глупости на търкалета

Преди малко написах писмо-отговор до няколко души, които тези дни ми писаха по повод на невероятната измишльотина за "запланувани" посегателства срещу българския език, както и до други колеги и познати, които бяха в общия списък на адресатите на техните писма.

Светлето (http://svetlaen.blogspot.com/) ми отговори, че е написано аргументирано и затова го слагам и тук.

Та писмото е:

Скъпи приятели и колеги,

Не се оставяйте да ви лъжат, баламосват и манипулират.
Изобщо няма такова нещо.
Преди една година, пак беше през април, пак имаше опити да се раздуха такава истерия.

И сега, предизборно - отново.
Вярно е, че има нов проектозакон за училищното образование.
И в него са предвидени неща като:
*забрана за носене на натрапчиви религиозни символи;
*униформи за училищата (но там, където родителите от училищното настоятелство го решат);
*право на учителите да гонят от час ученици, които по тяхна преценка пречат с лоша дисциплина на учебния процес и т.н.
Този законопроект има много трески за дялане и за добро или за лошо няма да стане законов факт.
Чрез него Даниел Вълчев си прави малко предизборна реклама, точно защото сигурно си мисли, че всички ще са му много благодарни за задължителното въвеждане на матура по български език и литература,(което в ученическите бележници се съкращава като БЕЛ).

Обаче, това, за което става дума, се урежда от Закона за учебния план, а всички промени в него през последните години водят до все повече и все повече задължително изучаване на БЕЛ - български език и литература.

Аз имам син в шести клас и дъщеря в осми клас.
Освен това през последните години доста се занимавам с това, което става в образованието у нас.

Според сега действащия Закон за учебния план нашите ученици се явяват на задължителни матури, от миналата година, като наистина задължителна за абсолютно всички е матурата по БЕЛ, а втората е по избор на предмет.
И това се случи миналата година.
Невъзможно е да не сте го разбрали и чули.

Освен това има мини-матури по БЕЛ след четвърти, след шести и след седми клас!

Има матура по новия учебен план, предвидена за след десети клас, за онези, които искат да учат само до 10 клас и задължителна матура по БЕЛ за след 12 клас.

Написвам го пак, моля, прочетете го: единствената задължителна матура от миналата година е
единствено и само матурата по Български език и литература.

Чудя се как е възможно такива невероятни лъжи да циркулират в публичното пространство и да засмукват толкова много обществена енергия и толкова много от личната енергия, от много малкото лична енергия, която има всеки един от нас за единствения живот, който живеем на тази земя.

Както каза Николай, моето друго аз, "в България може да се случи всичко, но не и това да се намалят часовете по български и "Под игото" да не се изучава задължително на два пъти в средното училище".

И наистина, всичко може да се случи, но не и това.

Не ставайте шарани в предизборни шадравани.

Не протестирайте срещу нещо, което го няма.

Напротив, така ще дадете повод и основание на сегашните управляващи да ви се подиграят поименно, че не сте в час и не знаете, или може би не сте живели в България, че тъкмо през последните години задължителното изучаване на БЕЛ в средното училище се е увеличило и че са въведени задължителни матури, единствената от които абсолютно задължителна е матурата по БЕЛ.
И че има мини-матури след 4, 6, и 7 клас - пак по български език!

Просто нямам думи.

Не ставайте за смях и подигравка.

Не се поддавайте на чудовищни измишльотини.

лекции, премиери на книги, изложби

Следващата седмица се очертава да бъде много интересна и е пълна със събития, за които ще напиша и тук - ако някой от вас се заинтересува и има възможност, нека да отиде на някое от тези места:

първо, още една лекция в понеделник, която за щастие е следобеда и не се "застъпва" и конкурира с лекцията на словашката колега сутринта в БФ.
Интересната следобедна лекция утре е на известната наша колега-преводач и дългогодишен преподавател в катедрата по класическа филология
доц.д-р Анна Николова:

На сбирката на Phrontisterium Classicum
на 27.04.2009 г. от 17 ч. в 176 ауд.
лекция на тема "Latinitas semperterniter"
ще изнесе доц. д-р Анна Николова, дългогодишен преподавател в Катедрата по класическа филология, изтъкнат латинист и специалист по римската литература и култура. Както е написала в съобщението за събитието проф.дфн Мирена Славова, на нея дължим и разширяването на българските класически студии в областта на латинската медиевистика.



после, в сряда, премиера ще има книгата с критически студии на Пламен Антов - ето я поканата (щракнете върху нея, за да я видите по-добре)


и още, пак в сряда, по същото време, но на друго място - в Полския институт - ще има още една премиера, на книгата на отец Юзеф Тишнер
Философия на драмата
Книгата е издадена от издателство СОНМ и ще бъде представена от преводачката дфн Правда Спасова и проф. Владимир Градев.

На 29 април, сряда, 18.00 часа

Полският културно-информационен институт се намира в центъра, на ул. "Веслец" 12.

За съжаление, двете премиери се конкурират, защото са по едно и също време.

***

А сега за две изложби, за които отдавна се каня да споделя тук.

Едната е пак в Полския институт, и с нея беше представена друга книга на издателство СОНМ - изданието на авторски приказки на съвременни полски автори.

Изложбата е на картини-илюстрации, нарисувани от деца (някои от тях наистина са деца на по 14-15 години) от Художествената гимназия в София като илюстрации към тези модерни приказки на полски белетристи.

***

Другата изложба е на... на едни малки неща, на едни миниатюрни произведения на изкуството, ох, не знам как точно се казват, ако изобщо има име за тези художествени предметчета на изкуството.

Та, ще ми бъде по-лесно да разкажа как съвсем случайно попаднах на тази изложба или по-точно на нейното откриване.

Прибирам се аз след един час в Ректората, на който дойдоха само двама студенти, но много смислено си поговорихме с тях за "Поетиката" на Аристотел и за това, че различните изкуства се различават по няколко признака, но най-вече по това "в какво" материално се изразяват.
Беше един четвъртък надвечер, може би преди три седмици.
Вървя си по "Иван Асен" и гледам около киното-читалище "Влайкова" едни тумби от млади, артистично облечени хора.
Цветно, весело оживление.
Отдавна не бях виждала толкова много млади хора в отлично настроение и с космополитен вид на улицата.
Виждам в групата Краси, който е наш художник и го питам какво има.
"Влез да видиш".

