канселирането на окупацията и... на студентските такси

 

В най-стария наш университет се извършва културна революция, но не по китайски, а по американски модел. Cancel culture царува, отменя се миналото. Изличава се историческата памет. Това канселиране на миналото и култивиране на амнезия по отношение на историята на университета и на държавата не е от днес, но напоследък стана особено нагло.

В годината, в която отбелязваме 135-тата годишнина от откриването на Висшето училище в София, се навършват 10 години от най-голямата университетска криза от началото на т. нар. „демократичен преход“.

В историята на университета има множество кризи, различни по своята продължителност и причините, които са ги предизвикали.

Трите най-големи и продължителни, прекъснали за месеци преподаванията и живота в него, са добре известни, отлично документирани са, почти всички участници в последната от тях са живи, но... никой вече не ги споменава, при това в юбилейна година, в която е добре да си припомняме миналото, не само за да не се повтаря, но и защото то обуславя и трусовете в настояшето, и предопределя несигурността на бъдещето.

 Най-продължителна е първата университетска криза, която започва на 3 януари 1907 г. със студентска акция срещу тогавашния монарх и завършва 13 месеца по-късно, на 31 януари 1908 г., когато след едногодишно прекъсване академичният живот се нормализира. (Накратко за нея напомням тук: http://dimkasdiary.blogspot.com/2008/11/1907.html)

Втората буря се разразява през 1922 г., като този път университетът се бори с управляващата антимонархическа партия БЗНС. По време на първата „окупация“ университетът остава затворен за 13 месеца с Указ на княз Фердинанд, а по време на втората затварянето му се извършва с решение на Академичния съвет.  (http://dimkasdiary.blogspot.com/2008/11/1922.html)

От 10 март до 19 август 1922 г. университетът протестира чрез самозатварянето си срещу налагането на волята на изпълнителната власт в няколко академични и културно-образователни сфери, включително и против заповедта да се използва нов правопис.

По време на Втората световна война след бомбардировките над София и евакуирането на студенти и преподаватели извън столицата, сградата на Ректората също остава необитавана, но това е поради форсмажор: световна война.  

 През 90-те години имаше няколко големи стдентски окупации и протести, като първата от тях се случи през лятото на 1990 г., веднага след изборите за Велико народно събрание. Започна на 11 юни 1990 г. и поради това не попречи на преподаванията. Приемът на кандидатстудентски документи и кандидатстудентските изпити преминаха нормално.  

Знаменателно е, че в най-драматичния период – от 10 януари до 4 февруари 1997 г. – във вихъра на хиперинфлация, икономическа криза, фалит на банки и наистина 

о г р о м н о   о б щ е с т в е н о   н а п р е ж е н и е, 

тогавашните студентски лидери и Aкадемичният съвет решиха, че ще се включат в

митингите и шествията, но за да не се вреди на университета, вътре в сградите няма да се протестира, а гневът ще се излива по улиците и площадите, там, където са и всички останали възмутени граждани. За да се избегнат материални щети и за да се гарантира сигурността на студентите и преподавателите, тогава зимният семестър бе прекратен две седмици по-рано, бяха изгубени 10 учебни дни.

Третата по продължителност университетска криза в цялата 135-годишна история на университета бе предизвикана

с бруталната и противозаконна политизация на университетското битие. 

Окупацията на Ректората започна като частична на 23 октомври 2013 г. и приключи на 29 януари 2014 г.

Впрочем, преди два дни в понеделник, на 29 януари 2024 г. се навършиха 10 години от края на третата по продължителност криза, а днес, 31 януари е денят, в който през 1908 г. завършва най-дългата 13-месечна университетска криза.

Окупацията и протестите преди 10 години постигнаха всички свои цели.

Защо тогава няма никакви тържества и нито една медия не отбелязва славната годишнина?

Такъв преславен юбилей – декада – а няма тържествени научни сесии, няма документални филми по телевизиите, няма юбилейни сборници с интервюта на героите-окупатор(к)и отпреди 10 години.

Да си припомним какво стана тогава.

През февруари 2013 г. страната се разтресе от антимонополни протести и многохилядни шествия със социални искания. 

Отчаяни хора се самозапалваха.

Управляващите тогава хитро решиха, че е по-изгодно за тях да се откажат тактически от властта и да отидат на предсрочни избори, които изпреварваха само с два месеца графика на редовните.

На предсрочните парламентарни избори, които се проведоха на 12 май 2013 г.,

ГЕРБ (о)стана първа сила с 97 депутати, 84 депутати спечели БСП, 36 депутати получи ДПС, а АТАКА – 23 народни представители.

Най-умните и най-красивите, най-знатните и най-талантливите български граждани,

най-гениалните творци и най-великите български учени останаха без политическо представителство.

Това трябваше светкавично да се промени и месец след конституирането на народното събрание се намери претекст.

ДАНСWithme, #Кой?

Кой? Кой? Кой? Кой предложи Пеевски???

