделни примери, такива въстанието в Керкира и Мелийския диалог. Херодот може би е баща на историята, но Тукидид несъмнено е баща на психологичната история.
Какво обаче е психологична история? Тя не е история въобще, а естествена наука от особен род. Тя не разказва за фактите заради самите тях. Основната й задача е да формулира закони, психологични закони. Психологичният закон не е събитие и дори не е комплекс от събития. Това е неизменно правило, което определя отношенията между събитията. Аз мисля, че всеки, който познава двамата автори, ще се съгласи с мен, ако кажа, че Херодот се интересува предимно от самите събития, докато основните интереси на Тукидид са насочени към законите, според които те стават. Но тъкмо тези закони са онези вечни и неизменни форми, които съгласно основната тенденция на гръцката мисъл са единствените познаваеми обекти.
Тукидид не е последовател на Херодот в развитието на историческата мисъл. Той е човек, у когото историческата мисъл на Херодот е притисната и задушена от антиисторически мотиви... ”


Наред с това, той има и именити съвременни апологети, какъвто е Райнхарт Козелек, който обособява неговата историческа парадигма като една от петте най-работещи и продуктивни концептуализации за осмисляне на историята:

“Второ. Тукидидовският модел. Това, че нашият Херодотовски модел на тълкуване явно не покрива всеки исторически опит, който могат да преживеят заплетените в истории хора, ни е известно от Тукидид. Онова, което е виждал още Херодот е било експлицирано от Тукидид. Човекът може принудително да попадне в положения, когато трябва да избира между алтернативи, които той съвсем не е търсил – тогава той става отговорен за ситуации, които са му били натрапени. Тук се намесва случайността и така човек трябва да поеме върху себе си вина, без за тази вина да може да се посочи каквото и да било правно основание. При това Тукидид се отказва от всяко позоваване на право, създадено от боговете. Също така той пише през столетието, през което конфликтът между старото и новото право е довел до безпътица, която е можела да има само трагичен край. Едно теоретично или ако щете софистично решение, което ни предлага Тукидид, е разделянето на силата от правото. Така той подхваща една тема, която и до днес не е престанала да ни занимава.

Силата се подчинява – нещо, на което атиняните се позовават в диалога с мелосците – на свои собствени закони, против които всяко позоваване на правото е безполезно. Взето по отношение на голата сила, настояването на правото дори се превръща в заслепение, което води до смърт. Това е една идея, която по време на религиозната гражданска война в аналогичен смисъл наново формулира Д’Обине. Онзи, който се позовава на своята съвест загива и сам е виновен за това.

Разбира се, и Тукидид си остава в сферата на мисленето на Херодот, когато към унижението на мелисийците веднага и без никакъв коментар той причислява следващия исторически акт – именно сицилианската експедиция на атиняните, последните оцелели от която намират гибелта си в каменоломните на Сиракуза. Само че от това убитите, откарани в робство и продадени мелисийци, не стават по-малко убити, откарани в робство и продадени, а техният град по-малко унищожен. Тукидид се въздържа от това, да направи връзка между вината и възмездието, навсякъде той оставя да важат само причини и действия, въпреки че той и тях охотно крие зад описанието на самите събития. Краят на атиняните може да бъде обяснен по-добре с недостатъчната им сила, респ. с тяхната погрешна преценка. Позоваването на една вътрешно присъща на самата история справедливост става излишно. Така разказът на историка за това как мелисийците се позовават на правото и справедливостта се превръща в аргументативен фон, на който собствените закони на силата, на нейното нарастване и намаляване, като че ли могат да се разкрият като истинската същност на всяка една история. Дубчек приема това положение, когато през 1968 г. в Москва между чехите и руснаците структурно се повтаря мелисийския диалог, един диалог, чието конкретно съдържание ние не познаваме. Същото важи и за диалога на Хаха с Хитлер през 1939 г. в Берлин. ”








Интерпретаторската задача тук


Този текст има скромната, но и амбициозна задача да заяви тезата, че Тукидид е също толкова голям и важен като философ, при това не само като философ на историята, а най-вече като философ, който задава най-важните питания за битието на човека, човешките общности и човечеството, философ, осмислящ проблемите на етиката и политическата теория, на антропологията и философската психология. Сред най-известните изследователи на античността от ХХ век тази теза за пръв път и най-убедено е изказана от Вернер Йегер в енциклопедичния му труд за гръцката култура “Пайдейя”, а сред философските изследвания по този проблем непременно трябва да се посочи на първо място многотомното произведение на Ерих Волф „Гръцкото правно мислене” . Също така този текст, предвид на обема му, не толкова ще обоснове в детайли заявената теза, а като за начало ще покаже колко много текстови материал и доказателства за това предлага безсмъртната му творба.



Тукидид като софист

Тукидид като човек е бил приближен на софистите, бил е приятел със софистите и по всяка вероятност е бил приятел или достатъчно добър познат на Перикъл. Дори и обаче да нямахме никакви сигурни биографични свидетелства за това, самата му творба го показва като един от знаменитите просветители и учители на елинския свят от V век преди Христа. Нещо повече. Когато направим една аналитична картография на тъканта на произведението му и маркираме областите в нея, които, от една страна, са несъмнен наратив и повествуване, както и, от друга страна, речите, които произнасят едни или други герои на описаните от него драматични събития, ще видим композиция, метод и съдържание, които го нареждат несъмнено сред философите-софисти.

Картография на речите в произведението

В композиционно отношение разказът на разказвача Тукидид много често се прекъсва от пространни речи на герои-участници в събитията, описани от него, на които той дава думата да говорят в пряка реч.

Да изброим и съвсем бегло съдържателно да маркираме тези речи:


В първа книга:

32-36: Речта на керкирците пред народното събрание в Атина;
37-43: Речта-отговор на коринтяните пред народното събрание в Атина;
Това е първата двойка антилогии
68-71: Втора реч на коринтяните към лакедемонците пред народното събрание в Лакедемон;
73-78: Речта-отговор на атиняните към лакедемонците пред народното събрание в Лакедемон;
Това е втората двойка антилогии
80-85: Речта на лакедемонския цар Архидам като арбитриране и помирително увещание по двете конфликтни позиции, призоваваща към опазване на мира;
86-86: Речта-отговор на ефора Стенелаид, призоваващ в противовес на Архидам към война;
Това е третата двойка антилогии
120-124: Трета реч на коринтяните към лакедемонците: „атиняните станаха тирани”;
140-144: Речта – индиректен отговор на обвиненията на коринтяните, произнесена от Перикъл към атиняните: лакедемонците не искат право и арбитриране чрез съд; те не искат право, а ни нареждат и искат силово да ни управляват;
Това е четвъртата двойка антилогии


Във втора книга:

11: Речта на цар Архидам пред отбрано малцинство - стратезите на лакедемонските градове-държави, пред висшите длъжностни лица и пред най-влиятелните хора в Пелопонес;
34- : Речта – надгробно слово на Перикъл ( похвално слово за мъртвите и за града, за който те са се пожертвали), произнесена пред целия демос (качил се е на трибуна, за да се чува гласът му колкото се може по-надалеч и от колкото се може повече хора);
Това е петата двойка антилогии

59-64: Речта на Перикъл пред народното събрание в Атина;
74: Молитвата на цар Архидам към боговете и хероите (във военния сблъсък с платейците: “ние не нападнахме несправедливо земята и града на платейците”)
86-87:Реч на пелопонеските стратези Кнем, Брасид и др. към войниците (при блокадата на коринтския залив, до моликрейския нос Рион);
89- : Реч на атинянина Формион към неговите моряци;


В трета книга:

9-14: Реч на митиленците към лакедемонците в Олимпия по време на Олимпиадата: защо те ще отпаднат от съюза с атиняните;
30: Обръщението на елееца Тевтиапъл към пелопонесците, призоваващо към изненадващо нападение;

37 – 40: Речта на демагога Клеон пред народното събрание в Атина: възхвала на олигархията и съжаления, че “демократическата държава не е способна да властва над другите държави”; призивът: незабавно трябва да се отмъсти на митиленците;
42 – 48: Речта-отговор на Диодот: отмъщението и наказанието не носят справедливост;
Това е шестата двойка антилогии

53-59: Реч на платейците Астимах и Лакон към лакедемонците – правните аргументи;
61 – 67: Речта-отговор на тиванците – оправдания и обвинения към платейците;
... съдебният “процес”-фарс приключва с убийство на платейците; мъжете биват избити, а жените – продадени в робство;
Това е седмата двойка антилогии
(лакедемонците постъпили така спрямо платейците само заради тиванците, понеже смятали, че те ще им бъдат полезни във войната, която тъкмо тогава се разгаряла...)


