Десета глава
За себе си твърдеше, че е най-големият чудак сред смъртните, и знаеше, че е способен да изкара човек извън нерви.
Някога като млад, в известния дебат със забележителния софист Протагор се бе обърнал към него с насмешка:
— Аз съм един такъв човек, че забравям, и ако някой ми говори дълго, забравям за какво става дума.[1]
В „Държавата“ халкедонецът Тразимах избухна насреща му:
— Ако ти, Сократе, наистина желаеш да узнаеш какво е справедливостта, недей само да задаваш въпроси и не се любувай да опровергаваш това, което някой ти отговаря. По-лесно е да се пита, отколкото да се отговаря. Но не, Сократ и сега остава верен на своя обичай сам да не отговаря, а да вземе думата, когато друг някой отговаря, и да опровергава.[2]
— От нашия разговор ми стана ясно, че нищо не зная — подметна невинно Сократ, — понеже не зная какво е справедливостта и едва ли ще узная дали тя е добродетел, или не е, и дали този, който я има, е нещастен, или пък е щастлив.[3]
Да знаеш, че не знаеш, означава, че знаеш много.
Мъдростта се състои в това да знаеш, че тя не съществува.
Никой не взимаше на сериозно искрената невинност, която си приписваше Сократ. Човекът е политическо и социално животно и обикновено предпочита да получи неверен, отколкото никакъв отговор.
— Дали добродетелта се постига с учене? Или се постига не с учене, ами с упражняване?[4] — пита Менон.
На което Сократ отвръща с въпрос:
— А какво е добродетелта?
Не след дълго Менон възразява благоговейно:
— Чувал съм, още преди да те срещна, че ти самият нищо друго не правиш, а само недоумяваш и караш и другите да недоумяват. Виждаш ми се, ако ми позволиш да се пошегувам, почти съвсем приличен по външен вид и по всичко останало на тая сплескана морска риба — торпедото. Защото и тя вцепенява всеки, който се приближи и я докосне — точно същото чувствам, че и ти си направил с мене. Наистина, и умът, и езикът ми са вдървени и съм неспособен да ти отговоря. При това хиляди пъти, в премного слова, пред много хора съм говорил за добродетелта, и то съвсем добре, струва ми се. Но сега абсолютно нищо не съм в състояние да кажа.[5]
— Изключено е човек да получи от него директен отговор — отсече Ксантипа, жената на Сократ, пред неустрашимия Алкивиад, който бе достатъчно безскрупулен, за да я попита направо дали онова, което е чул за нея и Сократ, е истина. Тя нито потвърди, нито отрече да е изпразвала нощното гърне на главата му.
— Изобщо нямаш представа що за човек е той.
— Кажи ми.
— Зададеш ли му въпрос — започна Ксантипа, — най-напред ще иска да уточниш какво имаш предвид. Ако го накараш да направи нещо, ще се престори, че не те е разбрал, и ще помоли за обяснение. Щом мислиш, че си приключил, той ще те принуди да продължиш още малко. Когато решиш, че не е останало нищо повече за обясняване, ще ти зададе още някой въпрос, след който просто няма начин да не продължиш.
За Алкивиад не бе никак трудно да й повярва.
— Виждаш на какво се подлага човек, ако иска да го накара да изхвърли боклука?
А какво е боклук, би попитал Сократ.
— Ако извикам, че оглушава, ще се престори, че не ме чува. Ако пък му кажа, че е ням, ще ме нарече софист. Хайде, опитай се да го накараш да изхвърли нощното гърне!
Сократ направо я подлудяваше с безкрайните си описания на ковачи и пастири, на лекари и строители.
Когато приятелите му го запитаха защо не изгони Ксантипа от къщата си, той отвърна, че да живееш с възможно най-трудната за съжителство жена, е идеален опит за реалния живот[6]. Щом може да изтърпи нея, значи няма да има никакви проблеми с останалата част от човечеството. Ездач, който иска да усъвършенства себе си, добави той, използвайки поредната от онези битови аналогии, които толкова изнервяха Ксантипа, би избрал най-трудните животни, знаейки, че по-късно няма да има никакви проблеми с по-кротките.
