спомени за Любен Сивилов

 

Спомени за Любен Сивилов

 

На четвърти ноември се е представил в Господа проф. Любен Сивилов – Бог да го прости и да го упокои в селенията на праведните!

Всъщност днес е третият ден и като своеобразен трисагий ще разкажа спомени за него. Той беше един от хората с голямо влияние върху моя професионален живот, а и на мен вече ми е време да пиша мемоари. Откъде да знам колко време живот тук ми остава?

Спомени от самото начало на първи курс

Станах студентка по философия през октомври 1982 г., с голяма радост, приета по първото ми желание. Учебната година беше открита, както е обичайно, първо, с общоуниверситетско тържество, после – с факултетно, после – в специалността. Нашият курсов ръководител беше тогавашният главен асистент кандидат на философските науки Цочо Бояджиев и от неговото приветствие, препоръки, съвети и насоки, запомних три неща: първо, присъствието на лекции не е задължително, но на упражнения е; второ, за упражненията винаги трябва да сме се подготвили предварително, като сме не само прочели, но и внимателно сме конспектирали текстовете, за които ще се говори; и трето, както той сам призна и изповяда, не е възможно дори и най-старателният студент да е винаги прочел и конспектирал всичко по всички дисциплини всяка седмица, заради това да си изберем важните за нас, за които да се готвим всеки път, а за останалите – само понякога. И накрая, съветът беше да отидем незабавно във филиалната библиотека и да си направим читателски карти, за да можем да четем в студентската читалня на централната библиотека и да вземаме книги от филиалната.

И така, веднага след тържеството отидох във филиалната библиотека.

Докато попълвах картони с паспортните данни от зеления ми паспорт, факултетен номер и дата на издаване на студентската книжка, която също беше зелена, един висок мъж в бял шлифер се приближи към бюрото на библиотекарката Боряна, която съвсем доскоро продължаваше да работи като библиотекарка, и ѝ каза:

–      ––  Дайте книгата.

Тя очевидно знаеше предварително за коя книга става дума. Донесе я от един стелаж, сложи я на бюрото, а той я прибра… в един джоб на шлифера си, разбира се, без да попълни заемна бележка.

Книгата беше „Фашизмът“ на Желю Желев. Още от лятото на тази година знаех от моята любима преподавателка в гимназията Елена Велкова, че книгата ще я конфискуват отвсякъде – от библиотеки и книжарници. А впрочем, Елена Велкова – Бог да я прости и нея! – имаше няколко екземпляра, защото се познаваше лично с Желев и беше преподавала на племенника му. Един от тези екземпляри тя ми подари на мен, после го давах на близки колеги от нашия курс.

Това беше първото ми впечатление от библиотеката на специалността, а се носеше мълвата, че проф. Добрин Спасов е отстранен от поста главен редактор на „Философска мисъл“, защото е един от рецензентите, написал положителна рецензия за публикуването на „Фашизмът“.

Няколко дни по-късно, на 10 октомври станах на 18 години, беше събота, а в събота през тази година имахме първо лекция по Увод в марксистката философия, които четеше доц. Аристотел Гавраилов, а след тях – два часа английски. След това с Дора, Тони Николова и Соня отидохме да ги почерпя в сладкарницата на последния етаж на „Минералсувенир“ с пастички, кафе и кола по случай навършването на пълнолетието ми.

А няколко дни по-късно, на 13 октомври, вторник, имахме лекция по Антична философия при проф. Радев, когото слушах в захлас. След лекцията една колега, която била станала член на БКП още в 12-ти клас на гимназията ѝ, ме чакаше на вратата с един мъж на средна възраст с малка добре оформена брада. Мъжът се представи:

–      –  Здравейте, аз съм доцент Любен Сивилов, партиен секретар съм на Факултетната партийна организация, искам да Ви поканя да подадете молба за членство и ще Ви приемем още на първото партийно събрание. Вие сте завършила със златен медал гимназията, с отлични оценки сте приета от кандидатстудентските изпити, била сте и комсомолски секретар на гимназията.

Точно така беше, но благодарих и казах, че не искам да се занимавам повече нито с комсомолска дейност, нито да стана член на Партията.

–       –  Но защо?, попита доц. Сивилов.

И му разказах подробно, че искам да чета много и да уча езици, но и че ми е омръзнало от множество безсмислени „мероприятия“. Но най-важното беше: в гимназията в Стара Загора руски език ни преподаваше Н. К. С., която беше украинка, а тя веднъж се афектира и на смес от украински, руски и български изригна срещу мен.

Е, тук включвам спомен в спомена, но така беше.

