Google+ Followers

Wednesday, December 19, 2012

и все пак тя съществува






първата ми книга "В лабиринта на Платон и Аристотел", издадена от УИ "Свети Климент Охридски", С., 1994 г.

Ето един откъс от нея, от главата, озаглавена Аристотел след Платон, с.59-62:


Аристотеловите идеи са обусловени от 20-те години ученичество в Платоновата Академия. Това е неизбежно и неоспоримо. Споровете започват, когато различните учени предложат своите мнения за различието в степента на Платоновото влияние през различните периоди на Аристотеловия живот. Въздействието на учителя върху ученика никога не е константа, твърдят те, а променлива величина, сменяща силата и функцията си с течение на времето. Ако се замислим за подобни случаи на ученичество и за подобни примери не само сред философите, но и сред хората на изкуството и науката, сред творците и изобретателите, можем да видим три основни типа с вариации. Независимо от това дали става дума за литература или музика, физика или драматургия, астрономия или биология, философия или археология, винаги когато забележим един гениален предшественик и един гениален последовател, те са свързани по един от следните начини.

Първият от тях е благоговейното следване на учителя, свещенодейственото продължаване на направеното от него, завладяването на пространствата, посочени от него, отглеждането и всеотдайното служене на всичките му духовни рожби.

Вторият модус, който обикновено свързва учителя с ученика, е като че ли най-често срещаният. В сравнение с първия той е по-драматичен, но и по-човешки, по-разбираем. При него житейските перипетии и творческите търсения на ученика в различните периоди на неговия живот се влияят по различен начин от силното присъствие на учителя.

Възможни са две разновидности в този тип. Първата от тях: първоначално покорният, послушен и влюбен в учителя си ученик, постепенно се отърсва от неговото въздействие, става все по-самостоятелен и независим, и накрая съвсем се откъсва от кръженето по орбитата около светилото на учителя, превръщайки се в нова звезда. Историята гъмжи от примери за това. Втората разновидност е противоположна на първата. Тя включва сравнително малко случаи, в които упоритият, непослушен и вироглав ученик след дълги лутания и колебания, след много преживени и премислени събития, след богат жизнен и духовен опит става последовател на своя учител.

Третият начин на свързване на учител и ученик, или предшественик и последовател също може да бъде открит с множество проявление в историята на изкуството, науката, философията. Това е непрекъснатото противопоставяне на ученика или последователя срещу учителя и предшественика, непрестанната отчаяна съпротива срещу обсебващата му сила и непревзимаемите му духовни владения. Във всички подобни случаи ученикът или последователят безуспешно са се мъчили да изличат от духовната си биография обстоятелството, че някой друг преди тях е притежавал онова, на което те в последствие са се опитвали да станат безразделни господари. Дори и в отрицанието си обаче, тези ученици и последователи пак са оставали в духовния периметър на своите учители или предшественици. Колкото и да се противостои на и да се отрича едно духовно завоевание, самият факт, че се застава в опозиция на нещо вече съществуващо, обуславя зависимост и подчиненост. Заставащият в опозиция на някой друг не е сам, а е срещу някой друг. Той винаги връща удари, отговаря, репликира. Първата дума принадлежи винаги на учителя или предшественика, а последната зависи от умението на дуелиращите. Понякога тя отива при по-възрастния и по-опитния, а друг път – при по-младия и по-силния. Независимо от изхода на двубоя, началото му не е в срещата на две силни самостоятелни духовни фигури, а в противопоставянето на несамостоятелния и зависим ученик, който, мъчейки се да разруши обсебващата крепост на учителя, се превръща в неин пленник.

Като погледнем от тези схематични типови ситуации в историята на човечеството към нашата  конкретна ситуация – учителят Платон и ученикът Аристотел, веднага ще разберем, че нито първият, нито третият тип подхождат за нея. Аристотел не е бил нито смирен, коленопреклонен последовател, каквито с всичките си псевдовъведения са Спевсип или Ксенократ, нито пък самозаблуждаващият се отрицател и опонент, какъвто е бил Исократ. Отношенията между Платон и Аристотел се вместват донякъде във втория тип, като и двете разновидности са представени в интерпретациите на видни учени, работещи на полето на аристотелознанието.

