вода земя въздух огън

                             Честита нова година на всички, които поглеждат тук! Да има мир, здраве и любов в сърцата на всички! На многая и благая лета!

 

небето около Рождество

вечерта на 23 декември

утрото на Бъдни вечер

                             утрото на Рождество Христово

 

изкуството е любов

 

През тази година се навършват 100 години от рождението на проф. Йордан Заимов, който без преувеличение е бил уникална ренесансова личност – не само учен, филолог, езиковед, майстор, издател на палеографски текстове и надписи с неоценима исторически стойност, но и поет, скулптор, артист, целунат от Музите.

Книгата Изкуството е любов. Избрани страници от домашния архив на Йордан Заимов, подготвена от ИК "Гутенберг", е съставена и представена с предговор от неговата дъщеря проф. Рая Заимова.

Маргарита Любенова Серафимова e направила езикова редакция.
Светломир Константинов Мариновски е художник на корицата.
Снимки: Биляна Карастоянова

Имаме честта и привилегията да я споделим първи в електронен формат и в рубриката "Библиотека" тук, на този сайт: https://aaduce.files.wordpress.com/2021/12/izkustvoto-e-lyubov_preprint_last.pdf

Проф. Рая Заимова пише:

В книгата са включени избрани страници от домашния архив на Йордан Заимов (1921-1987), които го представят в различна светлина от тази на утвърден езиковед и академичен учен. Дневникът му (1941-1946), авторските стихове, преводите от класически и нови езици, както и събраните легенди от отделни краища на България, го представят като широко скроен човек с подчертани интереси към литература и изкуство. Заниманията му по скулптура при изявения Андрей Николов (1878-1959) разкриват търсенията му в областта на ваятелското изкуство. В приложението „Из ателието на Йордан Заимов“ са поместени 15 снимки с негови авторски скулптури.

Преди 8 години, през 2013 г., текстът на глаголица на Асеманиевото евангелие, подготвен от проф. Йордан Заимов преди три десетилетия, най-после бе публикуван в електронен вариант.

Моля, вижте тук:

https://ibl.bas.bg/informatsiya/uslugi/elektronna-biblioteka/

Тогава на друго място, на 3 юни 2013 г., за него написах:

Проф. Йордан Заимов е бил забележителен човек.
Преди всичко той е бил художник и скулптор. В дома му, в който сега живее проф. Тъпкова-Заимова, има чудесни негови малки пластики и картини.
Но освен това той е бил отличен учен-езиковед, с огромни интереси към ономастиката и топонимията. За този аспект от неговата работа се знае повече.
Уви, четвърт век след смъртта му през 1987 г., едва през миналата 2012 г., Великотърновското издателство "Фабер" издаде неговия колосален труд Български водопис.
А уникалното в това издание е в неговата направа и в събираческата работа, която го е предхождала - за да опише съвсем точно всички води в любимата родна страна, Йордан Заимов в продължение на години, сам, на колело, в студ и пек, във вятър и дъжд, обикалял и отбелязвал грижовно и педантично всички поточета, рекички, вадички в деренца и извори.
Няколко хиляди страници описание на всички водоизточници у нас.
Но, когато всичко било доуточнено и след десетки писма в кореспонденция с най-различни общини и кметства, при предаването на ръкописа проф. Йордан Заимов чул следното:

- Другарю Заимов, вземете си ръкописа обратно. Какви са тези "дерета" и "бунари"?!? Всички тези места с турски наименования ще бъдат преименувани, деретата ще бъдат наречени "падинки", а бунарите - "кладенци", и чак след като се сменят имената на местата, и Вие си коригирате сведенията, всичко това ще излезе.

И така, огромният труд по българския водопис вижда бял свят едва 25 години след смъртта на проф. Йордан Заимов.

Още повече е трябвало да чака за излизане на светло и другото негово дело - изданието на глаголичния текст на Асеманиевото евангелие.

Онези, които са имали удоволствието да гостуват на проф. Василка Тъпкова-Заимова, виждат в дома им един уникален гардероб.
Трикрилен гардероб, украсен с глаголични букви.
 Сам проф. Йордан Заимов го е поръчал, защото обичал и да скулптира, и да рисува, и да дърводелства. Всичко му е идвало отръки.

Не се затруднил да поръча на майстор и специална, уникална пишеща машина, на която клавишите били направени с кирилски и глаголически букви.

И всичко това било специално направено за издаването на текста на Асеманиевото евангелие.
Специално за това проф. Йордан Заимов бил осигурил и много голяма финансова помощ от една швейцарска фондация,  но както стана дума и на представянето на изданието ... субсидията се оказала в разпореждане на друг, за друго издание... и така, и текстът на глаголица на Асеманиевото евангелие, подготвен за издаване преди три десетилетия, най-после стига до читателите и специалистите в компактдиск, издаден от Института по български език "Проф. Любомир Андрейчин".

Такива са съдбините на някои книги.

 Минава четвърт век, че и повече от смъртта на човека, който ги пише или съставя, и чак тогава те достигат до книжното или електронното си битие.
Асеманиевото евангелие с оригиналния си текст на глаголица излезе 26 години след смъртта на проф. Йордан Заимов: а той бил и скулптор, и дърводелец, и филолог, и краевед, и старобългарист, и велосипедист.

Талантлив и вдъхновен човек, преизпълнен с обич към родината, жена си и двете си деца.

Да бъде вечна паметта му!

безспорни награди и ценна антология

 

В началото на Рождественските празници има няколко хубави новини.

Едната от тях е заслужената награда "Златен лъв" за 2021 г., която получи колегата Елена Йонкова и изд. "Кибеа" за превода на За архитектурата на Витрувий. Асоциация "Българска книга" отличи изданието в категорията на За най-добър издателски проект.

Снимки и пълен видеозапис от премиерата може да се види тук на страницата на Асоциацията за развитие на университетското класическо образование :

***

Наградата „Златен лъв” в категорията за издателски проект с най-голяма обществена значимост за 2021 г. се присъжда на издателство „Точица“ за книгата Един ден в музея на Тодор Петев, Зорница Христова и Сияна Захариева.

***

Отскоро по книжарниците е ценната подборка от преводи, включени в Антология по раннохристиянска литература, издание на Фондация "Комунитас", 2021.

В началото на предговора към книгата Анна Цветкова-Глазер е написала:

Представената на читателя антология по раннохристиянска литература включва преводи от старогръцки и латински език на откъси от 32 произведения, представящи 26 автори и анонимни творби. Текстове като т.нар. Послание на Варнава и два коментара към Псалмите  на св. Йоан Златоуст са представени в пълна форма без съкращения. Антологията включва както вече познати на българския читател автори и свети църковни Отци (Йоан Златоуст, Григорий Назиански, Василий Велики, Киприан, Августин), така и важни, но по-малко познати или неиздавани досега на български автори като светите Ерм, Юстин, Климент Александрийски, Хиполит Римски, Ириней Лионски, Хиероним, Хиларий Пактавийски, Кирил Александрийски, Йоан Касиан, откъси от две съчинения на Ориген и мн. др. Преобладаващата част от преводите се издава за първи път, а някои откъси са част от по-мащабни преводачески начинания, чието публикуване предстои.

На старогръцки "антология" означава "подбор / букет цветя". Именно такава е и идеята за съставянето на този сборник: подбор от цветовете на раннохристиянската литература, включващ произведения, писани на старогръцки и латински език, представители на различни литературни жанрове, като се започне от апостолската епоха и се завърши в V в. сл. Хр. Благодарение на това разнообразие антологията може да се ползва като учебно помагало в различни специалности.