Сократ бе пристрастен към примери с ездачи, пастири, ковачи и лекари и аналогиите му, както бе научил Аристотел от Платоновите писания, често бяха нелепи.[7]
— И често съм пожелавал той да не е вече на тоя свят — казва добрият му приятел Алкивиад в пиянската си похвална реч за Сократ в Платоновия „Пир“[8].
В младостта и в ранните си зрели години ослепителният Алкивиад бе най-очарователната фигура и най-влудяващата личност в Атина. Той втълпяваше на младите начин на живот, който разгневяваше старите. Синът му и другите младежи имитираха неговата походка, екстравагантното му облекло и дори фъфлещия му говор. Симпатичен, заможен, от благороден произход, той бе преследван от жените и обграждан с внимание от мъжете. Богатството му се увеличи след брака му с хубавка жена, на която от време на време изневеряваше — обикновено с местните хетери, онези йонийски проститутки, надарени с образование и с практика в социалното общуване, каквито се отказваха на обикновените атинянки. (Прочутата съпруга на Перикъл — Аспазия, наред с другото бе известна и с това, че покровителстваше един от най-популярните атински публични домове[9].) В Атина нямаше по-горд, суетен и арогантен човек от Алкивиад. Никой, който по-малко от него да обръща внимание на благоприличието и благопристойното поведение и който да е по-демонстративен в преструвките си. Нито пък по-самовлюбен и по-малко склонен към разкаяние.
— Срамувам се — продължи Алкивиад възхвалата си към Сократ пред приятелите си на пира, на който не бе поканен, но където така или иначе се бе изтърсил с гръм и трясък, при това доста подпийнал — единствено от него, понеже съзнавам, че не мога да възразя на наставленията му какво да не върша, но щом се отделя от него, се съблазнявам от почестите, които народът ми оказва. И аз се измъквам и бягам като последния страхливец всеки път, когато го видя[10].
Сократ бе грозноват, с изцъклени очи, плътни устни и плосък нос и вървеше наперено като пеликан, с широка крачка и като оглеждаше всичко покрай себе си. Алкивиад бе подхвърлял, че приятелят му има лице на сатир. В определението му се долавяше както насмешка, така и желание да го жегне.
Сократ бе грозноват в едно общество, ценящо високо добрия външен вид на мъжа. Симпатичните младежи биваха определяни като красиви, а изключително мъжествените като Алкивиад, Агатон и Евтидем биваха възхвалявани и ухажвани заради прекрасните лица и атлетичните и поетичните си умения.
Алкивиад, най-палавият и най-ревностно преследваният сред красавците от своето поколение, се чувстваше засегнат — според собственото си признание — задето Сократ не се бе присъединил към хвалебствията и ласкателствата на другите по-възрастни мъже по негов адрес. Разстроен и запазил спомена за това отношение в сърцето си, Алкивиад преобърна всички конвенции, превръщайки Сократ в любимец, а себе си в поклонник[11]. Той не престана да сипе измамни ласкателства, за да спечели сексуалните чувства на този ексцентричен обект на любопитството и желанията му. Накрая призна провала си и сподели пред своите приятели, че в резултат на преживяното у него се зародило чувство на уважение към характера, овладяността и смелостта на този човек, когото бе подценявал и недоразбирал[12].