... ето: Вернер Йегер,... знаменит изследовател, притежаващ най-добрите качества на немските учени, проучващи класическото знание. Нему принадлежи заслугата за създаването на една изключително популярна и много оспорвана хипотеза за развитието на възгледите на великия Стагирит. С две свои книги – "Аристотел. Основоположения на една история на развитието му" и "Към история на произхода на Метафизиката" големият учен ни представя творческата и мисловна биография на гениалния Платонов ученик. Именно като Платонов ученик ни е представен в тях Аристотел. Отначало плахо и смирено следващ учителя, след това все по-дързък и все по-критичен, а накрая – напълно изневеряващ на любовта към философията. Йегер поставя влиянието на Платон върху Аристотел и философичността на Аристотел в правопропорционална зависимост. Колкото по-близо е бил до Платон, толкова повече Аристотел е бил философ и колкото повече се е отдалечавал от Платон, толкова повече загубвал философичността и се разпилявал в дребнави, незначителни проучвания, събиране на маловажни факти, трупане на сведения и частнонаучни описателни и емпирични интереси. Нека да проследим Йегер внимателно.

Той започва с работите на Аристотел, писани по време на ученичеството му в Академията. За съжаление, разполагаме само с по-късни сведения, доксографски коментари върху тях, между които цитатите са доста спорни и съмнителни.
От Диоген Лаерций научаваме, че сред най-ранните работи на Аристотел са били "За справедливостта", "За поетите (творците"), "За философията", "Политик", "За реториката", или "Грил", "Неринт", "Софист(ът)", "Менексен", "Еротикос", "Пирът", "За богатството", "Протрептикос", "За душата", "За клетвата (оброка)", "За благородството", "За удоволствието", "Александър, или в защита на изселниците", "За царската власт", "За възпитанието", "За благото", извадки от "Закони" на Платон, из "Държавата", "Икономикос".

Дори заглавията на половината от тези работи, идентични със заглавия на Платонови произведения или непосредствено споменаващи ги, са красноречиви. Нека да обърнем внимание и на това, че повечето от тях са диалози – "Грил, или за реториката", "Пирът", "Софистът", "Евдем, или за душата", "Неринт", "Еротикос", "Протрептикос", "За богатството", "За клетвата (оброка)", "За философията", "За справедливостта" и др. Останалите работи, които не са били написани в диалогична форма, тематично и съдържателно пак са били породени в разгара на дискусиите в Академията. Онези от тях, които са посветени на разработване на логически проблеми – "За проблемите", "Диерези (разделения)", "Бележки", "Категории", "За противоположностите" – явно са отзвук на обсъжданията, породени от въпросите, които поставят Платоновите късни диалози "Парменид", "Софистът", "Теетет", "Филеб", "Държавникът". А така наречените философски работи имат доста многозначителни заглавия "За благото", "За идеите", "За питагорейците", "За философията на Архит", "За Демокрит".

Интересно е също така, че по това време Аристотел е писал доста стихове. И по-късно той понякога се обръща към поезията, за да изрази някакво свое бушуващо чувство, но като че ли поетичните му опити са правени най-често в Академията.

И така, Аристотел, Платоновият ученик, както всички свои съученици, ходел на лекции да слуша Платон, карал се с него, възразявал му, оспорвал мненията му и с това си спечелил подигравателният прякор - Многознайкото, Умникът. Също така, от заглавията, от оскъдните фрагменти и от по-късните сведения за тези ранни работи, разбираме, че той, пак подигравателно наричаният ho anagnostes Читателят, Четецът, е писал доста. Явно, една голяма част от тези писания формално и/или тематично е подражавала на Платонови диалози или е била упражнение върху проблеми от тях, за които са били слушани и лекции от Платон, и за които са се водили оживени спорове със съучениците му. Някои от тези ранни работи са нещо като реферати, представящи накратко нечии философски възгледи “За философията на Архит", “За питагорейците", "За Демокрит". Реферати или записки от лекции на Платон са “За благото" и “За идеите". Може би една значителна част от тези работи с фрагменти от които разполагаме благодарение на многогодишния труд на Рос, Валцер и Роуз, са били задължителни домашни работи, които слушателите на Платон трябвало да пишат, за да се упражняват върху теми, обсъждани на лекции и в съответните Платонови диалози. Как иначе да си обясним това, че поне половината от диалозите и логическите разработки на Аристотел от това време имат наименования, тъждествени със заглавия на произведения от Ксенократ и Спевсип? Ясно е, че или това са техни домашни работи, които е трябвало да пишат, бидейки Платонови ученици, или пък са техни писания, направени за разясняване на собствените и чужди мнения след ожесточени спорове и кавги.