Четвърта книга:

10 - Реч-обръщение на Демостен към хоплитите;
17 – 20: Реч на пратениците на лакедемонците в Атина: предлагат край на войната, мир и съюз;
59 – 64: Реч на сиракузеца Хермократ към сицилийците – прослава на мира, на отстъпчивостта, на отказа от насилие и отмъщение; призив към миролюбие и прошка, кротост и разумност; срв. с пацифизма на Горгий в Олимпийската реч;
85: Речта на лакедемонския водач Брасид към акантийците: свободата без справедливост не е ценност и не радва;
92: Реч на Пагонда, беотарх за Тива, към беотийците;
95: Кратка насърчителна реч на стратега Хипократ към атинските войници;
114: Кратка преразказана реч на Брасид към торонците, “подобна на онази, която държал пред акантийците”;
126: Кратка насърчителна реч на Брасид към войниците: да бъдат доблестни, тъй като в държавите, от които идват, не мнозинството властва над малцина, а напротив, тълпата, масата е обуздана от малцина;


Книга пета:

9 – Кратка насърчителна реч на Брасид към пелопонеските войници;
85–111: Големият диалог–прение между мелосците (милосците) и атиняните; в него са инкорпорирани поне пет антилогии ;

Книга шеста:

9- 14: Речта на Никий пред атиняните в народното събрание да се въздържат от военна авантюра в Сицилия;
16-18: Речта-отговор на Алкивиад пред атиняните в народното събрание: да се впуснат в завоевателен поход към Сицилия;
Това е осмата двойка антилогии

20 – 23: Нова реч на Никий;
33 – 34: Речта на Хермократ пред народното събрание на сиракузците;
36-40: Речта-отговор на Атенагор (водач на сиракузката демократическа партия);
Това е деветата двойка антилогии,
последвана от кратко слово на един от стратезите, неназован по име, с което той закрива събранието и призовава към начало на подготовка за обрана, но без по същество да се намеси в антилогиите на Хермократ и Атенагор;
68: Кратка насърчителна реч на Никий към войниците;
72: Нова реч на Хермократ към наново свиканото народно събрание на сиракузците;

76 – 80: Реч на Хермократ пред народното събрание на гражданите на Камарина;
82 – 87: Реч на Евфем – пратеник на атиняните – пред народното събрание на Камарина;
Това е десетата двойка антилогии
89 – 92: Реч на Алкивиад пред лакедемонците;

Книга седма:

61 – 64: Реч на Никий към бойците от Атина преди влизането в бой;
66 – 68: Реч на Гилип към сиракузките бойци и техните съюзници;
77: Утешителната реч на Никий към войниците след катастрофалния разгром;

Книга осма:

В нея има само една малка реч, по-скоро ултиматум на Пейсандър към атиняните: да се откажат от демократичния обществен строй и да овластят олигархичния кръг на 400-те;
*
Както стана дума и в началото на текста, Тукидид толкова много е обработвал речите в предишните книги, че по всяка вероятност смъртта го е изпреварила и му е попречила да вплете в разказа и на осма книга речите, които е възнамерявал да включи в нея.

Тук е уместно да напомним за Аристотеловата класификация на речите в реториката, в която по необходимост има три рода: съвещателни, съдебни, епидейктични:
“Времето на всеки от тези родове е следното: съветващият има предвид бъдещето, тъй като съветва за това, което ще бъде, като убеждава или разубеждава; съдещият се – миналото, тъй като един обвинява, а друг се защищава с оглед на свършени факти; за епидейктичния оратор най-главно е сегашното време, тъй като всички възхваляват или порицават наличното, но често се ползуват и от други времена, когато припомнят миналото и гадаят относно бъдещето” .

Почти всички речи в десетте антилогии са съвещателни, като само една е сдвоената антилогия на съдебни речи - в трета книга: речта на платейците Астимах и Лакон към лакедемонците и последвалата я реч-отговор на тиванците, с която те изтъкват своите оправдания и контрират на свой ред с обвинения към платейците. (53-59; и 61–67). Също така несъмнен пример за епидейктична реч дава похвалното слово за Атина и нейните традиции, произнесено от Перикъл при погребението на падналите воини.

По-нататък няма да е трудно тази класификация да се специфицира и конкретизира още повече, ако си припомним, че в “Реторика към Александър” се посочват седем ейдоса в трите главни рода на реториката. Седемте ейдоса на публичното слово са: подбудителните, разубеждаващите, похвалните, порицателните, обвинителните, защитните и изследващите речи . С това прецизиране няма обаче да се занимавам в този текст, защото това ще ни отклони от основния проблем – Тукидид като философ на историята. С типологичното деление на Аристотел в “Реторика” и на предполагаемо неговия последовател в “Реторика към Александър” си послужихме, за да отмахнем пътем едно от тежките обвинения към Тукидид, отправено от Робин Колингууд. Според Колингууд речите в “История на Пелопонеската война” са една от най-големите слабости на Тукидид като историк : били прекалено еднообразни и еднотипни, и написани по един и същ начин, при това - с един и същ език! Това не може да бъде прието, защото внимателният читател, особено ако се опита да прочете поне някои от тях в оригинал, ще се убеди, че Тукидид всъщност е създал наистина образци на речи от различни родове и особено от различни ейдоси-видове в тях, със съвършено различна лексика и слог на лицата, които ги произнасят.






Философстването в антилогиите в “История на Пелопонеската война”


Както виждаме, дори и съвсем общото, максимално кратко картографиране на местата и съдържанието на речите в “История на Пелопонеската война” ни показва, че количествено те заемат една много голяма част от творбата. Половината, а може би дори и повече от текста е изпълнено не от разказ за събитията или авторови размишления за него, а от речи, произнесени от десетки лица, пред най-различни човешки общности.

Още от пръв прочит внимателният читател забелязва: много от тези речи са произнесени по едно и също време, на едно и също място, пред една и съща аудитория, но в последователността на говорещите лица се изказват съвършено противоположни тези. С други думи, Тукидид композира наистина образци на ораторското майсторство, които ни най-малко не целят, както самият той отбелязва, документално да стенографират или максимално достоверно да предадат казаното от тези исторически лица. В това отношение Колингууд е прав, но това не е незабелязан пропуск, а целенасочено творческо действие на историка.

Напротив. Макар че персонажите, които говорят в Тукидидовата творба, са несъмнени исторически личности, онова, което те казват, по всяка вероятност или изобщо не е било произнасяно като реч, или е било много по-кратко и едва ли така виртуозно литературно обработено. Даже прекалено обработено. Стилът, синтаксисът и много усложнените конструкции свидетелстват, че авторът на места просто се е самозабравял в литературната полировка и го правят един от писателите, които са най-трудни за четене не само от класическата епоха, но и изобщо сред писалите на гръцки в античността.

Тукидид с тези десет двойки от антитетично сдвоени речи става безценен извор не само за историята на Елада, но и за историята на философията. Още от времето на Платон и Аристотел знаем, че софистите са преподавали предимно това. А от обвиненията на Анит и Мелет срещу Сократ в “Апологията на Сократ” – както при Платон, така и при Ксенофонт - знаем, че точно това, което са умеели да правят и да преподават софистите, е било приписано и на Сократ (ако се доверим на Аристофан и на повлияния от него Киркегор, по всяка вероятност и самият Сократ е обучавал най-вече на това). Разбира се, софистите са преподавали и четирите основни науки, свързани с математическите неща: аритметика, геометрия, астрономия и акустика, както казва Протагор в едноименния диалог на Платон (318 е). И все пак висшето образование, преподавано от софистите е било: умението в една сложна ситуация да се постигне убедителност чрез слово – изкусно изпипано като форма и с необоримо логическо съдържание. Пред една голяма, разномислеща и колебаеща се човешка общност, каквато най-често е народното събрание, да можеш да изложиш убеждаващ логос, като с ред аргументи я убедиш в правотата на една теза, но след това – ако е необходимо – на същото място, пред същата аудитория и по същото време или съвсем непросредствено във времето да произнесеш друга реч, която притежава същата тази сила на аргументацията, чрез която разномислещата и колебаеща се човешка общност да бъде убедена в противоположното твърдение. Всъщност, от софистите ние днес можем да прочетем много малко откъси и изключително малко изцяло запазени техни автентични речи. Имаме речите на Изократ , диалозите (и писмата) на Платон, и трактатът-вивисекция на Аристотел „За софистическите опровержения”, преизобилстващи със свидетелства и оценки за тях, но за съжаление изцяло запазилите се произведения от тях са едноцифрено число. Затова Тукидид е безценен със своите десет двойки от антитечни слова като образцов изворов материал за речи-антилогии, на каквито са обучавали софистите.