Преводачи на текстовете са: Анна Цветкова-Глазер, Антония Атанасова, Владимир Атанасов, Димитър Димитров, Димитър Илиев, Евелина Минева, Елия Маринова, Иван П. Петров, йеромонах Мелетий Спасов, Никола Антонов, Петя Стоянова, Росен Миланов, Силвия Бакърджиева-Соколова, Силвия Георгиева и Цветан Василев.

Всички текстове са снабдени с въвеждащи текстове и старателно направени обяснителни бележки.

Редактор на изданието е Невена Панова, а консултант – Светослав Риболов.

Браво на всички тях!

***

Съобщението е публикувано и на сайта на АРУКО вчера, 20 декември 2021 г.

справедливостта според Платон и Аристотел

 

По инициатива на г-н Страхил Стоянов, който е финансист, но и студент в Магистърската програма по Философия във ФФ, на 13 май тази година в Централния военен клуб е била проведена много интересна дискусия между преводач на Платон и преводач на Аристотел за добродетелта, за която се били единодушни и Сократ, и Платон, и Ксенофонт, и Аристотел.

Каквито и други големи и малки различия да е имало в методите им на разговаряне, непосредствено философстване, преподаване, писане, провокиране и предизвикване на околните към размисъл, а понякога и към действие, те четиримата са били съгласни: добрият живот е възможен и осъществим само като добродетелен живот, а най-важна и ценна сред добродетелите е справедливостта.

В първата част на разговора д-р Георги Гочев споделя най-непосредствени впечатления от "Държавата" и "Закони" на Платон. Той направи нов превод на "Държавата", публикуван през 2015 г. от издателството на НБУ, за който получи наградата "Христо Г. Данов" следващата година, а също така половината от книгите на "Закони" (изд. СОНМ, 2007 г.) са преведени от него. Останалите четем на български в превод на доц. д-р Невена Панова. Редактор и водещ на поредицата "Делос" в изд. СОНМ беше доц. д-р Николай Гочев.

Във втората част на разговора д-р Владимир Маринов, преводач на Порфирий и Секст Емпирик, както и на други късноантични езически и християнски мислители, изследовател на античната философия, автор на множество статии и на дисертация за Порфирий (повече за студентската и докторантската му активност вижте тук: http://dimkasdiary.blogspot.com/2012/06/blog-post.html) насочва вниманието на аудиторията към "Никомахова етика" на Аристотел, преведена отново от него и очаквана с нетърпение от всички нас.

Събеседник на двамата колеги-преводачи и преподаватели в НБУ е проф. Стилиян Йотов – също преводач на хиляди страници съвременна немскоезична философия, и автор на множество изследвания върху теоретизирането за справедливостта от Кант до Хабермас.

Разговорът открива проф. д-р Христо Тодоров, преводач на Хайдегер и Гадамер, нашият най-изтъкнат изследовател на философската херменевтика.

Благодаря много на колегата Страхил Стоянов за инициативата!

Споделям записа, публикуван на 21 ноември в YouTube, с голяма радост.

Съобщението е публикувано на сайта на АРУКО на 23 ноември 2021 г.

от днешния Андреевден

 

за безсмъртните души

Bodleian Library, MS. Ashmole 304

 

 

   Чуй, както казват, един хубав разказ, който ти ще схванеш като мит, както мисля, но за мен той е истинска история и затова аз ще ти разкажа нещата като действителни.

    Както казва Омир, когато отнели властта от баща си (Кронос), Зевс, Посейдон и Плутон си я поделили. По времето на Кронос съществувал относно хората закон, който и досега още боговете спазват, че който човек преживее живота си справедливо и благочестиво, след смъртта си ще отиде да живее на Островите на блажените в пълно щастие и вън от всяко зло, а който е живял неправедно и безбожно, ще отиде за наказание и възмездие в един затвор, който наричат Тартар.

    При Кронос и в началото на Зевсовото управление съдиите били живи хора, които съдели живи тези, които щели да умрат, в деня на смъртта им. Затова и присъдите били лоши. Така че Плутон и надзорниците на Островите на блажените дошли при Зевс и му казали, че и в Тартара, и на островите идват често хора, които не заслужават. Зевс казал: „Ще прекратя това да става. Сега присъдите са лоши, понеже, рекъл, подсъдимите биват съдени облечени и ги съдят живи. Така че мнозина, казал той, които имат порочни души, са облечени с красиви тела, с добър род и с богатства, и по време на съденето идват като техни свидетели мнозина, за да свидетелстват колко праведно били живели. Съдиите се объркват от всичко това, още повече, че и те съдят облечени, имайки пред собствената си душа очи и уши, и цяло едно тяло, което ги закрива, и всичко това е пречка за тях – и собственото им облекло, и облеклото на осъдените. Първото нещо, което трябва да престане – казал той, – е да знаят деня на смъртта си, както е сега. Така че вече е казано на Прометей да прекрати това. Второто нещо е да бъдат съдени голи, без всички тези неща по тях и затова след смъртта им. И съдията трябва да бъде гол, мъртъв и да гледа единствено с душата си единствено душата на починалия веднага след смъртта му, лишен от всичките си роднини и оставил на земята всичката си украса. Така присъдата ще бъде справедлива. Аз разбрах всичко това преди вас и назначих за съдии мои синове, двама от Азия – Минос и Радамант, и един от Европа – Еак. Когато те умрат, ще съдят на поляната на кръстопътя, от който водят два пътя, единият към Островите на блажените, а другият към Тартара. И мъртвите от Азия ще съди Радамант, а тези от Европа – Еак. На Минос ще дам пълномощия да отсъди, ако двамата други изпаднат в затруднение, за да бъде най-справедлива присъдата по кой път да тръгне човек”.

     Това е, Каликле, което съм чул и вярвам, че е истина и оттам стигам до приблизително следното заключение. Смъртта, както ми се струва, не е нищо друго, а разделяне на две неща едно от друго – душата и тялото. Когато те се разделят едно от друго, всяко от тях запазва почти същото състояние, което е имало и когато човек е бил жив. Тялото запазва собствената си природа, с всички видими следи от лекувания и наранявания. Например, ако тялото на някого е било приживе голямо по природа или поради начина на хранене, или поради двете, след смъртта и трупът е голям. Ако е било дебело, дебел е и трупът на мъртвеца и т.н. по същия начин. Ако пък е носел дълга коса, и трупът му е с дълга коса; ако приживе е бил бичуван и е имал по тялото си следи от ударите или други заздравели рани, всичко това може да се види по тялото му като мъртъв; ако някои членове са били счупени или изкривени, докато е бил жив, това е видимо и като мъртъв. С една дума, каквито белези е имал човек по тялото си приживе, всички или повечето от тях, са видими известно време и след смъртта му. Същото е, мисля, и при душата, Каликле: когато тя се оголи от тялото, всички нейни черти са видими – и тези по природа, и тези, които човек е получил поради начина си на постъпване при всяко нещо. И така, когато мъртвите пристигнат при съдията, тия от Азия при Радамант, той ги спира и разглежда всекиму душата, без да знае чия е тя. Често той попада на великия цар или на някой друг цар или владетел, и вижда, че няма нищо здраво в душата му, но че цялата е бичувана и покрита с рани от клетвопрестъпничества и неправди, които всяко деяние е отпечатвало върху ѝ, че всичко е изкривено от лъжа и измама, и нищо няма право, понеже тя не е била отхранена в истина. И той вижда душата цялата пълна с безпорядък и грозота поради своеволие, разкош, високомерие и невъздържаност. И като види, позорно я изпраща направо в затвора, където тя ще търпи подобаващите ѝ наказания. 