Започнаха улични шествия с карнавално-артистичен привкус, без лидери, без речи, без слова, актриси с голи цици оживотворяваха картини и прочие.

Нямаше лидери, патетични речи и програмни слова, защото и без думи беше ясно:

Има един зъл демон в страната и протестите имат екзорцистка цел.

Демонът трябва да бъде изваден от политическото тяло необратимо и завинаги.

Когато топлите летни дни отминаха, протестите трябваше да сменят локацията и логистиката.

На 23 октомври сутринта група „ранобудни студенти“, както се самонаричаха те, окупираха 272 аудитория в Ректората.

На следващия ден, 24 октомври вечерта, двама от най-известните университетски професори,

които са и сред 15-те учредители на партията "Демократи за силна България", отиват при окупаторите и им занасят подкрепящо-насърчителна подписка с имената на 30 преподаватели,

които окуражават окупаторите да преминат към експанзия на окупацията. Моля, вижте тук.

На 25 октомври сутринта се проведе редовното годишно Общо събрание на Философския факултет. 

По предложение на преподаватели от една от катедрите беше включена извънредна трета точка в дневния ред. Декларация, която може да се намери и прочете в Протокола от събранието, достъпен в интранет. Ще я цитирам така, както е протоколирана и е сред официалните документи на ФФ:

Декларация

Ние, като преподаватели в Софийския университет, имаме гражданската отговорност да застанем зад студентите си, когато те се ангажират с каузи, важни за всички нас като академична и гражданска общност. Тъкмо зад такава кауза стоят днес студентите, окупирали 272 аудитория. Университетът никога не е бил и няма да бъде място, ангажирано с партийни битки. Университетът обаче е доказал, че е готов да защитава основни демократични ценности. Именно за тях питат студентите ни днес. Въпросите, които те поставят, са едновременно конкретни и принципни. Първият е свързан с академичната ни отговорност като преподаватели. Ако колеги се ангажират с политическа дейност или носят отговорност за решения с политическа значимост, те като преподаватели са длъжни да обяснят академично на студентите решението си. Съвместяването на две роли е трудно и човек трябва отговорно да се отнася и към двете.

Вторият изисква спазването на процедура за публично обсъждане на кандидатурата за ръководител на ДАНС и ясни критерии за избора му. Въпросът за опубличностяването на тези критерии и кой е предложил ръководителя на ДАНС е ясен и не би следвало да е труден за отговор. Исканията за ясни публични правила, за публичност при взимането на политически решения, за публично понасяне на политическа отговорност, не са искания в полза на един или друг партиен субект. Това е ангажимент за създаването на функционираща, а не привидна демокрация. Независимо от собствените си политически възгледи, които никога не си позволяваме да показваме в аудиториите, ние сме заедно в убедеността си, че демокрацията си струва да се защитава и стоим зад нашите студенти, когато са готови да отстояват принципи. Ние вярваме, че демокрацията е единствената форма на политическо управление, която има механизъм да формира решенията си през публичен дебат и представителство на различни интереси. Когато студентите ни настояват за участие в публичното взимане на решение, ние няма как да не застанем зад тях. Заедно сме в усилието да върнем смисъла на политическата ни общност тук и сега. Ние, като преподаватели в Софийския университет, не знаем дали студентите ни ще успеят в тази битка, но знаем че си струва да застанем зад тях и да изразим солидарността си с каузата на демокрацията.

Край на цитирането на Декларацията.

В Протокола още пише, цитирам

ПО ТОЧКА ТРЕТА:

ОБЩОТО СЪБРАНИЕ НА ФФ РЕШИ:

Гласуване на декларация в подкрепа на студентите от Софийския университет.

За – 140, против – 2, въздържали се – 22;

***

На 25 октомври вечерта студентите-окупатори в присъствието на журналисти, които съвсем, ама съвсем случайно се оказват в двора, прочитат декларация, с която обявяват началото на безсрочна окупация на цялата сграда на Ректората.

Декларацията им и днес може да бъде намерена навсякъде в интернет, затова няма да я цитирам.

Основното им искане бе незабавно разпускане на парламента и провеждането на нови предсрочни избори.

Извън тази непосредствено-стратегическо-практическа и политическа задача, обаче, ранобудните окупатори имаха и една възвишено-възпитателна етическа задача:

О к у п а ц и я   с   ц е л   м о р  а л!

Sic!

Ранобудните сикофанти твърдяха и продължиха да твърдят няколко години след това, (но напоследък изчезнаха от сцената), че дълготрайният

морално-етически-възпитателен ефект, който търсят, е превъзпитаването на българската политическа класа, вразумяването на тъпото и неграмотно наше население, издигането му до висотите на гражданското съзнание, каквото имат други народи в други страни по света и прочие. В едно интервю на лидера им се самосравниха с „хвърковатата чета на Бенковски“ и заявиха, че ако трябва ще издирят адресите на преподавателите, неподкрепящи окупацията.

