блог на Димка

Справедливостта и справедливото според “История на Пелопонеската война” на Тукидид


Въведение: за българските преводи и интерпретации

Тукидид – авторът на “История на Пелопонеската война” – несъмнено е един от най-важните историци не само на антична Елада, но и на Европа. Като историк, като писател, като извор на сведения за културата и политиката на бурните десетилетия, които описва, той не се нуждае от защита.

В нашата културна и научна среда той присъства благодарение на два превода – цялостен и частичен, като цялостният е дело на Милко Мирчев, с предговор и коментар на Христо М. Данов, а частичният е резултат от умелата подборка на Светлана Янакиева и с предговор на Александър Фол .

Както в световната, така и в българската академична среда, той е бил възприеман и разглеждан, превеждан и тълкуван, четен и анализиран, преподаван и изучаван предимно като историкът Тукидид, писателят Тукидид, културологът и политологът Тукидид. Направените до този момент интерпретации на български език са допринесли много за неговото възприемане и у нас по този начин, който е доминиращ и за рецепцията му по целия учен свят чрез работите на: Христо Данов и Гаврил Кацаров, Александър Фол и Богдан Богданов, Янко Янков и Виолета Герджикова .



Тукидид като създател на историята на съвремеността


Както е известно, някои строги хронологични маркери за живота на автора ни убягват. Самият Тукидид е бил не просто въвлечен във войната, а е взел дейно участие в нейното начало , през първите няколко години, като кулминация на военната му кариера е моментът, когато става висш военен - нещо като генерал или по-точно адмирал на флот от седем триери. Следователно тогава е бил поне на 30 години, но не и по-възрастен от 40. Донякъде по лошо стечение на обстоятелствата, а не поради липса на стратегия и лоша тактика, той и водената от него флота претърпяват тежко поражение в битката при Амфиполис, след което е принуден до края на живота си да живее в изгнание. Неговата съдба и обратите в нея по време на войната са повече от драматични: по време на чумата той се разболява, но има повече късмет – да речем от Перикъл - и оздравява. След това се въздига като военен, след това се проваля като военен. Следват 20 години на изгнание, далеч от родната Атина, което обаче е отлично подсигурено в материално отношение, защото Тукидид е всъщност един от най-богатите елини на своето време – със златните мини, на които е концесионер! Напомняме тези биографични перипетии, защото и той ги отбелязва в творбата си, като изрично подчертава, че е започнал да я пише още в самото начало на този панелински конфликт. С това започва книгата в първите си няколко реда.

Това, което на някои негови съвременници може би е изглеждало като локален сблъсък между керкирците и коринтяните, пред неговата прозорливост и интуиция се е очертало като връх на айсберг, като една измамно- привидна малка опасност, която ще се разрасне до общогръцка колизия. Изключителната проницателност на Тукидид му подсказва, че конфликтът между Керкира и Коринт няма да остане периферна кавга, а ще бъде повод за разразяването на война. Освен множеството поводи, обаче, за тази тежка, продължителна и опустошителна война е имало и множество причини, които очевидно той нито е можел, нито е искал да представи пристрастно и едностранчиво. Напротив, той започва да описва и да анализира събитията, на които е съвременник – събития, които завинаги и необратимо променят елинския свят. Затова той преценява тази война като много важна и значима, като съдбовна и историческа, без в това да вижда нищо позитивно. Напротив, неговият разказ-и-изследване е мрачно повествуване и размишление за причините и началата, за актьорите и обратите, за поводите и факторите на една 27 годишна елинска, но и цивилизационна катастрофа. През цялото това време Тукидид е писал своята история, като вероятно през последните няколко години от живота си е обработил речите на най-важните персонажи в нея изключително прецизно. Всеизвестно е, че с това почти тридесетилетно събиране на материал и нахвърляне на бележки, на описване, съпреживяване и разсъждаване за войната между гръцките полиси, Тукидид става несъмнено първият историк и историограф в днешния академичен смисъл на тези думи, тъй като Херодот започва своята първа книга Клио с разказване на митологични сюжети, а не на доказано случили се исторически събития, но също така е несъмнено, че чрез това Тукидид създава и т.нар. Zeitgeschichte или contemporary history, историята на сегашното време, историята на съвременността на пишещия я автор.

