Чуй, както
казват, един хубав разказ, който ти ще схванеш като мит, както мисля, но за мен
той е истинска история и затова аз ще ти разкажа нещата като действителни.
Както казва
Омир, когато отнели властта от баща си (Кронос), Зевс, Посейдон и Плутон си я
поделили. По времето на Кронос съществувал относно хората закон, който и досега
още боговете спазват, че който човек преживее живота си справедливо и
благочестиво, след смъртта си ще отиде да живее на Островите на блажените в
пълно щастие и вън от всяко зло, а който е живял неправедно и безбожно, ще
отиде за наказание и възмездие в един затвор, който наричат Тартар.
При Кронос и в
началото на Зевсовото управление съдиите били живи хора, които съдели живи
тези, които щели да умрат, в деня на смъртта им. Затова и присъдите били лоши.
Така че Плутон и надзорниците на Островите на блажените дошли при Зевс и му
казали, че и в Тартара, и на островите идват често хора, които не заслужават.
Зевс казал: „Ще прекратя това да става. Сега присъдите са лоши, понеже, рекъл,
подсъдимите биват съдени облечени и ги съдят живи. Така че мнозина, казал той,
които имат порочни души, са облечени с красиви тела, с добър род и с богатства, и по време на съденето идват
като техни свидетели мнозина, за да свидетелстват колко праведно били живели.
Съдиите се объркват от всичко това, още повече, че и те съдят облечени, имайки
пред собствената си душа очи и уши, и цяло едно тяло, което ги закрива, и
всичко това е пречка за тях – и собственото им облекло, и облеклото на
осъдените. Първото нещо, което трябва да престане – казал той, – е да знаят
деня на смъртта си, както е сега. Така че вече е казано на Прометей да прекрати
това. Второто нещо е да бъдат съдени голи, без всички тези неща по тях и затова
след смъртта им. И съдията трябва да бъде гол, мъртъв и да гледа единствено с
душата си единствено душата на починалия веднага след смъртта му, лишен от
всичките си роднини и оставил на земята всичката си украса. Така присъдата ще
бъде справедлива. Аз разбрах всичко това преди вас и назначих за съдии мои
синове, двама от Азия – Минос и Радамант, и един от Европа – Еак. Когато те
умрат, ще съдят на поляната на кръстопътя, от който водят два пътя, единият към
Островите на блажените, а другият към Тартара. И мъртвите от Азия ще съди
Радамант, а тези от Европа – Еак. На Минос ще дам пълномощия да отсъди, ако
двамата други изпаднат в затруднение, за да бъде най-справедлива присъдата по
кой път да тръгне човек”.
Това е,
Каликле, което съм чул и вярвам, че е истина и оттам стигам до приблизително
следното заключение. Смъртта, както ми се струва, не е нищо друго, а разделяне
на две неща едно от друго – душата и тялото. Когато те се разделят едно от
друго, всяко от тях запазва почти същото състояние, което е имало и когато
човек е бил жив. Тялото запазва собствената си природа, с всички видими следи
от лекувания и наранявания. Например, ако тялото на някого е било приживе
голямо по природа или поради начина на хранене, или поради двете, след смъртта
и трупът е голям. Ако е било дебело, дебел е и трупът на мъртвеца и т.н. по
същия начин. Ако пък е носел дълга коса, и трупът му е с дълга коса; ако
приживе е бил бичуван и е имал по тялото си следи от ударите или други
заздравели рани, всичко това може да се види по тялото му като мъртъв; ако
някои членове са били счупени или изкривени, докато е бил жив, това е видимо и
като мъртъв. С една дума, каквито белези е имал човек по тялото си приживе, всички
или повечето от тях, са видими известно време и след смъртта му. Същото е,
мисля, и при душата, Каликле: когато тя се оголи от тялото, всички нейни черти
са видими – и тези по природа, и тези, които човек е получил поради начина си
на постъпване при всяко нещо. И така, когато мъртвите пристигнат при съдията,
тия от Азия при Радамант, той ги спира и разглежда всекиму душата, без да знае
чия е тя. Често той попада на великия цар или на някой друг цар или владетел, и
вижда, че няма нищо здраво в душата му, но че цялата е бичувана и покрита с
рани от клетвопрестъпничества и неправди, които всяко деяние е отпечатвало
върху ѝ, че всичко е изкривено от лъжа и измама, и нищо няма право, понеже тя
не е била отхранена в истина. И той вижда душата цялата пълна с безпорядък и
грозота поради своеволие, разкош, високомерие и невъздържаност. И като види,
позорно я изпраща направо в затвора, където тя ще търпи подобаващите ѝ
наказания.
А всеки,
който търпи наказание, ако то е справедливо наложено, трябва или да стане
по-добър и да извлече полза от него, или да послужи за пример на останалите, за
да видят и се уплашат от това, което той търпи, и станат по-добри.
Полза извличат от
наказанието, наложено им от богове или хора, тези, чиито прегрешения са
излечими, но все пак те получават ползата и тук, и при Хадес, чрез болки и
страдания – по друг начин не е възможно да се освободят от несправедливостта. А
които биха извършили най-тежки престъпления и поради тази причина станат
неизлечими, служат за пример – те самите не могат да извлекат никаква полза от
наказанието си, понеже са неизлечими, но полза имат други, които ги виждат да
търпят поради престъпленията си най-големи, най-мъчителни и най-страшни
наказания през цялото време, окачени направо за пример в затвора на Хадес и
техният вид служи за назидание на постоянно пристигащите грешници.
Един от тях
твърдя, че ще бъде и Архелай, ако Пол казва истината, и всеки друг тиран от
неговия вид. Аз мисля впрочем, че в повечето от тези случаи за назидание това
са тирани, царе, владетели и управници на градове. Поради своята власт те
извършват най-големи и най-светотатствени престъпления. И Омир свидетелствува
за това. Той представя царе и династи във вечни мъки при Хадес – Тантал, Сизиф
и Титий. Напротив, обикновени хора като Терсит и който и да е друг лош човек
никой не ги е представил, подложени на големи наказания като неизлечими. Понеже
на такива хора не е било възможно да вършат такива неща и поради това са били
по-щастливи от тези, на които е било възможно да вършат.
Разбира се,
Каликле, между властниците се намират тези, които стават извънредно лоши, но
нищо не пречи и между тях да се появят добри мъже и тогава те заслужават
особено възхищение. Трудно е, Каликле, да имаш грамадна възможност да вършиш
неправда и да прекараш живота си в справедливост – това е достойно за голяма
похвала. Но такива хора са малко. Имало е, а мисля, че ще има и в бъдеще, и
тук, и другаде благородни хора, чиято добродетел е в това да ръководят
справедливо делата, които им биха били поверени. Един от извънредно прочутите и
между другите елини е Аристид, синът на Лизимах. Но повечето от властниците,
отлични Каликле, стават лоши хора.
Така че, както
вече казах, когато Радамант приеме някого от тези хора, той не знае нищо за
него – нито кой е, нито какъв му е произходът, – освен че е лош човек. И след
като го разгледа, му слага белег дали го смята за излечим или за неизлечим и го
праща в Тартара. Пристигналият там търпи каквото му се полага. Понякога, като
види някоя душа, живяла свято и с истината, било на обикновен човек, било на
някого другиго, но предимно, уверявам те, Каликле, на философ, който през
живота си се е занимавал със собствените си работи, а не се е бъркал в чуждите,
Радамант се възхищава от него и го праща на Островите на блажените. По същия
начин постъпва и Еак. Всеки от двамата съди с жезъл в ръка. Минос пък надзирава
и единствен е със златен скиптър, както казва у Омир Одисей, че го е видял:
„мъртвите
съдеше той в ръцете с жезъл от злато”.
И така,
Каликле, аз лично вярвам на тези разкази и се старая да се явя пред съдията с
по възможност най-здрава душа. Затова аз съм пренебрегнал онова, което ценят
повечето хора, и с поглед към истината се опитвам да живея действително като
най-добър човек, доколкото мога, и когато умра, да умра като такъв. Но
доколкото мога, аз подканвам и всички останали хора и в замяна на съветите,
които ти ми даваш, подканвам и теб, към този начин на живот и към наградата от
тази борба, която според мен трябва да се предпочита пред всички други на
земята, и те упреквам, че не ще можеш да си помогнеш, когато настане часът да
те съдят и да произнесат присъдата, за която току-що говорих: ти ще се явиш
пред съдията, сина на Егина, и когато той те улови, ще зяпнеш от слисване,
както аз ще зяпна тук и може би ще получаваш и шамари от всякакви други обиди и
унижения.
Вероятно
това ти се струва като приказка на стара баба и ти го слушаш с презрение, и в
това нямаше да има нищо чудно, ако в нашето търсене бяхме намерили нещо
по-добро и по-вярно.
А сега
виждаш, че трима от най-учените между днешните гърци, ти, Пол и Горгий, не
можете да докажете, че трябва да се води друг начин на живот освен този, който
очевидно е полезен и на онзи свят. При нашите дълги дискусии от всички
твърдения едно единствено стои неопровержимо: трябва да се стараем по-скоро да
не причиняваме неправда, отколкото да сме жертва на неправда и повече от всичко
един мъж трябва да се грижи не да изглежда, а действително да бъде добър и в
частния си, и в обществения живот; ако някой се покаже лош в нещо, той трябва
да бъде наказван и ако първото благо е човек да е добър, то това е второто
благо – да стане добър, изкупвайки вината си с наказание; и да се избягва всяко
ласкателство и спрямо себе си, и спрямо другите, били те малко или много хора;
и реториката трябва да служи винаги на справедливостта, както и всяко друго
нещо.
Послушай ме
прочее и ме последвай в тази цел, която, като достигнеш, ще бъдеш щастлив и в
живота, и в смъртта, както показва нашият разговор. И остави да те презират
като безумен и ако искат и да те оскърбяват, и – в името на Зевс, храбро понеси
дори срамни удари – нищо страшно няма да ти се случи, ако действително си
благороден човек, който заляга за добродетелта.
И когато
заедно сме усвоили добродетелта, тогава вече, ако решим, че трябва, можем да се
отдадем на държавни дела или на каквото бихме решили и тогава ще можем да
даваме съвети, понеже ще бъдем по-добри да вършим това, отколкото сме днес.
Срамно е да се показваме тогава, че сме нещо, а пък да сме същите – каквито сме
сега, когато за едни и същи неща, и то от такова голямо значение, никога не
оставаме на едно и също мнение – дотам сме стигнали в невежеството си!
И така нека
ни ръководи този принцип, който сега ни се разкри и който ни показва, че този
начин на живот е най-добрият – да култивираме справедливостта и всяка друга
добродетел и в живота, и в смъртта. Нека него да следваме и да подканваме и
другите да го следват, а не оня, в който ти вярваш и ми препоръчваш – той е без
всякаква стойност, Каликле.
Платон. Горгий, 522е-527е, превод Георги Михайлов
No comments:
Post a Comment