сега реката е преляла

 

Поетесата-философка, познавачката на източната и особено на китайската мисловност и литература, преподавателката и преводачката Антоанета Николова за мен е нашата поетеса на висотата, владееща езика на мълчанието, разбираща езика на пустотата, но и на краткословното изговаряне, както и на наситеното с пастелни тонове пейзажно описване, върху което като ефирен воал се простира личното. 

Хората, за които поезията е като хляба на масата, вече отдавна са прочели стихосбирките ѝ  Втечнена светлина (1994), Приказки за същества без име (1998), Зелено/Огледало (2003), Високи бели птици на брега (2007) и Дишане (2008). Зад вратата на залеза (2014), (от която няколко стихотворения има тук.)

Както обикновено, без да съм поискала позволение, цитирам няколко стихотворения от най-новата ѝ стихосбирка Сега реката е преляла (Издателство за поезия Да, С., 2020), които ме пронизаха:

СРИЧАНЕ НА ПЪТЯ

По наклоненото стъкло на капандурата

върху прашец от цъфнали дървета

изписали са браздулици капките,

прилични на следи от тънък червей,

прилични на меандри на река,

подобни на извивките, с които

се гмуркат бели риби в светлината

и розите до дъно се разтварят,

защото все така се вие Пътят –

извива се, кръжи и криволичи

и може би нанякъде отвежда,

и може би дори да има смисъл,

досущ ей тези чудни браздулици,

изписани случайно от водата

в прашец златист,

от вятъра донесен.

ИЗГРЕВ

Дали по пясъчните дюни

сега отново ще позная

че идва вече ново слънце

напредва лятото горещо

и вятърът през мен минаващ

ме призовава там където

морето сънено надига

отвътре пазвата си обла

и морава като медуза

за да ме парне през лицето

със вътрешното на зората

 

ИЗУМРУДИ

Приличам на змия, застинала на сянка

край хлъзгавия мъх на стихнала река.

Отблясъци подводни по тялото се мяркат

и сенки удължени във тъмното текат.

От чезнещото дъно на скритите подмоли

се вдига струйка пясък и в светлото кръжи.

Върти се светлината и кръгла е догоре,

а като ос сред нея една змия лежи.

Захапала навътре сияйната опашка,

тя взира се безмълвно през тежката вода

и с тялото си пише загадка след загадка,

но няма кой да види нетрайната следа.

Във мълнийки зелени, изящни като пръсти,

се стрелка в светлината – клавиш подир клавиш,

и само тя дочува как музиката тътне

във тялото ѝ вътре със силата на стих.

Не може да говори и само се извива

с извивките на думи, преди да бъдат звук.

Тя чува светлината. Навярно е щастлива,

макар че тези звуци не чува никой друг.

 

ПАЧУЪРК

Събира свойте спомени в кълбо,

от него тегли бавно дълги нишки

и с потъмнели куки от сребро

изплита си най-топлата завивка.

По нея се преплитат цвят до цвят,

наслагват се и нещо ѝ говорят.

Туй розово е сякаш аромат

от ябълката в детството на двора.

А синкавото там е може би

извивката на хълмите стаени,

напевите на нощните щурци

и мирисът на нощ и окосено.

Ей тука в бяло облаци кръжат,

а там треви в зелено се люлеят.

Червеното е дъхавият цвят

на розите по дългата алея.

А жълтото, разпръснато навред,

са пролетните храсти натежали,

оранжевото – лято, пладне, мед,

рисуващото слънце по дувара.

Преплитат се в загадъчен мотив

кобалт и охра, сиво и лилаво

и бавно във контура им менлив

един рисунък общ се откроява.

И нишките от детството така

спояват се във нишките от вчера,

че образуват фигура една

и с ярък цвят, и с багри избледнели.

И тъй расте туй цветно плетиво,

а майка ми полека се смалява

и в сняг стопен косите от сребро

с последната си нишка се втъкават.

***

Антоанета Николова е завършила философия в Софийския университет, доктор е по философия и доцент по източна философия в Югозападния университет "Неофит Рилски", Благоевград. 

Авторка е на философско-приказния роман Приказки за Страната Е (ИК „СОНМ“, 2019), който миналата година получи Националната награда „Христо Г. Данов“.

Освен поетеса и университетска преподавателка, тя е автор и на философско-теоретичното изследване Езикът на Пустотата („Аквариум Средиземноморие“, 2003). Заедно със София Катърова е съпреводачка от старокитайски на Поезия на планините и водите (старокитайска пейзажна лирика, ИК „Стигмати“, 2003, номинация за превод на годината), на Стихове от Студената планина (стихове на будисткия поет и отшелник Ханшан, ИК „Изток-Запад“, 2013, която получи наградата на Съюза на преводачите в България) и на Прокуденият от небесата (стихове на един от най-известните китайски поети Ли Бо, ИК „Изток-Запад“, 2014). Член е на Сдружението на български писатели, на Хайку клуб „София“ и на Световната хайку асоциация.

Да е здрава и щастлива, да твори все така!