И така, влязох и видях едни такива кутии и кутийки, поставени на различни места в салона или висящи на конци от тавана.
И какво има в тези кутии и кутийки с различна форма и големина?
Ами, за да се види, трябва да се погледне през шпионка.
И това беше единственото общо между всички тези различни кутии и кутийки - всяка една от тях направена от различен наш художник или художничка.
Повечето от които доста известни.

И така, гледа се през шпионката на всяка една от кутиите и се виждат различни неща - според въображението и идеята на автора на кутията.
В някои от тях сякаш попададаш в стая, в друга - в тунел, в трета - в кладенец... и т.н.
Оказа се, че въпросната вечер е била нещо като откриване-пърформанс, а сега кутиите и кутийките са експонирани в "Гьоте институт".

Освен това, на самото откриване-пърформанс имаше и прожекция на два кратки филма: на едно филмче за различните градове в света, където са били правени подобни изложби на кутийки за миниатюрна интроспекция; а след него имаше и още един кратък филм-импресия, от преди доста години, на режисьора Джеки Стоев (ако не бъркам).
За това какво има вътре в една крава, или по-точно за живота в корема на една крава, или още по-точно за милиардите микроорганизми, които обитават в една крава.

В списанието Light видях вчера кратко съобщение за тази изложба, която все още може да се разгледа в "Гьоте институт".
От съобщението, написано от Владимира Николова разбирам, че изложбата се казва "Когато ценностите добият форма" и че тя е по идея на куратора Щефан Боненбергер.

покана за лекции по патристика

Ето една покана, която получих от колегата Светослав Риболов от Богословския факултет:

По програмата ERASMUS
на БОГОСЛОВСКИЯ ФАКУЛТЕТ на Софийския университет
„Св. Климент Охридски”

ще гостува
д-р Хелена Панцова от
Търнавския университет (Братислава, Търнава, Словакия)

Програма на цикъл лекции по патристика:

27. 04. 2009, понеделник, 09,15-12.00 ч., зала 2 (на втори етаж в сградата на пл. Св. Неделя № 19):

1. Gerontius: The Life of St. Melania the Younger
2. St. Gregory of Nyssa: The Life of St. Macrina-

28. 04. 2009, вторник, 13,15 -15,00 ч., зала 3 (на втори етаж в сградата на пл. Св. Неделя № 19):
1. St. Gregory of Nyssa: The Life of Moses or About the way to the perfection in virtue

2. Anonymus: Life of St. Olympia and other sources about her

Поканени са всички интересуващи се от древната християнска книжнина. Лекциите ще се водят на английски език.

на деня на Земята - три снимки

каменната лодка в резервата Бистришко бранище



Боянският водопад



вековните дървета в двора на Боянската църква

на Великден - поздрав от Драгалевския манастир

Сестра Серафима и сестра Анастасия ни поздравяват отново с клип.


И от мен:
Честито Възкресение Христово, скъпи приятели, читатели и посетители на този блог!

на Велика събота - requiem

REQUIEM
Емануил Попдимитров

Пламти на запад ледник в пурпурно сияние.
Исус там зъзне в гроб от бурите разкрит.
Света Марийо! Там блести над рани скрежа мразовит.

На запад плаче слънце в кърваво сияние:
Света Марийо, тамо капе кръв рубин
от твоето сърце - над бледния ти син.

***
стихотворението е написано през 1912 г. и е публикувано за първи път в стихосбирката "Песни" през 1913 г.
цитира се по изданието "Емануил Попдимитров. Сънят на любовта", под редакцията на Светла Ем. Попдимитрова, С.,2000, "Захарий Стоянов".

на Разпети петък - поема

Старият Бог
Емануил Попдимитров

На запад чертога разпънал си – цял
от пурпур и яспис, и синкав опал.
На ангели бледни, децата от рая,
на ангели арфите тихо ридаят
и вее прохлада над твоето ложе –
на запад чертога разпънал си, Боже!
И дигаш в умора десницата свята:
и пада росица – нектар на земята,
и бавно се стеле тържествена нощ...
Но ти си, о, Господи, толкова стар:
уплаха не будят ни ярост, ни мощ –
не крепнат потомства под твоята сила,
навеки пустеят и храм, и олтар!
И ето по-бледен от бедно светило,
Ти сбираш разстлания пурпур, о, Боже,
алков многоцветен от Твоето ложе,
и тънеш към сфери далечни, към бездни,
и спускаш полека завесите звездни.

Над ниви спокойни, де злато трепти,
дух зноен, над нивите носиш се Ти!
Там слънцето бавно напуска зенита
и сведен клас шепне унила молитва.
Разливат се сенки над скъдни села
и дъх от ливади излъчва се росен,
а ти се подигаш над синя мъгла
към белия облак, бухлат, градоносен...
От тъмния облак, с намръщени вежди,
и гневен, и с искри в очите метежни
говориш Ти с гръм и светкавици мяташ,
и жарките сълзи обливат земята.
Но бурята стихне, отекнат се звънци
и блесне в тревиците маргарно зрънце...
С останки разбити от облачен кораб
към син океан се понасяш ти скоро –
на морските бури под груби платна,
и носи те тамо капризна вълна.

Вълна те люлее капризно и лудо,
вълнува се тамо без бряг океан,
и срещаш ти кораб – бронирано чудо,
по-страшен от стария Левиатан.
А там пушкала с огнеблъвния зев
човешката мощ превъзнасят и с рев
враждата възпяват и злобата жадна,
и лютата в кърви обляна Война...
Но ето и други... и цяла армада! –
на път за към моята родна страна.
Те идат насам, племена многоцветни,
те – варвари нови, от Новия свят,
от юг де вековна зараза дими,
от тропик, на жълтата треска земи.
Те идат и кърваво дирят наследство,
и гробници ровят – бетон и гранит.
А ето и нас: оковани в желязо.
Под каски и с бомби, и с бял динамит...