Виждаме, че по-голямата част от тези речи и особено в антилогийните двойки, са произнесени от най-важните личности в историята на Пелопонеската война пред народните събрания на свободните граждани от мъжки пол – атиняните, лакедемонците, сиракузците и камаринците. Във всички тези ситуации опростената композиция и ситуирането на спорещите страни на едно и също място и по едно и също време издава несъмнеността на авторовото намерение: този тежък конфликт не може да се представи предубедено и от една-единствена гледна точка. Едва ли читателите биха прочели голяма и мрачна историческа и философска книга, в която от самото начало става ясна авторовата пристрастност. Напротив, натрупването на няколко сдвоени речи от антилогии в първата половина на творбата, композирането на четири антилогии още в първата книга и ситуирането на големия диалог между атиняните и мелосците приблизително в средата на произведението, непрекъснато поддържа интереса на читателя.

Когато се вгледаме много отблизо в съдържанието на първите три антилогии от Първа книга, ще видим, че колизията е не само външна, в композицията и представянето на ситуацията на сблъскването на логосите. В съдържателно отношение съвсем безпроблемно отбелязваме как винаги във втората реч-отговор контра-аргументите на полемизиращата страна в речта-антитеза са подредени в същия смислов порядък, в какъвто са и аргументите в речта-теза, която е представена първа пред народните събрания: в първата антилогия това става пред народното събрание на атиняните, а във втората и третата – пред народното събрание на лакедемонците.

Поради това читателят вече е подготвен да прозре антитетичния сблъсък на логосите в четвъртата и петата антилогия, макар и вече аранжирани по-ненатрапливо. Те вече не се произнасят на едно и също място, по едно и също време, и пред една и съща аудитория. В четвъртата антилогия коринтяните говорят пред народното събрание на лакедемонците и най-после формулират най-тежкото обвинение: атиняните са се превърнали в тирани за останалите елини. На това обвинение отговаря малко по-късно Перикъл – в друг ден и на друго място, което е, разбира се, народното събрание на атиняните.

В петата антилогия отново имаме външно композиционно усложнение. Речите, които се сблъскват, пак са произнесени в различни дни и места. Едната е речта на цар Архидам “пред отбраното малцинство” на стратезите, най-влиятелните хора и “най-висшите” длъжностни лица в Пелопонес. Отговаря му, разбира се, Перикъл с най-популярната реч от “История...” - прочутото похвално надгробно слово, в което прославя не само загиналите за отечеството, но и всичко в Атина: историята, политическият ред на настоящето, добродетелите, традициите, и всичко, което се включва в понятието за “пайдейя”. Тук има още една антитеза: Архидам говори пред олигархичния елит на Пелопонес, а за Перикъл Тукидид набляга, че гледал да застане колкото се може по-високо и да говори колкото се може по-силно, та да бъде чут от целия демос.

***
Защо все пак Тукидид толкова много се старае в софистическата техника на уравновесяването на логосите, особено в първите четири антилогии в първа книга? Изравняването на логическата убедителност в логосите и “превръщането на по-слабата страна в по-силна” е постигнато от него в образцова степен.

Това несъмнено показва Тукидид като философ от най-високо ерудираната и най-критично мислещата общност на просветителите и пътуващите интелектуалци на Елада – софистите. Той има отлично енциклопедично образование като всички прочути софисти и също така владее тяхната чудесна ораторска техника. Очевидно е, че и той има своя философия, която стои зад и между редовете на повечето речи, особено в първата половина на книгата. В неговата “История...”, обаче, особено във втората половина на книгата, има и няколко места, в които той си позволява да говори директно от свое име – тези места са сравнително малко, но пък написаното в тях е достатъчно ясно, недвусмислено и категорично. Както в речите, така и в малкото, но шокиращи места, в които той се обръща към читателя направо, за да сподели, например, какво си мисли за човешката природа изобщо, за човека винаги и навсякъде, се вижда, че Тукидид споделя възгледите на мнозина от софистите .

Тук трябва да споменем и че един от тях даже участва в повествованието на книгата. Още щом заговорихме за антилогии, мнозина читатели сигурно веднага са си помислили за Антифонт. Да, точно той, който сам е написал множество такива сдвоени диспутни речи, участва в последните събития на войната и е характеризиран от Тукидид така:
„Този мъж не отстъпвал на никой атинянин по своите нравствени качества. Освен това той бил необикновено съобразителен и притежавал дарби на бляскав оратор. Наистина той не говорел нито в народното събрание, нито при някакви други разисквания, освен ако бил заставен да стори това, и бил подозрителен за тълпата поради славата си на голям оратор. И все пак нямало равен на него, който да може така да помогне на когото и да било, който се обръщал към него за съвет както при разискванията в съдилищата, така и в народното събрание.”


Някои бележки:

*Тукидид. История на Пелопонеската война. С., 1979, ДИНИ, превод Милко Мирчев, редакция, предговор и коментар Христо Данов.
Тукидид. Избрани страници. С., 1988, “Народна култура”. Съставителство и превод от старогръцки Светлана Янакиева. Предговор Александър Фол: Двата живота на Тукидид.
За тази работа съм ползвала и двете издания, както и гръцкия текст в компактдиска Thesaurus Linguae Graecae. Thucydides. Historiae. Ed. H.S. Jones and J.E. Powell, Oxford Clarendon Press, 1942, vol. I, II.
*
*Основни български интерпретации за автора:
Гаврил Кацаров. Избрани съчинения. Том І. Съставители доц. д-р Петър Делев и д-р Тодор Попнеделев. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2001, Университетска библиотека №390. Приноси към историята на древността. Първа редица /София, 1920/, ІІІ. Тукидид. С. 633-644.

Богдан Богданов. Атическата историография като идеология и литература. В: Мит и литература, С., НИ, 1985 и Мит и литература 1, С., 1998, изд. Хемус.

Виолета Герджикова. Идеи и понятия за култура у Тукидид. В: ГСУ ФКНФ, том 90, книга 1-2, С., 2003. С. 5-53.
Също от нея - Thucydides modernus. В: Symposion, или античност и хуманитаристика. Изследвания в чест на Б. Богданов. С., 2000, изд. СОНМ, съставители Виолета Герджикова, Николай Гочев, Йоана Сиракова.

Янко Янков. Политически и правни учения. Древна Европа. Гърция. Том ІІ, във виртуалното пространство на адрес: http://iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post_7977.html
*
*Суда в Интернет: http://www.stoa.org/sol-bin//search.pl?search_method=QUERY&login=&enlogin=&searchstr=theta,414&field=adlerhw_gr&db=REAL
*
*Диоген Лаерций. ІІ книга, гл. 6, 57.
*
*Колингууд се цитира по изданието Р. Дж. Колингууд. Идеята за историята. С., Евразия, 1995 г., превод Инна Колева. С. 31-32. R. G. Collingwood. The Idea of History. Oxford UPress, (1946), 1992-10th ed. p. 29-30.
*
*цитатът от Козелек е от изданието Райнхарт Козелек. Пластовете на времето.
С., 2002, Дом на науките за човека и обществото. Превод от немски Христо Тодоров. С. 425-427.
*
*Werner Jaeger. PAIDEIA. The Ideals of Greek culture. Vol.I: Archaic Greece. The Mind of Athens. Second ed. Oxford UPress, 1965. Thucydides: Political Philosopher. P. 382-414.
*
*Erik Wolf.Griechisches Rechtsdenken. Band I-IV. 1950-1970. Vittorio Klostermann. Frankfurt am Main.
Band III, 2: Die Umformung des Rechtsgedankens durch Historik und Rhetorik. Teil I: Das Rechtsdenken der Historik. 4 Kapitel: Thukydides – S. 50-139.
*
*"Реторика" се цитира по превода на проф. Александър Ничев в изданието Аристотел. Реторика. С., НИ, 1986 г., първа книга, гл. 3, с. 51.
*
* Вж. Псевдо-Аристотел. Реторика към Александър. С, СОНМ, 2004, превод и коментар Георги Гочев, редактор Николай Гочев. Първа глава, с.12.
*
*Софистите според Изократ: Вж. специално речта “Срещу софистите”, преведена от Виолета Герджикова. В: Изократ. Речи. С., 2008, Колекция АРХЕТИП. Превод и предговор Виолета Герджикова и Николай Шаранков.
*
*Това, че Тукидид споделя възгледите и методите на софистите, се казва и от други колеги, но може да бъде интерпретирано и по начин, напълно противоположен на предлагания от мен в това есеистично-пацифистко интерпретиране. Вж. например представянето на Тукидид като идеолог на войнствеността и безскрупулното налагане на правото на силата над силата на правото в книгата на Валтер Рийзе-Шефер.
Walter Reese-Schäfer. Antike politische Philosophie. Zur Einführung. Hamburg, 1998, Junius Verlag. 3. Machtpolitik und Krieg: Die politische Wissenschaft bei Thukydides. S. 37-48.
*
* Свидетелството за Антифонт:
Цитира се преводът на Милко Мирчев от пълния български превод, цит.изд. VІІІ, 68. Според Донка Марковска, която е автор на статиите за софиста Антифонт и за оратора Антифонт от Рамнунт в енциклопедичния справочник "Антична литература” (изд. “д-р Петър Берон”, С., 1988, с.26), тук става дума за оратора, а не за софиста Антифонт, но според мен не е така и се опитвам да го обоснова с всичко, написано в този текст.