Че ако е необходимо, ще подпалят къщите им/ни, така както Бенковски е палил къщите на заспалата рая заради нейното робско покорство...

А какво Обръщение написахме ние, неподкрепящите окупацията, може да се види тук. http://dimkasdiary.blogspot.com/2013/11/blog-post_5.html

Преди 10 години беше провален един цял семестър в най-стария наш университет, който по онова време беше все още и най-големият.

През следващите три месеца научихме що е то "демократично малцинство"

от хубави и благородни, мъдри и честни, справедливи и етично-образцови университетски лица,

които демократично и законосъобразно получиха,

 и до ден-днешен ползват правото

 да управляват и налагат правото на силата – понякога над далеч по-многобройно мнозинство,

а в други случаи над отделни инакомислещи, които се отклоняват дисидентски от "единствено правилното и вярното".

За целия период от 23 октомври 2013 г. до 29 януари 2014 г. 

не повече от 200 студенти подкрепиха окупацията, което прави по-малко от 1% от 22 000 студенти и докторанти по онова време.

Медиите, които я "отразяваха", пропускаха да съобщят и да покажат на зрителите, че окупаторите са една шепа. Някои от тях бяха станали бакалаври в други университети, току-що бяха започнали магистърско следване в СУ и на третата седмица от началото на семестъра окупираха университета, в който са били приети преди няма и месец.

Къде изчезнаха тези двайсет герои? Колко от тях се дипломираха, колко и кои от тях написаха и защитиха дисертации?

През времето на окупацията само два факултетни студентски съвета от 16 факултетни съвети я подкрепиха, а също и Общоуниверситетският Студентски съвет се обяви категорично против. Само Факултетните студентски съвети на Философския и на Историческия факултет бяха „за“, останалите 14 – „против“.

Само две Общи събрания на само два от 16-те факултета на СУ приветстваха окупацията. Това бяха Общите събрания на ФФ и ФСлФ.

Само двама от 39 члена на Академичния съвет подкрепиха окупацията.

Тя беше подкрепена от подписка, в която се включиха и преподаватели

от други университети, журналисти и т.нар. "общественици".

Но от преподавателите, които работеха с трудови договори и които тогава бяха на щат в самия университет,

само 263 преподаватели от 1794 бяха "за".

Това прави 14,5 % от всички.

В подписката на преподавателите "против" се включиха 411 колеги и Контролният съвет обяви окупацията за незаконна.

Сътресенията продължиха до 14 януари 2014 г., когато – уж – окупационните действия бяха прекратени, но… няколко дни след това бе обявено началото на "перманентна революция"!

Sic! Перманентна революция!

Като чуха този троцкистки призив, повечето от 263-мата преподаватели, които до този момент подкрепяха ранобудните сикофанти, се постреснаха...

Освен всичко останало, беше поискана оставката и на тогавашния ректор проф. Иван Илчев. Перманентната революция все пак беше прекратена на 29 януари 2014 г., защото за една седмица бяха събрани по-малко от 80 подписа на преподаватели, служители, студенти и докторанти, които искаха революционният терор да продължи.

Окупацията, започнала на 23 октомври 2013 г. и приключила на 29 януари 2014 г., постигна целите си, изпълни и преизпълни задачите си:

1.       Жълтопаветните партийки-представителки на най-умните и най-красивите се върнаха в Парламента след следващите предсрочни избори, които се проведоха на 5 октомври 2014 г.

2.       Мутрите се върнаха в изпълнителната власт (и по всичко изглежда, че поне още десет години напред ще са в нея, а може би и докато свят светува).

3.       Второто правителство на ГЕРБ роди архетипа на сглобката още през 2014 г.: Ицето стана министър на правосъдието на Бацето, проф. Николай Денков стана заместник-министър на образованието, получи ключа към съкровищницата на многомилионните проекти по оперативните програми, започна своя поход за унищожаването на хуманитаристиката и въвеждането на наукометрията, и т. н.

4.       Най-видните окупатор(к)и сред преподавател(к)ите след това направиха кариера във и извън университета – завзеха административно-командни позиции в университетската йерархия; от десетилетия добруват в различни НПО, финансирани от чужди държави; и още –  проекти; пожизнен абонамент за всякакви награди; предрешени конкурси; несменяемо участие във всевъзможни журита; осигурено финансиране на конференции, изложби, фестивали и прочие – всичко е и ще остане завинаги тяхно.

      Не на последно място по важност: партийните активист(к)и и протежетата на управляващите в момента, които в университетското битие заченаха сглобката още преди 10 години, имат правата, привилегиите и предимствата

все по-безнаказано да лъжат и да лъжесвидетелстват, да фалшифицират документация от дисертационни и хабилитационни процедури, да подават информация с невярно съдържание в съдилища и в НАЦИД. 

На 10-тата годишнина от края на окупацията никой няма право да припомня за нея. Споменаването ѝ е табу. 