Ти виждаш войната, скалите, смъртта,
и гледаш месата, размесени с глина,
и мозъци, счупени кости, кръвта.
И с болка усещаш сърцата да стинат.
И чуваш ти писък... нашир и надлъж
земята клокочи – разпенена лава,
а ти се издигаш под оловен дъжд
и криеш лице си с ръката корава.
И пращаш тогава любезни си Син,
о, Син милосърден с пет кървави рани,
с позорния трънен венец! И самин
обхожда той кротък полето, а врани
на орляк се вият пред светли му лик,
Той милва ръката към Тебе простряна.
И устни целува, задъхани в пяна,
и ръсне пот кървав челото Му в миг...
Ти гледаш отгоре смутен и сурово
извикваш при Себе си Сина си отново.

Отново раздигнал си облаци тежки,
окопите скрил си ти в злак и тревица
и тук над разхвърляни кости човешки
класатица пее, расте медуница.
Сега е задушница в родния край:
над храма с върбите си вятър играй.
Там майки оплакват чедата любими
и шепнат изтръпнали твоето име:
вдовиците в траур, децата без грях.
И ето те, Боже, и ти си сред тях.
В оскъдни колиби, в кът беден и жалък,
ти с клетник разделяш коравия залък,
в душите, където надежда пламти,
невидим и кротък присъствуваш ти!
Де плевели цъфнат и растнат бодли –
над угари черни, над ниви пустинни,
изпращаш ти рой пеперуди, пчели,
и стрелкат се пъргаво ластовки сини.

На запад чертога разпънал си – цял
от пурпур и яспис, и синкав опал,
на ангели бледни, децата от рая,
на ангели арфите тихо ридаят.
Но стон се издига от земния ров
отново към Тебе... Смутен и суров,
Ти сбираш разстлания пурпур, о, Боже,
алков многоцветен от Твоето ложе,
и тънеш към сфери далечни, към бездни,
и спускаш полека завесите звездни...

Поемата е от стихосбирката "Вселена" от 1924 г.
Цитира се по изданието
"Емануил Попдимитров. Сънят на любовта", С., 20001 изд. "Захарий Стоянов", под редакцията на Светла Ем. Попдимитрова

oderint, dum metuant

фотографиите са на Росен Донев (или Росен Дончев?) в "Капитал"


oderint, dum metuant

Това е една от известните латински сентенции, които научават изучаващите древния език, защото се учи както покрай важните наклонения на глагола, но и също така, защото чрез нея на обучаемите им се преподава минимум общо знание: тя се свързва с името на един от най-жестоките императори на Рим – Гай Цезар, известен повече и останал в историята с прякора си “Ботушчето”, сиреч Калигула.

В този текст ще става дума за един театрален спектакъл, нашумял наскоро, постановка на Варненския драматичен театър и на театъра в Лил "Розата на ветровете".
Да, за този спектакъл ще напиша, но преди това накратко ще разкажа две не много известни и ще припомня две много известни истории

И така, първата по-неизвестна история

През прекрасната пролет на 1991 г. бях проверител на ученическите работи на предпоследния и последния етап на националната олимпиада по философия.
За предпоследния етап учениците-участници пишат есе на тема, напълно свободно избрана от тях. Сред работите, които прочетох, бях шокирана от две: в едната от тях се правеше анализ на трагедията Калигула на Албер Камю, а в другата се обсъждаше символиката на кръвта в християнството и исляма според Библията и Корана.
Бях поразена и от двете работи, и се питах: как е възможно това? Тези работи са написани от ученици, от все още непълнолетни деца или най-много от млади хора, които едва-що са достигнали до пълнолетие.
И, разбира се, далеч не ставаше дума само за ерудицията. С годините престанах да се удивлявам от грамадната ерудиция, придобита сравнително рано, защото понякога зад нея остава някакъв трудно преодолим наивитет и инфантилност.

И в двете работи, за които пиша сега, не беше така.
В тях не просто имаше ерудиция.
В тях нямаше никаква наивност.
В анализа на трагедията Калигула на Албер Камю, например, ме порази размисълът за лудостта на властта и неверието-самота на властника.

И така. Дойде финалният етап, който през 1991 г. се проведе в Добрич, всички работи бяха разсекретени и стана ясно следното: и двата текста са получили максимален брой точки, а авторите им са получили максимален брой и на последния кръг, който беше анализ на фрагмент от философско произведение.
Както сте се сетили, след разсекретяването се оказа, че авторът на анализа на Калигула се казва Явор Гърдев, а автор на изследването на символиката на кръвта в християнството и исляма беше неговата съученичка от същия клас на НГДЕК Антония Иванова.

И двамата бяха приети без изпит, понеже бяха първенци на олимпиадата и станаха студенти по философия.
Но Антония на следващата година замина да следва в Щатите и прекрати контактите си с всички тук, и за съжаление от години нямаме вести от нея, а Явор съчета следването си по философия със следване на театрална режисура (не знам, обаче, как точно се казваше тогава мястото – все още ВИТИЗ или вече НАТФИЗ).

Втората, също не много известна история

Та, когато Явор Гърдев се явил на кандидатстудентския изпит във ВИТИЗ/или НАТФИЗ, на един от важните изпити, който трябвало да бъде анализ на някаква тема, в залата съвършено безмълвно влязъл Иван Добчев, огледал кандидат-режисьорите съвършено безмълвно и съвършено безмълвно оставил пред тях (но не знам дали на бюро или на нарочен статив)... един конски череп.
И толкова.
И съвършено безмълвно излязъл, а кандидат-режисьорите се заловили за творческо писане по темата, зададена без думи.
Тази история, с други детайли от нея е разказана и в интервю на Явор Гърдев с Елена Кръстева (публикувано в Политика и на блога на Елена Кръстева на адрес http://elenak.blog.bg/viewpost.php?id=210740).

Та, на изпита-вход към академията, доколкото знам, кандидат-режисьорът Явор Гърдев писал за Еquus на Питър Шафър, но и за пиесата на Албер Камю Калигула и при това, неговият изпитен текст бил написан от името на коня на Калигула.
(Тук, без никаква връзка с основната тема ще вметна, че и в Името ми е Червен на Орхан Памук, най-интересните места от романа за мен са онези, които са разказани от името на коня и на червения цвят...)