... следва продължение...

gnothi seauton in collegium budapest

Gnothi Seauthon - Classics and Communism
The History of the Studies on Antiquity in the Context of the Local Classical Tradition of the Socialist Countries (1944/45-1989/90)


Conference of the Focus Group
supported by the Fritz Thyssen Foundation


June 24-26, 2010




Collegium Budapest
Institute for Advanced Study

Szentháromság utca 2
-1014 Budapest
Tel (361) 22 48 300
http://www.colbud.hu/
ttp://www.colbud.hu/gnothi/




June 24, Thursday

9.00 Welcome by Andrew Sors, Rector of Collegium Budapest

9.10 Gábor Klaniczay (Budapest): Multiple Antiquities - Multiple Modernities

9.30 György Karsai (Pécs): The Focus Group project on Classics and Communism

10.00 Jerży Axer (Warsaw): The Evolution of Classical Studies in Poland
(1945-1989) and the Polish Philological Society

10.45 Coffee Break

11.00 Zsigmond Ritoók (Budapest) - Slavery and Asian Way of Production
A Theme of Classical Studies in Communist Times in Hungary

11.45 André Hurst (Geneva): The Fondation Hardt’s Politics and the Socialist
Countries’ Classical Philology

12.30 Lunch Break

ACADEMIC PORTRAITS

14.30 Cornelia Isler-Kerényi (Zurich): Károly Kerényi: un émigrant malgré lui
dans la science de l’antiquité européenne

15.10 Alexandru Barnea (Bucharest): Dionisie M.Pippidi (1905-1993), membre
fondateur de la Societatea de Studii Clasice din Romania

15.50 Coffee Break

16.10 Alexander Gavrilov (St. Petersburg): Jacov M. Borovsky (1896-1994)
Great Latinist in the Communist Era

16.40 Jürgen Dummer (Jena): Johannes Irmscher – Klassischer Philologe
und Wissenschaftsmanager im sozialistischen System

17.20 Coffee Break

ABENDVORTRAG

18.00 Isidor Levin (Berlin): "Divide & impera", versus "Anschluß" an die Sowjet—
bzw. Europa Union, qua ultima ratio

June 25, Friday





COUNTRY OVERVIEWS

9.00 Dmitrij Panchenko (St. Petersburg): Classics and Cultural Resistance
to the Soviet Regime

9.40 Andrii Yasinovskyi (Lviv) : Humanities in an Anti-Human Epoque
The Case of Classics in Ukraine (1945-1991)

10.20 Nijole Juchneviciene (Vilnius): Classical Philology in the Early Soviet
Lithuania: Between the European Tradition and Soviet Reality

11.00 Coffee Break

11.20 Ludmila Buzassyova (Bratislava) – History of Classical Philology in Slovakia
during the Communist Period

11.40 Milena Jovanovič (Belgrade): Les études classiques en Serbie (1944-1989)

12.20 Nikolai Gochev (Sofia) - Classical Studies in Bulgaria 1945-1995:
Methodological Questions

12.40 Lunch Break

CLASSICAL ARCHAEOLOGY

14.00 László Borhy (Budapest): Roots of Social Realism in Roman Plebeian Art

14.40 Vesna Girardi-Jurkić (Pula): Classical Studies and Archaeological
Researches in the Context of Political Programme in Croatia, 1945-1990

15.20 Árpád Nagy (Budapest): Palimpsests. The Permanent Exhibition of the
Classical Collection of the Museum of Fine Arts, Budapest

15.40 Cofee Break

PERFORMING, TRANSLATING AND INTERPRETING CLASSICS




16.00 György Karsai (Pécs): The Greek and Roman Dramas on Hungarian Stages
during the socialism (1945-1989) – an overview

16.40 Olga Budaragina (St. Petersburg): Translating Classics in the Soviet Union:
the ABDEM Group

17.20 Péter Hajdu (Budapest): The Interpretation of Classical Literature
in the 1960s and 1970s





June 26, Saturday

IDEOLOGY AND EDUCATION

10.00 Cristian Gaşpar (Budapest): The Ancients as Fellow-Travellers: The Impact
of Ideology on Greek and Latin Handbooks in Romania (1945-1965)

10.40 László Horváth (Budapest): Classical Philology in the Eötvös Collegium
(1957-1990)

11.20 Coffee Break

11.40 Barbara Brzuska (Warsaw): Latin in Polish Schools, 1945-1970

12.00 Witold Wolodkiewicz (Warsaw): Study of Roman Law in Socialist Countries

12.40 Lunch Break


CLASSICS AND POLITICS




14.00 Jozef Moural (Prague): Jan Patočka (1907-77): Scholar and Dissident

14.40 Elżbieta Olechowska (Warsaw): Prof. A. Krawczuk, Classical Philologist,
Ancient Historian, TV Personality, a Communist Minister of Culture
– a Preview

15.20 David Movrin (Ljubljana): The First Time as Tragedy, the Second as Farce:
Revolution and the Classics in the Soviet Union and Slovenia

16.00 Coffee Break

16.20 General Discussion - Conclusions

какво направих по проекта

Учебната година приключва.
Успешно.
Ура!

Изморителна беше. Започна, както винаги, с преподаване на задочниците: интензивно, през септември.
Завърши откъм преподаване вчера. За първи път тази година имахме магистърска програма по история на философията и с колегите от профила по античност - Михаела и Благой - проведохме вчера последен час, лекция-и-разговор за логическите категории при Аристотел и Порфирий, и за превода и коментара на Боеций на техните предикаменти и предикабилии на латински.

Ново за мен тази година беше още и: за първи път работих по проект, финансиран от университетския фонд за научни изследвания.

Беше ми много интересно, като материалният резултат засега е една голяма папка, която съдържа много текстове. Скоро тя ще бъде изпратена от комисията, която оценява проекта, в библиотеката, но някои от тези текстове ще се появят и на сайта на факултета, където ще бъдат публикувани всички отчети на колегите от специалностите на факултета, работили по изследователски проекти през тази, вече приключваща учебна година.

И така, работих по проект на тема

Справедливостта и справедливото в историографията на V век пр. Христа и в класическата гръцка философия: Херодот, Тукидид, Платон и Аристотел,



А папката, която представих на колегите от комисията на 20 април, е със следното


С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е:

Компакт-диск с гръцкия текст и превода на Книга Епсилон на "Никомахова етика" на Аристотел, и студиите за Херодот, Тукидид и Платон

Увод и отчет
Финансов отчет: с всички фактури и квинтации проектът е отчетен в счетоводството;

І. Част Първа:
Аристотел. Никомахова етика. Книга Епсилон, или Пета.
Работен превод на Димка Гочева и паралелен гръцки текст.
Редактор Николай Гочев.
Гръцкият текст е възпроизведен по Оксфордското издание (1894) на Джон Байуотър в електронен вид от компактдиска
Thesaurus Linguae Graece.

Част Втора:
Интерпретации и студии


1. Херодот за справедливото и справедливостта.

2. Справедливостта и справедливото според “История на Пелопонеската война” на Тукидид.

3. Онтология на справедливото и справедливостта в “Държавата” на Платон.

(Редовните посетители на блога вече се запознаха с по-голямата част от текстовете за Херодот и Платон, но без гръцките цитати и някои от бележките към тях; скоро ще публикувам тук на части и текста за Тукидид; текстът за "Държавата" вече е публикуван и в изданието "Онтологични ситуации. Сборник в чест на проф. Александър Андонов", съставители Цветина Рачева и Веселин Дафов, С., УИ "Св. Климент Охридски", 2010.)

Приложения:


Свод от издания на текстове, преводи и малки коментарни бележки към книга Епсилон на “Никомахова етика”:

1. Две други издания на гръцкия текст на книга Епсилон/Пета:

а) Aristotelis Ethica Nicomachea, ed. I. Bywater. Oxonii, 1890.
B) Aristotelis Ethica Nicomachea, recognovit Franciscus Susemihl. Editio altera. Curavit Otto Apelt. Lipsiae, in aedibus B. G. Teubneri, MCMIII.


2. Преводи на Пета книга:

*латински превод с паралелен гръцки текст – издание на Кларендон прес, Оксфорд, 1803 г.; от дигиталните копия на Гугъл;
*латински превод – издание на Пруската академия, Берлин, 1831 г.;

На модерни езици:

а) Аристотел. Никомахова етика. С., 1993, изд. ГАЛ-ИКО.
Превод от стгр. Теменуга Ангелова, редактор Искра Генчева, научен редактор и коментарни бележки Ради Радев.

б) Частичен превод на осма глава на V книга от Георги Гочев, редактиран от Николай Гочев от изданието
ИКОНОМИКА. Антични автори за стопанството: Аристотел, псевдо-Аристотел, Ксенофонт, Хиерокъл. Изд. СОНМ, 2006.