      А всеки, който търпи наказание, ако то е справедливо наложено, трябва или да стане по-добър и да извлече полза от него, или да послужи за пример на останалите, за да видят и се уплашат от това, което той търпи, и станат по-добри.

 Полза извличат от наказанието, наложено им от богове или хора, тези, чиито прегрешения са излечими, но все пак те получават ползата и тук, и при Хадес, чрез болки и страдания – по друг начин не е възможно да се освободят от несправедливостта. А които биха извършили най-тежки престъпления и поради тази причина станат неизлечими, служат за пример – те самите не могат да извлекат никаква полза от наказанието си, понеже са неизлечими, но полза имат други, които ги виждат да търпят поради престъпленията си най-големи, най-мъчителни и най-страшни наказания през цялото време, окачени направо за пример в затвора на Хадес и техният вид служи за назидание на постоянно пристигащите грешници.

      Един от тях твърдя, че ще бъде и Архелай, ако Пол казва истината, и всеки друг тиран от неговия вид. Аз мисля впрочем, че в повечето от тези случаи за назидание това са тирани, царе, владетели и управници на градове. Поради своята власт те извършват най-големи и най-светотатствени престъпления. И Омир свидетелствува за това. Той представя царе и династи във вечни мъки при Хадес – Тантал, Сизиф и Титий. Напротив, обикновени хора като Терсит и който и да е друг лош човек никой не ги е представил, подложени на големи наказания като неизлечими. Понеже на такива хора не е било възможно да вършат такива неща и поради това са били по-щастливи от тези, на които е било възможно да вършат.

     Разбира се, Каликле, между властниците се намират тези, които стават извънредно лоши, но нищо не пречи и между тях да се появят добри мъже и тогава те заслужават особено възхищение. Трудно е, Каликле, да имаш грамадна възможност да вършиш неправда и да прекараш живота си в справедливост – това е достойно за голяма похвала. Но такива хора са малко. Имало е, а мисля, че ще има и в бъдеще, и тук, и другаде благородни хора, чиято добродетел е в това да ръководят справедливо делата, които им биха били поверени. Един от извънредно прочутите и между другите елини е Аристид, синът на Лизимах. Но повечето от властниците, отлични Каликле, стават лоши хора.

     Така че, както вече казах, когато Радамант приеме някого от тези хора, той не знае нищо за него – нито кой е, нито какъв му е произходът, – освен че е лош човек. И след като го разгледа, му слага белег дали го смята за излечим или за неизлечим и го праща в Тартара. Пристигналият там търпи каквото му се полага. Понякога, като види някоя душа, живяла свято и с истината, било на обикновен човек, било на някого другиго, но предимно, уверявам те, Каликле, на философ, който през живота си се е занимавал със собствените си работи, а не се е бъркал в чуждите, Радамант се възхищава от него и го праща на Островите на блажените. По същия начин постъпва и Еак. Всеки от двамата съди с жезъл в ръка. Минос пък надзирава и единствен е със златен скиптър, както казва у Омир Одисей, че го е видял:

      „мъртвите съдеше той в ръцете с жезъл от злато”.

      И така, Каликле, аз лично вярвам на тези разкази и се старая да се явя пред съдията с по възможност най-здрава душа. Затова аз съм пренебрегнал онова, което ценят повечето хора, и с поглед към истината се опитвам да живея действително като най-добър човек, доколкото мога, и когато умра, да умра като такъв. Но доколкото мога, аз подканвам и всички останали хора и в замяна на съветите, които ти ми даваш, подканвам и теб, към този начин на живот и към наградата от тази борба, която според мен трябва да се предпочита пред всички други на земята, и те упреквам, че не ще можеш да си помогнеш, когато настане часът да те съдят и да произнесат присъдата, за която току-що говорих: ти ще се явиш пред съдията, сина на Егина, и когато той те улови, ще зяпнеш от слисване, както аз ще зяпна тук и може би ще получаваш и шамари от всякакви други обиди и унижения.

       Вероятно това ти се струва като приказка на стара баба и ти го слушаш с презрение, и в това нямаше да има нищо чудно, ако в нашето търсене бяхме намерили нещо по-добро и по-вярно.

      А сега виждаш, че трима от най-учените между днешните гърци, ти, Пол и Горгий, не можете да докажете, че трябва да се води друг начин на живот освен този, който очевидно е полезен и на онзи свят. При нашите дълги дискусии от всички твърдения едно единствено стои неопровержимо: трябва да се стараем по-скоро да не причиняваме неправда, отколкото да сме жертва на неправда и повече от всичко един мъж трябва да се грижи не да изглежда, а действително да бъде добър и в частния си, и в обществения живот; ако някой се покаже лош в нещо, той трябва да бъде наказван и ако първото благо е човек да е добър, то това е второто благо – да стане добър, изкупвайки вината си с наказание; и да се избягва всяко ласкателство и спрямо себе си, и спрямо другите, били те малко или много хора; и реториката трябва да служи винаги на справедливостта, както и всяко друго нещо.

      Послушай ме прочее и ме последвай в тази цел, която, като достигнеш, ще бъдеш щастлив и в живота, и в смъртта, както показва нашият разговор. И остави да те презират като безумен и ако искат и да те оскърбяват, и – в името на Зевс, храбро понеси дори срамни удари – нищо страшно няма да ти се случи, ако действително си благороден човек, който заляга за добродетелта.

      И когато заедно сме усвоили добродетелта, тогава вече, ако решим, че трябва, можем да се отдадем на държавни дела или на каквото бихме решили и тогава ще можем да даваме съвети, понеже ще бъдем по-добри да вършим това, отколкото сме днес. Срамно е да се показваме тогава, че сме нещо, а пък да сме същите – каквито сме сега, когато за едни и същи неща, и то от такова голямо значение, никога не оставаме на едно и също мнение – дотам сме стигнали в невежеството си!

       И така нека ни ръководи този принцип, който сега ни се разкри и който ни показва, че този начин на живот е най-добрият – да култивираме справедливостта и всяка друга добродетел и в живота, и в смъртта. Нека него да следваме и да подканваме и другите да го следват, а не оня, в който ти вярваш и ми препоръчваш – той е без всякаква стойност, Каликле.               

                                         Платон. Горгий, 522е-527е, превод Георги Михайлов              

"академични" наказателни репресии

            Това е сканирано копие от първата част на публикация отпреди точно 21 години. Статията бе отпечатана в "Литературен вестник", в седмицата от 15 до 22 ноември 2000 година. Втората част на статията излезе в следващия брой. 

            За идеята за университета, историята, традициите и съвременното състояние на реализацията на тази идея по света, но преди всичко у нас, писах много в края на миналото и началото на новото хилядолетие. От тези статии и студии се оформиха две книги с бележки, препратки и библиографии от по 10 страници във всяка една от двете.

          Както на книгата Университетът: накъде?, издадена от издателство СОНМ през 2002 година, така и на За Европа и Университета, издадена пак от СОНМ през 2005 година, научен редактор е Анастас Герджиков.

          По онова време бяхме главни асистенти, доктори, когато редактираше и едната, и другата, той беше заместник-министър на образованието в правителството на НДСВ и ДПС.

          Какво стана 20 години по-късно, ама не в романа на Дюма, а в нашата университетска действителност? Случиха се много събития, само някои от които съм разказала и споделила тук и на още един тематичен блог.

