Винаги, когато наближава 24 май, си спомням онази песен на Бисер Киров, която започваше така:
„Хайде, излъжи ме, разкажи ми,
че тъжиш за мен, че ме обичаш...“
И ние така, много от нас така посрещаме празника, смален до „празник на буквите“.
Знаем, че ще има тържества, ще има речи, ще ни поизлъжат овластени лица, че тъжат за С л о в о т о, че го обичат...
Вчера една от дамите, наградени с театралния "Аскеер", сценографката Марина Райчинова, спомена думата „геноцид“ – такова е според нея, а сигурно и според още много други нейни колеги, отношението на институциите към театрите и сценичните изкуства напоследък.
Вчера тържеството в столицата по традиция беше пред Народната библиотека и статуите на светите братя-равноапостоли и покровители на християнска Европа, обаче вътре в Читалня 4 от тавана капе, когато завали дъжд.
Вчера нашите колеги-декани и ректорското ръководство пак бяха надянали празничните тоги и огърлици, но вече о с е м години никой от тях не е протестирал, че в Закона за развитие на академичния състав в Република България, който уж беше само изменителен, а всъщност наказателен и с обратно действие във времето,
отсъства думата к н и г а.
Да, в ЗРАСРБ я няма думата к н и г а – нито в единствено, нито в множествено число, защото хуманитарните знания,
писането на книги и превеждането на български език трябва да бъде изкоренено.
Светите братя са извършили своето свято и боговдъхновено дело преди почти 1170 години, а Scopus и Web of science нямат още и четвърт век.
364 дни в годината нашите академични институции се кланят на идолите на квартилите и кварталите, обожествени от Scopus и Web of science, eдин ден в годината – лицемерие на площада пред паметника и пред библиотеката с протеклия покрив...
Сред всички тези хора, които произнасят патетични, понякога хубави речи пред паметника на двамата Солунски братя, няма ли поне един или поне една да се сети, че те не са били композитори или писатели, художници или актьори, а са били
П Р Е В О Д А Ч И
и са превели С в е щ е н о т о П и с а н и е
и най-важната богослужебна книжнина от гръцки на български език.
Сред тези, които държат прочувствени фалшиво-сантиментални речи на площадите и сред носещите деканските тоги и огърлици на тържествата в Аулата, няма ли поне един или поне една да се извини някога за гаврите и подигравките, клеветите и хулите, с които се тъпче трудът на съвременните п р е в о д а ч и на книги, които са в основата не само на философията, но и на
б о г о с л о в и е т о и богопознанието.
Въпросът е реторичен. Няма да стане никога.
Но най-лошото и повсеместното е немарата към езика.
Българският език е отровен от чуждици.
Преди една седмица около едно събитие на площад в столицата по една телевия чух:
„Вайбът на лайва става вайръл“.
Това на какъв език е?
На езика, който ще се говори след време по тези земи, защото трудът на обикновените университетски хора, пишещи и превеждащи на
х у б а в б ъ л г а р с к и език, е поруган и поканените на приемите в резиденциите не забелязват това.
И все пак, има надежда.
Има хора, които пишат на чудесен, богат, жизнен, пулсиращ, туптящ и вдъхновяващ български език.
Езикът ни няма да се предаде, докато има авторки като Виолета Радкова.
Прочетох нейния роман в началото на месеца. Понеже вече поостарях и недовиждам, на изкуствена светлина чета само от екрани, но когато четях нейната книга, дори и късно вечер я четях.
Късно вечер, на най-силна нощна лампа и си светех допълнително с фенерчето на телефона. Не можех да оставя книгата.
Докато има писател(к)и, които пишат така, езикът ни няма да умре.
Чудна книга, необикновена история, донякъде извираща от родовата памет на семейството, драматичните обрати и трагичните съдби на много от предците на авторката, донякъде магически-реалистично дописани от нея.
Имах и непознати думи. Може би някои от тях са остарели, може би някои от тях са от югозападните говори на прокудените от някогашните български села...
Чудна книга. Чуден разказ. Чуден роман.
Езикът ни няма да се предаде. Писател(к)и като Виолета Радкова ще го опазят и обогатят.
Дано!
No comments:
Post a Comment