Третата история, която е много известна и затова накратко ще я припомня: историята понякога се повтаря буквално, а не като фарс

Всъщност тук ще припомня не една, а две много известни истории, в които намирам невероятен паралелизъм:
Едната от тях е историята на Камбис - един от основните трагедийни сюжети в Историята на Херодот, а другата е за Гай Цезар, по прякор “Калигула” в Дванадесетте цезари на Светоний.
Всичко, което се случва с Камбис, се случва и с Калигула.
И двамата обезумяват от властта по един и същи начин.
Разказът за Камбис е образцов с това, че в него не липсва нито един елемент, заради който един владетел, а и всеки обикновен човек, би могъл да бъде наказан.
Като владетел той поругава боговете и
вярванията на покорения от него Египет – ранява и причинява мъчителна смърт на свещения бик Апис (ІІІ, 29); по нищожен повод в гнева си убива сина на
най-доверения си царедворец, като при това момчето е било любимият му виночерпец, а заради още по-нищожен повод заповядва да заровят живи с главата
надолу дванайсет от най-знатните перси (ІІІ, 35-36); отваря древни гробници и се гаври с труповете на мъртъвците в Мемфис (ІІІ, 37) . Като човек Камбис влиза в
кръвни престъпления срещу най-близки кръвни роднини – намразва баща си; сношава се и се жени за една от сестрите си, а после и за още една своя сестра, след
като, разбира се, вече е убил първата (ІІІ, 31); устройва заговор за убийството на брат си[xviii]... Накратко, само за седем години и пет месеца Камбис успява да
натрупа в болестта и лудостта си страшни неизкупими престъпления – и като владетел, и като човек. И точно защото е предизвиквал и свои, и чужди богове;
гаврил се е и с живите – свои и чужди, и с тленните останки на мъртъвци; убил е и сестра, и брат, боговете го наказват и му пращат смърт точно така и точно там,
както му е било предсказано. Разбира се, Камбис умира в разкаяние и след няколкодневна агония... (ІІІ, 65-66)

Всичко това се случва и с Калигула, при това той успява да извърши зверствата си за двойно по-кратко време от Камбис.
Светоний го нарича “Чудовището”.
И Калигула започва да избива, да се гаври с приближените си и техните близки, и да издевателства наред безпричинно.
И Калигула се влюбва и оженва за сестра си Друзила.
Албер Камю започва трагедията си с полудяването на Калигула, което става несъмнено след нейната смърт...

Паралелизмът между двете истории за двамата властници става несъмнен, но не толкова, когато сравним Херодот и Светоний, а когато сравним Херодот и Албер Камю. Разказите на Светоний са по-скоро репортажи и изреждания на събития с леко жълтеникав оттенък, докато в трагедията на Камю на преден план е трагедията на човешкото същество, което достига до безкрайна власт над смъртните около себе си и полудява от безвластието си над себе си. Безкрайната свобода да имаш власт над другите и безкрайното робство да си във властта на боговете и съдбата.
Херодот изрично, макар и немногословно, подчертава това, Светоний изобщо пропуска тази тема, но Албер Камю я прави център на своята трагедия и център на диалога между Калигула и твореца Хеликон. Персонажът Хеликон е може би единственият човек, както според пиесата на Камю, така и според постановката ва Явор Гърдев, който сам остава нормален покрай полудяването на Калигула и който се отнася към него като към обикновено, крайно, самотно, нещастно и страдащо човешко същество.

И все пак, в паралелизма на историите на Камбис и Калигула, има и една голяма отлика. Камбис умира - външно погледнато – при нелеп нещастен случай, но всъщност, по волята на боговете: точно там и точно така, както е видял веднъж на сън, че ще стане.

А Калигула бива убит при заговор – все пак някакви съпротивителни силици от републиката са останали да креят и до този момент на принципата.

И още една история, която е добре известна

Последната история, която ще припомня, е всъщност един много известен факт: пиесата Калигула на Албер Камю е написана през 1938 година – точно преди войната.
Много голямо клише и много голям банализъм ще бъде да напиша нещо от рода на “гениалният творец и неговата гениална интуиция показват в трагедията безумието на властта и израждането на тиранина отвъд човешкото”, но всъщност е точно така.

Албер Камю с тази пиеса, написана през 1938 г., показва какво идва срещу човечеството.

Още няколко думи за спектакъла и още няколко думи за режисьора

В сценографията на спектакъла Никола Тороманов, известен и като Фичо, е поставил алюзията за нацизма достатъчно ясно. Сценичното пространство е максимално стеснено и дистанцията между зрителите и актьорите е буквално нулева, защото зрителите не са в залата, а на сцената. Столовете им са разположени околовръст едно много тясно пространство и всички заедно са опаковани с едни яркочервени ленти, които се спускат от тавана. В средата на лентите има бял кръг, а в него - черен осмоъгълник, което според мен е отлично намерен намек за нацистката свастика.
По повод на поставянето на зрителите на сцената и на ликвидирането на дистанцията нека да напиша и това, че то ме впечатли още от първата студентско-режисьорска работа на Явор Гърдев, която беше по великолепната пиеса в стихове на Георги Тенев Частите на нощта. Тя бе поставена в Сливенския театър. Гледах я на гастрола ѝ в театър София – доколкото си спомням - през януари 1995 г. Тя беше едно от най-силните първи работи на това забележително артистично “тримъжие”, или triumviratus art group – Георги Тенев, Никола Тороманов–Фичо и Явор Гърдев.

Също така, в същата режисьорска преса, Явор беше вкарал зрителите си и на Пухеният на Патрик Макдона – пак постановка на Варненския театър, а доколкото знам, в същата клаустрофобична обстановка, направо в мазе дълбоко под земята, се разиграва действието и в Бастард.

Това е обмислен похват на Явор Гърдев: зрителите в екстатичния театър трябва да са в тотална преса и на много тясно.

Е да, обаче, има хора, които не издържат на този умишлено-целенасочен режисьорски натиск и на менгемето на липсващата дистанция. Особено, когато озвучаването е много силно, както беше в Пухеният или особено при толкова смазващ със силата на смисъла си текст, както е в Калигула.

И тъй, като за край: спектакълът е много силен – и като режисура, и като сценография, и с играта на актьорите в него, които в постановката са и танцьори, и мимове (само мимоходом да отбележа, че Димо Алексиев са го стилирали така, че да изглежда досущ като статуята на Аполон Белведерски)...