В последната книга на “История на Пелопонеската война” няма нито една обработена реч, съпоставима в литературната си форма на множеството речи от предишните книги. Книгата завършва внезапно, по средата на изречението, така както и Херодотовата “История” завършва внезапно с няколко хаотични страници. Очевидно е, че това е една от приликите между тях: до последния си дъх са работили за подобряването на своите единствени, но безценни за човечеството книги.

Според късноантичните и византийските анекдоти от енциклопедията Суда , Херодот е имал литературни четения, на които пред голяма аудитория в Атина е чел откъси от своите девет исторически книги, а Тукидид, макар и десетгодишно дете е присъствал на едно от тях. Куриозното за Тукидид е, че никой освен членовете на семейството не е знаел върху какъв мащабен исторически труд по съдържание и същевременно в каква брилянтна литературна форма е работил той по време на двайсетгодишното си принудително изгнание-наказание.

Както пише Диоген Лаерций, след смъртта на Тукидид ръкописът на неговата “История...” попаднал в ръцете на Ксенофонт и понеже никой до този момент не знаел, че Тукидид е сътворил такъв шедьовър, Ксенофонт спокойно можел да си го присвои и да го публикува под свое име, но постъпил честно и така “История на Пелопонеската война” стигнала да своите читатели с името на действителния си автор .

И се чете и днес.




Тукидид като философ на историята


Несъмнено Тукидид е голям историк и е станал такъв, защото както всички останали големи историци на човешката цивилизация той е не само разказвач и хронист, а и философ на историята. Само че каква е неговата философия и каква е неговата философия на историята?

Неговото значение за формирането на един от основните типове на философията на историята отдавна е признато. Оценките, обаче, на тази негова безспорност и влияние са направо полярни. Измежду няколкото архетипични идеи за история, които човечеството познава, едната безспорно е негова: историята като разказ, претендиращ за истинност, е възможна само като разказ, емпатия и размишление на съвременните за разказвача събития, а миналото едва ли може да се опише, разбере и осмисли така, както съвремието му. И докато изследователите на историята и литературата, на културата и обществото на елинския свят, обикновено го съпоставят и сравняват както с Херодот, така и с Ксенофонт, философите на историята често го разграничават и противопоставят на тях двамата. В това поле зазвучават и най-дисонансни оценки.

В качеството си на историк, писател, културолог и политолог Тукидид е разнообразно, но все пак по-скоро позитивно интерпретиран, докато като философ и антрополог, и особено като философ на историята той е понякога крайно негативно оценяван и даже обвиняван в какви ли не историографски и човешки недостатъци, от автор като Робин Колингууд, например:

“Ако историята е наука, защо историята споделя съдбата на изкуството, а не съдбата на другите науки? Защо Платон пише така, сякаш Херодот въобще не е съществувал? Отговорът на този въпрос е в това, че гръцкият дух е способен да застине и да се свие в антиисторическата си тенденция. Геният на Херодот удържа бляскава победа над тази тенденция, но след него търсенето на неизменните и вечни обекти на познанието постепенно задушава историческото съзнание и кара хората да изоставят мечтата на Херодот за научното познание на миналите деяния.
И това не е просто хипотеза. Можем да установим как е станало това. Човекът, с когото се е случило това, бил Тукидид.
Разликите в научните възгледи на Херодот и Тукидид са не по-малко очевидни, от тези в литературния им стил. Стилът на Херодот е лек, спонтанен, убедителен. Стилът на Тукидид е тромав, изкуствен и тежък. Когато чета Тукидид, се питам какво става с този човек, защо пише така. И си отговарям: имал е болна съвест. Той се опитва да се оправдае за това, че пише история, като я превръща в нещо, което не е история. В книгата си “Тукидид и науката история” (Лондон, 1929) Кохрейн доказва, според мен, напълно правилно, че най-голямо влияние върху Тукидид оказва Хипократовата медицина. Хипократ е не само баща на медицината, но и баща на психологията. Влиянието на Хипократ се проследява не само когато Тукидид описва чумата, но и тогава, когато изследва болезнените прояви на психиката, описвайки военните неврози въобще или отделни примери, такива въстанието в Керкира и Мелийския диалог. Херодот може би е баща на историята, но Тукидид несъмнено е баща на психологичната история.
Какво обаче е психологична история? Тя не е история въобще, а естествена наука от особен род. Тя не разказва за фактите заради самите тях. Основната й задача е да формулира закони, психологични закони. Психологичният закон не е събитие и дори не е комплекс от събития. Това е неизменно правило, което определя отношенията между събитията. Аз мисля, че всеки, който познава двамата автори, ще се съгласи с мен, ако кажа, че Херодот се интересува предимно от самите събития, докато основните интереси на Тукидид са насочени към законите, според които те стават. Но тъкмо тези закони са онези вечни и неизменни форми, които съгласно основната тенденция на гръцката мисъл са единствените познаваеми обекти.
Тукидид не е последовател на Херодот в развитието на историческата мисъл. Той е човек, у когото историческата мисъл на Херодот е притисната и задушена от антиисторически мотиви... ”