          Миналагта година получих дисциплинарно наказание по Кодекса на труда "забележка" заради същите тези становища и мнения, които съм изказвала устно по времето на безброй безрезултатни "говорилни" от 1999 до 2005 г., но и съм публикувала в ЛВ, в "Дневник", в кратковременния университетски вестник "Алма матер", и в "тухлата" Демократически преглед.

          За съвсем същите тези, изразени при това с почти същите думи и фрази, със същите основни аргументи и доводи, миналата година получих дисциплинарно наказание. Разликата е, че през периода от началото на 2018 година до края на 2019 година съвсем същите, ама съвсем същите неща ги пишех на този блог и в профила ми във фейсбук.

          Имаше и една статия в "Гласове" от средата на февруари 2019 година, имаше и доклад на конференция в Ректората от средата на октомври 2019 година.

          А след това – от средата на ноември 2019 година нататък – имаше постове тук и статуси във фейсбук за скандално прекратената процедура за професор по старогръцка литература.

          Заповедта на Ректора за дисциплинарното наказание е сканирана и може да я четете на воля – първа, втора и трета страница.

          Същият този човек, който в качеството си на редактор беше съгласен, но преди 20 години,  с тезата ми, че 

най-гнусното 

в практиката на някогашните Специализирани  научни съвети, подкомисиите на ВАК и на самия ВАК е прекратяването на процедури чрез анонимни гласувания-мърсувания и без мотивирани отрицателни рецензии, 20 години по-късно ми наложи дисциплинарно наказание миналата година.  

        На 9 юли миналата година получих в отдел Личен състав тази заповед, подписах я, а вечерта на друтия ден отидох на протест.

       Ако щракнете върху трите страници на заповедта и мотивите към нея страница по страница, ще видите, че съм обвинена ... в нарушаване на трудовата дисциплина!

       Как? През всички тези години, от есента на 1988 година, когато бях аспирантка и водих два часа упражнения на хонорар, до ден-днешен не съм пропуснала нито един час преподаване.

Всяка есен, зима и пролет боледувам по една седмица и с температура, кашлица, кихане и подсмърчане съм си провеждала часовете. Болничен отпуск съм ползвала само през октомври 1996 г., когато бях в началото на седмия месец на втората ми бременност и имаше опасност от преждевременно раждане.

       Когато доцент Стойчо Гербиджа показва среден пръст на д-р Цветеслава Гълъбова, която е студентка в Магистърската програма по Реторика и подготвя магистърска теза за реториката по време на пандемията, както Етичната комисия, така и ректорът преценяват, че ако го накажат, ще нарушат правото на свободно изразяване и свободата на словото. Наказание няма.

      Когато пиша във фейсбук и тук в блога за липсата на мотивирани отрицателни рецензии като 

недопустимо прегазване на академичната и научната етика, 

с което и ректорът-кандидатпрезидент е бил съгласен, ама преди 21 години, какво става?

       На втората страница на ректорската заповед може да прочетете, че като нарушение на трудовата дисциплина ми е вменено изречението:

Университетът се мутризира

       Ако ще да ме обесят, а не само да ме уволнят, пак ще го напища.

        Мутризирането на най-стария наш университет, ако не е било забелязано от никого досега, може да бъде забелязано, като се пусне просто в обратнохронологичен ред рубриката "Новини" на сайта на университета: десетки са снимките от всякакви "мероприятия" на ректора в компанията на бившите министри на образованието, на външните работи, със заместник-министри, с кметицата на София и със заместник-кметовете... 

       А миналата година в разгара на протестите "ректорът на ректорите" се снима на трогателно-раболепна среща с Мутрата.

      Изборите ще минат и ще заминат, трусовете в страната ще продължат, защото целият свят се тресе. Но раните върху колегията кога ще зараснат?

      Университетът се мутризира и в него властват клиентелни клики, групички от овластени и свръховластени "колеги" с позиции и протекции в една или друга партийна централа, в медиите и в съдебната система. 

     Мутренският манталитет отдавна не може да се скрие. Той вече не е само в ректорския кабинет, а е на показ пред цялото общество от 30 септември тази година.

     А по отношение на онова, с което колегата-редактор на текстовете и двете ми книги отпреди 20 години беше съгласен, без да възрази нищо, мога за пореден път да попитам: Защо вече две години няма поне една отрицателна рецензия от нито един от онези тримата "колеги" от научното жури, както и от нито един от петимата от катедрата по Класическа филология, членове на ФС на ФКНФ?

     Кога най-после поне един от тях ще напише поне една мотивирана и аргументирана рецензия за поне една от шестте анулирани, оклеветени и охулени книги и преводи на Николай Гочев?

    Няма нищо страшно. Ако погледнете на публично достъпните страници на факултетите, ще видите отрицателни рецензии за някои процедури. Някои от тях са завършвали с отрицателен резултат, а други, въпреки някои отрицателни рецензии, са завършвали добре за докторантите или кандидат-професорите или кандидат-доцентите.

     Приключването на процедури без мотивирани отрицателни рецензии е гнусно, срамно и позорно, и с това ректорът, който в момента е мутренският кандидатпрезидент, беше съгласен, но преди 20 години.

                      

       Истинските учени, когато имат аргументирани възражения, пишат отрицателни рецензии.               Когато проф. Александър Ничев не харесал кандидатската дисертация на Богдан Богданов за Еврипид, той написал 12 страници отрицателна рецензия.

       Когато Херман Шмиц не харесал двутомника на Фреде и Пациг за Седма и Осма книга на Метафизика, също написал отрицателна рецензия. 

       Когато Гейл Файн не харесала тълкуване на Майлс Бърниет на едно място от Теетет, също написала отрицателна рецензия.

       Чела съм ги и трите.

       А отрицателните рецензии за книгите и преводите на Николай Гочев къде са? Няма ги и няма и да има, защото 

университет е мутризиран.

 

 

написано преди година

Днес фейсбук ми напомня, че преди една година, на 12 ноември 2020 г., съм написала това: 

Колеги и френдове, познати и непознати, които ме следите и четете тук,

не сте ли наясно, че Етичната комисия е институционална бухалка, която се използва срещу неудобните в университета за налагане на наказания по Кодекса на труда, които според Закона за висшето образование няма как да бъдат наложени никому.

Има законов ред в нашия универиситет и той е: редът на назначенията е симетричен на реда на уволненията. Сиреч, един преподавател първо се явява на конкурс, обявен от катедра, после го избира факултетен съвет, после ректорът го назначава със заповед. Съответно и редът на уволненията трябва да е такъв: първо катедрен съвет, после факултетен съвет, после заповед на ректора. Етичната комисия в нашия университет, която впрочем има отлично написан кодекс, се оказва институционално надпоставена законно: чрез сигнал до етичната комисия може дисциплинарно да бъде наказан абсолютно всеки наклеветен. Включително и да бъде уволнен.

В края на миналата учебна година аз се разминах с минималното дицсиплинарно наказание по Кодекса на труда – забележка. Като сигналът срещу мен беше подаден от доц. дфн Борис Вунчев от катедрата по Класическа, новогръцка и унгарска филология във ФКНФ. Като основанията за сигнала бяха мои статуси тук и постове в личния ми блог

за незаконното прекратяване без отрицателни рецензии и становища на конкурса по старогръцка литература.

Кое е неетичното в преводите на Николай Гочев на "Метафизика", на "Антигона", на "Епиномис" на Платон, все още непубликуван? Кое е неетичното в "Старогръцката литература", "Писма до Егина" или в сборника "Александрия II"?