След Марат/Сад и Крал Лир, поставени в Народния театър, Калигула е третата пиеса на Явор Гърдев, изпружваща в театрален екстаз пред зрителите безумието на властта... При това Калигула го занимаваше най-отдавна.

Ще чакаме още в тази посока.

Съвсем накрая, да не забравя: oderint, dum metuant била любима фраза на “чудовището Калигула” според Светоний. Може би е цитат от малко известния днес трагик Луций Акций, спори се за това.

В нашия превод на Дванадесетте цезари, направен от Иванка Попова и Анна Николова, (второ изд., С., 2002, част 31, 2, с. 252),
oderint, dum metuant е преведено така:

И стига страх да имат, нека мразят ме!

празнично в Париж, Залцбург и София

Снимките от Париж и Залцбург са направени от Ледето, където тя беше на екскурзия със съучениците си през ваканцията.
Не знам, а и тя не знае, какво точно е това хубаво дърво, което цъфти в такива розово-лилави цветове.
А снимката от София е направена от Николай, който тези дни снима стотици цъфнали дървета и цветя.

отново за голямото четене

Вчера се включих във форума на вестник СЕГА към обсъждането на статия на Димитри Иванов за голямото четене.
Кампанията приключи и понеже тя беше много вълнуваща за мен, а и за да не бъда многословна, обобщих впечатленията си от нея в десет точки.
Писането в схематизма на точките дисциплинира, подрежда впечатленията и донякъде предпазва от многословие.

Ето какво (с малка редакция чрез съкращаване) написах там:

Много е хубаво да си поговорим пак (така де, да си попишем пак) за Голямото четене, но не само за романа-победител.
***
Форумци, първо нека лично да поздравим бате Джимо!
Една от 12 книги-финалисти беше книга, която той лично препоръча в своята колонка.
Ако прехвърлите назад в архива, ще видите, че той писа (струва ми се беше през ноември) за "Пътеводител на галактическия стопаджия" и това стана една от 12 книги-финалисти.
***
А, СЕГА, за самата кампания:

1. Много хубаво, ценно и интересно начинание на нашата БНТ по модела на БиБиСи. Браво на всички, които работиха за това!

2. Първата част на кампанията по обективни причини беше много по-интересна и интригуваща от втората, защото в първата част на кампанията интригата беше: от стотиците книги, които четящите хора у нас са прочели, кои ще станат първи сто и първи 12. А във втората част на кампанията интригата беше: коя от 12 книги ще бъда първа.

3. Телевизионните предавания-дискусии в първата част на кампанията бяха много по-интересни от 12 филмчета на втората част. В първата част всяка седмица Георги Тенев беше поканил съвсем различни, нови, малко известни хора на разговор.
Тук интригата беше също голяма.
"Я, да видим, кои са събеседниците тази седмица?"
Събеседниците всеки път бяха много интересни и малко познати.

4. Имаше някакъв проблем в софтуеъра на играта, чрез който се гласуваше.
През първата част на кампанията, понеже регламентът го позволяваше, всеки ден отделях по 5-10 минути, за да номинирам и да гласувам за моите любими романи, като:
а) "Антихрист" на Емилиян Станев се появи сред номинираните на 4 ден, след като някаква друга участничка изрева във форума, че вече няколко пъти го номинира, а все заглавието не се появява в списъка;
б) тук вече ще споделя за една своя грешка: през първите три седмици всеки ден по веднъж номинирах тетралогията "Йосиф" на Лион Фойхтвангер и "Йосиф и неговите братя" на Томас Ман, и чак на края на третата седмица разбрах, че при номиниране на трилогии и тетралогии номиниращият трябва да посочи и заглавието на конкретен том, а не цялото изобщо;
в) един от номинираните съвременни български романи, които номинирах всеки ден, се появи в списъка на края на петата седмица;

5. БНТ беше обещала да посочи и да даде списък на всички 500 романа от първите 500. Освен това, хубаво е да научим повече статистика:
а) колко романа са получили гласове от един и същ компютър, с едно и също АйПи; (аз, например, гласувах за около 15 романа - всеки ден за по няколко, като ги редувах; но това беше позволено от регламента;)
б) колко романа са получили гласове чрез писма или картички; колко ЕсЕмЕса са били подадени и т.н.; повече инфо ще бъде добре дошла за всички ентусиасти.

6. Всички зрители, които сме гледали всички коментарни предавания от първата част и финалното предаване, няма как да не сме се възхитили на Георги Тенев и на неговото драматургично умение да събира и да води разговор с толкова много и различни хора. Както и на неговата акция за "Пътуващата библиотека" - нещо, което го няма в готовата формула на БиБиСи и което беше толкова хубаво и интересно у нас.
Пък и целият екип от хора, които работиха за "Пътуващата библиотека" и всеки ден рано сутрин ни разказваха толкова интересни - понякога съвсем неизвестни, понякога малко известни факти за наши автори и техни романови произведения;

7. Филмчетата във втората част на кампанията бяха различни: някои бяха много хубави, но други бяха много себични и говореха не за романите и техните автори, а за авторите на филмите.
Специално искам да посоча, като става дума за филмчетата за 12 романа-финалисти:
а)"Под игото", освен всичко останало, получи и служебно предимство.
Всички знаете, че филмчетата за 12 романа-финалисти се излъчваха по азбучен ред, и излъчването на филмчето за "Под игото" се падна точно на националния празник 3 март, което му придаде допълнителна символна тежест;
б)"Време разделно" не съм го чела, а само съм гледала филма, но филмчето за него беше много добре направено. То говореше не за сюжета (или казано по Аристотеловски - за фабулата) на романа, а за вечните, човешки, екзистенциални теми в него. Филмчето за "Време разделно" беше направено така, че на всеки зрител да му се прииска да прочете романа, докато някои други филмчета бяха направени като телевизионен половинчасов паметник на своите самовлюбени автори.