Наред с това, той има и именити съвременни апологети, какъвто е Райнхарт Козелек, който обособява неговата историческа парадигма като една от петте най-работещи и продуктивни концептуализации за осмисляне на историята:

“Второ. Тукидидовският модел. Това, че нашият Херодотовски модел на тълкуване явно не покрива всеки исторически опит, който могат да преживеят заплетените в истории хора, ни е известно от Тукидид. Онова, което е виждал още Херодот е било експлицирано от Тукидид. Човекът може принудително да попадне в положения, когато трябва да избира между алтернативи, които той съвсем не е търсил – тогава той става отговорен за ситуации, които са му били натрапени. Тук се намесва случайността и така човек трябва да поеме върху себе си вина, без за тази вина да може да се посочи каквото и да било правно основание. При това Тукидид се отказва от всяко позоваване на право, създадено от боговете. Също така той пише през столетието, през което конфликтът между старото и новото право е довел до безпътица, която е можела да има само трагичен край. Едно теоретично или ако щете софистично решение, което ни предлага Тукидид, е разделянето на силата от правото. Така той подхваща една тема, която и до днес не е престанала да ни занимава.

Силата се подчинява – нещо, на което атиняните се позовават в диалога с мелосците – на свои собствени закони, против които всяко позоваване на правото е безполезно. Взето по отношение на голата сила, настояването на правото дори се превръща в заслепение, което води до смърт. Това е една идея, която по време на религиозната гражданска война в аналогичен смисъл наново формулира Д’Обине. Онзи, който се позовава на своята съвест загива и сам е виновен за това.

Разбира се, и Тукидид си остава в сферата на мисленето на Херодот, когато към унижението на мелисийците веднага и без никакъв коментар той причислява следващия исторически акт – именно сицилианската експедиция на атиняните, последните оцелели от която намират гибелта си в каменоломните на Сиракуза. Само че от това убитите, откарани в робство и продадени мелисийци, не стават по-малко убити, откарани в робство и продадени, а техният град по-малко унищожен. Тукидид се въздържа от това, да направи връзка между вината и възмездието, навсякъде той оставя да важат само причини и действия, въпреки че той и тях охотно крие зад описанието на самите събития. Краят на атиняните може да бъде обяснен по-добре с недостатъчната им сила, респ. с тяхната погрешна преценка. Позоваването на една вътрешно присъща на самата история справедливост става излишно. Така разказът на историка за това как мелисийците се позовават на правото и справедливостта се превръща в аргументативен фон, на който собствените закони на силата, на нейното нарастване и намаляване, като че ли могат да се разкрият като истинската същност на всяка една история. Дубчек приема това положение, когато през 1968 г. в Москва между чехите и руснаците структурно се повтаря мелисийския диалог, един диалог, чието конкретно съдържание ние не познаваме. Същото важи и за диалога на Хаха с Хитлер през 1939 г. в Берлин. ”








Интерпретаторската задача тук


Този текст има скромната, но и амбициозна задача да заяви тезата, че Тукидид е също толкова голям и важен като философ, при това не само като философ на историята, а най-вече като философ, който задава най-важните питания за битието на човека, човешките общности и човечеството, философ, осмислящ проблемите на етиката и политическата теория, на антропологията и философската психология. Сред най-известните изследователи на античността от ХХ век тази теза за пръв път и най-убедено е изказана от Вернер Йегер в енциклопедичния му труд за гръцката култура “Пайдейя”, а сред философските изследвания по този проблем непременно трябва да се посочи на първо място многотомното произведение на Ерих Волф „Гръцкото правно мислене” . Също така този текст, предвид на обема му, не толкова ще обоснове в детайли заявената теза, а като за начало ще покаже колко много текстови материал и доказателства за това предлага безсмъртната му творба.



