началото на заключението

Картината се нарича "Божествената Справедливост и божествената Мъст наказват грешниците". Нарисувана е през 1808 г. с маслени бои върху платно от художника Пиер-Пол Прудон и се намира в Лувъра (не съм била там никога). 

***********************************************************************
Във вторник следобед, 29 октомври, в 16. 30 часа в Ректората ще започне защитата на втората ми дисертация. Обикновено тя се нарича голям докторат, но първата ми беше почти със 100 страници по-голяма, затова я наричам втората. Ето тук са авторефератите, рецензиите и становищата на български и английски:

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/fakulteti/filosofski_fakultet/specialnosti/doktoranti/pridobivane_na_nauchna_stepen_doktor_na_naukite/predstoyaschi_zaschiti/doc_d_r_dimka_ivanova_gicheva_gocheva_filosofski_fakultet

Eто откъс от заключението, което започва с мемоар, защото на 55 години със сигурност не само по-голямата част от професионалния, но и от житейския ми път вече е измината, пълна съм със спомени.

Заключение: Човекът трябва да е добродетелен и справедлив, защото има безсмъртен разум. Справедливостта и справедливото са постижими.

Everybody knows by heart…

     Това изследване, замислено преди 15 години и писано на пресекулки през последните 12 от тях, се стреми към академична сериозност, ще се опита да получи признание за скромни приноси  и все пак, в началото на неговото заключение ще споделя един мемоар. През лятото на 2006 г. участвахме с колеги в работен семинар на Югоизточноевропейската асоциация по антична философия върху понятията за случайност и самопроизволност в кн. Бета на Физика. Беше началото на август, домакините от Католическия университет „Петер Пазмани“ в Пилишчаба, Унгария бяха създали перфектни условия за тридневни дискусии. Тези свръхспециализирани семинари, на които се чете ред по ред гръцкия текст и се обсъжда почти всяка дума в него, поддържат  във форма езиковата и интерпретативната кондиция на участващите в тях. Последната сутрин преди отпътуването ни за Будапеща, проф. Майлс Бърниет ме попита с какво ще се занимавам занапред. Отговорих му, че ще правя финален преглед на превода ми на За небето, който трябва да бъде отпечатан до края на същата тази 2006 г. поради сроковете и притискащите условия на субсидиращата програма.

-           За небето? Как може това да е интересно за някого? Знаете ли, че в едни наши регистри за преподаванията в Оксфорд и Кембридж от годините на създаването им, писани върху волски кожи през първите няколко столетия, е запазено името на всички лектори и темите на всички lectiones et disputationes през всички тези седем-осем века?

Не знаех. А той продължи:

-          И през всички тези векове най-много е била четена Никомахова етика, после Физика-та, а За небето не е било преподавано нито веднъж, може би са го намирали за безинтересно.

       Не знаех за регистрите на лекционните курсове върху пергаменти от волски кожи, които се пазят в Оксфорд и Кембридж[1], но разбира се знаех, за огромната книжнина върху проблемите около incipit et desinit, осмислянията на началото и края на движението, в които се раждат аналитичните методи на осмисляне на философията на природата[2].

-          С тази приказка за космоса при нас никога никой не се е занимавал, е, с изключение на Гатри, но неговият превод трябва да се забрани, защото е пълен с грешки. А след За небето какви дългосрочни планове имате?

     В отговор разказах накратко замисъла на изложението, представено в първите три глави на изследването, което четете.

-          А, Никомахова етика! Значи ще скочите от най-пренебрегваното на най-изучаваното произведение. Но за Никомахова етика вече е абсолютно невъзможно да се каже нещо ново, всичко вече е казано. Everybody knows by heart the Nicomachean Ethics in the English speaking world!

    Наистина, не само в англоезичния свят и не само в академичните среди всички знаят наизуст Никомахова етика. В онези напълно произволни, непредставителни, но все пак забавни списъци със 100-те най-важни книги на човечеството, които се появиха в множество списания и сериозни седмичници около началото на третото хилядолетие на много езици, неизменно сред най-важните бяха Държавата на Платон, Политика и Никомахова етика.

      Точно поради това в изследването не става дума за най-популярните етически схващания на Аристотел, които не само се знаят наизуст от мнозина в академичните среди, но които са в основата на преподаването на етическите дисциплини и в средните училища - отдавна на много места по света и вече 100 години и у нас. Някои от проблемите в Никомахова или Евдемова етика се дават като матуритетни теми на зрелостните изпити по класически езици или философските дисциплини в европейски страни със столетни традиции в средното образование от лицеен или класически тип[3]. Затова в този текст не става дума за щастието или за прочутото определение на добродетелта като средина между два крайни начина на постъпване. Колкото и да е писано за тях, появяват се все нови и нови интерпретации[4].