Защото злият дух, който трябваше да бъде изгонен завинаги от политическото тяло,

сега  е    с м а з к а т а    н а   сглобката,

той е  най-влиятелният задкулисен политик у нас въпреки фиктивните санкции срещу него

Десет години по-късно това са резултатите на 

 О К У П А Ц И Я Т А    С   Ц Е Л   М О Р А Л !

 

***

 Мнозина са онези участници в събитията, които прегазиха университетската автономия, а после се облажиха доста.

Университетът е на изкуствено дишане вече 10 години според мен.

Загубата на автономията е необратима, щетите са непоравими. 

Сглобката между преподавателите-учредители и/или членове на националните (или столичните) ръководства на жълтопаветните партийки в съдружие с преподаватели-активисти на мутренската дружина съществува в академичните среди вече 10 години и работи в полза на партиите, в които тези хора членуват, както и в полза на личните им финанси и

властово позициониране.

Примери могат да бъдат посочени много.

Може би най-шеметна е биографията на професора, сега вече академик Николай Денков, който вече 10 години тероризира научната общност и

унищожава висшето образование у нас.  

Най-новата му интрига e хвърлeната бомба преди два дни, която ще предизвика безподобен хаос в университетите и ще насъска едни студенти срещу други студенти, както и студентите срещу преподавателите,

студентите срещу академичните ръководства.

Нито едно академично ръководство на нито един наш университет не е знаело за това

неизпълнимо в момента лъжливо обещание

за незабавна отмяна на студентските такси

 и поради това днес, 31 януари, Съветът на ректорите се събира извънредно.

 

 

 

 

континентите отвъд познатите

Глобусът на Кратет от Малос на входа на Музея на античната елинска технология в Олимпия

пак там, 21 август 2023 г.

Известно е, че Олимпийските игри са започнали през 776 г. преди Христа в Олимпия. Това място е сред най-известните археологически  и туристически обекти. 

Всеизвестни са богатият музей с ценни експонати, огромният археологически комплекс с останките от стадиона, гимназиона, от няколко храма и от други важни постройки. 

Има и музей на Олимпийските игри и спортовете в античността. 

Има и музей на съвременните Олимпийски игри, но е в ремонт от няколко години.

За да се разгледа всичко добре, са необходими поне три дни. За щастие, миналото лято имахме тази възможност.

Едно от най-изненадващите, по-нови и сравнително неизвестни места в Олимпия е Музеят на откритията и техническите изобретения, създадени от древните гърци. Точното му наименование е 

Μουσείο Αρχαίας Ελληνικής Τεχνολογίας

Заслугата за появата на музея, за реконструкцията и описването на всички експонати е на инж. Костас Коцанас (роден през 1963 г.), завършил Политехниката в Патра и посветил целия си живот на античните технологични чудеса, на тяхното изумително разнообразие и устройство, на популяризирането и обясняването на механизмите на действието им.

За тях може да се добие приблизителна представа от сайта:  https://kotsanas.com/

Подобни експонати на антични изчислителни, земеделски, земемерни, шивашки, кулинарни, астрономически, военни, хидротехнически, нападателни и отбранителни оръжия, музикални инструменти и корабоплавателни устройства, възстановени от него в умалени размери, има и в музеи в Атина, Катаколо и в Ираклион на остров Крит. 

Музеят в Олимпия, известен и рекламиран на туристите още и като "Музей на Архимед", не е много голям, но въздействието му върху мен беше обратнопропорционално на сравнително малката му двуетажна експозиция. 

За някои от тези технологични изобретения повечето от нас са чували и чели. Най-поразителното за мен беше големият глобус, който е поставен на входа му: експонат в естествени размери, съответстващ на оригинала, а не умален макет.

Ето как е представен на сайта, а описание на английски има и в книгата-каталог:

https://kotsanas.com/ydrogeios-sfaira-tou-krati-tou-malloti-2os-ai-p-ch/

Глобусът на Кратет от Малус е отпреди 22 века. Бил е показан за първи път в Пергамон около 150 г. пр. Хр. Бил е разделен на пет паралелни зони – две студени, две умерени и една гореща. Заради извънмерния студ според Кратет студените зони са унищожителни и не са позволили развитието на човешкия живот, а също и екваторът, заради непоносимата горещина.

Репродукции от глобуса има на кориците на двуезичното гръцко-българско издание на Географията на Страбон, в което преводът е на Валери Русинов.

Този гигантски и неоценим многотомен труд е издание на Института по тракология "Проф. Александър Фол" от 2007 г., като преводът е достъпен и в интернет.

 Вж. https://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/13/sgk1c2/ 

ПОРЕДИЦА “АНТИЧНИ АВТОРИ КЪМ ИЗВОРИТЕ ЗА ТРАКИЯ И ТРАКИТЕ”

Обаче това, което не се вижда на репродукциите, а се вижда на макета, е най-удивителното. Всички познати по онова време континенти – Европа, Азия и Африка, в древността наричана Либия – според Кратет са изцяло в горното полушарие.