Кое е неетичното в "Херметическия корпус"?

Конкурсът за професор по старогръцка литература беше прекратен с документ с невярно и клеветническо съдържание от трима от членовете на седемчленното жури, срещу което възразяваха други четирима. После Факултетният съвет на ФКНФ подкрепи клеветническия документ с невярно съдържание, а после и деканът проф. Данова и ръководителката на катедрата по Класическа, новогръцка и унгарска филология доц. д-р Йоана Сиракова.

На това последното акцентирам, защото доц. Сиракова няма нито един публикуван превод до този момент – нито от гръцки, нито от латински, а се изгаври с Николай Гочев. Къде са нейните аргументирани критики за грешки, пропуски или липси в преводите и оригиналните книги на Николай?Мина година оттогава, не е написала поне тя нито ред, защото останалите трима от журито може и бъкел гръцки да не знаят. В мотивите за моето дисциплинарно наказание човекът, който обитава ректорския кабинет и който впрочем дължи абсолютно целия си символен капитал на това, че е преводач на "Политика" на Аристотел, е написал в най-пошлия и гнусен възможен стил, че уронвам престижа на университета, като пиша за него, че се е мутризирал.

Да, някой от доносниците тук да му донесе: бивши колега и бивши приятелю, ти допусна университетът да се мутризира и да се превърне в бухалка първо на мутрите, после на цензорите и цензурата. И понеже всички си мълчаха, когато се гавриха с преводача и редактора на най-важни произведения на старогръцката философия и с автора на оригинални книги за литературата на литературите, сега само стойте, та гледайте. Щом преводачът на "Метафизиката" и на "Антигона" беше оклеветен и остана незащитен от никога досега, освен от най-непосредствената му колега и сътрудничка, ще видите оттук нататък чудеса на чудесата. Етичната комисия е бухалка, с която всеки може да бъде уволнен или поне оклеветен.

университетът бе употребен

Пиша отново за това, защото има три повода: 

1. За първи път в историята на съвременната българска държава ректорът на най-стария наш университет и професор по класическа филология се кандидатира за държавен глава, при това без да е изтекъл мандатът му, без да е свикано Общото събрание и 

без да е представил Годишен отчет за предишната учебна година, 

както и съвкупно отчитане на двете години от мандата.

2. Тази година катедрата по Класическа филология, която е и сигурно дълго още ще остане единствена в нашите университети, има 100-годишен юбилей. 

3. Навършват се две години от незаконното прекратяване на конкурса за професор по старогръцка литература.

За да бъде по-ясно и видимо, направих тази книжна инсталация.

Отдясно са книгите и преводите на проф. Богдан Богданов, а отляво – книгите и преводите на Николай Гочев. В средата са книгите и преводите на проф. дфн Анастас Герджиков, в момента кандидат за президент, подкрепен от ГЕРБ.

В инсталацията с книгите и преводите на проф. Богданов не поставих четвъртия том с диалозите на Платон, макар че и там има негови преводи, защото в първия и втория том има преводи, които не са негови. Може да съм пропуснала и други негови публикации, но и така е достатъчно впечатляващо.

Сред книгите и преводите на Николай Гочев не съм включила току-що излязлата Автобиография, за да не възрази някой, че тя е ненаучна книга.

Но Николай Гочев има и други преводи и книги, които може някога да бъдат публикувани, ако има издателски интерес към тях: преводът на Стобеевите херметически фрагменти, вече редактиран от Стефан Стефанов и мен; преводът на диалога Епиномис, който е може би последният Платонов диалог; лекции по старогръцка литература и за гръкоезичната литература във времето на Римската империя.

 А, има и една сатирична новела за академичните нрави, Ars academica, има и една фантасмагорична импресия Summa philologiae, написана преди почти 30 години.

Има и още един непубликуван роман, но хайде, за неакадемичните му книги да не става дума.

Какво е написал и превел проф. Анастас Герджиков? 

Две дисертации и два хабилитационни труда, издадени като четири малки книжки, които обаче са много кратки, последната от тях е 101 страници с библиографията, и приличат на разширени конспекти на текстове, които биха могли да заприличат на книги, ако се бе отнесъл с истински интерес към написването им.

Кандидатирането на все-още-ректора на най-стария наш университет очевидно беше внимателно планирано от пиарите на кампанията му. Уж случайно новината изтече няколко дни преди уж планираното оповестяване. На 30 септември следобеда се разчу, за да може на 1 октомври сутринта, при откриването на учебната година кандидатът да бъде сниман с ректорската тога и с ректорската огърлица, да бъде импозантен в ректорските регалии... 

Е, пиарите му направиха голям пропуск. Някоя от университетските професорки, които са в инициативния комитет, ако изобщо някоя от тях познава историята на Университета, можеше да се сети, че в Музея за историята на СУ има един ректорски жезъл, подарен от Оксфордския университет през 1938 г., по случай 50-годишнината от основаването на Висшето училище в София. Трябваше да се сетят за Оксфордския ректорски жезъл, да го извадят от Музея, да го сложат в ръката на кандидата и така кичът на театрото по уж изненадващото кандидатиране щеше да е съвършен и завършен.

Но и без Оксфордския ректорски жезъл, а само с тогата и огърлицата, пак има няколко

(зло)употреби.

Първата от тях е, че така беше внушено на обществото, че академичната общност, при това цялата, стои зад тази кандидатура. Няма как да е така, защото преподавателите и служителите на Университета са почти 3 000, а студентите са над 20 000 и никой не е питал нито студентите, нито докторантите, нито преподавателите и служителите дали са съгласни ректорът да въвлече институцията в тази срамна авантюра.

А всъщност, колко точно са студентите, докторантите, преподавателите и служителите в момента, през тази академична година? 

Никой не може да каже, защото ректорът не е представил редовния Годишен доклад за състоянието на Университета.

Общото събрание на Университета се провежда винаги в средата на ноември, миналогодишното е било на 18 ноември 2020 г.

Това е върховният колективен орган за управление, на който са подчинени и ректорът, който и да е той (досега никога не е била тя), а също и Академичният съвет, какъвто и да е неговият състав.

Защо редовното годишно Общо събрание на Университета, което се провежда винаги в средата на ноември, не е насрочено?

Защо не е публикуван в интранет Годишният доклад на ректора за състоянието на Университета?

Кога ще бъде направено това?

Имаме неприятен прецедент в това отношение: през есента на 2013 г. Общото събрание беше свикано по реда, предвиден от закони и правилници, но беше отложено за януари месец 2014 г., а после беше отново отложено за март 2014 г.

Тогавашният ректор проф. дин Иван Илчев беше публикувал доклада си още в средата на октомври, но... на 25 октомври започна окупацията. А окупацията, както знаем и както събитията го потвърдиха, целеше връщането и вкореняването на мутрите във властта не за още един, а за  няколко мандата напред. Заради окупацията и окупаторите от ноември 2013 Общото събрание беше отложено веднъж, после още веднъж.

От началото на новото хилядолетие провал на Общото събрание, което трябваше да се проведе в срядата на тази, или най-късно в срядата на следващата седмица, се случва за втори път след окупацията през 2013 г., и се случва отново 

заради 

принасянето на университетските ценности в жертва на мутренския манталитет.

Тази есен, уви, историята се повтаря. Най-важният колективен орган за управление на Университета, който трябва да приеме доклада за всичко случило се през предишната академична година, но и да вземе колективни решения за сегашната академична година 

все още изобщо не е свикан.

