От два месеца се радвам на поредното, вече четвърто двуезично издание на произведение на Джордано Бруно, на италиански оригинал и български превод.
Книгата отново е издадена от "Изток-Запад" с подкрепата на Италианския културен институт в поредицата Италиански творби на Джордано Бруно, водена от Владимир Градев и Нучо Ордине.
Предишните книги, издадени по този начин, бяха "Свещник" в превод на Сава Славчев, 2019 г., и "Пепеляната вечеря" в превод на Владимир Градев, 2016 г.
Отличната познавачка на Ренесансовата философия и литература д-р Богдана Паскалева, която има и други забележителни преводи и на поезия, и на проза, и на философия, е превела най-важното съчинение на Бруно.
Да, това е най-важното съчинение на Бруно,
написа тя, когато показа снимка на книгата във фейсбук и това е точно така.
Неин е преводът и на За безкрайното, вселената и световете, издаден в поредицата през 2018 г., и също така старателно обгрижен с бележки, коментари, биобиблиографии, индекси и показалци, и още истински скъпоценности.
В превода, обаче, на За безкрайното, вселената и световете
предговорът е от Нучо Ордине и е озаглавен Космология и философия на природата при Джордано Бруно;
В това издание д-р Богдана Паскалева е написала изключителна встъпителна студия,
озаглавена
Диалогът „За причината, принципа и едното“ в
хоризонта на Западноевропейската мисъл
Съчинението е най-важното в ноланската философия, защото според нея "този диалог е съчинение по
метафизика в собствения, научния смисъл на понятието „метафизика“....първият
раздел „Първи диалог“ директно подхваща аргумента от предходното произведение,
като предлага една апология на „Пепеляната вечеря“... диалозите от втори до
пети разгръщат постановките от метафизическото учение на Бруно.
Д-р Богдана Паскалева окачествява епистемологията
на Бруно така:
„Учението за причините и принципите, както и своеобразното,
силно питагоро-платонически обагрено понятие за „едно“, трябва да се разбира
като необходим увод към самото познание. То представлява необходимата „основа“
на една все още бъдеща „сграда“ „на цялото естествено и божествено познание“.
Ако метафизиката не е същината на самото истинно познание – място, отредено ѝ
от традицията на аристотелистката епистемология, – то тогава коя е онази
философия, която е философия в собствения смисъл на думата?... В режима на едно
предварително скициране на този отговор ще кажем, че „истинното съзерцание“,
същината на философското според Бруно, се крие в мистиката на
себетрансформацията. (c. 9)
По-нататък в студията се представя тематиката
на диалозите:
*разсъждения
за понятията „причина“ и „принцип“, както и всеобщата единна форма (Втори диалог);
*разсъждение
за материята изобщо, както и за материята в смисъла на възможност (Трети диалог);
*разсъждение
за материята в смисъла на подлежащо и за единството на материята (Четвърти диалог);
*разсъждение
за едното (Пети
диалог);
Заслуга на встъпителната студия
на д-р Паскалева е яснотата, с която се очертава предефинирането на понятията
причина и принцип. Не е случайно това, че те са първото и второто понятие,
чието многосмислие и многозначност се изяснява в първите две глави на книга
Делта на Метафизика. Първото от всички 30 най-важни понятия там е начало, а второто
е причина.
Само за понятизирането на началото и причината и при досократиците, и при Платон, и при Аристотел има томове, но ползвам случая да спомена, че на сайта на
Асоциацията за развитие на университетското класическо образование
могат да бъдат прочетени чудесни текстове от наши по-млади колеги:
магистърската теза на д-р Моника Портокалска-Леви
Знаково е това, че и за Бруно те са
най-изначални, най-фундаментални, най-първозданни, и все пак Бруно разменя
местата им: при него причината е преди началото.
Като тръгва от Аристотел и
минава през Тома от Аквино, д-р Богдана Паскалева обяснява терминологичното и
концептуалното нововъведение на Бруно така:
На първо място, той повтаря установената от
Тома дефиниция, като заявява, че понятието за принцип/начало е по-широко от
това за причина („принцип“ е по-общо понятие от „причина“ – Втори диалог, с.
145), но добавя едно второ разширение към тази дефиниция, а именно, че ако
всички причини са начала, то не всички принципи/начала са причини. Така Бруно
едновременно заема формулировката на Тома, но я тълкува в различен смисъл,
преобръща я и в крайна сметка я отрича, доколкото свежда понятията за принцип и
причина към един и същи порядък – точно обратното на модела, който Тома
изгражда, описвайки взаимоотншенията между двете, а именно твърдението, че
понятието за начало, в качеството си на по-общо (communius), е по-подходящо за описание на
божествените неща, докато по-ограниченото (magis specialia) понятие за причина подобава на тварното.
Тъкмо напротив – Бруно схваща включването на частното в общото в логически, а
не в теологически смисъл и отнася и двете понятия към една обща онтологично
хомогенна област – природата.
По този начин „принципът“ се оказва това от
двете споменати понятия, което в епохата на Ранната модерност, включително
благодарение на работата на Бруно, преживява специфична терминологична
трансформация, отвеждаща го от антично-средновековния му (предмодерен) смисъл
до настоящата му употреба във философията и точните науки. В своята предмодерна
употреба, зададена още от досократическата философия, но развита през Средните
векове, ἀρχή/principium следва да се превежда на български като „начало“.То означава точката
на един абсолютен, квазимитичен произход, както видяхме, че го дефинира Тома (id a quo aliquid procedit). Докато в употребата на Бруно наблюдаваме един процес по семантично
изместване, който ще доведе до превръщането на думата „принцип“ в съвременното
понятие за принцип. За Бруно най-значимата характеристика на принципа не е в
това, че от него нещо произхожда, а в това, че той остава в произведеното и
продължава да го управлява отвътре, дори след приключване на процеса на
произхождане. Така „началото“ се превръща в „принцип“. Благодарение на тази
употреба понятието за принцип постепенно се сближава по значение с модерното
понятие за закон в смисъла на „природен закон“, „начин, по който процесите
протичат“, или „базова постановка в хода на едно размишление“. В предмодерната
употреба ἀρχή/principium... е понятие, запазено за назоваване на трансцендентния произход, още
повече че дори представата за произход не включва процеса на произхождане, а
единствено „извора“, първоначалната точка, от която се задвижва произхождането. (c. 12-13)
Със същата прецизност д-р Богдана Паскалева
изяснява и как от реформирането на понятието за принцип се трансформира и
учението за четирите причини.
„Така формалната и материалната причина,
твърди Бруно, в много по-голяма степен трябва да се разглеждат като принципи,
отколкото като причини. Действащата и целевата, напротив, следва да се схващат
единствено като причини, защото те са функционални в рамките на процеса по
възникването на съответния причинен продукт, но без да остават в него. Т. е. тяхната
функционалност е ограничена, докато материалната и формалната причина остават в
субстанцията. По-нататък ще стане ясно, че принцип в най-собствения смисъл на
думата е именно материята дори в по-голяма степен от формата, тъй като формата
остава обвързана с действащата причина, която на свой ред се схваща като външен
деятел (и той остава повече или по-малко външен, дори когато е определен като „универсалния
интелект“).
Особено важно с оглед на една история на
понятията е именно тази трансформация в разпределението на силите вътре в
самото учение за четирите причини – тук става дума не само за ново
разпределение на смисъла на понятията за причина и принцип, но и за градирането
на значимостта на всяка от четирите причини. (c. 14)
С тези и много други образцови разяснения,
които влизат в най-виртуозните полета на историята на понятията на европейската
философия, д-р Богдана Паскалева чудесно изяснява как преосмислянето на понятието
за начало/принцип води Бруно до имантисткия пантеизъм, а също така как неговата
редакция на причините на Аристотел финишира в антителеологизъм.
В студията ѝ има още блестящи концептуални
перли: обясненията на модалната онтология на сгръщането и разгръщането; на
понятието за материя на ноланската философия; на понятието за субстанция; разбира
се, и на понятието за едното – третото понятие в триадата, озаглавила диалога De la causa, principio et uno.
Но няма да представям по-подробно нейната интерпретация на тези
смислови етажи от Бруновата философия на трансформацията, за да оставя на
бъдещите читатели удоволствието на съсредоточеното четене не само на превода,
но и на тази забележителна студия.
Тази студия трябва да бъде задължително четиво
за всеки, който се интересува от най-хард-историкофилософските проблеми. От
античните мислители през Тома, с акцент, разбира се, най-вече върху Бруно, но и с поглед към
съвременни философстващи хора, при това наши съвременници като Нучо Ордине,
Мишел Фуко и Боян Манчев.
***
Чета книгата вече от месец по малко и се
радвам на перфектния ѝ апарат – встъпителна студия; не една, а няколко
тематични библиографии; не един, а четири тематични показалци: предметен показалец на български; именен показалец на български; предметен показалец на италиански, именен показалец на италиански.
Подготвянето на такова издание, със съгласуването на превода с езика на оригинала, и с най-малко три коректури,
при които на преводача-коментатор му изтичат очите всичко да е прецизно и точно, се
равнява не на една, а на пет монографии.
Да не говорим за изначалната, фундаменталната,
принципната важност на наличието на такъв превод на диалозите на Ренесансовия хуманист за причината,
принципа и едното.
Така преведени, коментирани и отворени към читателите книги са истинските основи,
без които всичко останало е невъзможно,
за да има познание и наука изобщо у нас и на български, а не само на
философия или богословие, хуманитаристика и университетски преподавания.
***
Разбира се, като правоверна и изповядана
Аристотелистка съм длъжна да напиша, че на Бруно не бива да се вярва безусловно
в случаите, когато говори за най-омразната и свирепо атакувана от него
перипатетическа философия.
Напротив, много често той се пали, хипертрофира,
преиначава, на места направо послъгва в самозабравената си
антитетично-антагонистична философска борба със смразяващия и сковаващ
авторитет.
Няма да давам много примери за неговото
некоректно представяне на някои азбучни догми от катехизиса на правоверния аристотелизъм и от
За безкрайното, вселената и световете, както и от За причината, принципа и
едното.
Ще посоча само едно място, на което половин
час се заливах от смях.
То е от четвъртия диалог, в който събеседникът
Полихимнио буквално получава припадък на възмущение, като казва:
"Четейки в свия кабинет, in eum, qui apud Aristotelem est, locum incidi,
in calce, на първата книга на „Физика“, където, желаейки
да ни осветли какво представлява първата материя, Аристотел използва за
сравнение женския пол: ще рече, пол извратен, слаб, непостоянен, мек, дребнав,
позорен, неблагороден, порочен, противен, запуснат, проклет, злосторен, низък,
студен, безформен, празен, суетен, безсрамен, безумен, лукав, долен, развратен,
мръсен, неблагодарен, орязан, сакат, незавършен, неначенат, недостоен, кух,
осакатен, неиздръжлив, прогнил, гнусен, буренясал, червясал, чумясал,
смъртоносен,
пратен сред нас от природата и Бог
да ни вгорчава житейския срок."
На това място другият събеседник Джервазио не
издържа и отговаря:
Сигурен съм, че казвате всичко това по-скоро
като упражнение по реторика... (с. 261)
И наистина, от всички тези 38 епитета, които
Полихимнио приписва на Аристотеловото схващане за материята и за женския род,
само 2 могат да бъдат открити в текстовете на Аристотел. А той има много, много
писани неща за живите същества и за женските в тях – не само за бозайниците, но
и за влечугите, птиците, рибите и за най-малките миди, охлюви и рачета.
Но пък точно защото в текстовете на
Бруно има страст и патос, огнена полемика и свое световиждане, оригинална,
макар и еретична новост, те са задължителни за всеки, който иска да познава
развитието на европейската мисъл
и най-важните ѝ исторически жалони.