в) руски превод на Н. Брагинская от изданието
Аристотель. Сочинения в четырех томах.
М., 1983 г., изд. “Мысль”. Превод и коментарни бележки към него на Н. Брагинская;

г) четири английски превода:


The Nicomachean Ethics of Aristotle. Translated by D.P. Chase. London & Toronto, published by J. M. Dent & Sons Ltd. (1911), (1934).
Aristotle. The Nicomachean Ethics. Translated with Notes by Harris Rackham. Wordsworth Classics of World Literature. 1996.
Aristotle. The Nicomachean Ethics. Translated and edited by Roger Crisp. Cambridge Upress, 2000.
Aristotle. Nicomachean Ethics. Translation, Introduction and Commentary Sarah Broadie and Christopher Rowe. Oxford Upress, 2002.

д) два немски превода:


Aristoteles. Die Nikomachische Ethik. Eingeleitet und Übertragen von Olof Gigon. Artemis Verlag Zürich, 1951.

Aristoteles. Die Nikomachische Ethik. Übertragen von Franz Dirlmeier. Berlin, 1979.

е) френски превод:


Aristote. L’Ėthique a Nicomaque. Introduction, traduction et commentaire par R.A. Gauthier (op.p.) et Jean Yves Jolif (op.p.). Publications universitaires de Louvain, 1958.

Библиография на цитираната и използвана литература







Въведение към превода на Книга Епсилон на “Никомахова етика” и интерпретациите по проекта

Смята се, че всяко изкуство и всеки метод, а също така всяка постъпка и избор се стремят да достигнат към някакво благо. Поради това красиво е изразено това, че благото е онова, към което всичко се стреми. Изглежда обаче има някаква разлика в целите – защото едни от тях са действия, а други са резултати, постигнати от тях. В онези (случаи) обаче, при които целите са някакви други освен едни или други постъпки (дейности, извършвания на определени действия), резултатите от дейностите естествено са много по-добри/ценни от самите действия.
Но тъй като съществуват много сфери на човешката дейност, много изкуства-занаяти и много науки, то и целите стават много. За лечителското изкуство това е здравето, за корабостроенето – плавателният съд, за военното дело – победата, а за икономическото – богатството.



Никомахова етика, книга Алфа, гл. І, 1094 а 1-10




Този проект върху две основни понятия на етическото мислене на античните имаше ясна цел. Чрез него се опитвам да поразсъждавам върху някои важни понятия и места от Аристотеловата “Никомахова етика” .

Фокусите на проекта бяха два и съответно и частите му са две:

*от една страна, философстването за справедливото (или правото) и справедливостта в книга Епсилон на “Никомахова етика” се прояснява чрез един достатъчно прецизиран, но все още работен превод;

** а от друга страна, трите студии по съвсем същия проблем в “История” на Херодот, “История на Пелопонеската война” на Тукидид и “Държавата” на Платон ни показват, че Аристотел не измисля нещо съвсем ново, но осмисля по свой начин и със свои понятия онова, което наследява от Херодот, Тукидид и Платон.






Този опит в контекста на интерпретаторските тенденции напоследък


Отлично е известно, че през последните няколко десетилетия интересът към Аристотеловата практическа философия нараства все повече и повече в целия свят. Както политическата философия, така и “трактатите” по етика (предимно “Никомахова”, но също “Евдемова” и “Голяма”, въпреки почти несъмнената й авторска неавтентичност) стават обект на все нови и нови преводачески и тълкувателски усилия. Например, само през последните няколко години бяха публикувани два нови цялостни английски превода на “Никомахова етика”: единият от тях, осъществен от Роджър Крисп е публикуван в Кембриджското университетско издателство през 2000 г., а другият, направен от Кристофър Роу и с обилен коментар от Сара Броуди, е публикуван през 2002 г. в Оксфордското университетско издателство . При това говорим за академични преводи, направени от академични лица и издадени от академични издателства в Кембридж и Оксфорд. Ако към тях прибавим и четивния превод на Харис Ракам, предназначен за най-най-масовия англоезичен читател, ще видим всъщност три цялостни нови превода на “Никомахова етика” на английски от 1996 г. насам.


Това не е случайно. Колкото по-развита е една философска култура, от толкова повече преводи на Аристотеловите текстове се нуждае тя и обратното, колкото повече преводи на тези текстове има, толкова по-богата и развита става философската култура и философстването, правено на и чрез един или друг език.

Интересът към етическата теория на Аристотел е повече от оправдан: в нея малко неща могат да бъдат посочени като остарели, неадекватни и старомодни, както е например с някои основополагащи положения във втората му философия – философията на природата. Напротив, основните дефиниции на повечето основни понятия от етическата теория на Аристотел са интелектуално стимулиращи и вдъхновяващи за мнозина известни съвременници – философстващи етици и/или философи на социалното, които определят самите себе си като аристотелисти. Може би най-известни в световен мащаб, но далеч не единствени сред тях са Аласдър Макинтайър и Джон Ролс .

Интересът към политическата теория на Аристотел също става все по-голям и това също е повече от разбираемо и оправдано – по традиция към “Политика” и “Атинската политейя”, но също така има и няколко авторитетни изследователи в англоезичния свят, които твърдят, че истинската политическа теория и ядро на политическата философия на Аристотел е в “Никомахова етика” и особено в неговото теоретизиране върху справедливостта .

Точно това превръща текста на “Никомахова етика” в притегателно място, около което се събират аналитичните погледи и интерпретаторските усилия на историци на философията и етиката, но и на социални и политически философи, на политолози и юристи, на антрополози и – разбира се – на класическите изследователи на класическата Елада, които са класическите филолози.
*
Затова трябва да конкретизирам каква точно беше целта на този проект: тя бе да се направи иманентна, но и историческа интерпретация на някои важни етически понятия от Аристотеловата етическа теория.

Какво ще рече иманентна? Както пише Роджър Крисп, когато стане дума за тълкуването на Аристотел, сред днешните етици и историци на етиката в западното полукълбо преобладават два типа школи или две доминиращи тенденции: утилитаристката и неокантианската. Целта на иманентната интерпретация, която се опитах да направя чрез избраната стратегия на превеждане на понятията, бе да остана в Аристотеловата етическа теория, без да се приближавам нито към утилитаризма, нито към неокантианството, особено по отношение на три ключови понятия в нея:

Това ще рече, смисълът на трите основни понятия в пета книга - добродетел, справедливост и справедливо - да бъде изяснен в контекста на самата Аристотелова философия и да се покаже техният фундаментален онтологически характер.

Практическата философия на Аристотел е промислена с най-тежките му понятия от “теологиката”, сиреч от първата философия. Затова тя може да бъде наречена “метафизическа етика” или “онтологическа етика”. Това е основна убеденост при превеждането на философстването за доброделта, справедливото и справедливостта, предложена тук.





За онтологическите и модалните категории в “Никомахова етика” чрез само един, но достатъчен пример: добродетелта като предразположеност - hexis


Още с първите няколко изречения на “Никомахова етика” Аристотел въвежда смислозадаващия онтологически модус на философстване, в който ще бъде издържано размишляването му до последните страници на “трактата”. Това е модусът на модалните категории. Когато прочетем изречението в превода, предложен по-горе: “Изглежда обаче има някаква разлика в целите – защото едни от тях са действия, а други са резултати, постигнати от тях”, ние днес възприемаме това като някакъв много голям и досаден банализъм, като труизъм. Когато видим обаче как е казано това на гръцки, разбираме, че не е така: ...

Аристотел използва тук множественото число на думата “енергия” – дума, която преди това изобщо не е съществувала в гръцкия език и която той е измислил и изработил изкуствено, за да изрази своята философска онтологическа концепция за действането-и-одействителностяването на нещата. Малко по-нататък в текста четем
... а онези, от изкуствата, които са подчинени на една единствена способност, или възможност, или умение, или потенция... Умишлено оставям изречението непреведено, недовършено и с изброяване на няколко възможни синонима като превод на dynamis. Как всъщност да разберем това и как можем да сме сигурни в контекст като този кое от най-малко четирите философски значения на думата “работи”?


Присъствието на основните модални категории възможност и действителност още на първите няколко реда на трактата задава особен диалектически тонус на текста. Да не забравяме, че всяка една от тях може да бъде схваната най-малко по четири или даже пет възможни начина.