Тукидид като софист

Тукидид като човек е бил приближен на софистите, бил е приятел със софистите и по всяка вероятност е бил приятел или достатъчно добър познат на Перикъл. Дори и обаче да нямахме никакви сигурни биографични свидетелства за това, самата му творба го показва като един от знаменитите просветители и учители на елинския свят от V век преди Христа. Нещо повече. Когато направим една аналитична картография на тъканта на произведението му и маркираме областите в нея, които, от една страна, са несъмнен наратив и повествуване, както и, от друга страна, речите, които произнасят едни или други герои на описаните от него драматични събития, ще видим композиция, метод и съдържание, които го нареждат несъмнено сред философите-софисти.

Картография на речите в произведението

В композиционно отношение разказът на разказвача Тукидид много често се прекъсва от пространни речи на герои-участници в събитията, описани от него, на които той дава думата да говорят в пряка реч.

Да изброим и съвсем бегло съдържателно да маркираме тези речи:


В първа книга:

32-36: Речта на керкирците пред народното събрание в Атина;
37-43: Речта-отговор на коринтяните пред народното събрание в Атина;
Това е първата двойка антилогии
68-71: Втора реч на коринтяните към лакедемонците пред народното събрание в Лакедемон;
73-78: Речта-отговор на атиняните към лакедемонците пред народното събрание в Лакедемон;
Това е втората двойка антилогии
80-85: Речта на лакедемонския цар Архидам като арбитриране и помирително увещание по двете конфликтни позиции, призоваваща към опазване на мира;
86-86: Речта-отговор на ефора Стенелаид, призоваващ в противовес на Архидам към война;
Това е третата двойка антилогии
120-124: Трета реч на коринтяните към лакедемонците: „атиняните станаха тирани”;
140-144: Речта – индиректен отговор на обвиненията на коринтяните, произнесена от Перикъл към атиняните: лакедемонците не искат право и арбитриране чрез съд; те не искат право, а ни нареждат и искат силово да ни управляват;
Това е четвъртата двойка антилогии


Във втора книга:

11: Речта на цар Архидам пред отбрано малцинство - стратезите на лакедемонските градове-държави, пред висшите длъжностни лица и пред най-влиятелните хора в Пелопонес;
34- : Речта – надгробно слово на Перикъл ( похвално слово за мъртвите и за града, за който те са се пожертвали), произнесена пред целия демос (качил се е на трибуна, за да се чува гласът му колкото се може по-надалеч и от колкото се може повече хора);
Това е петата двойка антилогии

59-64: Речта на Перикъл пред народното събрание в Атина;
74: Молитвата на цар Архидам към боговете и хероите (във военния сблъсък с платейците: “ние не нападнахме несправедливо земята и града на платейците”)
86-87:Реч на пелопонеските стратези Кнем, Брасид и др. към войниците (при блокадата на коринтския залив, до моликрейския нос Рион);
89- : Реч на атинянина Формион към неговите моряци;


В трета книга:

9-14: Реч на митиленците към лакедемонците в Олимпия по време на Олимпиадата: защо те ще отпаднат от съюза с атиняните;
30: Обръщението на елееца Тевтиапъл към пелопонесците, призоваващо към изненадващо нападение;

37 – 40: Речта на демагога Клеон пред народното събрание в Атина: възхвала на олигархията и съжаления, че “демократическата държава не е способна да властва над другите държави”; призивът: незабавно трябва да се отмъсти на митиленците;
42 – 48: Речта-отговор на Диодот: отмъщението и наказанието не носят справедливост;
Това е шестата двойка антилогии

53-59: Реч на платейците Астимах и Лакон към лакедемонците – правните аргументи;
61 – 67: Речта-отговор на тиванците – оправдания и обвинения към платейците;
... съдебният “процес”-фарс приключва с убийство на платейците; мъжете биват избити, а жените – продадени в робство;
Това е седмата двойка антилогии
(лакедемонците постъпили така спрямо платейците само заради тиванците, понеже смятали, че те ще им бъдат полезни във войната, която тъкмо тогава се разгаряла...)