8. Успехът на "Под игото" е повече от закономерен и повече от неизбежен.
Все пак, това е единственият роман и единствената книга сред 12 финалисти, които се изучават в средното училище задължително. При това не веднъж, а два пъти - веднъж в прогимназиалния курс и втори път в гимназиалния.
Това е единственият роман - сред нашите и чуждите, който се изучава в училище два пъти.
В някакъв смисъл резултатите от гласуването говорят и за това колко почтени са били гласуващите: те са гласували за книга, която наистина са чели и познават наистина добре.
"Тютюн" също се учи задължително, но само веднъж - в гимназиалния курс. И се прочита от първата до последната страница внимателно само от онези, които са решили да кандидатстват с изпит по литература за по-нататъшното си образование.
А успехът на "Време разделно" е успех също на задължителното средношколско образование, но не по БЕЛ, а по история на България, която се учи на три пъти според учебния план на нашите училища - веднъж в началния курс, втори път в прогимназиалния и трети път в гимназиалния.

9. По време на финалното телевизионно предаване, в ефира, Любен Дилов-Син, който беше застъпник на "Пътеводител на галактическия стопаджия" разказа един кратък виц, за който каза, че е парафраза на съответно място от "Пътеводителя..."
Не знам дали това наистина беше парафраза на някакво място от "Пътеводителя...", защото тази книга не съм я чела, а и едва ли скоро ще я прочета, защото си падам по друг тип четива.

10. Последното, което ще спомена "за протокола": моят фаворит сред 12 финалиста беше "Осъдени души".
И филмчето за него беше чудесно. Това беше филмовият шедьовър сред половинчасовите филмчета за 12 книги-финалисти.

романът в стихове "В страната на розите" на Емануил Попдимитров

И така, авторът на първоаприлския откъс е Емануил Попдимитров.
Накратко за него:

Емануил Попдимитров е роден в село Груйнци, Босилеградско. На 5 ноември 1885 г.
Учи на село, после в Босилеград и Кюстендил. След гимназията малко учителства и после започва да следва философия в Софийския университет.

Тук става нещо интересно.
Емануил Попдимитров е един от няколкото изключени студенти от СУ през 1907 г., защото е в групичката, която с освирквания и дюдюкания посрещнала княз Фердинанд в Народния театър на 3 януари 1907 г.

След тази случка, както знаем, Университетът останал затворен за една цяла година, но това имало и своята оздравителна страна: сплотило университетската общност и я направило самокритична, самоуправляваща се и със завидна отчетност пред обществото за почти половин век след това.

В личен план за Емануил Попдимитров изключването е било наистина като в поговорката “всяко зло за добро”. Първо заминава да учи в Монпелие литература, но след като разбира, че във Фрибург ще може да следва както философия, така и литература, се мести от френския юг в швейцарските Алпи.

По време на следването си специално се занимава с Блез Паскал, Шопенхауер, Бергсон и Ницше. Естествено, пада в плен на френските и руските поети-символисти. Обикаля музеите и галериите на Женева, Мюнхен, Виена и Париж.

Участва в Балканската и Първата световна като преводач в щаба на армията. Как иначе, щом е бил полиглот.

От 1920 г. до смъртта си през 1943 г. е доцент (или по-точно, както се е казвало тогава, приват-доцент) в СУ и преподава западноевропейска литература, но продължава да пише и публикува и философски изследвания: за естетиката на Бергсон; за философските предпоставки на френския символизъм; за философията на Ибсен; за мистицизма в индийската философия.

Като поет е много популярен с любовната си лирика, но на мен най-много ми харесват религиозните и пейзажните му творби. Такава вяра и такова усещане за природа има при много малко други наши поети. В същото време, те не се набиват фанатично-дидактично в главата на читателя, а се споделят внимателно с него.

Още две думи за религиозността му: както се вижда и от фамилията му, той е роден в потомствен свещенически род и може би това е направило вярата в живота и поезията му устойчиво-уравновесена – далеч от проповедническата патетика или от назидателността на неофита.

А откъсът, който ви предложих на първи април, е от последната му голяма творба “В страната на розите”. Подзаглавието, което сам той е сложил, е “хумористична поема”.

Според Светлозар Игов, обаче, това е роман в стихове.(Вж. неговата “История на българската литература 1878-1944 г.”, Издателство на БАН, С. 1993, с. 253.)

Наистина, това си е цял роман в стихове, защото е почти 200 страници. А както знаем, романовото четиво, първо, като количество трябва да е голямо, и второ, като качество трябва да създава автохтонен, оцелостен свят.

“В страната на розите” е публикувана през 1939 г., като любопитното е, че Емануил Попдимитров е датирал работата си върху нея така: започнал е на 1 април 1939 г. и я е писал до 29 юли 1939 г.

Тази сатира-роман-в-стихове представя подвизите и преуспяването на един хитрец, но разбира се, тя е и един романов свят, в който се вижда всичко за нашенско през втората половина на 30-те години.

Главният герой на романа се казва Генчо, но се прекръства на Викенти – името му се споменава в откъса, който приведох.

Разбираемо е, това е нещо като поетическо продължение на прозата на Алеко Константинов – на моменти е много смешно, но в други моменти е доста тъжно.

***

Откъсът, който цитирах на първи април, е по изданието "Емануил Попдимитров. Сънят на любовта", С., 2000, изд. “Захарий Стоянов”, под редакцията на Светла Ем. Попдимитрова.

един мъж за София

Днес е празник на София.

Днес градът изглежда ужасно и отвратително, но все пак нека на празника да си спомним за хора, които са работили за това София да стане европейски град и европейска столица.

Ще напиша за инж. Иван Иванов.

Водата, която пият и днес една трета от софиянци, стига до града от Рила, благодарение на отлично проектирания и осъществен от него водопровод.

Огромна част от павираните улици в София са павирани по време на неговото управление.

Благоустрояването на Борисовата градина и построяването на къпалнята "Мария Луиза", (която бе съсипана от мутрите и през последните три години столичани не могат да я ползват) е пак направена по негово време. С три басейна - за скокове във вода, олимпийски и детски.
Наистина това беше отлично място за разхлаждане през горещите летни месеци, когато работата задържа някои хора в града. Но беше.

Инж.Иван Иванов според мен е бил най-добрият кмет на София досега.
Кметувал е от 1934 до 1944 г.
Благодарение на него и досега една трета от София пие вода от Рила; по негово време и решение е създадена Столичната голяма община и са били присъединени към нея Витошките квартали; изградена е инфраструктурата и трамвайните линии;

Ако трябва цифра за павираните улици - били са павирани 140 000 кв.м. от улиците. И още, и още…

Е, после Народната власт го “възнаградила”, както може да се предположи, заради това, че е бил кмет по неподходящо време, но още през 1946 г. го освободили и реабилитирали, защото другарите видели как столицата се скапва без неговата компетентност.