Пет седмици от началото на учебната година минаха, доклад на ректора няма, Общо събрание изобщо не е свикано. Декански съвети вземат "на парче" решения, които имат съмнителна легитимност за продължаване на неприсъственото преподаване до края на зимния семестър, с перспективата така да продължим до края на цялата академичната година.

Университетът съществува преди всичко, за да се преподават в него най-висши знания и науки, но никой не знае как ще се случва това през тази академична година. Легитимно решение може да вземе само редовно свикано Общо събрание.

Безнаказаността и своеволията на безобразничещите овластени в ректорското и някои факултетни ръководства докога ще продължат?

Припомням, че преди няколко години, когато госпожа Мая Манолова реши да се кандидатира за кметица на столичния град, прекрати предсрочно мандата си и представи отчет за работата си като омбудсман на републиката в Народното събрание.

Изборната и мандатна позиция на ректора на най-стария наш университет, който и да е той, не е по-малко важна – както за самия университет, така и за обществото и държавата.

Ако беше честен към Университета, сегашният ректор трябваше да напише и да публикува отчетния доклад за миналата година, както и обобщаващ доклад за първата половина от втория мандат най-късно в края на септември, а Общото събрание трябваше да бъде свикано в средата на октомври: ректорът да бъде освободен, за да участва в предизборната кампания, но вече само в лично качество, а не като олицетворение на академична институция, пред която даже не се е отчел, и която е спъната в най-същинската и най-важната си работа за тази учебна година поради невъзможността да вземе решения.

Кога ще има Общо събрание?

Никой не знае. 

Припомням само, а всички колеги могат да проверят в интранет, че проф. дин Иван Илчев в средата и на двата си мандата представяше не само задължителния доклад за предишната година, но и обобщен доклад за първите две години от мандата. 

Университетът е употребен и е парализиран институционално, неизвестно докога.

И още. Личният профил на сегашния ректор в сравнение с други негови най-непосредствени колеги не изглежда никак добре. 

И с харизматично-респектиращата аура на филологията на филологиите също бе злоупотребено.

Кандидатът, подкрепен от мутрите, не може да се сравнява нито с най-продуктивния и именит класически филолог от ХХ век, нито с единствения друг мъж, единствения друг хабилитиран преподавател в специалност Класическа филология.

Един преподавател и учен се вижда дали има истински качества на учен по това: какво прави след като стане професор, или по това какво прави след като не му позволят да стане професор.

Проф. Богдан Богданов също имаше административна заетост, мениджърски и управленски ангажименти към НБУ и цялото висше образование, които не бяха по-малки от ректорските на ректора на СУ, който и да е той.

Но проф. Богданов продължи и да пише книги, и да превежда, и да води семинари в НБУ – всеки семестър по един общоуниверситетски семинар в НБУ за Платон и/или Аристотел. 

Заетостта на проф. Богданов като председател на настоятелството на НБУ не беше по-малка от заетостта на сегашния ректор на най-стария университет, 

но проф. Богданов беше и остана до последния си ден класически филолог, учен, преводач, литератор, човек, отдал себе си на знанието за миналото.

Такъв е и Николай Гочев, а проф. Анастас Герджиков е човек, за когото всичко в университета е средство за постигане на други цели.

Разбира се, той може би е шантажиран и заплашван, за да се впусне в тази безумна кандидатпрезидентска комедия, а може и вече съвсем да си е изгубил ума от желание за власт. Всеки човек може да бъде заплашван, изнудван или шантажиран, за да направи нещо абсурдно, понеже единствено Бог е свят и безгрешен. Ако не с нещо свое, може с нещо, което са направили и/или което ще удари смъртно някого от най-близките.

Но има и друго. Псевдо-Аристотел е написал в едно писмо, уж до Александър Велики: "Избягвай най-вече ласкателите, понеже те са най-големите ти врагове". Ректорът се заобиколи с ласкатели, угодници и съ-участници в разни университетски дела на всички нива, които се облагодетелстваха покрай него. Отгледа си клиентела, така както и управлявалите страната през последните 12 години.

А може и просто да му е станало скучно, да е отегчен до смърт от всичко университетско? Иначе защо да зарязва ректорството по средата на мандата?

Няма как да се скрие това, че не е написал нищо ново вече повече от 12 години, че от превеждането на Политика на Аристотел мина повече от четвърт век, че го влече единствено и само властта. 

За разлика от проф. Богданов, който въпреки заетостта си написа още няколко книги и преведе Епиктет, нашият колега даже на нито един семинар не е бил повече от десетилетие...

Имаше едни семинари за античната литература и философия и в Софийския университет, в Гълъбарника, но тях ги организираше Николай Гочев, като това предизвикваше гняв и заплахи за административни репресии.

Николай Гочев беше заплашен с наказания по Кодекса на труда, отправени от партийния активист и неуспял кандидатдепутат на "Дай, България", които са протоколирани в протоколи от катедрени съвети на катедрата по Класическа филология.

Как така в Софийския университет ще има семинари за античната литература и философия, и за тяхното възприемане и осмисляне през следващите епохи? Не може, няма да има. 

***

На 1 октомври тази година кандидатът за президент, нагизден с тогата и огърлицата, се похвали, че Университетът вече е признат и за изследователски.

Но това стана благодарение на огромната публикационна активност на стотици преподаватели в него, към която самият кандидатпрезидент няма никакъв принос и никаква заслуга. През последните 12 години, откакто стана заместник-ректор няма нито една книга, нито един превод, а само една-единствена статия от 12 страници по специалността, публикувана през 2015 г. в сборник в чест на проф. Богданов. 

Това кандидатиране скова в ступор функционирането на Университета, при това в най-тежката вълна на непредсказуема и коварна заразна болест. Това себично кандидатиране свали в нокдаун самоуправлението на Университета и за пореден път се подигра с автономията, а кандидатът приватизира символиката на университета и безсрамно употреби ректорските регалии. За щастие, никой не се сети за Оксфордския ректорски жезъл, подарен през 1938 г. А не него пише "Ego sum vita veritas".

На присмех е подложен и авторитетът на 100-годишната филология-наука за античността в него. 

И най-грозното: кандидатът се хвали с постиженията и с публикациите на други, докато той е кроял планове за нови кариерни скокове и е препъвал най-непосредствения си колега с машинации.

Това са шестте авторски и преводни книги на Николай Гочев, които получиха – заедно и поотделно – нула точки преди две години. 

За две години как пък нито един от тримата членове на научното жури не написа поне една отрицателна рецензия за поне една от книгите или поне един от преводите?

А петимата членове на катедрата по Класическа филология, които са и членове на Факултетния съвет на ФКНФ, които са гласували за прекратяване на професорски конкурс и са се съгласили, че тези шест книги, които се виждат на снимката по-горе, са кръгли нули, защо не написаха отрицателни рецензии поне за една от тях?

В момента кандидатпрезидентът бива хвален навсякъде в медиите, че е преводач на Политика.

Това е най-големият му символен капитал и действително е най-голямата му заслуга.

Но защо преводачът на Политика в качеството си и на член на Факултетния съвет на ФКНФ подкрепи прекратяването на конкурс, в който участва първият български преводач на цялата Метафизика? Ако имаше основания, да беше ги написал вече в мотивирана отрицателна рецензия.

Отговорите на тези въпроси са ясни и цялото общество разбра какви са причините.

Днес, 9 ноември, 32 години след началото на т. нар. "демократичен преход", най-старият наш университет е похитен и управляван от клиентелни клики и факултетни олигархии, водени от хора с връзки, влияния и протекции в една или друга партийна централа.