Четвърта книга:

10 - Реч-обръщение на Демостен към хоплитите;
17 – 20: Реч на пратениците на лакедемонците в Атина: предлагат край на войната, мир и съюз;
59 – 64: Реч на сиракузеца Хермократ към сицилийците – прослава на мира, на отстъпчивостта, на отказа от насилие и отмъщение; призив към миролюбие и прошка, кротост и разумност; срв. с пацифизма на Горгий в Олимпийската реч;
85: Речта на лакедемонския водач Брасид към акантийците: свободата без справедливост не е ценност и не радва;
92: Реч на Пагонда, беотарх за Тива, към беотийците;
95: Кратка насърчителна реч на стратега Хипократ към атинските войници;
114: Кратка преразказана реч на Брасид към торонците, “подобна на онази, която държал пред акантийците”;
126: Кратка насърчителна реч на Брасид към войниците: да бъдат доблестни, тъй като в държавите, от които идват, не мнозинството властва над малцина, а напротив, тълпата, масата е обуздана от малцина;


Книга пета:

9 – Кратка насърчителна реч на Брасид към пелопонеските войници;
85–111: Големият диалог–прение между мелосците (милосците) и атиняните; в него са инкорпорирани поне пет антилогии ;

Книга шеста:

9- 14: Речта на Никий пред атиняните в народното събрание да се въздържат от военна авантюра в Сицилия;
16-18: Речта-отговор на Алкивиад пред атиняните в народното събрание: да се впуснат в завоевателен поход към Сицилия;
Това е осмата двойка антилогии

20 – 23: Нова реч на Никий;
33 – 34: Речта на Хермократ пред народното събрание на сиракузците;
36-40: Речта-отговор на Атенагор (водач на сиракузката демократическа партия);
Това е деветата двойка антилогии,
последвана от кратко слово на един от стратезите, неназован по име, с което той закрива събранието и призовава към начало на подготовка за обрана, но без по същество да се намеси в антилогиите на Хермократ и Атенагор;
68: Кратка насърчителна реч на Никий към войниците;
72: Нова реч на Хермократ към наново свиканото народно събрание на сиракузците;

76 – 80: Реч на Хермократ пред народното събрание на гражданите на Камарина;
82 – 87: Реч на Евфем – пратеник на атиняните – пред народното събрание на Камарина;
Това е десетата двойка антилогии
89 – 92: Реч на Алкивиад пред лакедемонците;

Книга седма:

61 – 64: Реч на Никий към бойците от Атина преди влизането в бой;
66 – 68: Реч на Гилип към сиракузките бойци и техните съюзници;
77: Утешителната реч на Никий към войниците след катастрофалния разгром;

Книга осма:

В нея има само една малка реч, по-скоро ултиматум на Пейсандър към атиняните: да се откажат от демократичния обществен строй и да овластят олигархичния кръг на 400-те;
*
Както стана дума и в началото на текста, Тукидид толкова много е обработвал речите в предишните книги, че по всяка вероятност смъртта го е изпреварила и му е попречила да вплете в разказа и на осма книга речите, които е възнамерявал да включи в нея.

Тук е уместно да напомним за Аристотеловата класификация на речите в реториката, в която по необходимост има три рода: съвещателни, съдебни, епидейктични:
“Времето на всеки от тези родове е следното: съветващият има предвид бъдещето, тъй като съветва за това, което ще бъде, като убеждава или разубеждава; съдещият се – миналото, тъй като един обвинява, а друг се защищава с оглед на свършени факти; за епидейктичния оратор най-главно е сегашното време, тъй като всички възхваляват или порицават наличното, но често се ползуват и от други времена, когато припомнят миналото и гадаят относно бъдещето” .

Почти всички речи в десетте антилогии са съвещателни, като само една е сдвоената антилогия на съдебни речи - в трета книга: речта на платейците Астимах и Лакон към лакедемонците и последвалата я реч-отговор на тиванците, с която те изтъкват своите оправдания и контрират на свой ред с обвинения към платейците. (53-59; и 61–67). Също така несъмнен пример за епидейктична реч дава похвалното слово за Атина и нейните традиции, произнесено от Перикъл при погребението на падналите воини.

По-нататък няма да е трудно тази класификация да се специфицира и конкретизира още повече, ако си припомним, че в “Реторика към Александър” се посочват седем ейдоса в трите главни рода на реториката. Седемте ейдоса на публичното слово са: подбудителните, разубеждаващите, похвалните, порицателните, обвинителните, защитните и изследващите речи . С това прецизиране няма обаче да се занимавам в този текст, защото това ще ни отклони от основния проблем – Тукидид като философ на историята. С типологичното деление на Аристотел в “Реторика” и на предполагаемо неговия последовател в “Реторика към Александър” си послужихме, за да отмахнем пътем едно от тежките обвинения към Тукидид, отправено от Робин Колингууд. Според Колингууд речите в “История на Пелопонеската война” са една от най-големите слабости на Тукидид като историк : били прекалено еднообразни и еднотипни, и написани по един и същ начин, при това - с един и същ език! Това не може да бъде прието, защото внимателният читател, особено ако се опита да прочете поне някои от тях в оригинал, ще се убеди, че Тукидид всъщност е създал наистина образци на речи от различни родове и особено от различни ейдоси-видове в тях, със съвършено различна лексика и слог на лицата, които ги произнасят.






Философстването в антилогиите в “История на Пелопонеската война”


Както виждаме, дори и съвсем общото, максимално кратко картографиране на местата и съдържанието на речите в “История на Пелопонеската война” ни показва, че количествено те заемат една много голяма част от творбата. Половината, а може би дори и повече от текста е изпълнено не от разказ за събитията или авторови размишления за него, а от речи, произнесени от десетки лица, пред най-различни човешки общности.

Още от пръв прочит внимателният читател забелязва: много от тези речи са произнесени по едно и също време, на едно и също място, пред една и съща аудитория, но в последователността на говорещите лица се изказват съвършено противоположни тези. С други думи, Тукидид композира наистина образци на ораторското майсторство, които ни най-малко не целят, както самият той отбелязва, документално да стенографират или максимално достоверно да предадат казаното от тези исторически лица. В това отношение Колингууд е прав, но това не е незабелязан пропуск, а целенасочено творческо действие на историка.

Напротив. Макар че персонажите, които говорят в Тукидидовата творба, са несъмнени исторически личности, онова, което те казват, по всяка вероятност или изобщо не е било произнасяно като реч, или е било много по-кратко и едва ли така виртуозно литературно обработено. Даже прекалено обработено. Стилът, синтаксисът и много усложнените конструкции свидетелстват, че авторът на места просто се е самозабравял в литературната полировка и го правят един от писателите, които са най-трудни за четене не само от класическата епоха, но и изобщо сред писалите на гръцки в античността.

Тукидид с тези десет двойки от антитетично сдвоени речи става безценен извор не само за историята на Елада, но и за историята на философията. Още от времето на Платон и Аристотел знаем, че софистите са преподавали предимно това. А от обвиненията на Анит и Мелет срещу Сократ в “Апологията на Сократ” – както при Платон, така и при Ксенофонт - знаем, че точно това, което са умеели да правят и да преподават софистите, е било приписано и на Сократ (ако се доверим на Аристофан и на повлияния от него Киркегор, по всяка вероятност и самият Сократ е обучавал най-вече на това). Разбира се, софистите са преподавали и четирите основни науки, свързани с математическите неща: аритметика, геометрия, астрономия и акустика, както казва Протагор в едноименния диалог на Платон (318 е). И все пак висшето образование, преподавано от софистите е било: умението в една сложна ситуация да се постигне убедителност чрез слово – изкусно изпипано като форма и с необоримо логическо съдържание. Пред една голяма, разномислеща и колебаеща се човешка общност, каквато най-често е народното събрание, да можеш да изложиш убеждаващ логос, като с ред аргументи я убедиш в правотата на една теза, но след това – ако е необходимо – на същото място, пред същата аудитория и по същото време или съвсем непросредствено във времето да произнесеш друга реч, която притежава същата тази сила на аргументацията, чрез която разномислещата и колебаеща се човешка общност да бъде убедена в противоположното твърдение. Всъщност, от софистите ние днес можем да прочетем много малко откъси и изключително малко изцяло запазени техни автентични речи. Имаме речите на Изократ , диалозите (и писмата) на Платон, и трактатът-вивисекция на Аристотел „За софистическите опровержения”, преизобилстващи със свидетелства и оценки за тях, но за съжаление изцяло запазилите се произведения от тях са едноцифрено число. Затова Тукидид е безценен със своите десет двойки от антитечни слова като образцов изворов материал за речи-антилогии, на каквито са обучавали софистите.

Виждаме, че по-голямата част от тези речи и особено в антилогийните двойки, са произнесени от най-важните личности в историята на Пелопонеската война пред народните събрания на свободните граждани от мъжки пол – атиняните, лакедемонците, сиракузците и камаринците. Във всички тези ситуации опростената композиция и ситуирането на спорещите страни на едно и също място и по едно и също време издава несъмнеността на авторовото намерение: този тежък конфликт не може да се представи предубедено и от една-единствена гледна точка. Едва ли читателите биха прочели голяма и мрачна историческа и философска книга, в която от самото начало става ясна авторовата пристрастност. Напротив, натрупването на няколко сдвоени речи от антилогии в първата половина на творбата, композирането на четири антилогии още в първата книга и ситуирането на големия диалог между атиняните и мелосците приблизително в средата на произведението, непрекъснато поддържа интереса на читателя.

Когато се вгледаме много отблизо в съдържанието на първите три антилогии от Първа книга, ще видим, че колизията е не само външна, в композицията и представянето на ситуацията на сблъскването на логосите. В съдържателно отношение съвсем безпроблемно отбелязваме как винаги във втората реч-отговор контра-аргументите на полемизиращата страна в речта-антитеза са подредени в същия смислов порядък, в какъвто са и аргументите в речта-теза, която е представена първа пред народните събрания: в първата антилогия това става пред народното събрание на атиняните, а във втората и третата – пред народното събрание на лакедемонците.

Поради това читателят вече е подготвен да прозре антитетичния сблъсък на логосите в четвъртата и петата антилогия, макар и вече аранжирани по-ненатрапливо. Те вече не се произнасят на едно и също място, по едно и също време, и пред една и съща аудитория. В четвъртата антилогия коринтяните говорят пред народното събрание на лакедемонците и най-после формулират най-тежкото обвинение: атиняните са се превърнали в тирани за останалите елини. На това обвинение отговаря малко по-късно Перикъл – в друг ден и на друго място, което е, разбира се, народното събрание на атиняните.

В петата антилогия отново имаме външно композиционно усложнение. Речите, които се сблъскват, пак са произнесени в различни дни и места. Едната е речта на цар Архидам “пред отбраното малцинство” на стратезите, най-влиятелните хора и “най-висшите” длъжностни лица в Пелопонес. Отговаря му, разбира се, Перикъл с най-популярната реч от “История...” - прочутото похвално надгробно слово, в което прославя не само загиналите за отечеството, но и всичко в Атина: историята, политическият ред на настоящето, добродетелите, традициите, и всичко, което се включва в понятието за “пайдейя”. Тук има още една антитеза: Архидам говори пред олигархичния елит на Пелопонес, а за Перикъл Тукидид набляга, че гледал да застане колкото се може по-високо и да говори колкото се може по-силно, та да бъде чут от целия демос.

***
Защо все пак Тукидид толкова много се старае в софистическата техника на уравновесяването на логосите, особено в първите четири антилогии в първа книга? Изравняването на логическата убедителност в логосите и “превръщането на по-слабата страна в по-силна” е постигнато от него в образцова степен.

Това несъмнено показва Тукидид като философ от най-високо ерудираната и най-критично мислещата общност на просветителите и пътуващите интелектуалци на Елада – софистите. Той има отлично енциклопедично образование като всички прочути софисти и също така владее тяхната чудесна ораторска техника. Очевидно е, че и той има своя философия, която стои зад и между редовете на повечето речи, особено в първата половина на книгата. В неговата “История...”, обаче, особено във втората половина на книгата, има и няколко места, в които той си позволява да говори директно от свое име – тези места са сравнително малко, но пък написаното в тях е достатъчно ясно, недвусмислено и категорично. Както в речите, така и в малкото, но шокиращи места, в които той се обръща към читателя направо, за да сподели, например, какво си мисли за човешката природа изобщо, за човека винаги и навсякъде, се вижда, че Тукидид споделя възгледите на мнозина от софистите .

Тук трябва да споменем и че един от тях даже участва в повествованието на книгата. Още щом заговорихме за антилогии, мнозина читатели сигурно веднага са си помислили за Антифонт. Да, точно той, който сам е написал множество такива сдвоени диспутни речи, участва в последните събития на войната и е характеризиран от Тукидид така:
„Този мъж не отстъпвал на никой атинянин по своите нравствени качества. Освен това той бил необикновено съобразителен и притежавал дарби на бляскав оратор. Наистина той не говорел нито в народното събрание, нито при някакви други разисквания, освен ако бил заставен да стори това, и бил подозрителен за тълпата поради славата си на голям оратор. И все пак нямало равен на него, който да може така да помогне на когото и да било, който се обръщал към него за съвет както при разискванията в съдилищата, така и в народното събрание.”


