и Слънцето в езеро

— Ако пък някой — продължих аз — насила би го изтеглил оттам по неравния, стръмен изход и не го пусне, докато не го изведе на слънчева светлина, нали той ще изпитва болки и ще се сърди, че са го измъкнали, а неговите очи, когато излезе на светлината, ослепени от силния блясък, биха ли могли да видят дори един предмет от наричаните сега истински?

— Веднага това не би могло да стане — рече той.

— Би трябвало да свикне — рекох аз, — ако желае да наблюдава горните предмети. Отначало най-лесно би съзерцавал само сенките, а след това отразяващите се във вода фигури на човеци и на други предмети, а накрай и самите предмети. А предметите на небето и самото небе би наблюдавал по-лесно нощем, 516bкогато ги наблюдава при звездна и лунна светлина, отколкото денем при слънце и слънчева светлина.

— Може ли иначе?

— Само след всичко това, смятам, той може да гледа слънцето, и то не изображението му във вода и на чуждо място, а самото слънце в собствената му среда, каквото е в действителност.

— Точно така — рече той.

— Едвам след всичко това той би могъл да си направи извод за слънцето, че то е, което определя годишните времена и годините, управлява всичко 516cвъв видимото пространство и е причина до известна степен за всичко онова, което неговите другари са виждали.

— Явно е, че той би стигнал до това заключение след всичко гореспоменато — рече той.

— Но какво? Когато той си спомни за своя минал начин на живот, за тамошната мъдрост и за тогавашните затворници, не смяташ ли, че той ще облажава себе си за промяната, а другите ще съжалява?

— Разбира се.

— Като си спомня за почестите и похвалите, които те са си отдавали един на друг, и за наградите на този, който най-проницателно е наблюдавал минаващите предмети и внимателно е забелязвал тия неща, които обикновено са били първи, които са следвали и които са ставали едновременно, като въз основа на тях е бил 516dв състояние най-точно да предсказва какво ще стане в бъдеще, смяташ ли ти, че той ще копнее по тия неща и ще завижда на ония, които са почитани и властвуващи сред затворниците? Или по-скоро той ще възприеме мисълта на Омир[2] и ще предпочете да стане ратай на село при някой неизвестен човек и да понася всичко, вместо да има ония схващания и мнения и да живее, както по-рано?

516e— Същото мисля и аз — рече той. — Той ще предпочете да понася всичко друго, вместо да почне отново да живее като по-рано.

— Обмисли също и това — продължих аз. — Ако такъв човек отново слезе и седне на същото място, нали веднага, щом дойде от слънчевата светлина, очите му ще бъдат обгърнати от мрак?

— Несъмнено — рече той.

517a— Но ако се наложи отново да разучава ония сенки и да влезе в спор с постоянните затворници, докато още не е с приспособено зрение, а за да привикне отново, ще му е необходимо немалко време, няма ли да предизвика сред тях смях и няма ли да заговорят за него, че се е върнал с повредено зрение, след като се е издигнал горе? И следователно нали не си заслужава да се прави дори опит да се издигнат горе? А пък който би се опитал да ги освободи от оковите и да ги изведе горе, нали биха го убили, ако им попадне в ръце?

— Непременно — рече той.

III. Този образ, драги Главконе — продължих 517bаз, — трябва да съпоставим във всяко отношение с казаното по-рано, като сравним тая област, която се вижда с очи, със затворническо помещение, а светлината на огъня в него със силата на слънцето. Но ако смяташ изкачването горе и съзерцаването на горния свят за възкачване на душата към областта на мислимото, ти ще се доближиш до моето мнение, което искаш да чуеш. Бог знае дали това е вярно, но това, което аз си представям, представям си го така: на края в областта на познаваемото е идеята 517cза доброто и тя едвам се вижда, но щом я видиш, става ясно, че тя е причина за всичко правилно и прекрасно, във видимото е родила светлината и нейния владетел, а в мислимото сама е властителка, която е създала истината и ума. Следователно този, който желае да постъпва разумно в частните си и обществените дела, трябва да я види.

— Също така мисля и аз според силите си — рече той.

— Хайде сега — продължих аз — приеми и тая мисъл и не се учудвай, че стигналите до това заключение не желаят да се занимават с човешките работи, но винаги душите им се стремят нагоре, защото това е естествено, щом отговаря на начертания по-рано 517dобраз.

превод Александър Милев