Можем да правим много догадки и предположения, но малко от тях ще намерят потвърждение, тъй като у никого не е горял интерес да потърси работите на Спевсип и Ксенократ от този период. От тези работи бихме могли да получим доста косвена информация за мисловния кипеж в Академията и за ролите, които там са играели Спевсип и Ксенократ, Евдокс и Аристотел, за въздействието на Платон върху тях и за тяхното собствено влияние върху него. Около Старата Академия витаят множество интригуващи загадки.... но дали по това време ученикът е бил безответно предан на учителя си и чак на края на тези 20 години ученичество започнал да се отдалечава от учителя си? За да ни докаже това, Йегер избира три работи, от които имаме най-много фрагменти.

Първото от тези акроаматически писания, с които се занимава Йегер е диалогът "Евдем, или за душата". Свидетелства за него откриваме у Цицерон, Плутарх, Темистий, Елиан, Прокъл, Филопон, Олимпиодор, Симплиций, Ямвлих, Ал-Кинди. Основната тема на този диалог е противопоставеността на душата и тялото, на безсмъртното и смъртното. Широко разпространена в античността, тази идея има здрави корени в Гърция. Безсмъртието на душата е откровението, в което били въвеждани онези, които се посвещавали на орфизма, на Аполоновите и Дионисиевите мистерии, на още по-старите Деметрови култови практики и оргиастични изстъпления. Преминала през питагорейството, идеята за безсмъртието и преселението на душите става и любима Платонова тема.

***
край на цитирането

 ***

библиография към откъса:


Düring, Ingemar. Aristotle’s Protrepticus. An Attempt at Reconstruction.  Göteborg, 1961. Acta Universitatis Gothoburgensis.



Düring, Ingemar. Aristotle in the Ancient Biographical Tradition. Göteborg, 1957.



Düring, Ingemar. Aristoteles. Darstellung und Interpretation seines Denkens. Heidelberg, 1966.



Jaeger, Werner. Aristoteles. Grundlegung einer Geschichte seiner Entwicklung. Berlin, Weidmansche Buchhandlung, 1923. English translation: Aristotle. Fundamentals of the History of his Development. Oxford. 1934.

Jaeger, Werner. Entstehungsgeschichte der Metaphysik des Aristoteles. Berlin, 1912.



Krämer, Hans Joachim. Grundbegriffe akademischer Dialektik in den biologischen Schriften von Aristoteles und Theophrast. In: Rheinisches Museum, 1968, 293-333.  


Platonis Dialogi secundum Thrasylli Tetralogias Dispositi. Ex recognitione Caroli Friderici Hermanni, vol. I-VI. Lipsiae. In aedibus B.G. Teubneri. MCMXV-MCMVII. Reprinted photographically by D. Papadimas, Athens, 1977.



Rabinowitz, W. G. Aristotle’s Protrepticus and the Sources of its Reconstruction. Göteborg, Berkeley and Cambridge, 1957.



Rose, V. Aristotelis Fragmenta. Leipzig, 1886. Teubner.


Ross, W. D. Aristotelis Fragmenta Selecta, Oxford, 1955. Clarendon.

***

Както е известно, сентенция на латински казва, че "книгите имат своя съдба".
"В лабиринта на Платон и Аристотел" беше написана с вдъхновение през 1990, 1991 и в края на февруари 1992 г. завърших ръкописа. Беше издадена през юни 1994 година. На нея съм с бащината ми фамилия Гичева, защото когато я пишех и предадох за печат, все още не познавах Николай Гочев.

След това в края на 1996 г. получих за нея наградата на Философската фондация "Минерва" и на Фондация "Свети Климент Охридски".

След това обаче книгата беше обявена за несъществуваща и с това във Философския факултет трайно се наложи трендът да се обявяват за несъществуващи преводи и книги на автори, които не лазят по колене пред силните на деня - и във факултета, и в партийните централи, и в медиите, които в годините на прехода откриха пътя към оцеляването и субсидирането: трябва да селектират за представяне и съответно, да цензурират за премълчаване, културните и научни произведения преди всичко от гледната точка за целесъобразността, сиреч за употребимостта на едно или друго академично име като увеличител или намалител на символния капитал на една или друга персона от политическия естаблишмънт. 

Ето, затова се зарадвах, като видях за първи път от 18 години насам, че тази книга е спомената в една друга книга и включена в библиографията й. Направо не повярвах на очите си.

Значи, "В лабиринта на Платон и Аристотел" все пак съществува поне за един колега у нас.

А в Университетското издателство уж ще излиза една друга книга-сборник, която съм предала там още през 2009 година, после разходите по издаването й са били платени от бюджета на ФФ още през 2010 г., но 2010 година отдавна отмина, после отмина 2011, а сега отминава 2012 година... така че "бъдещето е неясно", както пише Тукидид. А след новите драстични съкращения на редактори и на художника на Университетското издателство, оптимизмът няма място.   


No comments: