Започна последният месец от годината.
Едно от хубавите неща, които се случиха през нея, беше дигиталното и електронно преиздаване на Атинската държавна уредба от Аристотел, осъществено от издателство "Проектория Прес" с осъвременена лексика и правопис, в превод на проф. Гаврил Кацаров.
И за тази книга много се постара Цена Желязкова. Преводът на проф. Кацаров е безукорен, но езикът трябваше да бъде освежен и осъвременен.
Атинската държавна уредба
между историята,
философията и конституционализма
Описанието на атинското държавно устройство в различните исторически
периоди от съществуването на града Атина от седми до четвърти век пр.Хр.,
свързвано с името на Аристотел, е много популярно и влиятелно съчинение.
Защо? От една страна, то не е нито първото, нито най-пълното откъм факти
съчинение на гръцката литература, представящо историята на този град. Напротив.
То се занимава с нея по съвсем ограничен иманентистки начин, като напълно
игнорира външнополитическите отношения, конфликти и войни, в които
градът-държава Атина е бил не просто един,
но и най-важният участник. Не е и най-аргументираното съчинение на
политическата философия от класическия период, но също така не е и образцова
теория на държавата и правото, каквито
са някои от книгите на Политика.
Атинската държавна уредба, обаче, е текст, в който се срещат и
концептуално много резултатно се спояват и трите: историческият разказ,
политическата философия и теорията за държавните устройства. Това тяхно
засрещане е ставало и в други произведения на други по-ранни автори, но при
Аристотел има качествен скок.
...
...
...
Известният
аристотелист от ХХ век Олоф Гигон в коментара си към Политика напомня,
че ние, съвременните читатели разполагаме с гръцки теории за държавата,
свързани без изключение с духовния свят на една-единствена от тях, а именно
Атина, но по време на разцвета си Гърция се е състояла от над 200 градове-държави. Днес ние сме осведомени за политическата структура само на съвсем
малък брой от тях и винаги, когато се теоретизира върху политическата философия
на гърците, това става от гледна точка на атинската. “Напълно е възможно в
Йония или Сицилия да е имало дискусии за държавната форма и теоретици на
държавата. Но ние не знаем нищо за това”.
И ако за теоретици на държавата и правото
от Йония и Сицилия е правдоподобно да се предполага, напълно сигурно е, че и
софистите са мислели върху това като централен философски проблем в
констелацията на въпросите: какво е човекът; как той (трябва да) живее с
другите хора; какво е човешкото по природа и какво е човешкото по закон; какво
прави всички хора съ-принадлежни към човешкия род сред съществуващите неща; и
как е редно да живеят и съ-жителстват хората в един полис, жителите на всички
елински полиси, но и елините и варварите. За съжаление, и от техните
произведения са се запазили само преразкази и откъслечни фрагменти.
От Платон към Аристотел: от нормативизма на
предписанието към реализма на описанието
По време на пребиваването на Аристотел в
Академията, някъде в интервала между 17-та и 37-та си година, той написва,
освен всичко останало, диалог в четири книги За справедливостта и още два
диалога, озаглавени За държавника и За царската власт. От откъсите,
по-скоро преразказите и свидетелствата, които притежаваме за тях у по-късни
автори, може да се предположи, че в тях Аристотел не просто е реферирал, но и е
опонирал на Платоновото философстване от Държавата и Държавникът.
За Политика както и за Метафизика, Никомахова етика и За небето, в аристотелознанието се водят спорове и до
днес – кога са написани различните книги, кой точно ги е подредил в реда, в
който ги четем днес и ако Аристотел би могъл да ги публикува, в такава ли
последователност е щял да го направи.
По-лесно е да се датира с голяма
достоверност кога е написана Атинската държавна уредба: както посочва проф.
Кацаров, това е станало в една от последните години от живота на Аристотел. От
аристотелознанието на ХХ век наследихме големия дебат как да оценим този период,
когато той като схолар и ръководител на Ликейона е възлагал на студентите си
разнородни изследователски и емпирично-проучвателски задачи. Едни от тях са се
занимавали със света на животните, други – с атическата комедия и трагедия;
трети – с проучвания на фигурите и модусите на силогизмите, и с привидните
софистически изобличения като отклонения от тях; четвърти - с теоретична, но и
с експериментална физика, с кинематични и механични опити за движението на
различни тела. Една от най-устойчивите програми, около които е кръжал интересът
на Аристотел и съответно, по които са получавали изследователски задачи
неговите студенти, е бил свързан с практическата философия – етиката и теорията
на политиката. В огромната проучвателска, събирателска, описвателска, класификационна
и емпирично-фактологична работа, в която работел целият личен състав на
Ликейона, подтикван от всепоглъщащото енциклопедично любопитство на Аристотел,
много важно място заело и описването на държавното устройство, на държавната
уредба на елинските, но и на не-елинските полиси. На няколко страници и
накратко са били описани най-малко 158 такива конституции. Разбира се, тези
текстове не са имали преамбюли, членове и параграфи, но в конспективен вид са
излагали основните принципи на упражняването на властта в различни
градове-държави, на разделението на властите, там където изобщо е имало
разделение на властите, и на основните властови длъжности и институции.