Тези снимки от едно скромно възпоменателно табло са направени малко над Бистрица - там, където започва алеята към Железница, или там, където свършва алеята от Железница към Бистрица.

Това май е било негово любимо място за разходка.
А впрочем, тази алея е чудесна за разходка за онези, които не обичат нито да се катерят, нито да се спускат надолу.
Във всички сезони. Особено когато горе е ветровито и студено.

Все пак в София е имало и добри кметове.
Не видях в Интернет много инфо за инж. Иван Иванов.
Ако искате, щракнете върху снимките, за да прочетете за него: роден е в Сливен, дипломирал се е в Мюнхен;
осъден от Народния съд, но после реабилитиран;
работил после още доста години скромно и без слава за столичани;
накрая го избрали за член-кореспондент на БАН по хидромелиорация и хидроенергетика.

***
Дано този град да види по-добри дни и по-добро кметуване от сегашното.

малко хумор няма да ни навреди

част осма
Към Alma mater

На Знанието майка - Alma mater,
на силни духове си ти кърмачка!
Ти бе на клади огнени театър,
на адска инквизиция вършачка...
Тук Бруно, Хус, Леон и Кампанела
през мъки непреклонен дух калиха,
Коперник, Галилей, с плеяда цела
безкрайна ни вселена подариха.
И с факел светъл, майко, ти прокуди
от наши ум жестоките заблуди!

До Цар Освободител на площада
издига се величествена сграда.
Колони тамо шест към висината
изпъват стан, нагоре се стремят.
Пред тях, без мисъл някаква в главата,
гиганти двама бронзови седят.
Трицвет (по-често траурният флаг)
развява се над купола метален.
Оттамо враните се карат с грак
и щъркели надават вик прощален.

Като пазач на мисълта свободна
стои до порти честичко стражар.
Море е там стихията народна
и има нужда от блюстител-фар.
В дъга извити стъпала дълбоко
отвеждат към преддверие широко.
Там мрамор-стълби вият се напети,
издигат се към залата кристална,
а тъмни ниши, люстри, парапети
тържественост излъхват триумфална.

И падат от стъклата многоцветни
като килим по мрамора петна,
от мебели и бюстове приветни
повява в зали сънна тишина.
Спокойно до отворените двери
на знанието духове почиват
или клечат на Нотър Дам химери
и дяволски се плезят и присмиват!)
Но в делник няма днешния покой:
гъмжат студенти като пчелен рой

студентки – също!... Дар на младостта,
аз всичко, всичко дал бих на света,
отново да те зърна! Но напразно!
Не победих те, Време безобразно:
петнадесет години веч съм с тях,
но виждам – никак аз не подмладях...
Е, да! И ний сме някога живели,
пияни тамо – по веднъж в година,
на свети Климент през нощта сме пели
и спали сме в Борисова градина...

На “Вола” сме се кланяли и ний,
ала мъже отделно от жени...
Тогаз не бяха тез неща привични,
тълкуваха се криво срам и чест.
Сега и нравите са по-различни,
и модите са, виждам, други днес.
Прическата е странно миловидна,
в очите бляска неподправен плам,
кармин подсилва устните завидно
и всичко казва: въздъхни и сам!

От тез създания наука висша
да искаш е понякога жестоко –
тук май цъфти и свежа пролет диша,
любов е свила тук гнездо дълбоко...
Но стига! По-нататък да вървим,
надеждите са суета и дим...
Героят бе от поста недоволен:
о, как високо би се възвисил
на службата си при полета волен,
да беше титла нова придобил!

“Че днеска кой таланта уважава?
Какво е дарбата ти без патент?
Човека без внимание остава –
по-важно е да има документ...”
Ще кажете – Викенти тук позира!
О, не! И даже сам не подозира,
но на, внезапно в себе си открива
към висшите науки жажда жива...
Чете той статии, брошури разни,
и мисъл някаква го нова блазни.

Към Alma mater се стреми за лаври!
Ала с науката се той не гаври –
науката да цъфне, да вирее,
той само зарад титлата копнее...
По много книги с молив отбелязва
и с ножици внимателно изрязва,
преписва и лепи в тетрадка нова,
и на – хабилитация готова!
Избрал е тема по сюжет висока,
и колкото по-тъмна – по-дълбока!

Каква? Опитайте се да решите!
Каква! За облаците... и мъглите!
За “облаците” той ще ни говори,
да, да! За облаците много ясно!
На воля що се реят низ простори,
ту с дъжд и трясък, ту съвсем безгласно...
Не е ли вярно? Всеки тях ги види,
но ако можеш, хайде улови ги
и на безформеното форма дай,
безсмисления хаос разгадай...

Кажете где ги облаците нема?
На политици в думите, в главите,
на философи в тъмната система,
в модерната поезия, в мечтите,
в живота наш и в нашата поема!
Дали трудът бе труден или лесен,
не знам, но и с несигурна основа
без много труд – какъв успех чудесен!
В “Синедриона” за пресада нова,
на Alma mater с почит бе поднесен...

Прииждат бавно “магите” учени,
по привилегията феодална,
кресла заемат строго подредени,
според чина и степента васална. –
Науката по степени расте:
в началото невръстно е дете,
а после зрее тя и възмъжава
едвам кога главата побелява.
(Ако не стане преди време куха,
а съвестта – за нова мисъл глуха!)

Васалът трябва почит да окаже
при случаи на своя сюзерен,
балтон да му държи, галоши даже
да му подава в сгодния момент.
И отзиви приятни да му пише,
да няма свое мнение, ни глас.
Пред покровителя си да се сниша,
да се стопява малък и в захлас.
Откритие научно ли направи,
патронът трябва с него да се слави.

