за спасяването на българските евреи

паметникът на жертвите, извозени към лагерите на смъртта от пристанището и гарата в Солун


Днес е ден, когато си спомняме за това.
Случило се е, защото за това добро са работили мнозина и от сърце - Църквата, Царя, политическите лидери и обществото като цяло.
Като пиша "Църквата", разбира се, имам пред вид архиереите на Българската православна църква, митрополитите Кирил и Стефан.
Политическите лидери - Цар Борис ІІІ и заместник-председателят на Народното събрание Димитър Пешев и останалите 58 депутати, направили всичко възможно за доброто дело.
"Обществото като цяло" не е куха фраза в този случай, защото от госпожа Елена Велкова - моята гимназиална учителка по философските дисциплини, която през 1943 г. е била десетгодишно дете в Пловдив, съм чувала разкази за всички пловдивчани, които са отишли в последния момент на перона на гарата в Пловдив.
Без стичането на пловдивчаните, на децата на Пловдив на гарата тогава, на които им е било ужасно мъчно да не изчезне от махалата им най-чаровният тийнейджър Исак (Паси), не знам дали е щяло да стане.

Доброто се е случило, защото всички заедно: обществото и даже децата в обществото, Църквата и Царя са защитили беззащитните наши сънародници.

***

Обаче, не сме могли да спасим и да защитим 13 хиляди беззащитни от Северна Гърция, които са били депортирани оттам по времето, когато сме били окупатори с окупационен корпус там.

***

И в ден като днешния нека да напиша още нещо за ужасния ХХ век.

Лагери на смъртта е имало на няколко континента.

През есента на 2003г., когато бях за няколко дни в Южна Африка, научих къде е "палмата на първенството" на концентрационните лагери - и че ги е имало не само в нацистка Германия, и не само в тоталитарния Съветски съюз по Сталиново време.

Лагерите, в които концентрирано-концентрационно са избити хиляди хора през ХХ век, са се появили за първи път в Южна Африка, или по-точно на нейната територия, през 1902 г., в диамантените полета около диамантените мини на Кимбърли след Англо-бурската война.

Хиляди хора, предимно жени и деца, от няколко различни етнически общности, с различен цвят на кожата и светогледи, с различни вярвания и суеверия, са били концентрирани и погубени там - от глад.

Както и да бъде наричан ХХ век в световната историография, той опровергава идеята за прогреса на човечеството и човешкия род.

Прав е Тукидид - човешката природа е непоправима.

Това, че една част от човечеството в Северното полукълбо живее в относителен мир през последните 65 години, се дължи не на друго, а на страх.
Че при една следваща световна война няма да има нито победители, нито победени, защото изобщо няма да има оцелели.

Това ни дава определена и трудно изпълнима мисия - на нас, които изучаваме и преподаваме в университетите знания, кръжащи около човешкото.



по уличките на някогашната еврейска махала около пристанището в Солун