— Но че Сократ не прилича на никого нито от древните, нито от нашите съвременници, това е най-удивителното. Някой би могъл да сравни Бразид и други с Ахил или Перикъл с Нестор и Антенор[13]; има и други, но тези други биха били сравнявани по същия начин. А този човек е толкова странен — и той, и речите му, че колкото и да търси човек, не би могъл да намери с кого приблизително да го сравни нито от днешните, нито от древните.[14]
Двамата се срещнаха в пехотата при обсадата на Потидея в Мала Азия[15], когато Алкивиад бе осемнадесетгодишен. Алкивиад бе ранен и Сократ му спаси живота:
— Ранен бях и той не поиска да ме изостави, и то спаси не само мен, но и оръжието ми[16] — безстрашна постъпка, прехвалена някога, но която не донесе нищо на Сократ по-късно, след като Алкивиад дезертира най-напред в Спарта, а после и при персите, прокълнаха го и започна да всява ужас.
Отличието получи той поради благородния си произход, независимо от настояванията му, че медала заслужава Сократ. Сократ го убеди да приеме наградата.
— Той сам се показа по-настойчив от стратезите аз да получа отличието, а не той — това също не би оспорил или отрекъл, седейки сега тук до мен, с лицето си на сатир. Нима не казвам истината за теб, а? Виждате ли, мълчи и като че ли се изчервява[17].
Медалът за доблест, разбира се, беше голяма чест. Едно от онези нейни проявления, носещи повече на онзи, който ги присъжда, отколкото на удостоения с тях. А честта биваше още по-голяма, ако отличието е присъдено на човек с по-добро потекло от Сократовото — на някой млад красавец като Алкивиад, отгледан под покрива на Перикловия дом, след трагичната смърт на благородния му баща във великата битка при Коронея[18].
Коронея помни великата загуба на атиняните.
Атиняните щяха да се гордеят, научавайки, че прелестният Алкивиад е получил медал за храброст, и да потвърдят с чувство на доблест, че това наистина е нещо велико.
Ако медалът бе отишъл при Сократ, щяха да останат изненадани.
Да свият рамене и да попитат защо.
Няма нищо особено в това да се присъди медал на човек, който не е забележителен с нищо.
Алкивиад си спомни как през същата онази зима Сократ ходеше бос по леда и понасяше ужасния студ без никаква връхна дреха. Другите войници го гледаха кръвнишки, убедени, че ги презира.
Алкивиад потвърди онова, което приятелите на Сократ така или иначе знаеха: Сократ е способен да изпадне в транс, отдаден в плен на някоя мисъл, и да остане така с часове, без да помръдне.
Веднъж, по време на тези събития, продължи Алкивиад спомените си от първа ръка, Сократ се бе замислил над нещо още от рано сутринта и остана в същата поза чак до обед. Разчу се, че той стои и мисли за нещо още от зори, и се събраха хора да го гледат. Йонийските войници изкараха завивките си навън, за да видят докога ще остане така. Докато гледаха, заспали. Сократ се размърда едва призори на следващия ден. Тогава, с пробуждането на светлината, отправи молитва към слънцето и се залови за работа.
Днес това състояние е известно като каталепсия.
Свръхестественият глас, за който говори Сократ, се нарича слухова халюцинация.
Осем години по-късно, по време на атинската инвазия в Беотия, стана битката при Делион. Това бе поредната съкрушителна загуба за атиняните — толкова мащабно поражение, че Перикъл завинаги се прости с грандиозната си мечта за Атинска империя. Този път Алкивиад бе в кавалерията и както сам разказва, в сравнително защитени позиции по време на отстъплението. Яхнал коня си, той имаше добра видимост към Сократ, докато се оттегляше заедно с останалите след поражението. Сократ вървеше пеша, но с такова самообладание, че преследващите ги беотийци потреперваха, щом го видеха, и внимателно го отбягваха, спускайки се след онези свои врагове, които се щураха насам-натам в неконтролируема паника.
— Трябва да ви предупредя за него[19] — каза Алкивиад ведро. — Не е възможно в присъствието на Сократ друг да общува с красиви момчета. Този Сократ, който седи пред вас, притежава склонността да се влюбва в красиви млади момчета и винаги се движи в тяхно обкръжение. И сега колко лесно намери убедителен довод Агатон да заеме мястото до него. Така че те предупреждавам, Агатоне, не се оставяй да бъдеш излъган от него в това, което именно ти казвам. Целият му живот е една голяма преструвка и игра с хората, не го е ни най-малко грижа дали някой е красив, нито пък дали някой е богат, или пък че има нещо друго, което хората смятат като ценност за облажаване. Той смята всички тези блага за нищо и че и ние сме нищо. Мога да добавя, че не съм единствен потърпевш от това. И много други е подлъгвал, уж че им е поклонник, а пък се поставя по-скоро в положението на любимец, отколкото на поклонник. Поучи се от моя горчив опит и внимавай!
Не бива да се забравя, че Алкивиад бе даден под съд от жена си с желание за развод, тъй като прекарвал прекалено много време в леглото с други жени. Докато тя обясняваше пред съда исканията си, той нахлу в залата, метна я на гръб и я отнесе у дома, където според него е мястото на уважаваната Алкивиадова съпруга.
Законите, касаещи разводите в Атина, не вземаха страната на жените.
Когато неутралният град Мелос бе плячкосан от демократична Атина, Алкивиад си взе вкъщи като робиня красива местна жена, на която направи дете, отгледано от него като законен син.
Когато премина на страната на Спарта, съблазни царската съпруга и тя се похвали пред приятелките си, че баща на сина й, носещ същото име, наистина е красивият атинянин Алкивиад, дезертирал от родния си град, за да стане лакедемонец и военен съветник на Спарта.
Алкивиад напусна Спарта и най-сетне се установи в персийския град, където прекара залеза на дните си. Когато убийците подпалиха къщата, в която се бе затворил с известна куртизанка, го завариха с извадена сабя. Но навън го пресрещна цяла орда мъже, които го нападнаха с копия и лъкове.
Алкивиад, който тръбеше наляво и надясно безмерната си някогашна страст към Сократ, с която се гордееше, не бе мъж, отказващ сексуални връзки с жени.
— Ако някой би поискал да слуша речите на Сократ, отначало те биха му се сторили много смешни[20]— каза Алкивиад във възхвалата си към Сократ, записана от Платон, — приказва за товарни магарета, за някакви си ковачи, обущари и табаци и винаги има вид, че говори едно и също по един и същ начин, така че всеки неопитен и глупав човек би се присмял на речите му. Но би ли ги видял разтворени и би ли влязъл в тях, ще намери, че това са единствените речи с вътрешен смисъл, после, че са най-божествени. Всеки път, когато го слушам, сърцето ми учестява ритъма си повече, отколкото, ако съм изпаднал в религиозен транс, и виждам, че това се случва и с още много други хора. Нищо подобно не ми се е случвало, докато съм слушал Перикъл и други добри оратори. Те говорят добре, но душата ми не бива захвърлена в объркване и смут при мисълта, че едва понасям живота, който водя. Той е единственият човек, в чието присъствие изпитвам чувство, за което може би хората си мислят, че не мога да изпитвам — срам. Той и само той от всички хора на света ме кара да се срамувам от себе си и от нещата, които правя. Знам, че не мога да му отговоря, нито да му кажа, че не мога да изпълня някакво негово желание. Наясно съм, че ако не си запуша ушите срещу него, мога да остарея така, седнал в краката му. Така че, щом го видя, се държа като избягал роб и ми се ще да си плюя на петите. Много пъти съм си мислил, че за мен ще е радост той да изчезне от лицето на земята. Въпреки това знам, че ще изпитвам много повече жал, отколкото радост, ако той умре. Всъщност истината е, че не знам какво да правя с него. Просто не знам.
Щом той спря да си поеме дъх, избухна смях, тъй като Алкивиад явно все още бе влюбен в Сократ.
Никой никога не е виждал Сократ пиян, едва ли не със завист си припомни Алкивиад, и другите нямаше да го видят пиян и тази вечер, на каквото и изпитание да бяха подложени силите му.
— Дай ми от повезките — подвикна с насмешка той в изблик на престорено огорчение, — за да увенчая и удивителната глава на този световен деспот, който в разговор е завоевателят на цялото човечество[21].
Щом Алкивиад млъкна, сред всички настъпи весело оживление, сложи се край на официалностите и присъстващите се почувстваха свободни да се отдадат на безконтролно поглъщане на вино.
Но Сократ не бе пиян, когато повечето, включително и Алкивиад, си тръгнаха или изпозаспаха.
На зазоряване, призна един от свидетелите, единствени Аристофан и Агатон бяха все още будни със Сократ. Пиеха от една голяма купа, подавайки си я. Сократ ги принуждаваше да се съгласяват, че един поет можел да създава и комедии, и трагедии и че който е изкусен трагик, е и комедиограф.
Слушайки, Аристофан заспа, а малко след него задряма и Агатон.
Що се отнася до Сократ, след като установи, че няма повече слушатели, стана и си тръгна. Отиде в Ликейона, изми се и прекара останалата част на деня като всеки друг път и надвечер се прибра вкъщи да спи[22].
Сократ бе десетгодишен, когато Перикъл взе властта, анулира прерогативите на наследствения ареопаг и прехвърли законодателната власт в Народното събрание, където имаше право да участва всеки пълнолетен гражданин от мъжки пол.
Аристократ с най-благороден произход, той бе наричан, разбира се, изменник на своята класа.
Когато Перикъл почина, Сократ бе на четиридесет и не успяваше да открие в атинската демокрация повече добродетели, отколкото в които и да било предхождащи я форми на управление, и още по-малко, отколкото в теоретичния идеал, към който никой не желаеше да се стреми. От Платон и Сократ научаваме, че когато съществуват две конфликтни политически гледни точки, е възможно да отхвърлиш едната, без да приемеш другата, и че дори когато са повече от две, е възможно да изпиташ отвращение към всичките.
Най-многото, което можеше да каже за демокрацията, която познаваше, бе, че не е нещо по-лошо.
Стоеше настрана от политиката, освен когато не го избираха чрез жребий. В условията на атинската демокрация повечето публични длъжности биваха избирани чрез жребий. Изборите, разбира се, бяха недемократични — по очевидни причини.
Сократ не можеше да се начуди как е възможно хора, които не биха си избрали кормчия или строител, или какъвто и да е друг занаятчия чрез жребий, избираха именно по този начин съдии и правителствени лица, чиито грешки в държавния занаят можеха да бъдат повече от катастрофални. Забавляваше го още и фактът, че хората са склонни да преследват избягалия си роб или загубената си овца, но изобщо да не си дадат труда да потърсят добродетелта или нравствения човек.
Подобни подигравателни наблюдения не се връзваха с принципите на хората, убедени в светостта на своята система, които я смятаха за по-висша и либерална от разсъжденията на когото и да било, освен тях самите.
— Наистина ли смятате, че ще бъде допуснато да прекарам в политиката достатъчно време, та да мога да сторя нещо добро за Атина? — попита той в отговор на упрека на съдниците си, че за човек, прокламиращ желанието си да прави добро, не се е забъркал в публичните дела. — Помислете си, че дори заради малкото, което съм казал като обикновен човек, мнозина от вас вече изпитват желание да ме унищожат. Сигурен съм, че ако се бях занимавал с политика, отдавна вече да ме няма на този свят и да не съм имал време да сторя добро както на себе си, така и на който и да е от вас. И не се обиждайте, о, атински мъже, че ви казвам истината, тъй като истината е, че никой, който се противопоставя на вас или която и да е друга тълпа и се опитва да предотврати поредицата неправомерни и незаконни деяния, извършени в тази държава, ще запази живота си. Онзи, който се бори за доброто, за да поживее поне малко, би трябвало да заеме лична, а не обществена позиция.