     Замисълът на това изследване беше различен и изначално надхвърляше фокусирането върху етическата проблематика. Тя е сърцевина на Аристотеловото мислене, но нейният по-широк контекст е практическата философия, която пък е вписана в още по-мащабното антропологическо мислене. Поради това задължителни части на изследването и обект на интерпретацията станаха и Политика, Атинската държавна уредба и За душата, но не и Евдемова етика. Тя наистина се отличава, но недраматично от основните твърдения на Никомахова етика, а в най-стриктния аспект на понятизирането на справедливостта и справедливото текстовете на двата трактата дословно съвпадат. И това е всеизвестно, но заради точността да напомня: петата, шестата и седмата книга на Никомахова съвпадат дума по дума с четвъртата, петата и шестата на Евдемова етика.

      Обръщането към предшествениците на Аристотел и поставянето на книга Епсилон като финал на едно мисловно движение към справедливото и справедливостта не беше направено от конюнктурни съображения и с оглед на т.нар. дисертабилност. Не само защото този ретроспективно-археологически интерес е малко работен през последните десетилетия, а и изобщо, но най-вече защото търсенето на семената, от които покълват много идеи във философията му съответства напълно на духа и на практическата, и на теоретическата, и на творческата ѝ част.

       Да си спомним, че един от младежките прякори на Аристотел в Академията е бил  ὁ Ἀναγνώστης - Читателя. Така е бил наречен заради това, че е четял повече от всички – и заради интереса към самите четива, и за да избягва конфликтните обсъждания, в които рядко е бил на едно мнение със състудентите си. Той е разполагал с достатъчно средства от наследството от баща му, личен лекар на македонските владетели, за да си купува всички преписи от всякакви свитъци на всевъзможни теми. От тази лична негова колекция се ражда по-късно библиотеката на Ликейона, която е първата публична библиотека в елинския свят. Не само в Поетика и Реторика, но и в Политика и Метафизика, в Атинската държавна уредба и трите етики виждаме колко много Аристотел е обичал да цитира литературни творби. Цитирани в почти всички негови произведения са поетите-епици, поети-лирици, особено много трагиците и непрекъснато се правят препратки към предишни мислители, които в по-голямата си част са се изразили чрез философски поеми, като може би най-много са цитатите от двете произведения на Емпедокъл. За историко-философските му методи като инструмент повече за градене на собствената мисловна постройка, отколкото като свидетелство за безпристрастен интерес, вече стана дума. В почти всички негови трактати непрекъснато се правят критични препратки към досократиците, Сократ и Платон, но освен тези попътни маркирания, в почти всички тях първата или втората книга задължително е посветена на историята на схващанията в съответната проблемна сфера. Много от тези исторически прегледи са критични, а в За душата, както вече стана дума, обзорът е опустошително-полемичен.  Така погледната неговата философия се вижда като диалог с най-важните автори на гръцката литература, а не само като непреставащ философски спор със схващанията на мислителите преди него. Например, в Никомахова етика многократно са цитирани или са посочени герои и моменти от сюжета на Омировия епос и двете Хезиодови творби, от няколко трагедии на Софокъл и Еврипид, цитирани са стихове от Агатон, Симонид, Епихарм, Теогнид, Солон, Каркин, Александрид и Евен. Има гноми от Биант и Питак, поговорки, епиграми от автори, които по негово време са били отлично познати и популярни, като поради това той не споменава имената им, но за жалост те не са се запазили. Има и скрити препратки към повече от разпознаваеми сюжети. Например, примерът в кн. Епсилон за неволното убийство, което се оказва неумишлено отцеубийство, несъмнено е свързан с Едип цар на Софокъл (1135а15-35), а примерът за умишленото майцеубийство е от изгубена творба на Еврипид (гл. 11, 1136a10-15).

       Диалогът с Платон – често почтителен, но по-често критичен е постоянен във всичките му текстове, достигнали до нас. Според най-известни учени в аристотелознанието на ХХ век тонът на този диалог – уважителен или ожесточен, е най-важният белег, по който трябва да се реконструира неговата мисловна биография. В практическата философия на Аристотел интонацията, с която се говори за Платон, е различна в отделните ѝ части. В една от тях интонацията е почти изцяло в съзвучие с Платоновите композиции, като особено ясно това се чува в първата, петата и деветата книга на Никомахова етика, а в Политика диалогът с Платон заема цялата Втора книга, но в нея няма съ-звучие, а напротив – дисонанс и контрапункт. Тук виждаме рязък контраст. Ако направим антология от всички места в Аристотеловия корпус, в които той диалогизира с Платон, все едно дали по-скоро в съгласие или във все по-разпален спор, ще забележим, че по етическите въпроси те са в най-голяма степен на съгласие, включително и за това, че най-важна от всички добродетели е справедливостта, а по отношение на политическата теория разминаването между тях е огромно. Особено, ако съпоставяме Държавата и Държавникът с Политика. По отношение на Закони мога напълно да се съглася с убедителните и увлекателно написани изследвания на две по-млади колеги, публикувани наскоро, за качествено различния стил на политическото теоретизиране в тях[5].

