Преди месец с множество възпоменателни тържества беше отбелязана 1000-ната годишнина от смъртта на цар Самуил и краят на първата българска държава, но тържественият бон тон на празненствата не биваше да бъде нарушаван от критически и скептични исторически прочити и препрочитания, от напомняния и питания: каква е била историческата истина отвъд фактологията на завоеванията, отвъд победите и пораженията, за тези събития - не само според утвърдената академична истроиография днес, но и според някои основни първоизвори за нея, чиято гледна точка не е светската, а теономната. Отминалият наскоро Ден на будителите (каквото и да означава това - ден на учителите, преподавателите, издателите, писателите, книжовниците, интелектуалците, преводачите, изследователите; ) ме накара най-после да се организирам и да споделя тук за една чудесна книга, или по-точно за един чудесен двутомник, в който е хубаво да се взрем, да го попрелистим и да си припомним някои подробности.
Няма изненади. Става дума за "История славянобългарска".
Първият том на изданието от миналата година е факсимиле на Зографската чернова от 1762 г. и е подготвено от Димитър Пеев и свещеник Козма Поповски.
Вторият том е критическо издание с превод и коментар, върху което са работили старобългаристите Димитър Пеев, Маргарет Димитрова и Петко Петков. Преводът на съвременен български книжовен език е на Димитър Пеев, а коментарът - на Александър Николов и Димитър Пеев. Изданието на Славянобългарската Зографска света обител е от 2013 г. и е в чест на 250-годишнина от създаването на "Историята".
Предговорът "Историята между времето и вечността" - за християнската философия на историята и за вписването на Паисиевата в нея - е от иеродякон Атанасий, а предговорите за принципите на критическото издание и за превода са написани от колегите, извършили тази важна работа така съвестно и успешно.
Ето така изглежда лист 25 б от оригинала на Преподобния Паисий Хилендарски, на първите редове от който четем защо се е случило всичко това - и неговата преценка, разбира се, няма нищо общо с простия хронологически наратив за битки и сражения, за набези и отнемания на територии, за противостоянието на една малка държава срещу една по-голяма от нея. Не, има една отвъдна причина, която е въздала справедливост.
Във втория том можем да видим как изглежда този лист 25 б, разчетен от мнозина слависти отдавна и така прецизно издаден от колегите за наше удобство наскоро. Отлична полиграфска продукция на "Военно издателство" ЕООД - както на факсимилния том, така и на критичното издание с превод, коментар, три предговора, библиографии и бележки, стъбла на ръкописите и прочие.
В превода на лист 25 б от ръкописа на с. 179 от втория том четем:
"Така за проливането на невинна кръв - задето избил своето царско семейство - Самоил много разгневил Бога и Бог стоварил върху него и върху цяла България Своя гняв и ги предал в ръцете на гърците за дълго време, както ще бъде казано."
Божият гняв погубва владетелите и техните царства заради неизкупими грехове, поквара и разврат. Така на няколко страници преди това Паисий обяснява защо според него до един момент от време Божията десница подкрепя един владетел, а след това го смазва в шепата Си. На лист 25 а преподобният Паисий пише за цар Самуил:
"Докле бил изпърво благоговеен към Бога и светците, и Бог му помагал. после се покварил и Бог го изоставил, защото бил обхванат от завист към своя царски род и семейство, и избил целия дом на Арон. Останал само Йоан Владислав, синът на брат му."
Ако пожелаем да си припомним кога и как точно става това, можем да отворим том втори на голямата академична "История на България", издадена от БАН през 1981 г., и там в дял ІV, гл. 3, на с. 402 прочитаме написаното от проф. П. Петров:
"Свадата избухнала на 14 юни 976 г. в местността Разметаница (днес м. Царичина близо до гр. Станке Димитров) и завършила с пълното унищожение на целия Аронов род. Само синът на Арон Иван Владислав се спасил благодарение на застъпничеството на Самуиловия син Гаврил Радомир. В ръцете на Самуил преминала цялата власт в българската държава".
За съжаление, кървавата история на братоубийствата и братовчедоубийствата в тази династия не свършва с това, а продължава още по-смразяващо. За благодарност към своя братовчед, спасеният и великодушно пощаденият Иван Владислав убива уж случайно своя спасител и застъпник Гаврил Радомир по време на лов... Но ако това е било случайност, не е била случайна смъртта на жената на Гаврил Радомир, изтезанията и ослепяването на най-големия му син, на зет му и на цялата му рода.
Дори и за най-безтрепетното сърце на историка-атеист след такива кървави братоубийствени войни в една династия трудно може да се очаква мир, благоденствие и благополучие. Не, след толкова кръвопролития между еднокръвни и/или едноутробни братя или братовчеди идват пораженията.
За това сме чели и в "Историята" на Херодот, и в добрите повествования и академични изложения с причинно-следствени концепции за междудинастичните или вътрешно династичните войни - навсякъде по света и във всички времена и епохи.
Големите историци не просто разказват, а ни казват и защо.
Можем да се запитаме, ако Господ наказва народите заради престъпленията на техните владетели, както многократно е ставало през вековете при монархиите, дали ги наказва и заради недобрия избор на управници, който правят чрез изборите при демокрациите днес?
Но това е тема за друг текст и за друг пост.
А днешния завършвам просто с благодарност към всички колеги, които са работили за пресъздаването на "История славянобългарска" в чудесния двутомник - факсимилно издание, критично издание и превод.
No comments:
Post a Comment