Според глобуса, изработен от него, оттатък големия световен Океан има още една, долна земя, още един континент. Както се вижда и на макета, Европа, Азия и Либия (Африка) са в горното полукълбо спрямо екватора и цялата тази суша е наречена ΟΙΚΟΥΜΕΝΗ, а предполагаемият континент в долното полукълбо е бил обозначен като ΑΝΤΙΟΙΚΟΙ и ΑΝΤΙΠΟΔΕΣ, континентът на обитателите на срещуположния материк.

Според смелите обяснения на инж. Костас Коцанас в книгата-каталог на експонатите The inventions of the ancient Greeks ( Athens 2022, Kotsanas Museum of Ancient Greek Technology, p. 46). 

античният географ Кратет е предполагал съществуването не на един, а на два континента оттатък екватора и различни от големия масив Европа-Азия-Либия! 

Според него ΑΝΤΙΠΟΔΕΣ съответства на Южна Америка, а ΑΝΤΙΟΙΚΟΙ – на Австралия!

Така инж. Костас Коцанас чете Географията на Страбон, който с позитивистко трезвомислие и снизходителен скептицизъм отхвърля  предположенията на Кратет.

                                  умален макет на глобуса на Кратет вътре сред експонатите

Как се е стигнало до това предположение?

Възможно ли е мореплаватели да са достигали до Южна Америка или до Антарктида, и/или до Австралия? И не само да са стигали дотам, но и да са успявали да се върнат, да оцелеят по пътя натам и обратно, да разкажат за видяното? А дори и това да се е случвало, имало ли е някой, който да вярва на разказаното, или както е било във времената преди Марко Поло, по-голямата част от описаното за земите отвъд познатите е било възприемано като небивалици?

Според мен: възможно е предположението за съществуването и на друг материк да е било изказано не като емпирично проверено, а като чисто умозрително заключение, като образцово следствие от общите начала на класическата философия на природата, че трябва и там да има някаква земна твърд, която да удържа четирите стихии в едно съвършено земно кълбо.

Някои от античните мислители са били сигурни, че това е така, и това са питагорейците и Аристотел.  Не можем да гадаем, ако биха конструирали глобус-макет на земното кълбо, как би изглеждал. Едно е сигурно, че според тях и в другото полукълбо има твърд, на която живеят хора.

От казаното в За небето на Аристотел не става ясно, дали той има предвид Африка, която той нарича Либия, следвайки Херодот, или предполага съществуването на още един материк.

В спор с питагорейците къде точно се намира Земята-кълбо спрямо космическата сфера, той е категоричен: тя е в центъра, както мисли и Платон, но е неподвижна, както не мисли Платон.

Във втората глава на втора книга на За небето, кн. Бета, 283 b 20 – 286 а 2 четем:

      Та, ако небето започва да се движи от дясното и в кръговото си движение отново достига до дясната страна, тогава е необходимо горното да е невидимият полюс. Та нали, ако това беше видимият полюс, движението на небесната сфера би било противонасочено към лявото, а ние не казваме това. Ясно е значи, че невидимият полюс е горната част, и онези хора, които живеят на земята под тази част на небесната сфера, са в горното полукълбо и това спада към дясната част на света, а пък ние сме в долното полукълбо и нашата част спада към лявото.Това е точно противоположно на казваното от питагорейците. Според тях ние сме в горната и в дясната част на света, а пък онези от другото полукълбо са в долната и в лявата част на света. Излиза точно противоположното. Обаче по отношение на второто важно кръгово движение, а именно движението на планетите, ние сме в горната и дясната, а онези от другото полукълбо са в долната и лявата част на космоса. Начало на движението за тях е наопаки, понеже преместванията им са противонасочени, така че излиза, че ние сме в тази част на космоса, от която започва движението, а пък хората от другото полукълбо са там, където то завършва. Нека се ограничим с казаното за разположенията на частите на света и за разграниченията, направени по отношение на местата им.

                        Ето и макет на планетариума, или астролабия на Архимед като експонат в музея. С голяма сигурност можем да предполагаме, че подобни е имало векове преди него, щом Талес успява да предскаже пълно слънчево затъмнение една година преди то да се случи, както свидетелства Херодот в История.

*** 

Предположенията за съществуването на още един континент, но не в другото полукълбо спрямо екватора, за което са предполагали питагорейците, а в същото, при това отвъд Атлантика, са изказани още по-ясно в Платоновия Тимей от Критий. 

Едно от удивителните неща в Тимей (25 а и сл.) е това, че когато говори за големината на Земята и за мястото на потъналата Атлантида, Критий споменава, че онова, което е оттатък Херакловите стълбове, сиреч отвъд Гибралтар, е много по-голямо и по-истинско море в сравнение с отсамното, сиреч морето в средата на Земята.

При това, добавя Критий,

сушата от другата страна на това огромно море е цял

к о н т и н е н т...