В този контекст изпъква и се отличава Атинската държавна уредба. Тя не просто описва съвременното състояние на
политическото устройство на града в десетилетието преди смъртта на Александър
Македонски, но и представя историята му, осмислена чрез понятията и концепциите
на политическата теория на Аристотел, като при това полага основите на
най-философската част на правото, държавотворческия конституционализъм. Най-добрите примери за някои от разсъжденията
в Политика могат да бъдат намерени в Атинската държавна уредба.
Освен от двамата големи историографи,
Аристотел безспорно е повлиян и от няколко други политически
мислители-теоретици, но и законодатели-държавници, които са видели осъществени
и одействителностени на практика идеите си за конституционно устройство и
законов регламент. Сред тях на първо място е Солон, защото както става дума
многократно и в Политика, и в Атинската държавна уредба, той не просто създал и
наложил важни нови закони, но и променил същината на държавното устройство. Други важни законодатели, които Аристотел изрежда
с уважение във втора книга на Политика, макар и да не са били
конституционалисти, са Залевк от Епизефирските Локри, Харонд от Катана, Филолай
от Коринт, Харонд, Драконт и Питак. Втора книга на Политика също така ни
убеждава, че рефлексията на Аристотел върху реално съществуващите държави и
законовите порядки в тях, както и съотношението между основния им, макар и
най-често неписан закон и производните от него закони, е много силно повлияна
от обмислянето на спартанското, критското и картагенското държавно устройство.
От другата страна, в полето на утопичните
нереализирани и нереализируеми държавнически концепции е бил високият идеализъм
на нормата и философските проекти на няколко мислители. Освен Платон, пак във
втора книга на Политика Аристотел внимателно анализира и теориите на Фалей от
Халкедон и на Хиподам от Милет.
Тук няма как да се обосноват аргументите
за това, защо синоптичното философско световиждане, основните понятия и
парадигми на Аристотеловата онтология изначално го отклоняват от проекта на
Платон за най-съвършена държавна уредба, предложен първоначално в Държавата,
а после драстично променен и коригиран в Закони.
Ще посочим, обаче, основните тези от Политика, най-важните инструменти в концептуалния апарат, с които е
промислена атинската държавна уредба в нейното историческо ставане:
1. Гражданин (трябва да) е всеки свободно роден мъж.
2. Всеки гражданин (трябва да) има право да участва в
съда и народното събрание, и изобщо във всички съдебни и съвещателни
институции.
3. Държавата-град (трябва да) е самодостатъчна общност
от хора, които притежават лична и частна, и споделят обществена собственост.
Целта на държавата е добрият живот на всички.
4. Човекът като гражданин (трябва да) притежава и
упражнява добродетели, които са специфични точно в качеството им на политически
добродетели.
5. Политическата власт (трябва да) е властта, с която
се управляват равни по произход и свободни хора (ІІІ, 4).
6. Най-висшата власт е онази, която управлява
държавата, а от нея се определят и видовете държавно устройство, или държавна
уредба (по превода на проф. Кацаров) (ІІІ, 6). От това следва прочутото
разделение на видовете държавни уредби, което предлага още Херодот.
7. “Държавното устройство е една организация на
ръководните длъжности в държавите – по какъв начин са разделени, кой държи властта
в държавата и каква е целта на всяка една общност”. (ІV, 1)
8. “Законите пък са нещо отделно от факторите, които
определят държавното устройство, и длъжностните лица трябва да управляват
според тях и да бдят дали не се нарушават”. (ІV, 1)
9. Институциите и длъжностите (трябва да) са над
личностите. (Трябва да) има разлика между институционалната длъжност и лицето,
което я заема. Колективните органи за управление са по-добри, по-хубави и
по-достойни за предпочитане от едноличното или групово (аристократично или
олигархично) управление.
10. Институциите трябва да бъдат регулирани от строги правила и
порядък, и всичко в тях да се подчинява на законите, в които да не се допускат
промени поради личността на един или друг, който в определен момент ги ръководи
(ІІІ кн., част 11 и сл.)
11. Средната
класа в държавата-град (трябва да) е определяща. “Най-добрата политическа
общност е тази, която е такава благодарение на средната класа... добро държавно
устройство могат да имат такива държави, в които средната класа е многобройна и
по възможност по-силна и от двете останали, а ако не, то поне от едната” (ІV,
11)
12. Алфа и
омега на държавното устройство е разделението на властите на три: обсъждаща,
ръководеща и правораздаваща, които днес ние наричаме законодателна,
изпълнителна и съдебна.
Това са най-важните политически идеи на
Аристотел, чрез които е промислен краткият исторически преглед на различните
държавни уредби, на различните държавни устройства, които в порядъка на времето
е имала Атина. Не е случайно, че освен Аристотеловата творба, много дълго време
като неин контрапукт е била четена, а от някои и предпочетена контраверсията на
Ксенофонт или псевдо-Ксенофонт,
написана със съвършено различна философска и политическа идеология. В
съчинението на Аристотел има оптимизъм, има усещане за исторически прогрес.
Както оптимизмът, така и внушението за развитието на държавните уредби на Атина
в положителна перспектива са предопределени от телеологизма на Аристотел –
основната му мисловна парадигма, освен във всичко останало, също и в
“Политиката”. Друг въпрос е дали читателят ще се поддаде на авторовото внушение
или ще потърси по-голяма фактологическа достоверност и/или идейна убедителност
в алтернативното съчинение на аристократа или оратора Ксенофонт.
По този повод да отбележим и
предизвикателствата, които отправя към интерпретаторите Аристотеловата
политическа телеология на Атинската държавност. Някои от тях, като проф.
Кацаров, са на мнение, че в някои пунктове от политико-историческия си конспект
Аристотел е по-неточен както от Тукидид, така и от основния си идеологически
конкурент (псевдо-)Ксенофонт. Признаването на по-голямата фактологическа
точност, обаче, не означава изпитване на симпатии към възгледите на олигарха,
пропили неговия антидемократически памфлет, както пояснява и Джон Мор (или
Муур?) в едно от малкото модерни издания, в които редом с двете алтернативни
съчинения – Аристотеловото и Ксенофонтовото, читателят може да намери и Спартанската държавна уредба на историка Ксенофонт, и откъс от Беотийската държавна
уредба, открит в Оксиринхски папирус.
Има модерни автори, наши съвременници, като Джосайя Обер, например, които до
такава степен са впечатлени от силата на телеологията в концептуалната рамка на
политическата философия на Аристотел, че са склонни да се усъмнят в още места
от Атинската държавна уредба като правдоподобен исторически текст.
Всъщност, целта на Аристотел с това
съчинение е била да напише творба, която е фактологично точна не по отношение
на събитията и процесите, а по отношение на институциите. Точно защото е
последовател на метода на Тукидид, той е съвсем конспективен в онова, което
читателите са знаели за Атина както от него, така и преди това от Херодот.
Впечатляващо е, че историческият конспект става малко по-обилен точно от онзи
момент, до който на финала си достига История на Пелопонеската война.
Целта му е била да очертае най-важния
проблем от философията на политиката и теорията на държавата и правото,
поставен в Политика така:
Но ако едни и същи обитатели населяват
едно и също място, дали докато родът на обитателите е един и същ, трябва да
казваме, че държавата е същата, макар че постоянно едни умират, други се
раждат, както обикновено казваме, че реките и изворите са същите, макар че
постоянно идва една вода и си отива друга. Или трябва да наричаме по тази
причина хората едни и същи, а държавата – различна? Ако държавата е някаква
общност, а тя е общност на граждани, живеещи при дадено държавно устройство, то
бихме сметнали, че неизбежно и държавата няма да бъде същата, ако държавното
устройство стане друг вид устройство и се промени... Ако нещата стоят по този
начин, то ясно е, че за една и съща държава трябва да се говори най-вече,
съобразявайки се с държавното й устройство. Може да се нарича с друго или със
същото име, независимо дали я населяват едни и същи хора, или съвсем различни.
Каквито и спорове да продължават да водят
историците относно достоверността на
някои места в текста, или както и да се ожесточават традиционно възраждащите се
дебати за авторството му, в едно отношение Атинската държавна уредба ще
остане завинаги важен и основополагащ фундамент: за теорията на държавата и
правото, на конституционализма. Този текст е въплътеният ейдос и
най-убедителният пример за разграничението между понятията за управление на
държавата - политеума и държавно устройство - политейя, които абстрактно се
обсъждат в трета книга (гл.6) на Политика.