Университетът и важни факултети в него се управляват и направляват от такива безскрупулни кариеристи и службогонци, а не от учените, посветени единствено и само на преподаването, на писането, на превеждането, на създаването на специализирани научни общности и провеждането на дискусионни семинари.

***

post scriptum: Към втората снимка трябва да поясня, че в края на септември 2019 г. при подаването на документите и публикациите на Николай Гочев за участието му в конкурса, цялата Метафизика в едно книжно тяло не беше още издадена. Беше предадена в подвързана разпечатка и с придружаващо писмо-уверение от Университетското издателство, че е включена в издателския план за 2019 г., но че ще бъде издадена през 2020 г.

Сред подадените публикации беше и епистоларният роман Писма до Егина, защото в него има и научен апарат, а и защото от кандидати за професорска позиция се изисква да представят

оригинални текстове.

спомени за Любен Сивилов

 

Спомени за Любен Сивилов

 

На четвърти ноември се е представил в Господа проф. Любен Сивилов – Бог да го прости и да го упокои в селенията на праведните!

Всъщност днес е третият ден и като своеобразен трисагий ще разкажа спомени за него. Той беше един от хората с голямо влияние върху моя професионален живот, а и на мен вече ми е време да пиша мемоари. Откъде да знам колко време живот тук ми остава?

Спомени от самото начало на първи курс

Станах студентка по философия през октомври 1982 г., с голяма радост, приета по първото ми желание. Учебната година беше открита, както е обичайно, първо, с общоуниверситетско тържество, после – с факултетно, после – в специалността. Нашият курсов ръководител беше тогавашният главен асистент кандидат на философските науки Цочо Бояджиев и от неговото приветствие, препоръки, съвети и насоки, запомних три неща: първо, присъствието на лекции не е задължително, но на упражнения е; второ, за упражненията винаги трябва да сме се подготвили предварително, като сме не само прочели, но и внимателно сме конспектирали текстовете, за които ще се говори; и трето, както той сам призна и изповяда, не е възможно дори и най-старателният студент да е винаги прочел и конспектирал всичко по всички дисциплини всяка седмица, заради това да си изберем важните за нас, за които да се готвим всеки път, а за останалите – само понякога. И накрая, съветът беше да отидем незабавно във филиалната библиотека и да си направим читателски карти, за да можем да четем в студентската читалня на централната библиотека и да вземаме книги от филиалната.

И така, веднага след тържеството отидох във филиалната библиотека.

Докато попълвах картони с паспортните данни от зеления ми паспорт, факултетен номер и дата на издаване на студентската книжка, която също беше зелена, един висок мъж в бял шлифер се приближи към бюрото на библиотекарката Боряна, която съвсем доскоро продължаваше да работи като библиотекарка, и ѝ каза:

–      ––  Дайте книгата.

Тя очевидно знаеше предварително за коя книга става дума. Донесе я от един стелаж, сложи я на бюрото, а той я прибра… в един джоб на шлифера си, разбира се, без да попълни заемна бележка.

Книгата беше „Фашизмът“ на Желю Желев. Още от лятото на тази година знаех от моята любима преподавателка в гимназията Елена Велкова, че книгата ще я конфискуват отвсякъде – от библиотеки и книжарници. А впрочем, Елена Велкова – Бог да я прости и нея! – имаше няколко екземпляра, защото се познаваше лично с Желев и беше преподавала на племенника му. Един от тези екземпляри тя ми подари на мен, после го давах на близки колеги от нашия курс.

Това беше първото ми впечатление от библиотеката на специалността, а се носеше мълвата, че проф. Добрин Спасов е отстранен от поста главен редактор на „Философска мисъл“, защото е един от рецензентите, написал положителна рецензия за публикуването на „Фашизмът“.

Няколко дни по-късно, на 10 октомври станах на 18 години, беше събота, а в събота през тази година имахме първо лекция по Увод в марксистката философия, които четеше доц. Аристотел Гавраилов, а след тях – два часа английски. След това с Дора, Тони Николова и Соня отидохме да ги почерпя в сладкарницата на последния етаж на „Минералсувенир“ с пастички, кафе и кола по случай навършването на пълнолетието ми.

А няколко дни по-късно, на 13 октомври, вторник, имахме лекция по Антична философия при проф. Радев, когото слушах в захлас. След лекцията една колега, която била станала член на БКП още в 12-ти клас на гимназията ѝ, ме чакаше на вратата с един мъж на средна възраст с малка добре оформена брада. Мъжът се представи:

–      –  Здравейте, аз съм доцент Любен Сивилов, партиен секретар съм на Факултетната партийна организация, искам да Ви поканя да подадете молба за членство и ще Ви приемем още на първото партийно събрание. Вие сте завършила със златен медал гимназията, с отлични оценки сте приета от кандидатстудентските изпити, била сте и комсомолски секретар на гимназията.

Точно така беше, но благодарих и казах, че не искам да се занимавам повече нито с комсомолска дейност, нито да стана член на Партията.

–       –  Но защо?, попита доц. Сивилов.

И му разказах подробно, че искам да чета много и да уча езици, но и че ми е омръзнало от множество безсмислени „мероприятия“. Но най-важното беше: в гимназията в Стара Загора руски език ни преподаваше Н. К. С., която беше украинка, а тя веднъж се афектира и на смес от украински, руски и български изригна срещу мен.

Е, тук включвам спомен в спомена, но така беше.

Та, споменът в спомена е: през есента на 1981 г., когато бях в 11 клас, трябва да е било през късния ноември, бяхме извикани в директорския кабинет на другарката Надежда Станева, превъзходната ни преподавателка по английски, която ни възложи следната задача: на всички комсомолски секретари на 20-те паралелки от 8-ми до 11 клас и на мен, като на комсомолска секретарка на цялата гимназия: идва много тежък и опасен грип, ние отговаряме за излизането на класовете от стаите във всяко междучасие и за отварянето на прозорците така, че всяко междучасие всички класни стаи да се проветряват по 10 минути, докато ние сме на коридора или на двора при хубаво време.

Върнах се в часа по руски със закъснение най-малко от 15 минути заради оперативката при директорката, а Н. К. С. изригна в монолог на смесен украинско-българско-руски, че съм се самозабравила, понеже съм комсомолска секретарка на гимназията и че изобщо не съм чувала за ужасните неща, които са се случвали в лагерите в Сибир, в които са загивали милиони и за страшния глад в Украйна, при който също са загинали милиони, заради насилствената колхозовизация.

Точно така беше, смутих се много. За първи път чух „лагери в Сибир“ и „холодомор“… Беше ноември 1981 г.

Та, почти една година по-късно, на 13 октомври 1982 г. преразказах на доц. Любен Сивилов чутото тогава, казах му, че съм видяла една седмица преди това мъжът с белия шлифер как прибира „Фашизмът“ във вътрешен джоб, но най-вече, че искам да чета много и да уча езици по време на следването.

Той ме погледна с уважение, без да отговори на въпроса ми това за лагерите и холодомора дали е вярно или не, и каза:

–      –  Щом така Ви диктува съвестта. Но се пазете оттук нататък. Възможно е да започнат да Ви следят и да докладват за Вас, заради това, че сте отказали на покана да станете член на Партията. Подбирайте си приятелите.