С други думи, Платон – неизвестно и необяснимо как – е имал много по-достоверна представа не само за движението на Земята около оста ѝ, но и за общата ѝ география. Както и за много други неща, Аристотел не му повярвал и в края на книга Бета на За небето ни убеждава, че всъщност Земята наистина е кръгла, но е много по-малка, отколкото Платон – неизвестно и необяснимо как – предполага. 

Това е една от щастливите заблуди на Аристотел. Смазващият му авторитет, подкрепен и от авторитета на Страбон, който следва него, а не Платон, Ератостен и Кратет, мултиплициран многократно от още по-смазващия авторитет на томизма особено в католическите страни и особено през ХVІ и ХVІІ век, разпалва въображението и авантюристичната страст на мореплавателите (и финансиращите ги короновани лица), които едва ли биха били толкова смели (и толкова щедри), че да се впуснат в безумието на преплуването със смехотворни плавателни средства на едно „море”, което се оказало доста по-голямо от това, което пише за него в За небето. Написаното от Платон за общата география на Земята в Тимей се оказва по-достоверно от написаното от Аристотел в За небето. Според него, като се преплава морето отвъд Херакловите стълбове (Гибралтар) и се държи посока запад, ще се достигне до Индия. Колумб е бил убеден в това.

      Обаче питагорейците и Аристотел също се оказват прави – по отношение на предположението, че в другата хемисфера отвъд екватора трябва да има и друга голяма суша...

***

Когато става дума за написаното в Тимей, във все по-малкото случаи, в които преподавам нещо, свързано с античната философия, със студентите умуваме: как е възможно Платон да е знаел  т о в а?

Има две обяснения. Едното: някой, чието име не е запазено, вече напълно умозрително е изчислил реалната обиколка на екватора, като е изпреварил Ератостен. Някой в Египет се е сетил преди Ератостен да сравнява сянката по пладне на един и същ предмет при изворите на Нил и при устието му, и оттам да стигне до калкулацията на широчината на кръглата Земя в най-широката ѝ част.

                         Снимката е от обяснение в музея. Възможно ли е някой друг преди Ератостен да е направил това изчисление на действителната обиколка на екватора, Платон да е знаел за това и от стереометрията, в която е бил гений, да е прозрял, че няма как оттатък Атлантика да няма още един континент?

***

Другото обяснение е практически доказано като възможно и както знаем, то е вдъхновило Тур Хейердал да прекоси Атлантическото „море“ в най-широката му част с кораб без никакви пирони и метални части в него, точно такъв, каквито са били египетските. Възможно е някакви древни мореплаватели да са прекосявали Атлантика, а жреците в Египет или поне някои от тях да са знаели това. Не е случайно, че в Тимей Критий преразказва преразказ на преразказ на преразказ на разказ, разказан от египетски жрец.

 

 

 

безценна книга за философията на Изтока

                                   художник на корицата Христо Шапкаров
 

Философия, религия и култура на Изтока –

университетски учебник, 

Университетско издателство „Неофит Рилски“, Благоевград, 2023

 

         Ще си позволя в началото да споделя едно общо биографично обстоятелство: с доц. д-р Антоанета Николова-Георгиева се познаваме от 40 години, от есента на 1982 г., когато заедно започнахме да следваме в спец. Философия на СУ „Св. Климент Охридски“. По онова време в учебния план на специалността най-обемната историкофилософска дисциплина беше История на античната, средновековната и ренесансовата философия, която включваше 4 часа лекции и 2 часа упражнения през първия семестър, 2 часа лекции и 4 часа упражнения през втория семестър. Тази гигантска дисциплина започваше с няколко часа, посветени на древноизточната философия, а в не по-малко гигантския конспект за изпита бяха включени по 3 въпроса за философските школи от древна Индия и древен Китай.

       Изучаването на академично ниво на Философията на Изтока у нас започна и се утвърди като самостоятелна и задължителна дисциплина едва през последните 30 години, но солидните академични издания за нея са по-малко от пръстите на едната ръка.

        Причините за това забавяне на университетското преподаване и на академичното изследване на източната философия са ясни: повечето от европейските историци на философията, които са изключително влиятелни у нас,  са крайни европоцентристи и се подиграват изобщо на допусканията, че светогледът и мисловните дирения на древните източни народи могат да бъдат определени като философия. Красноречив пример за надменен европоцентризъм е Хегел, който в  История на философията, подигравателно заявява, че ще говори съвсем накратко за индийската „философия“, за да се разбере защо изобщо не може да се говори за индийска „философия“. В неговата История на философията[1] казаното за китайската философия заема по-малко от 10 страници (с. 224-232), а на индийската са отделени точно 20 страници (от 232 до 252 страница), в които четем високомерни предразсъдъчни оценки за източната мисъл. 

         От друга страна, теософията и квазидуховността, която заля книжния пазар у нас през последните 30 години, се отличава с обратното: отричане на рационалността на западните философии и почитане само на източния антиинтелектуализъм и интуитивизъм. Според тези нездрави възгледи, всичко, което се е развило на Запад, се е родило далеч преди това на Изток. То е било просто пренесено в Европа, като при това при пренасянето е било развалено и изопачено. В това отношение са повлияли някои недостоверни сведения за недоказуеми пътешествия на някои антични гръцки философи до Индия и Египет, които идват от Диоген Лаерций.