Управлението на държавата може да бъде
от три различни положителни ейдоса според субекта, който управлява – един,
няколко или мнозинството. От тях може да се получат три изродени, отрицателни
вида. Това е известно от Херодот насетне. Но същината на държавното устройство,
или същината на държавната уредба, в превода на проф. Кацаров, не е в
управлението на държавата, а е в разделението на властите. То е конститутивното
в един или друг полис, определян поради това като една или друга държавна
уредба.
Разделението на властите е най-важният
конституционен принцип във всеки основен закон, за всеки един град-държава, все
едно дали той е бил написан на четиристенни въртящи се пирамиди, както е
направил Солон в Атина, или е бил неписан, устно договарян и предоговарян от
аристократите почти всяка година, както е било в Беотия и Коринт.
Затова в Политика толкова аргументирано
се разсъждава за важността на конституционната разграниченост и разположеност
на властите една спрямо друга. Затова и Аристотел е настоявал във всички онези
158 кратки описания на конституциите на елинските и най-значимите неелински
градове-държави, които изработвали студентите му, да бъдат точно разяснени
отговорите на следните питания: По какъв точно начин са разделени властите?
Наистина ли са напълно отделени една от друга, или една от тях е абсолютна,
избира или назначава другата, както в Персия царят назначава върховните
пожизнени съдии? Или някъде е реализирана идеята на Платон от Закони за
избиране на всички власти в един полис една от друга?
А в полисите, в които всички длъжности биват избирани, от всички граждани ли се
избират управляващите и съдещите мъже, или с привилегията на избиратели се
ползват само богатите и аристократите? В полисите, в които членовете на
народните събрания и/или съдилищата се посочват чрез жребий, има ли възрастова
граница, преди която или след която не може да става това? За какъв период от
време биват избирани членовете на народните събрания и съдиите в съдилищата,
как точно се тегли жребият и се определя разпределението им, и как се гарантира
тяхната независимост?
На всички тези въпроси по отношение на
Атина отговаря Атинската държавна уредба и за щастие поне тази творба е
намерена в края на ХІХ век.
*
Идеята на издателство “Проектория” да
превърне превода на проф. Гаврил Кацаров на Атинската държавна уредба в
електронно издание с осъвременен правопис и лексика е чудесна.
Това е първият превод на Аристотелово
съчинение на български. Още при първото си публикуване през 1904 г. преводът е
бил впечатляващо академично издание: снабден с увод и подробни разяснителни
коментари, повечето от които респектират и днес със своята ерудираност и
точност. Това, редом с Поетиката, е засега второто съчинение от
Аристотеловата философия, което до този момент е преведено изцяло на български
вече два пъти, от различни преводачи. За сравнение само да посочим, че Антигона на Софокъл има вече шест пълни превода, а Пирът на Платон – три
цялостни и различни преводачески версии. Преводът на Хари Паницидис и
Цветана Панициду бе публикуван през 1993 г. от изд. “Христо Ботев” под заглавие Атинската полития и това дава възможност на по-любознателните да съпоставят
както двата варианта на текста, така и коментарите към него. За всеки език и
всяка философска култура е голямо удобство и предимство да има поне два превода
на едно и също значимо произведение на важен мислител от миналото.
Българските читатели бяха зарадвани преди
няколко години от хубаво двутомно преиздание на някои от най-важните
изследвания и преводи на проф. Кацаров, в което те са възпроизведени фототипно.
В серията “Университетска класика” на Университетското издателство “Св. Климент
Охридски” през 2001 г. под №390 излезе първият том на Избрани съчинения на проф. Гаврил Кацаров със съставители доц. д-р
Петър Делев и д-р Тодор Попнеделев. През 2004 г. бе публикуван вторият том със
съставител доц. д-р Петър Делев, в който именно е фототипната репродукция на Атинската държавна уредба, 1904 г., С., Придворна печатница Бр. Прошекови,
издание на Българското Книжовно Дружество от фонд “Напредък”.
Проф. Гаврил Кацаров (1874-1958) е бил
забележителен учен и отличен познавач на археологията, на старата история и
тракология, на античната социална философия и политическа мисъл. Той е бил и
един от най-уважаваните университетски преподаватели. В десетилетията, когато
Софийският университет е бил управляван от принципа на колегиалното изреждане
на повече преподаватели, но за съвсем кратки едногодишни мандати, проф. Кацаров
е бил декан на Историко-филологическия факултет през академичните 1915-1916 и
1917-1918 г., и 25 по ред ректор по време на 40-тия едногодишен мандат през
1927-1928 г.
Велизар
Велков. Гаврил
Кацаров, С., 1991,УИ
“Климент Охридски”.
Петър Делев.
Професор Гаврил Кацаров. Увод в том. І на: Гаврил Кацаров. Избрани съчинения. УИ “Св. Климент Охридски”. С., 2001, с.
VІІ-ХV.
