любими балкански поети

                             корицата на книгата на Йован Христич - картината на Джорджо де Кирико:

Метафизически интериор с глава на Меркурий

Раждането на деня

Одисеас Елитис

Когато денят се протегне от стъблото си и отвори всички цветове на земята

Когато от глас на уста се отчупва сталагмитът

Когато слънцето заплува като река в едно неожънато поле

и побегне едно платно – овчарче на мелтемите – далече

Винаги одеждите ти са одежди на остров и мелница, която завърта наобратно годините

Годините, които си изживяла и които отново откривам да нараняват картината им в гърдите ми

Едното кайсиево дърво се навежда към другото и пръстта пада от прегръдката на будната вода

Осата в тялото на храста разперва крилете си и после изведнъж отлита и се изгубва жужейки

от капка към листо и от листо към статуя и колкото лети, толкова се променя времето

Отнася нещата, които напомнят за теб, и колкото лети все повече ги сближава с любовта ми

Същият копнеж се изплита отново

Пламти стволът на дървото на слънцето на доброто сърце

Така те виждам все още в лъча на вечния ден

Да слушаш сърцебиенето на сушата

Раждането не е променило нито една твоя радост

Оставяше една голяма невеста от пяна качвайки се

Поклащаше главата си, сапунисана от сутрешната хубост

Ясното небе разширяваше очите ти

Вече нямаше загадка, която да не се разбули, която да не се превърне в пепел в устата на вятъра

Сменяше с ръцете си сезоните, слагайки снегове и дъждове, цветя, морета

И денят се отделяше от тялото ти, качваше се, отваряше се,

велико благословение над слънчогледите

Какво знае сега щурецът от историята, която ти остави,

какво знае скакалецът

Селската камбана, която се отваря на вятъра,

гъсеницата, минзухарът, таралежът, изворът на водата

Безброй гласове те викат и те канят

така че ела отначало да изживеем цветовете

да открием даровете на голия остров

Розови и сини сводове ще възкресят усещането

Смело като гръд усещането готово пак да полети

Така че ела да постелим светлината

Да приспим синята светлина върху каменните стълби на август

Знаеш, всяко пътуване се отваря за гълъбите

Целият свят се опира на морето и сушата

Ще хванем облака, ще излезем от бедата на времето

От другата страна на неволята

Ще играем със слънцето в пръстите си

В местата на отвореното сърце

Ще видим отново да се ражда светът.

                                                                        Преведе от гръцки АЙЛИН ТОПЛЕВА,

                                                                        публикувано в Литературен вестник, 

                                                                         13-19 февруари 2019   

**********

Йован Христич,  любими стихотворения от Александрийската школа     

от ДНЕВНИК ЗА ОДИСЕЙ

Мисля, че е вече късно

Мисля, че е вече късно да се обърна

Да сляза или да се покатеря по същата стълба

Където моята прозрачна кръв се вдига или

Спуска. Това тихо траене

Като бавна река отнася моите брегове.

Ако бъдещето означава чакане,

Ще остане непознато, смисъл

Който никога не ще открием, всяко вярване

Ще бъде тайна за очите ни. Това тихо траене –

Бавен червей гризе стъблото ми.

И червеят се гърчи в сърцевината на ябълката,

В неподвижното месо около себе си, докато вятърът

Не помръдне ябълката, реката не отнесе стъблото

И не се появи кръвта. Това тихо траене –

Стара рана изчерпва кръвта ми.

Кръвта става кръв, в месото пътят е пробит,

Слънце, родено от вятъра, безкрайна жажда на

                                                            небето,

Влиза в ябълката, раздвижва вятъра,

Все пак, късно е. Това тихо траене

Гризе стъблото ми и кръвта изчерпва се.

***********

КОРАБЕН ДНЕВНИК

3

Не питай какво ни е довело тук:

Може би песента, чието ехо долавяхме цяла зима,

Докато морето, като арфа, още недокосната

                                                             от пръсти,

Напрегнато слуша същата стара песен,

Шепот в ухото на самия себе си.

Или щастлив отлив ни е отвлякъл, оставяйки

Раковини в тревата на блестящия пясък –

Войници, прогонени от поражението, които хвърлят

                                              оръжието си

Морето спасява своята кръв и плътта си.

Или вятърът, който се завихря бавно, за да изпревари

Слънцето преди пладне.

Или вълните, чиито огледала ни заслепяват със

Немирното и мрачно слънце.

*************

от  Александрийската школа

СОКРАТ НА БОЙНОТО ПОЛЕ

Стоеше така, цял ден и цяла нощ –

Под него сняг, мълчание във него,

А вечният въздух се сгъсти около него

в звезди, във огън, в смърт.

И земята под него – разсечена плът,

Разцъфтяваше. Денят си отиваше

Но геометрията на звездите отпечатана

Дълбоко под нозете му, очакваше.

И гледаше, като в дима на жертвеник

Броденето във мрака, стъпките ни търсещи

Предишните следи, затрупани със сняг

Който сега топи се под замръзналите му нозе.

Виждаше как се плетат и разплитат

Същите лъжи, докато звездите не ни се открият

И в пръстена им не разпознаем

Своята от дванадесетте предречени съдби.

                                                                             Превод на СВЕТЛОЗАР ИГОВ

                                                               

                                 Цитирам три любими стихотворения от изданието Йован Христич. Александрийската школа.

Второ преработено издание.

 Подбор и превод от сръбски Светлозар Игов.

 Изд. „Захарий Стоянов“, С., 2017

На 19 февруари проф. Светлозар Игов представи изданието във "Фотосинтезис" и говори за драматургията, есеистиката и поезията на Йован Христич.