     Диалогът между Платон и Аристотел дори и само по темата за справедливото и справедливостта ме постави пред мъчителен избор. Ако бях обсъдила всички диалози и всички места в писмата на предшественика, от които после нещо преминава в практическата философия на следовника – променено и обогатено, или преиначено, за да бъде критикувано, щеше да се получи текст поне двойно по-голям от този, който четете в момента. Извън Държавата, която е без конкуренция сред всички, избрах най-краткия и най-ироничния откъс – „Персийският разказ“ в Алкивиад, за да се види, че и за най-сериозните въпроси понякога Платон се изказва чрез Сократ иронично, но от това дълбочината на казаното не намалява.

      Диалогът с Херодот също е несъмнен. На финала на Първа книга на Никомахова етика (1100 a 10 и сл.) размишленията на Солон за щастието и за смъртта като последна инстанция, от която може да бъде преценяван животът на всеки човек, са представени не според поезията на самия Солон, а в светлината на антропологично-екзистенциалната им интерпретация в книга Клио на Херодотовата История. Несъмнено също така е и отражението на Херодотовата представа за семейното справедливо и по-скоро за неговата липса в персийския царски двор, посочено като лош пример в дискусията за приятелството, бащинското и господарското справедливо (в кн. VIII, гл. 10). 

     Диалогът на Аристотел с Тукидид и отличното познаване на История на Пелопонеската война също се вижда: 1. в Никомахова етика със споменаването на няколко дребни на пръв поглед, но знакови събития като напр. намекът в книга   Епсилон за героичните подвизи, саможертвата и посмъртните почести, отдадени на лакедемонския пълководец Брасид. (За тях Тукидид разказва в Четвърта кн., гл. 11 и 12, и в Пета кн., гл. 11). 2. Несъмнено е сякаш продължаването на диалога и в Атинската държавна уредба, която разширява с повече подробности историческото проследяване точно от онзи момент нататък, с който завършва Тукидид.

     Диалогът на Аристотел със Софокъл е видим в Поетика и Реторика: той е най-цитираният трагик, най-уважаваният задочен събеседник и в двата трактата, а неговите произведения са коронясани като най-красивите (sic!) и най-съвършените в катартичното си действие. В замисъла на това изследване най-хубаво би се вписал анализ на Едип цар – най-красивата (sic!) от всички трагедии, но преди 12 години, почти по същото време, когато започнах писането му, открих, че проф. Ничев отдавна вече е написал онова, което бих написала, в студията с обем на монография  La faute tragique dans l’Œdipe-Roi de Sophocle^[6], която впоследствие става глава в книгата L’énigme de la catharsis tragique dans Aristote^[7]. Но също така Антигона като сюжетно продължение на Едип цар и последна трагедия в трилогията можеше и намери своето място тук, макар и съвсем бегло разгледана в аспекта на отвъдната справедливост, която се проявява в земната несправедливост[8].

       Това направи изследването Към проблема за справедливото и справедливостта… интердисциплинарно проследяване на историята на съзряването на няколко идеи, кулминиращо в неговата практическа философия, но също така многократно ме дари с насладата от общуването с вечни образци на световната литература. 

---

[1] Три години по-късно видях дигитализирани такива регистри в Ягелонския университет в Краков, в които са документирани преподаванията и докторските защити от 1370 г. до днес.

[2] Породени от съчинението на Уолтър Бърли и дискутирани обилно от края на XIII век до днес. Вж. сборника The Cambridge History of Later Medieval Philosophy (ed. by Kretzman and others, 1988) и статията на Сесилия Трифоли (Trifogli 2017)

[3] Напр., тази година, 2018 г. в класическите лицеи в Италия темата за зрелостния изпит беше превод и коментар на много трудно място отново от Никомахова етика: https://www.studenti.it/traccia-ufficiale-miur-versione-greco-seconda-prova-liceo-classico-2018.html?fbclid=IwAR1OWzu3duLaKZWfda3cQV7WlBDNSOGoGsg9amkb1kBzPQUAvEqQN7o, От коментари в медиите, видими в линка: мястото този път е било прекалено трудно за абитуриентите от класическите гимназии.

[4] Като напр., книгата на Lear, Gabriel Richardson. Happy Lives and the Highest Good, 2004.

[5] Вж. книгите на Невена Панова върху Платоновата политическа и литературна теория на подражанието (2012) и на  Мирте Бартелс Plato’s Pragmatic Project (2017).

[6] В: Годишник на СУ, Филологически факултет, 55/2, с. 581-689, 1962.

[7] Sofia, 254 p. Éditions de l’Académie Bulgare des Sciences, 1970.

[8] Вдъхновение за такъв прочит можем да намерим и в Естетиката на Хегел, и в Отражение на античното трагично в модерното трагично на Киркегор.