Някои бележки:

*Тукидид. История на Пелопонеската война. С., 1979, ДИНИ, превод Милко Мирчев, редакция, предговор и коментар Христо Данов.
Тукидид. Избрани страници. С., 1988, “Народна култура”. Съставителство и превод от старогръцки Светлана Янакиева. Предговор Александър Фол: Двата живота на Тукидид.
За тази работа съм ползвала и двете издания, както и гръцкия текст в компактдиска Thesaurus Linguae Graecae. Thucydides. Historiae. Ed. H.S. Jones and J.E. Powell, Oxford Clarendon Press, 1942, vol. I, II.
*
*Основни български интерпретации за автора:
Гаврил Кацаров. Избрани съчинения. Том І. Съставители доц. д-р Петър Делев и д-р Тодор Попнеделев. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2001, Университетска библиотека №390. Приноси към историята на древността. Първа редица /София, 1920/, ІІІ. Тукидид. С. 633-644.

Богдан Богданов. Атическата историография като идеология и литература. В: Мит и литература, С., НИ, 1985 и Мит и литература 1, С., 1998, изд. Хемус.

Виолета Герджикова. Идеи и понятия за култура у Тукидид. В: ГСУ ФКНФ, том 90, книга 1-2, С., 2003. С. 5-53.
Също от нея - Thucydides modernus. В: Symposion, или античност и хуманитаристика. Изследвания в чест на Б. Богданов. С., 2000, изд. СОНМ, съставители Виолета Герджикова, Николай Гочев, Йоана Сиракова.

Янко Янков. Политически и правни учения. Древна Европа. Гърция. Том ІІ, във виртуалното пространство на адрес: http://iankov.blogspot.com/2007/08/blog-post_7977.html
*
*Суда в Интернет: http://www.stoa.org/sol-bin//search.pl?search_method=QUERY&login=&enlogin=&searchstr=theta,414&field=adlerhw_gr&db=REAL
*
*Диоген Лаерций. ІІ книга, гл. 6, 57.
*
*Колингууд се цитира по изданието Р. Дж. Колингууд. Идеята за историята. С., Евразия, 1995 г., превод Инна Колева. С. 31-32. R. G. Collingwood. The Idea of History. Oxford UPress, (1946), 1992-10th ed. p. 29-30.
*
*цитатът от Козелек е от изданието Райнхарт Козелек. Пластовете на времето.
С., 2002, Дом на науките за човека и обществото. Превод от немски Христо Тодоров. С. 425-427.
*
*Werner Jaeger. PAIDEIA. The Ideals of Greek culture. Vol.I: Archaic Greece. The Mind of Athens. Second ed. Oxford UPress, 1965. Thucydides: Political Philosopher. P. 382-414.
*
*Erik Wolf.Griechisches Rechtsdenken. Band I-IV. 1950-1970. Vittorio Klostermann. Frankfurt am Main.
Band III, 2: Die Umformung des Rechtsgedankens durch Historik und Rhetorik. Teil I: Das Rechtsdenken der Historik. 4 Kapitel: Thukydides – S. 50-139.
*
*"Реторика" се цитира по превода на проф. Александър Ничев в изданието Аристотел. Реторика. С., НИ, 1986 г., първа книга, гл. 3, с. 51.
*
* Вж. Псевдо-Аристотел. Реторика към Александър. С, СОНМ, 2004, превод и коментар Георги Гочев, редактор Николай Гочев. Първа глава, с.12.
*
*Софистите според Изократ: Вж. специално речта “Срещу софистите”, преведена от Виолета Герджикова. В: Изократ. Речи. С., 2008, Колекция АРХЕТИП. Превод и предговор Виолета Герджикова и Николай Шаранков.
*
*Това, че Тукидид споделя възгледите и методите на софистите, се казва и от други колеги, но може да бъде интерпретирано и по начин, напълно противоположен на предлагания от мен в това есеистично-пацифистко интерпретиране. Вж. например представянето на Тукидид като идеолог на войнствеността и безскрупулното налагане на правото на силата над силата на правото в книгата на Валтер Рийзе-Шефер.
Walter Reese-Schäfer. Antike politische Philosophie. Zur Einführung. Hamburg, 1998, Junius Verlag. 3. Machtpolitik und Krieg: Die politische Wissenschaft bei Thukydides. S. 37-48.
*
* Свидетелството за Антифонт:
Цитира се преводът на Милко Мирчев от пълния български превод, цит.изд. VІІІ, 68. Според Донка Марковска, която е автор на статиите за софиста Антифонт и за оратора Антифонт от Рамнунт в енциклопедичния справочник "Антична литература” (изд. “д-р Петър Берон”, С., 1988, с.26), тук става дума за оратора, а не за софиста Антифонт, но според мен не е така и се опитвам да го обоснова с всичко, написано в този текст.


... следва продължение...