 

Спомени от трети курс

В трети курс учихме и през двата семестъра Теория на познанието, като и лекциите, и упражненията водеше доцент или вече може би професор Любен Сивилов. По някаква причина Ламбо Кючуков – Бог да го прости! – не водеше упражненията. Те се провеждаха в голямата 65 аудитория. Най-яркият ми спомен оттогава е, че беше осигурено по едно ксерокопие за всеки от нас от стар руски дореволюционен превод на Хусерловите лекции за Философията като строга наука, със стария правопис (а по онова време свободното ксерокопиране беше невъзможно). Ставаше само в библиотеките и с лимит на страниците. Интересни ми бяха двете любими теми на Сивилов, освен каноничните: за познавателните и емоционалните способности на домашните животни, но и също така за изкуствения интелект, което по онова време звучеше като сюжет за фантастичен филм, а не като осъществима реалност.

На изпита ми зададе един въпрос, на който отговорих добре, като той каза:

–       –  Дотук сте за 5. Сега ще Ви задам следващ въпрос.

–       –   Не, моля Ви се, искам да се прибера, болна съм.

А това всъщност беше неговият маниер на изпитване. При хубав отговор на въпрос от конспекта оценяваше изпитвания за 5, а за шестица искаше спонтанен отговор на въпрос, който е странен, нетривиален, импровизиран от него в момента.

Но точно на изпита бях болна, макар че беше юли, имах висока температура, сега си мисля, че може да е бил и някакъв предишен коронавирус, защото няколко дни не усещах нито, че тараторът е солен, нито, че сладоледът е сладък.

И така, тръгнах си от изпита с петица, защото ми беше лошо, нямах вкус в устата от няколко дни, но след две седмици цъфнах при него, за да ми даде някакви статии за превод за заверка на лятната практика.

–       –   От каква проблематика искате да са?

–       –  От философия на езика.

–      –  Философия на езика? Чудесно, точно съм ксерокопирал един много хубав сборник от библиотеката на Института за съвременни социални теории в АОНСУ.

Взех сборника, а вътре: Крипке, Карнап и Ръсел. Не бях чела нито един от тримата, прочетох сборника за една седмица и се отвратих.

Върнах му го и му казах откровено, че ако това е съвременната философия на езика, по-добре хич да я няма. Но той беше свикнал с моите директни откровения, явно още от първата ни среща в първи курс, засмя се с най-чаровната си усмивка и ме попита:

–       –  Добре, де, а какво трябва да казва една философия на езика според Вас?

Отговорих с няколко изречения, а той възкликна:

–       –  О, ама това е теорията за относителността на езика на Сепир и Уорф. Ще Ви дам тогава статии тях да преведете.

После ми даде един том, преведох двойно повече страници от необходимото, занесох ги през есента.

–       –  А, не може само превод, трябва да напишете и пет страници коментар, ама със съвсем Ваш коментар.

Дадено, написах не пет, а десет страници, след време те станаха първата ми студентска публикация, която той включи в списанието Философска панорама. Бюлетин на Българското философско дружество. 3-4/1985.

 

Спомени от четвърти курс

 

Някъде в средата на четвърти курс го срещнах по коридорите:

–       – Това, което сте написала за езиковата относителност, е готов конспект за дипломна работа. Само трябва да го разширите.

Отговорих му, че съм обсебена от Аристотел и ще работя с проф. Ради Радев, който е моят абсолютен кумир сред всички преподаватели за дипломната работа.

Той ми каза:

–      –  Ама Вие нали знаете, че за последен път аспирантура по антична философия е имало през 1956 г., тогава проф. Радев е станал аспирант и вече толкова години няма? Елате при нас за аспирантура след дипломирането, езиковата относителност ще я обясните някак през Аристотел, защото аспирантура по антична може да няма още 20 години.

Отговорих му, че засега трябва да напиша дипломната работа за телеологизма, а после не се знае.

После обаче при следващата ни случайна среща, той ме покани в кабинета и ми връчи една книга:

–     –  Прочетете тази книга. За нея вече съм сигурен, че много ще Ви хареса, ама много ще Ви хареса. А ако Ви хареса, щом сте аристотелистка, преведете пробно едни страници от нея, може да се опитам да я публикувам някъде.

Книгата беше „Против метода“ на Паул Файерабенд. В нея става дума за Аристотеловата геостатична и геоцентрична космология, и за псевдонаучния и псевдоаргументирания начин, по който Галилей я опровергава първоначално в „Диалог за двете главни системи на света“, като чак след осъждането му и въдворяването му в манастира „Минерва“ изнамира по-убедителни научни доказателства… ама три години след процеса, в който е осъден и принуден да се отрече...

Много харесах книгата, той занесе 40 страници пробен превод в „Наука и изкуство“ на г-жа Люба Василева, тя също хареса пробата-превод и подписах договор с издателството през 1988 г.. В края на 1990 година предадох превода завършен. Беше публикуван чак през 1996 г.,  на най-отвратителна хартия. Явор Гърдев като видя тогава изданието, каза: „Тази книга е отпечатана на тоалетна хартия“. Така е, книгата я няма вече и при антикварите, може би защото полиграфията ѝ е плачевна. Сигурно буквичките са се изронили от лошокачествената хартия. А книгата е най-доброто изтрезвително четиво за всички, които си въобразяват, че има точни науки и неопровержими доказателства, основани на опита и експеримента.

***

Ясно е, че съм пристрастна. 

От 13 октомври 1982 г., когато отказах да стана член на Партията и от лятото на 1984 г., когато се отвратих от онова, което Крипке, Карнап и Ръсел предлагат като философия на езика, Любен Сивилов стана човек-образец за мен, един от малкото, доказващи на дело, че в университета все пак има хора, които ценят честното, непресторено, нелицемерно, безкористно, открито, спонтанно, директно и критично мислене и говорене. 

Той беше и един от първите, които ми казаха, че пиша и превеждам философски текстове добре и че трябва да остана да преподавам в университета. 

Може би и затова вече повече от 30 години съм в него.

Има хора в университета и във Философския факултет, които подкрепят честните, откровените, критичните, спонтанните и нелицемерните си колеги.

Такава беше и Емилия Минева – Бог да я прости!

Такава е и Искра Цонева – Да е жива и здрава!

Такъв беше и проф. Радев, макар че той приемаше много лично теоретичните ни разномислия. Според него те бяха неуважение от моя страна към него, а всъщност бяха уважително другомислие в проблематика, за която имах друго виждане... 

***

А освен тези лични впечатления за проф. Сивилов, освен статиите, студиите и книгите му, антологиите, на които е съставител, съдържащи работи на съвременни автори, има още една негова заслуга, свързана с преподаването на задочниците, която не виждам съобщена в некролозите и в справочника за Българската философска култура.

Преди години, когато още беше жив проф. Иван Стефанов, на втори курс задочно обучение т. нар. „очни лекции“, или присъственото им преподаване, казано на модерния жаргон, е било осъществявано по предложение на проф. Сивилов по следния начин:

 3 часа е преподавал проф. Андонов, 3 часа – проф. Стефанов, 3 часа – проф. Сивилов.

Ясно е, че няма преподавател на света, който три дни последователно да може да преподава по 10 часа на ден, както най-често се планират лекциите в специалност Философия.

Уважителното отношение към преподаването на студентите от задочната форма изисква те да получат максималното от преподавателите, а това може да стане само, ако не един, не и двама, а трима преподаватели на ден по 3 часа им преподават, всеки своята дисциплина. Всичко останало е отбиване на номера и отчитане на преподавателска натовареност, която е непълноценна и ощетява колегите от задочното обучение.

***

 Бог да прости новопредставения проф. Сивилов и проф. Радев, от чието заминаване отвъд наскоро станаха 9 месеца.

Да е светла паметта на нашите колеги, преминали във вечността.