В гл. 12 на книга Делта на “Метафизика”, която е философският лексикон на Аристотел са очертани те. Първото е значението на dynamis като възможност и способност едно нещо да се самопромени и саморазвие, доколкото е както нещо определено, така и друго и притежава в себе си възможност за самопромяна. Това е било преведено на латински като potentia. Второ е значението на dynamis като пасивна даденост и като предразположеност да бъде променено по-скоро от нещо друго, въздействащо върху него, а не като самопроменящо се. То е било преведено на латински като possibilitas. Третото е етимологическо-философското значение на dynamis - качество, способност, умение, което най-близко до традиционното и най-широкоразпространено значение на думата - физическа сила, мощ и могъщество. Най-често то е превеждано на латински като potestas.
Четвъртото е най-странно и е изчезнало от по-късните онтологизации не само изобщо, но даже и от аристотелистката традиция. Това е значението на възможността като антивъзможност, антиспособност и като антипромяна. Това е dynamis като някакъв своеобразен битиен инат, като онтологическа резистентност и битийна съпротива на нещата, които не им позволява да се променят, когато – да подчертаем това! – те биха се изменили към по-лошо и непредвидено в тяхното иманентно битийно предопределение.

Всичко това, особено ако не забравяме и специфичното четвърто значение на dynamis прави Аристотеловата етика не просто телеологична, а двойно телеологична, защото е промислена в ключовите си аргументи чрез модалните категории, а те са несъмнено аксиологично-телеологични: чрез три от значенията на dynamis се обяснява как нещата се променят, защото такава е целта на промяната и тя е добра, а чрез последното значение се обяснява как нещата не могат да се променят, когато това не им влиза в работата или, по-сериозно казано, когато те нямат такава битийна цел или когато променянето им би било за лошо и към развала.

Всички те в един или друг аспект се използват в един или друг философски контекст в “Никомахова етика”. Чрез това онтологическо философстване за етическото, издържано в модуса на модалните категории от първата до последната страница на “Никомахова етика”, той завинаги променя и предопределя не само етическите, но и политологическите и етическите търсения на мнозина мислители, не само в миналото, но дори и днес.

И затова, две от най-важните преводаческо-интерпретаторски изпитания в моя превод – относно превеждането на dynamis и hexis
– бяха преодолени така: дюнамис беше превеждано по-често като “способност”, отколкото като възможност, а “хексис” преведох като “предразположеност”, защото добродетелта е хексис – даденост-и-предразположеност да се постъпва добродетелно, но от всеки човек зависи дали ще осъществи тази даденост или ще я остави нереализирана.








Отново за българския превод на Аристотел, Платон и
“Никомахова етика”

“Когато профанът вземе в ръце критическо издание на някакъв гръцки или римски класик, или негов научен превод на един или друг език, на него и през ум не му минават онези трудности, които издателят или преводачът е трябвало да преодолеят. Ако се вземе издателската и редакционната задача с нейната трудна, педантична и тънка работа по сравняването на ръкописите и установяването на правилния текст, ако се вземе преводаческият труд с необходимо изискваното тук добро знание на езика и терминологията на писателя, както и умението да се намерят съответстващите аналози в другия език – всичко това са изключително отговорни неща, и особено – по отношение на античните текстове. Но, както е признато почти от всички, сред античните текстове най-труден и най-отговорен е текстът на Аристотел. Аз, който съм превел стотици страници от гръцки философски текстове, направо мога да кажа, че най-голям труд изисква именно Аристотел. Много често неговият текст се превръща просто в загадка. Много по-лесен е Платон, с всички поетически средства на неговия език и диалектическата изтънченост на мисълта му, или Плотин и Прокъл, с всички техни места със съвършено главоломна еквилибристика на понятията. Плотин и Прокъл са трудни не толкова с езика си, колкото със своеобразието на логическата си система и тънкостите на диалектическата антиномичност на понятията. А пък Аристотел, освен всичко останало, в своя език е сух до необикновеност, лапидарен, разхвърлян, фрагментарен, лаконичен. С всяка негова фраза се налага да се води сражение в буквалния смисъл на думата, за да можеш да я разбереш с целия й контекст, и след като си я разбрал, да я преведеш на руски. ”

С тези думи, написани на 8 август 1928 г., А. Ф. Лосев започва предисловието и коментара си към превода на ХІІІ и ХІV книга на “Метафизика” на Аристотел – първият руски превод на части от “Метафизиката”.


Защо предлагам частичен превод на Книга Епсилон/Пета на “Никомахова етика”, щом разполагаме с цялостен?


Първо, както може да се види от сравняването на приложените копия от българския превод на Теменуга Ангелова и на множество други преводи – латински, руски, четири английски, един френски и два немски - българският превод както в Пета книга, така и като цяло, е достатъчно точен, много четивен, много старателно редактиран от Искра Генчева и много подробно коментиран от проф. Ради Радев.

Изданието на “Никомахова етика”, с което разполагаме, няма само пагинация и напълно следва латинския и френския начин на превеждане на основните понятия.

Предложеният от мен превод е по-нечетивен и тромав в сравнение с цялостния, но терминологично е по-прецизиран и четен редом с гръцкия текст, а и останалите приложени преводи, ще бъде достатъчно солидно академично помагало, което в този респектиращ обем може да бъде на разположение на всички във факултетната библиотека.

Второ, уеднаквяване на терминологията при превеждането на Платон и Аристотел не само на български, а и на какъвто и да било друг език е невъзможно.

Когато някои от по-възрастните ни “колеги” говорят за “необходимостта от уеднаквяване” на терминологията при превеждане на Аристотел, всеки отлично си дава сметка, че тук не става дума нито за философия, нито за преводи, а за власт, монопол и за омаловажаване на огромния труд на няколко преводачи, философи и класически филолози – както от миналото, така и от днес.


Светите седмочисленици преди повече от хилядолетие са поели отговорността и са изградили “понятийния апарат” за превеждането от гръцки на старобългарски. Няма нито една дума от богословската, философската и езикословната лексика, която да не е била преведена от тях и която да не се говори от езика ни чрез нас и днес.
И понеже в голямата Книга на книгите има една молитва, в която се казва “... хлябът наш насъщен дай ни днес...”, а не “... хлябът наш насубстанциален дай ни днес”, и понеже те са превели някои думи съответно като “подлог”, “сказуемо” и “съществително име”, а не като “субстанциално име”, от тях е тръгнала една книжовна традиция на превеждане от гръцки на български, която вече има над 1100 годишни корени.

Има ли сила, която може да обърне посоката на времето и да направи така, че всичко, което е изписано, написано и преведено в тази книжовна традиция да бъде изличено?

Разбира се, когато става дума за Аристотел, на континента на който сме, от столетия се разпространяват и четат, и латински преводи. Както знаем, първо на няколко малки, но важни логически трактатчета, а от един момент нататък - на всичко останало. И това е имало огромни последици и за теологията, и за философията, и за университетите като енциклопедични институции на знанието, и за цялата човешка цивилизация. (Защото ако не е била заблудата на Аристотел, че Земята е по-малка, отколкото тя всъщност е, Колумб не би се засилил да прекосява Атлантическото “море”).

И тази традиция на “Латинския Аристотел” също няма как да бъде изличена. Това е историята на нашия континент, на нашия свят и на нашия книжовен език. Никой не може да преобърне и промени тези истории.

Затова превеждането на Аристотел на български ще има винаги (най-малко) две съвършено оправдани терминологични опции. Колегата Иван Христов в преводите си на Светите отци превежда термините по един начин, в съответствие с традицията на Светите седмочисленици, а в преводите на Аристотел приема, че трябва да латинизира.

Едва ли за някого ще бъде изненада, че в предложения тук превод на книга Епсилон се придържам към стратегията на превеждане, осъществена както в цялостния превод на “Метафизика”-та в книгите, преведени от Николай Гочев и редактирани от мен, така и в моя превод на “За небето”.

Трето. Уеднаквяването на терминологията при превеждането на Платон и Аристотел нито е възможно, нито е необходимо, нито е желателно. При това не от езикова, а от философска перспектива.
Както е написал Иван Христов в предговора си към двуезичното издание на 1 част от І том на “Органона”, и в предговорите си към “Метафизика”-та и “Категории”, всички тези понятия са многозначни и трябва да се превеждат според контекста.

Затова в книга Делта на “Метафизика” има речник на 30 понятия и всички те имат най-малко по 4 значения, а някои от тях имат и над 8!

Няколко думи за българските преводи на Платон.
Петте тома с диалозите на Платон, преведени до този момент, са преведени от няколко различни преводачи и всеки от тях се е отнасял доста свободно и индивидуално към терминологията. Те са Александър Милев, Георги Михайлов, Богдан Богданов, Петър Димитров, Донка Марковска, Цочо Бояджиев, Невена Панова и Георги Гочев. Само един от тези томове има редактор – Николай Гочев на превода на “Закони” и само този диалог има индекс. Означава ли това, че нямаме български преводи на Платон?

Не само, че различните преводачи са превеждали по различен начин термините, но и в някои от тези диалози едно и също философско понятие е било превеждано от преводача по няколко различни начина. Не просто защото на преводача така му се е искало, а защото така е трябвало. Текстът и контекстът са изисквали това.
Както е написал Богдан Богданов в коментара си към преведения от него “Теетет” думата “логос” в неговия превод е преведена като: слово, дума, смисъл, теза, аргумент, обяснение, обяснение на смисъла и беседа. (с.594 в ІV том на Диалозите).