        В този спор, в който вече два века в Европа се поставя фундаменталният въпрос има ли изобщо източна философия, като много точна и понятийно балансирана се откроява позицията на проф. Иван Георгов. Той е единственият български учен и  пръв преподавател по история на философията в продължение на десетилетия в СУ, който е представил солидно университетско изложение за почти всички древноиндийски философски школи.

        През последните двайсет години на български език се появиха впечатляващи академични изследвания на отделни системи, като изследванията на проф. Милена Братоева за Ведите, на проф. Иван Камбуров и на проф. Александър Федотов – за будизма[2]. Проф. Георгов обаче е единственият автор, който през целия ХХ век е писал на български език за почти всички индийски философии[3]. В първия том на неговата История на философията на частта, озаглавена Философските възгледи у старите източни културни народи, са отделени 250 страници, посветени на индийските философски школи, като при това има и притурка от 33 страници – преводи, направени от самия него от санскрит на откъси от Упанишадите, които според него са с най-силните философски послания.

        Интересът към всичко, дошло от Китай през вековете и хилядолетията, през последните три десетилетия у нас се усили, появиха се ценни книги за различни аспекти и традиции от китайския бит и живот в миналото и днес, но наистина академичните изследвания на древнокитайската философия са също по-малко от петте пръста на едната ни ръка и сред тях бих откроила книгите на Теодора Куцарова Даодъдзин. Трактат за пътя и природната дарба, превод и текстологично изследване (С., Изток-Запад, 2019) и Дао. Архетипи на трансцендирането (С., Изток-Запад, 2021), както и книгата (по дисертацията) на д-р Десислава Дамянова Философията на Пътя в Древен Китай. Мъдрецът и Дао в „Джуандзъ“, УИ „Св. Климент Охридски“, 2018.

          В този университетско-образователен и публикационен пейзаж, с чиято скица си позволих да започна, учебникът, предложен от доц. Антоанета Николова, се откроява като първото академично изложение на български език за най-важното както за китайската, така и за индийската философия. Това е най-качественото достойнство на учебника в полето на интердисциплинарната област на изтокознанието. В обема на учебника те са равностойни и са представени всички най-важни школи както от едната, така и от другата. У нас има няколко ценни академични публикации, които споменах по-напред, но те се занимават

само с една от двете големи философски традиции и най-често само с една от школите в една от двете. 

За съжаление, дори и сред познавачите и ценителите на Изтока в целия свят много често се срещат апологети, които фаворизират само една от тях, било то индийска, китайска, корейска, японска, а подценяват останалите. В учебника на доц. Николова индийската и китайската философия не просто са представени като равностойни, но и се завършва с една впечатляваща синтеза за Философската среща на Индия и Китай.

       Друго много важно качество на текста е надмогването и извисяването над безплодната методологическа война, в която отколе се сражават  екстремистите- европоцентристи и радикалните антиевропейци. Учебникът не се занимава нашироко с тази културна колизия, а само в началото я щрихира, като в хода на изложението имплицитно я снема и показва как двете културно-мисловно-философски хемисфери са част от една общочовешка „сферообразна истина“, ако мога да си послужа с метафората на Парменид за битието, което е и е логос, и истина.

      Още едно ценно качество на учебника е това, че деликатно опровергава някои както източни, така и западни предразсъдъци, които при цялото си ожесточение и непримиримо противопоставяне често се съгласяват с това, че в Азия имало мисловност и духовност, каквото и да означава в случая „духовност“, но тя не е философия, изразима с думи, а е постижима само в безмълвно съзерцание. На този антиинтелектуализъм и мистичен апофатизъм учебникът на доц. Николова отговаря чрез самия себе си: Философия на Изтока има, има най-малко две значими, доста различни, но равностойни и равноценни източни философии, и за тях може да се говори и пише, те могат да бъдат изследвани и преподавани. В тези две философии има интуиции и убедености, които 

могат да бъдат преведени и доближени до много термини и понятия на западната рационалност, без да бъдат уеднаквени с тях, а онези схващания и прозрения, които са несъизмерими с европейската философия, все пак могат да бъдат словесно обрисувани.