Та, споменът в спомена е: през есента на 1981 г., когато бях в 11 клас, трябва да е било през късния ноември, бяхме извикани в директорския кабинет на другарката Надежда Станева, превъзходната ни преподавателка по английски, която ни възложи следната задача: на всички комсомолски секретари на 20-те паралелки от 8-ми до 11 клас и на мен, като на комсомолска секретарка на цялата гимназия: идва много тежък и опасен грип, ние отговаряме за излизането на класовете от стаите във всяко междучасие и за отварянето на прозорците така, че всяко междучасие всички класни стаи да се проветряват по 10 минути, докато ние сме на коридора или на двора при хубаво време.

Върнах се в часа по руски със закъснение най-малко от 15 минути заради оперативката при директорката, а Н. К. С. изригна в монолог на смесен украинско-българско-руски, че съм се самозабравила, понеже съм комсомолска секретарка на гимназията и че изобщо не съм чувала за ужасните неща, които са се случвали в лагерите в Сибир, в които са загивали милиони и за страшния глад в Украйна, при който също са загинали милиони, заради насилствената колхозовизация.

Точно така беше, смутих се много. За първи път чух „лагери в Сибир“ и „холодомор“… Беше ноември 1981 г.

Та, почти една година по-късно, на 13 октомври 1982 г. преразказах на доц. Любен Сивилов чутото тогава, казах му, че съм видяла една седмица преди това мъжът с белия шлифер как прибира „Фашизмът“ във вътрешен джоб, но най-вече, че искам да чета много и да уча езици по време на следването.

Той ме погледна с уважение, без да отговори на въпроса ми това за лагерите и холодомора дали е вярно или не, и каза:

–      –  Щом така Ви диктува съвестта. Но се пазете оттук нататък. Възможно е да започнат да Ви следят и да докладват за Вас, заради това, че сте отказали на покана да станете член на Партията. Подбирайте си приятелите.

 

Спомени от трети курс

В трети курс учихме и през двата семестъра Теория на познанието, като и лекциите, и упражненията водеше доцент или вече може би професор Любен Сивилов. По някаква причина Ламбо Кючуков – Бог да го прости! – не водеше упражненията. Те се провеждаха в голямата 65 аудитория. Най-яркият ми спомен оттогава е, че беше осигурено по едно ксерокопие за всеки от нас от стар руски дореволюционен превод на Хусерловите лекции за Философията като строга наука, със стария правопис (а по онова време свободното ксерокопиране беше невъзможно). Ставаше само в библиотеките и с лимит на страниците. Интересни ми бяха двете любими теми на Сивилов, освен каноничните: за познавателните и емоционалните способности на домашните животни, но и също така за изкуствения интелект, което по онова време звучеше като сюжет за фантастичен филм, а не като осъществима реалност.

На изпита ми зададе един въпрос, на който отговорих добре, като той каза:

–       –  Дотук сте за 5. Сега ще Ви задам следващ въпрос.

–       –   Не, моля Ви се, искам да се прибера, болна съм.

А това всъщност беше неговият маниер на изпитване. При хубав отговор на въпрос от конспекта оценяваше изпитвания за 5, а за шестица искаше спонтанен отговор на въпрос, който е странен, нетривиален, импровизиран от него в момента.

Но точно на изпита бях болна, макар че беше юли, имах висока температура, сега си мисля, че може да е бил и някакъв предишен коронавирус, защото няколко дни не усещах нито, че тараторът е солен, нито, че сладоледът е сладък.

И така, тръгнах си от изпита с петица, защото ми беше лошо, нямах вкус в устата от няколко дни, но след две седмици цъфнах при него, за да ми даде някакви статии за превод за заверка на лятната практика.

–       –   От каква проблематика искате да са?

–       –  От философия на езика.

–      –  Философия на езика? Чудесно, точно съм ксерокопирал един много хубав сборник от библиотеката на Института за съвременни социални теории в АОНСУ.

Взех сборника, а вътре: Крипке, Карнап и Ръсел. Не бях чела нито един от тримата, прочетох сборника за една седмица и се отвратих.

Върнах му го и му казах откровено, че ако това е съвременната философия на езика, по-добре хич да я няма. Но той беше свикнал с моите директни откровения, явно още от първата ни среща в първи курс, засмя се с най-чаровната си усмивка и ме попита:

–       –  Добре, де, а какво трябва да казва една философия на езика според Вас?

Отговорих с няколко изречения, а той възкликна:

–       –  О, ама това е теорията за относителността на езика на Сепир и Уорф. Ще Ви дам тогава статии тях да преведете.

После ми даде един том, преведох двойно повече страници от необходимото, занесох ги през есента.

–       –  А, не може само превод, трябва да напишете и пет страници коментар, ама със съвсем Ваш коментар.

Дадено, написах не пет, а десет страници, след време те станаха първата ми студентска публикация, която той включи в списанието Философска панорама. Бюлетин на Българското философско дружество. 3-4/1985.