Закон е туй за крепостник духовен!
(Разправят, руски някакъв чокоин
тъй важно с кръст за храброст се надувал,
а за войната даже и не чувал...
Попитали го как го е спечелил,
от село щом не бил се отделил?
- На моя крепостен мужик се даде!...
- Тогава той е негова награда!
- Така е: ордена получи той,
но селянинът крепостник е мой! )


Та кой с наука днес се занимава?
За нея просто време не остава! –
В легации – вечеря, тук – концерти,
арбитър – там... и сказки, и експерти,
и секретари важни, дипломати,
и за министри вечни кандидати!
По агитации, в процеси скъпи,
с кръжоци и съмишленици тъпи!
Да мислят немците, да се потят,
дорде в главата дойде им умът!

Ала на поста оня се държи,
с посредственици що се обкръжи.
За неговия дребен монумент
бездарникът удобно е подноже –
блага да му оспори за момент,
да грабне лаврите му – той не може.
Но за да имаш отдих и покой,
на царството пред входа здраво стой!
И ключовете дръж в ръце си само:
не влизай и не пущай никой тамо!

Звънецът звънна: тоя знак се дава,
че всеки седнал вече заседава.
Деканът ги на работа подкани.
До него сядат мъдри истукани:
противници професори двоица –
единият с брада, а другият с брадица;
ръце надменно скръстят над гърдите,
през очилата мятат плам с очите
“Доклада, Качуларков, прочетете!”
А той настръхна и зачете...

И както се разгаря плам-стихия,
възпламени се и тоз вития –
напред-назад размахваше ръка
в местата силни тупаше с ръка:
“Е, господа! Какъв е тоя труд?
Какъв е неговият автор луд?
Той мисли вред е скубал като вълна.
И тезата му с плагиат е пълна!”
(Дочу се ехо: “Вярно, плагиат!
Отвред е скубал здраво тоя брат!...”)

“Езикът му не е до тамо чист!”
По някоя си доба се обади
професорът с “брада як пурист”
и в миг от джоба си... извади.
(Но на чуждици той чистач е враг,
за срам остана с чуждо име пак!)
“Револвер ли извади? Was machet er?”
Изтръпна там колегата с брадица
и за отбрана вдигна той десница...
“Не бой се, туй е неговият ер,

с когото иска да вбеси от яд
противника – поддръжника на ят...”
Докладчик втори, с жестове галантни,
яката белоснежна си оправи,
полека сваля жълтите си ганти
и в джоба кърпа розова постави.
“Въпроса тук е много деликатен
и зная аз от опит многократен:
съпругата ми вярна и послушна,
жена, наистина, простодушна –

но тя е с интуиция голема –
ще я сондирам аз по тая тема...”
И кърпичката розова изважда,
страните си ветрее и прохлажда
и ето, цял почервенял от свен,
той сяда от речта си уморен.
(Ала в перото хлъзгав е и лек,
и книги пише тоз хрисим човек
съмнително набъбнали: за слава?
Не! Хонорарът тлъст ги вдъхновява.)

Но стана трети – важен философ,
под вехт балтон (и сам не беше нов!)
и с мания за вожд, че е роден,
а още не настъпва неговия ден!
“Какво да кажа, рече: тая тема
на философска мяза ми система,
тоест на моя вехт балтон! И право,
от кръпки е, ала ушита здраво...
Сега ще кажа: аз не съм страхлив,
еднакво тук съм за и съм против!”

Четвърти бе поет – фантаст учен:
слова горещи – огън, а в душа студен.
От липса на таланти той се ... жали
(а цял живот бедарниците хвали).
Дойде и пети – рошав и сънлив,
с червени пришки по лицето, див.
На патерици чужди се довлече
(макар краката му да бяха здрави).
При входа патерици той остави,
в креслото седна и задъхан рече:

“Какво решихте?” “Чакаме и вас!”
“Ах, моя ревматизъм!... Но тогаз
да взема патериците: уви!
Без тях и мойта мисъл не върви!” Сред смях
той грабна ги и върна се назад:
“Съгласен съм напълно – плагиат!”
И шести се яви – на ръст бе дребен,
любимеца на всички – Серафим.
(Той за науката бе непотребен,
за вишегласие – необходим...)

И седми тук се тихо приближава,
безшумно като котката в нощта.
Лицето му посредственик издава,
но бележит – по свойта грозота –
на Песталоци мяза мисълта му,
една съперница е в туй жена му!
Науката си хубаво владее:
парички да печели той умее –
с едно изкуство той навред се слави:
от десет чужди тома – томче прави!

След него влезе и старецът столетник,
професорът Григорий без наследник!
Двоица водеха го под ръка –
не го държаха слабите крака,
нито умът... (Горко, ако почине,
наука цяла с него ще загине!
По три пъти се буди през нощта
и мисли, и мисли... Грабва той свещта,
писалката ли търси тамо? О, не!
О, не! Той търси нощното гърне...)

Но ето шум се вдигна и бурна свада,
и спорът избухна в таз свещена сграда,
между професори двоица –
един с брада, а другият с брадица.
“Но моля, стойте, господа! Млъкнете!
Не страст, а разум тук ни трябва бистър...
Каква персона той е ни кажете!”
“Приятел на просветния министър!”...
“И с председателя ходи под ръка!”
“Ама така кажете де, така...”

Но влезе в роля Серафим отново
и произнесе вещото си слово.
Той рече: “Вий твърдите, че е крал!
Добре... Приемам, че е той нахал
и че трудът му плагиат е смешен...
Но хайде: нека хвърли камък пръв
връз него оня, който е безгрешен!”
И хитро млъкна той при тез слова,
и всички гузно сведоха глава...

В миг Качулатков перушина сви
(Григорий вече хъркаше заспал!),
а като в римска тога се уви
мислителят в балтона излинял.
Геврекът свит е в джоба неспокойно,
врази си мятат погледи достойно.
Един тревожен само ходи, хлопа,
а оня, гдето за таланти жали,
високо новият бездарник хвали...

Шушукат си в купчинки сбрани тамо,
откъснати слова се чуват само,
а всеки мисли нещо и гадае –
гласът на свойта съвест да узнае.
“Какво сега решавате?” – попита
деканът пак с усмивка дяволита.
И чу от всички кътове ответ:
“Какво? Не ще съмнение: приет!
Едно е ясно, той е патриот:
обича български народ!”

***
Дали някой от вас, скъпи читатели, ще се сети от кого е написана тази сатирична поема?