        В контекста на някои от най-важните академични публикации, с които си позволих да започна, изпъква това, че повечето от тях са посветени на индийската философска мисъл. Учебникът на доц. Николова има ценното предимство, че авторката му е чудесна познавачка на класическия китайски мандарин, познава изворите в оригинал и е превела заедно с доц. София Катърова някои от шедьоврите на старата китайска литература: Поезия на планините и водите (старокитайска пейзажна лирика, ИК „Стигмати“, 2003, номинация за превод на годината); Стихове от Студената планина (стихове на будисткия поет и отшелник Ханшан, ИК „Изток-Запад“, 2013, която получи наградата на Съюза на преводачите в България) и на Прокуденият от небесата (стихове на един от най-известните китайски поети Ли Бо, ИК „Изток-Запад“, 2014)

        Още едно много ценно качество на учебника е това, че макар и да е написан от учен с безспорна ерудиция и най-проникновено познание на първоизворите, той е написан леко, четивно и разбираемо. Аналитичните способности, дълбочината на рефлексията и оригиналността на интерпретациите на доц. Аноанета Николова са видими в нейната докторска дисертация Екология и религия, после в три нейни изследвания: Езикът на Пустотата („Аквариум Средиземноморие“, 2003) и новоизлезлите  В центъра на кръгообразния поглед и Философия на динамичността (и двете издадени от „Изток-Запад“ преди седмица, декември 2022).

        Но не всеки добър изследовател е добър преподавател и не всеки изключителен учен притежава таланта за разбираемо лекционно или учебниково споделяне на разбраното от него. Известно е, че за написването на един от най-четените в целия свят учебници по християнска средновековна философия акад. Етиен Жилсон е преценил, че това е едно от най-трудните академични начинания в хуманитаристиката: голям учен да напише разбираем учебник. Затова като свой съавтор е поканил Филотеус Бьонер, който да доближи сложното и далечното до читатели и от студентската скамейка[4].

       Колегата Антоанета Николова се е справила блестящо с това нелеко задание. За повечето от нас сигурно е известно, че тя е поетеса с няколко издадени стихосбирки и философски роман, отличен с Националната награда „Христо Г. Данов“. 

Според мен 

тя е най-добрата съвременна поетеса у нас 

и е сред най-добрите наши писател(к)и. С учебника тя дава образец как да се пише в този труден прозаичен жанр: университетският учебник. Огромен масив от информация за историята, културата, светогледа, самобитно-непреводимите и съизмеримо-преводимите философски схващания на най-значимите азиатски мисловни корпуси е представен кратко и ясно, с четивни недвусмислени изречения, с гладък словоред и синтаксис, без шаблони и банализми. Постигнато е златното сечение между ерудицията на истинския учен и дидактическото майсторство на опитния преподавател. Написан е учебник на стегнат, лаконичен, академичен, на хубав, български по слог език.

       Възприемането на сложната архитектоника на някои от най-важните произведения и терминологично-понятийни постройки е визуализирано с диаграми, схеми и таблици (вж. с. 65-72 и 156 от ръкописа).

        Учебникът завършва с Приложение (с. 204-237 от ръкописа), в което има откъси от произведения (като повечето от преводите от старокитайски са на авторката) и избрана Библиография на най-важните от използваните източници и интерпретациите на други колеги.

        Смея да пророкувам, че всичко това ще направи книгата бестселър. Тя ще се чете с интерес и лекота не само от студенти и преподаватели по философия, но и от още по-обширната читателска група от интересуващите се от знанията за Изтока и от много други читатели, които тъкмо чрез този текст ще намерят Пътя за приближаването си към други времена и пространства, към други народи и култури.

 

София, 12 декември 2022 г.

***

Да припомня и че в самия край на 2022 г. доц. д-р Антоанета Николова-Георгиева публикува две чудесни изследвания: Философия на динамичността. Особености на китайското философско мислене и В центъра на кръгообразния поглед.

И двете са издания на "Изток-Запад".

На жаргона на публикационната терминология, вкарваща нашите текстове в прокрустовото ложе на строги жанрове, които могат да бъдат точкувани и претеглени от (пишман-)наукометрията, първата е образцова историкофилософска монография, в която се защитава тезата, че 

"китайската философия е преди всичко учение за динамичността на света, учение не толкова като теоретично построение, а като представяне на насоки и методи за хармонизиране на променливостта на човека с променливостта на света" (с. 7.)

Това я прави задължителна за всеки, който желае да има всеобхватна философска култура.

***

Втората книга е още по-примамлива за още по-широка читателска група.

В нея има предговор Мостове на синхроничност, написан от проф. Нонка Богомилова. 

Първата част е озаглавена Философски, философско-поетични и поетични основания на поезията на вътрешната динамика в Древен Китай. Основна тема в нея е дао-поетът, дао-поезията и Стихотворни категории на Съкун Ту, както и пейзажната лирика в поезията от времето на династията Тан (618-907 г.)

Втората част е посветена на Поезията на вътрешната динамика в съвременността

Изследването във втората част започва с теоретизиране на хайку и съвременната китайска поезия, но за всички наши съвременни поети, литературни критици и теоретици, както и за посветените читатели на поезия ще е хубаво да се запознаят с анализите на Антоанета Николова на стихотворните творби, написани на български език от

Людмила Балабанова, Красимира Зафирова, Мария Каро, Николай Милчев, Илко Димитров, Румен Леонидов, Антоанета Богоева, Пенка Самоковлиева, Мария Кръстева, Иван Методиев, Крум Ацев.

***