При превеждането на Аристотел и на математическите текстове към тази палитра при превеждането на “логос” се прибавя, разбира се, и “определение”, “формула”, пропорция” и “съотношение” (в математическите контексти).

Обръщам внимание специално на това, защото както може да се види, в “Никомахова етика” превеждането на “логос” трябва да стане по същите тези начини, както и в “Теетет”, като особено в Книга епсилон “математическите” значения изцяло доминират, и много често има непреводима игра на думи с “логос”, “аналогия” и “аналогично”.

Не просто няма нито едно тълкувание в аристотелознанието днес, което да е останало като абсолютно меродавно, като “единствено правилното и вярното”.

Цялата история на философията е била подклаждана тъкмо от тази многозначност. По света отдавна е ясно, че многозначността на Платоновите и Аристотеловите “термини” и “понятия” е като семена, които са дали най-различни кълнове и разбирания в различни езици и реалии. Не само при спора за универсалиите, но и в класическата, и новата, и най-новата философия.




Затова, например, в англоезичния свят има толкова много начинания и три цялостни превода на “Никомахова етика” за последните 14 години. Аристотел е най-трудният за превеждане и разбиране гръцки философ. Затова колкото повече преводи има – толкова по-добре.

И понеже наистина той е най-трудният философ за разбиране и превеждане, отдавна се е наложило мнението, че един превод в никакъв случай не бива да се налага. Точно обратното.

Затова я има поредицата Clarendon Aristotle Series, в която се издават преводи на отделни книги на важни текстове. Както казва една поговорка “За умния стига”. От една или две, или три книги, преведени по съответния начин, интелигентният читател ще разбере. Студентите ще разберат.

Та, от Кларендонската серия, има:
1. Превод на книгите Гама, Делта и Епсилон на “Метафизика” на Кристофър Къруан. 1971, 1993 и 1998.
2. "За душата": книги Бета и Гама, и някои пасажи от Алфа в превод на Д. Хамлин. 1968, 1993, 2001.
3. Седма и осма книга на “Политика” в превод на Ричард Краут, 1997.
4. Осма и девета книга на “Никомахова етика” в превод на Майкъл Пачалук. 1998.
5. Книга Бета, глава 2 и Ета на “Метафизика” в превод на Дейвид Босток. 1994, 2000.
6. “Физика”, книга ІІІ и ІV в превод на Едуард Хъсил 1983, 1983.
7. “Топика”, І и VІІІ. Превод на Робин Смит. 1997.
8. “Физика”, книга VІІІ. Превод на Даниел Греъм. 1999.
9. “Политика”, ІІІ и ІV. Превод на Ричард Робинсън. 1995.
10. “Политика”, книги І и ІІ. Превод на Тревор Саундърс. 1995.
11. “Политика”, кн. V и VІ. Превод на Дейвид Кийт. 1999.
12. “Метафизика”, кн. Бета и Капа, гл. 1-2. Превод на Артур Мадиган. 1999.
13. “За частите на животните”, кн. І и “За раждането на животните”, кн. І + книга ІІ, гл. 1-3. Превод на Дейвид Балм. 1992, 1999.
14. “Физика”, кн. І и ІІ. Превод на Уилиам (или Уйлям) Чарлтън. 1970, 1992.
15. “За частите на животните”, кн. І-ІV. Превод на Джеймс Ленъкс. 2001.

Аристотеловата Оксфордска Кларендонска поредица се прави точно с цел на академичното изучаване на Аристотел и на многосмислието на разбирането на неговите най-важни термини и понятия.

Има и много други, наистина. Като например, преводът и коментарът на Джулия Анас на книгите Мю и Ню на “Метафизика”-та или изданията на Лео Елдерс и т.н., и т.н.

Да не говорим за много други коментари, интерпретации, анализи и прочити на тези текстове. Вижте за тях библиографиите на преводите на Иван Христов и нашия превод на “Метафизиката”.

Някой може да каже: “Ама това го има при богатите англичани!” Те могат да издадат един превод за най-широк кръг читатели на Харис Ракам през 1996 г., на Роджър Крисп на “Никомахова етика” в Кеймбридж през 2000 година и друг цялостен превод – на Кристофър Роу, редактиран от Сара Броуди – в Оксфорд през 2002 г.

Изобщо не е така. Проблемът не е само в парите.

Във “великата братска съветска страна” в най-мрачните години на тоталитарното мракобесие беше направено почти същото.
В библиотеката на всички нас от по-старото поколение го има четиритомното издание на Аристотел. Например, в ІІІ том, където са най-важните текстове от философията на природата, В. П. Карпов е превел най-важните понятия на първата и втората философия във “Физика”-та по един начин, а А. В. Лебедев – в превода на “За небето” ги е превел по друг. Тамара Миллер в превода на “За възникването и загиването” и Нели Брагинская в превода на “Метеорологика” – по трети, но по-близо до Лебедев, отколкото до Карпов.

Най-голямото постижение на многозначието на превеждането, обаче, е в четвъртия том, в превода на етическите и политическите трактати.

Нели Брагинская е превела основните етически понятия на Аристотел от “Никомахова етика” по един начин, а съвсем същите в почти дословни съвпадения на текста са преведени по друг начин от Тамара Миллер в превода й на “Голямата етика”. И всичко това е станало благодарение на огромния авторитет на Аристид Доватур, изключителен познавач на “Политика” и “Атинската политейя”, който убедил Феохарий Кессиди, че практическата философия на Аристотел и особено етическата терминология трябва да бъде преведена по два алтернативни начина:
в единия да се акцентира върху дианоетичността на термините и техния юридическо-правен аспект, който директно продължава латинския прочит и превеждане с justitia и jus. Затова Нели Брагинская е превела най-важната добродетел “дикайосюне” като “правосъдност”, сиреч като способността справедливо да преценяваш и отсъждаш, а в другия превод ударението на превода на интерпретацията е не върху правното, а върху етическото. Затова Тамара Миллер е превела “дикайосюне” като “справедливост”.
*
Като заключение на този увод и отчет ще отбележа, че предложеното както на хартия в тази обемиста папка, така и на компакт-диска съдържа почти всичко, направено от мен през периода на работата върху проекта.
Като част от работата по проекта участвах в международна конференция в Краков. Подробно и със снимки за програмата на конференцията, за моето участие в нея като дискусант на докладите на една от секциите, и за цялата командировка, разказах в два поста на моя блог:
http://dimkasdiary.blogspot.com/2009/06/5769.html
http://dimkasdiary.blogspot.com/2009/06/blog-post_16.html

Също така през този период излезе и съставеният от мен сборник “Политическата мисъл на европейското “минало”, УИ, С., 2010, редактиран от Иглика Милушева и Невена Панова.
*
Всичко това ми дава сили да се надявам, че направеното от мен с безценната помощ и съвети на Николай Гочев, ще бъде от полза за философската колегия, четяща на български.

София, 20 април, 2010 г. С уважение: Димка Гочева



...работата по проекта започна в края на септември, миналата година, когато получих от факултета като подкрепа лаптопа "Гигабайт"... не си спомням дали Ледето или Николай направи тази снимка




... а един от приятните завършеци на учебната година беше пътуването за конференцията на Крит...
*
снимките от Атина на този пост са правени на 7 и 8 юни, на връщане от Крит и на половината път между Ретимно и София;
една непозната забеляза, че снимам от едно и също място Акропола през 15 минути и ми предложи да ме снима и мен в неговото подножие...

още за Ретимно

В тази стара, но много хубава венецианска къща с вътрешен двор, собственост на университета на Крит и наречена, разбира се, "Европа", бяхме настанени - някои от участниците в семинара върху текст, който дълго време е бил приписван на Аристотел и имитира писмо на Аристотел до ученика му Александър Велики.
Както писах и миналата седмица, според повечето от нас, това "писмо до Александър" всъщност е от късноелинистичен автор и е озаглавено "За света".



За няколко дни престой на Крит, при това на конференция, а не като свободно шляещ се турист, не видях много от този забележителен остров, но все пак Ретимно поразява с венецианското си наследство - венецианско пристанище, венецианска крепост, венециански стар квартал. Една смесица от адриатическо и средиземноморско. На моменти малките тесни улички и формата на къщите ми напомняха за Дубровник, който също е бил дълго време венециански. Само че цветовете в Ретимно са много повече.
Много цветове, много вдъхновение за живопис.





И много цветя, много цъфнали храсти и дървета.
И археологически музей, и голяма запазена джамия. На този остров, както изобщо на повечето гръцки острови, е имало какви ли не обитатели.





На някои места от сувенири, стоки, предметчета и шарени джунджурийки просто човек не може да се размине с минувачите, вървящи в противоположната посока.





Повечето къщи в стария квартал са такива като форма и са цветни, а не варосани в ослепително бяло, както например се варосват къщите на Цикладските острови и Додеканезите.