 

Спомени от четвърти курс

 

Някъде в средата на четвърти курс го срещнах по коридорите:

–       – Това, което сте написала за езиковата относителност, е готов конспект за дипломна работа. Само трябва да го разширите.

Отговорих му, че съм обсебена от Аристотел и ще работя с проф. Ради Радев, който е моят абсолютен кумир сред всички преподаватели за дипломната работа.

Той ми каза:

–      –  Ама Вие нали знаете, че за последен път аспирантура по антична философия е имало през 1956 г., тогава проф. Радев е станал аспирант и вече толкова години няма? Елате при нас за аспирантура след дипломирането, езиковата относителност ще я обясните някак през Аристотел, защото аспирантура по антична може да няма още 20 години.

Отговорих му, че засега трябва да напиша дипломната работа за телеологизма, а после не се знае.

После обаче при следващата ни случайна среща, той ме покани в кабинета и ми връчи една книга:

–     –  Прочетете тази книга. За нея вече съм сигурен, че много ще Ви хареса, ама много ще Ви хареса. А ако Ви хареса, щом сте аристотелистка, преведете пробно едни страници от нея, може да се опитам да я публикувам някъде.

Книгата беше „Против метода“ на Паул Файерабенд. В нея става дума за Аристотеловата геостатична и геоцентрична космология, и за псевдонаучния и псевдоаргументирания начин, по който Галилей я опровергава първоначално в „Диалог за двете главни системи на света“, като чак след осъждането му и въдворяването му в манастира „Минерва“ изнамира по-убедителни научни доказателства… ама три години след процеса, в който е осъден и принуден да се отрече...

Много харесах книгата, той занесе 40 страници пробен превод в „Наука и изкуство“ на г-жа Люба Василева, тя също хареса пробата-превод и подписах договор с издателството през 1988 г.. В края на 1990 година предадох превода завършен. Беше публикуван чак през 1996 г.,  на най-отвратителна хартия. Явор Гърдев като видя тогава изданието, каза: „Тази книга е отпечатана на тоалетна хартия“. Така е, книгата я няма вече и при антикварите, може би защото полиграфията ѝ е плачевна. Сигурно буквичките са се изронили от лошокачествената хартия. А книгата е най-доброто изтрезвително четиво за всички, които си въобразяват, че има точни науки и неопровержими доказателства, основани на опита и експеримента.

***

Ясно е, че съм пристрастна. 

От 13 октомври 1982 г., когато отказах да стана член на Партията и от лятото на 1984 г., когато се отвратих от онова, което Крипке, Карнап и Ръсел предлагат като философия на езика, Любен Сивилов стана човек-образец за мен, един от малкото, доказващи на дело, че в университета все пак има хора, които ценят честното, непресторено, нелицемерно, безкористно, открито, спонтанно, директно и критично мислене и говорене. 

Той беше и един от първите, които ми казаха, че пиша и превеждам философски текстове добре и че трябва да остана да преподавам в университета. 

Може би и затова вече повече от 30 години съм в него.

Има хора в университета и във Философския факултет, които подкрепят честните, откровените, критичните, спонтанните и нелицемерните си колеги.

Такава беше и Емилия Минева – Бог да я прости!

Такава е и Искра Цонева – Да е жива и здрава!

Такъв беше и проф. Радев, макар че той приемаше много лично теоретичните ни разномислия. Според него те бяха неуважение от моя страна към него, а всъщност бяха уважително другомислие в проблематика, за която имах друго виждане... 

***

А освен тези лични впечатления за проф. Сивилов, освен статиите, студиите и книгите му, антологиите, на които е съставител, съдържащи работи на съвременни автори, има още една негова заслуга, свързана с преподаването на задочниците, която не виждам съобщена в некролозите и в справочника за Българската философска култура.

Преди години, когато още беше жив проф. Иван Стефанов, на втори курс задочно обучение т. нар. „очни лекции“, или присъственото им преподаване, казано на модерния жаргон, е било осъществявано по предложение на проф. Сивилов по следния начин:

 3 часа е преподавал проф. Андонов, 3 часа – проф. Стефанов, 3 часа – проф. Сивилов.

Ясно е, че няма преподавател на света, който три дни последователно да може да преподава по 10 часа на ден, както най-често се планират лекциите в специалност Философия.

Уважителното отношение към преподаването на студентите от задочната форма изисква те да получат максималното от преподавателите, а това може да стане само, ако не един, не и двама, а трима преподаватели на ден по 3 часа им преподават, всеки своята дисциплина. Всичко останало е отбиване на номера и отчитане на преподавателска натовареност, която е непълноценна и ощетява колегите от задочното обучение.

***

 Бог да прости новопредставения проф. Сивилов и проф. Радев, от чието заминаване отвъд наскоро станаха 9 месеца.

Да е светла паметта на нашите колеги, преминали във вечността.