На залез слънце тази уличка е все още празна, но купонът започва от 10 нататък и младежта се весели до 3, 4 или 5 сутринта.




В една от таверничките в съседство до това кафенио на венецианския кей домакините ни гощаваха в една от вечерите.

На Крит се яде риба и разни други морски животинки и се пие критско вино и критска раки. Прочут лозарски и винарски край.




На някои места морето е кобалтово като адриатическото, а на други е в ултрамарин като наистина средиземноморско.



Освен по-младите колеги, които направиха преводи и коментари на текста, разделен на части, в семинара като дискусанти взеха участие и утвърдени интерпретатори и преподаватели по антична философия като Павлос Калигас, Вула Цуна, Ричард Маккирахан, Спирос Рангос, Лука Боршич.

Тези семинари винаги завършват със събрание, на което чрез свободно номиниране и гласуване, при това при много оспорван избор, се избира кой да бъде обсъжданият текст на следващата сбирка.
За следващата година като текст за коментиране и анализ бе избран Епиномис на Платон, а България ще бъде домакин, сиреч с организацията на събитието ще трябва да се занимая аз.

Но за това ще се надявам и ще очаквам помощ от колеги и приятели от университета.

световното започна

пътуването към Крит

Започна на 2 юни миналата седмица, в сряда, с полет на България Еър от София към Атина.





Времето - чудесно, а поради силните ветрове и дъждове от предишните дни и видимостта - отлична. Дори и през двойното матово стъкло се виждаше много хубаво - тук вече Атика и най-северните квартали на огромната Атина, а островът отсреща е Евбея (любимият остров на Аристотел) или Евия, както му казват днес.





После вечерта се качих на този огромен кораб, от който тук се вижда само първата част,...



... а това е втората му част. Такива огромни фериботи превозват пътници, коли и камиони между твърдта и многобройните гръцки острови.
Този беше един от най-огромните, които съм виждала, а отвътре е много луксозен и удобен.

Мнозина не знаят, че има много гръцки острови, на които изобщо няма извори с питейна вода и даже водата, която пият хората и домашните животни, се превозва с кораби и фериботи.
Имат само така наречената "глифо неро", варовита вода, в която има много варовик и е солена.
С глифо неро може да се пере и да се мие, но не и да се пие.

Елада би била раят на земята, ако навсякъде имаше извори с питейна вода.

Е, точно на Крит си имат всичко за пиене и ядене, и винаги са имали и достатъчно вода. Това е сигурно една от многото благоприятни предпоставки за раждането на Критско-Микенската цивилизация.
Голям остров, пресечна точка на толкова много морски пътища, планини и много изворна вода.

Но все пак с тези огромни кораби, които свързват по няколко пъти на денонощие (особено през летния сезон), сушата и островите, снабдяването с всичко се улеснява.




В 5.30 сутринта на 3 юни корабът акостира на пристанището в Ираклион и разтовари стотици камиони и няколко хиляди пътници.
От Ираклион до Ретимно се придвижих с автобус...







... и рано сутринта вече бях на мястото.




Не знам защо понякога при изключително силно и ослепително слънце снимките ми се получават малко сивкави.

Това беше и най-горещият ден на престоя ми там.
Сутринта в 8.30 в Ираклион беше 31 градуса. Следващите дни обаче се разхлади и от време на време се заоблачаваше.
Преди 16 години, когато на този ден се роди Леда, също в София беше изключително горещо и пак температурата беше над 33 градуса на обед.





Морето през повечето време си беше спокойно, но последният ден, в неделя, се поразвълнува и се появиха вълни с бели гребени.






А това пътуване го осъществих с подкрепата на Философския факултет на нашия университет, защото университетът на Ретимно беше домакин на шестата конференция на
Югоизточноевропейската асоциация по антична философия,
която този път обсъди няколкото глави на един текст, озаглавен "За света".
За него дълго време се е предполагало, че е написан от Аристотел,
но поне според повечето от участниците в конференцията, текстът е всъщност написан в края на елинистическата епоха, през І век пр.Хр, а може би дори и през І в. сл. Хр. и е от неизвестен автор - по-скоро стоик, отколкото аристотелист.

Програмата на конференцията беше:


6th Rhizai Conference (SEAAP), Rethymno, 4-6 June 2010
Ps-Aristotle, De Mundo
PROGRAM

Friday, 4 June

Morning (Chair: Pavel Gregoric)

Session 1: 09.30-11.00: Introduction and Chapter 1: George Karamanolis
Break: 11.00-11.30
Session 2: 11.30-13.00: Chapter 2, 391b9-392a31: Karel Thein
Lunch

Afternoon (Chair: Gabor Betegh)
Session 3: 16.30-18.00: Chapter 2, 392a31 – Chapter 3, 393a8: Jacub Jirsa
Break: 18.00-18.30
Session 4: 18.30-20.00: Chapter 3, 393a9-394a6: Hynek Bartok
Dinner

Saturday, 5 June
Morning (Chair: Voula Tsouna)
Session 5: 09.30-11.00: Chapter 4: Istvan Baksa
Break: 11.00-11.30
Session 6: 11.30-13.00: Chapter 5: Istvan Bugar

Lunch
Afternoon (Chair: Peter Lautner)
Session 7: 16.30-18.00: Chapter 6, 397b9-399a11: Pavel Gregoric
Break: 18.00-18.30
Session 8: 18.30-20.00: Chapter 6, 399a12-401a11: Gabor Betegh
Dinner

Sunday, 6 June
Morning (Chair: George Karamanolis)
Session 9: 09.30-11.00: Chapter 7: Vojtech Hladky
Break: 11.00 - 11.30
Session 10: 11.30-13.00: General discussion (&SEEAP meeting)
Lunch – End of the Conference

Беше много интересно, конференцията беше много добре организирана, докладите и дискусиите бяха разгорещени и обогатяващи всички нас, а в апарата има още много снимки от този няколкодневен престой там и затова ще има още няколко поста за острова и за конфренцията.

най-после втората част

От няколко дни по книжарниците се появи втората част на първия том на избрани съчинения на Аристотел.

Това амбициозно издание започна преди няколко години и негов двигател е, разбира се,
доц. д-р Иван Христов.

В първата част на първия том са включени двуезично "Категории", "За тълкуването" и "Първа аналитика", а във втората част на първия том са
"Втора аналитика", "Топика" и "За софистическите опровержения".
И така. Най-после и шестте трактата на "Органона" са преведени и издадени на български при това в едно академично издание, което няма равно на себе си до този момент, защото дава:
а) паралелно представяне на оригиналния гръцки текст отляво и на българския превод отдясно;
б) изключително подробни коментари, именни показалци, индекси и библиография в края на втората част;

Най-после имаме превод на "За софистическите опровержения", а както е посочил доц. д-р Иван Христов в предговора си към първата част (през октомври 2007 г.), останалите трактати се предлагат на читателя в "подобрена версия на вече издавани преводи". Става дума за негова собствена редакция на вече публикуваните негови преводи.

Издателството, което (ще) издава всичко това е "Захарий Стоянов" - този и следващите томове в бъдеще ще се правят там.
Като редактор и на първата, и на втората част на първия том е посочен Иван Гранитски, което разбира се, означава, че той е бил езиков редактор-коректор.

Това е обяснимо,

защото преводът на всеки един от големите философи на европейската традиция е въпрос на лично философстване и индивидуално мислене, поемане на лична отговорност и личен избор за предпочетената терминология и за нейното вписване в една от няколкото хилядолетни европейски традиции на превод от старогръцки.

От миналата учебна година доц.д-р Иван Христов е преподавател в Богословския факултет на СУ,
а преди това беше преподавател във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”, като тогава беше и един от малцината критици на управлението на предишния му ректор проф. Иван Харалампиев;
преподавал е и в Югозападния университет “Неофит Рилски” в Благоевград.

Доц. д-р Иван Христов е наш утвърден преводач и интерпретатор на античната и средновековна философия. Благодарение на неговия прецизен и вдъхновен труд на български могат да бъдат прочетени първите български преводи на “Метафизика” от ІV до ІХ книга, “Топика”, “Категории”, “За тълкуването” и “Първа аналитика” на Аристотел; “Пет богословски слова” на св. Григорий Назиански; “За небесната йерархия” и “За църковната йерархия” на св. Дионисий Ареопагит.

Освен тези впечатляващи академични издания на трактатите на "Органона" в две части, той е автор и на още едно подобно двуезично издание -
текстът на гръцки отляво и преводът на български отдясно на
"За душата и възкресението" на Григорий Нисийски, ЛИК, С., 2001.

Той е възпитаник на Санкт-Петербургската школа по класически изследвания, специализирал е във Ватикана и Оксфорд.

Да му пожелаем успех в работата по следващите томове на поредицата от шест тома на Аристотел - в превод на български и паралелен гръцки текст!