Под управлението на тираните, напомни им той, бе рискувал живота си, противопоставяйки се на незаконната заповед да арестува Леон от Саламин.
При по-раншната демокрация, не им спести и това, бе му се паднало по жребий да председателства Народното събрание в деня, когато членовете му бяха пожелали смъртта на осемте стратези, водили победоносната морска битка при Аргинузите — и то въз основа на гласуване, спечелено само с един глас. Стратезите бяха разгромили спартанците, унищожавайки много от корабите им, но бяха пропуснали, в хаоса на боя и преследването на врага, да освободят оцелелите от собствените им корабокруширали триреми и да се погрижат телата на умрелите им да бъдат извадени от водата. Заповедите бяха дадени със закъснение. Внезапна буря направи изпълнението им невъзможно.
Атинската конституция забраняваше общите дела.
Всички бяха бесни, когато Сократ отказа да постави на гласуване незаконния акт, и бе поискано арестуването му. Струваше им се чудовищно гражданите на едно свободно общество да не могат чрез мажоритарно гласуване да убият когото си поискат.
На следващия ден Народното събрание бе председателствано от друг.
Стратезите бяха дадени колективно на съд, признати за виновни и екзекутирани.
Сократ се обърна към Каликъл в „Горгий“:
— Понеже аз винаги твърдя едно и също — че не зная как стоят нещата, но никой от тези, с които съм разговарял, както сега с вас, не може да говори различно, без да става смешен[23].
Той не можеше да повярва в илюзиите на политическата свобода, че демокрацията непременно носи единство, съгласуваност, доволство, добро управление, интелигентност, равенство, честност, почтеност, справедливост, мир и дори политическа свобода. В демократична Атина винаги са съществували фракции, яростно настроени една срещу друга. И във всички фракции имаше и добри, и лоши, и егоисти, и щедри, и злонравни, и миролюбиви.
Но той нямаше да наруши закона, за да си спаси кожата.
Не знаеше дали законът е добър, но знаеше какво представлява и нямаше да напусне Атина, за да избегне процеса или да отърве екзекуцията.
— А по какъв начин да те погребем? — попита накрая приятелят му Критон.
— Както искате — отвърна Сократ. — Стига само да ме хванете и да не ви се изплъзна[24].
Той вярваше в Бог и в безсмъртието на душата, твърди Платон, преди който и да е на този свят да знае какво е душа, а го обвиниха в неблагочестие и го осъдиха на смърт.
Душата носи своя зародиш в писанията на Платон.
Той бе весел накрая, докато изпиваше чашата с отрова. Не можеше, както бе казал на добрия си приятел Критон, да отхвърли законите на обществото, в което бе прекарал целия си живот, без да се отрече от смисъла на същия този живот.
Беше всеотдаен философ без своя философия, преподавател без програма или система на обучение, учител без ученици, човек на познанието, който претендираше, че не знае нищо, мъдрец, вярващ, че познаването на добродетелта съществува непроявено вътре във всеки от нас и че вероятно може да бъде извикано на живот след настоятелно търсене.
Не обичаше писаното слово, което би подразнило Платон, написал толкова много книги.
Не вярваше на книгите, както сам твърди във „Федър“, тъй като те не могат нито да поставят, нито да отговарят на въпроси и те карат да ги погълнеш целите. Твърдеше, че читателите на книги четат много, а научават нищо, че дават вид на преизпълнени със знание, но в повечето случаи то им липсва, и че приличат на мъдри, но всъщност не са[25].
Каза го в книга.
Но книгата всъщност е написана от Платон, който отхвърля драматическата репрезентация като фалшива, тъй като авторът влага в устата на героите си, имитиращи действителни хора, каквото иска те да говорят.
Платон го казва в драматическа репрезентация, където влага в устата на Сократ и на други реални хора именно онова, което Платон желае те да кажат.
Сократ нямаше особено високо мнение и за словата и ораторите. Това сигурно би огорчило Аристотел, който е преподавал чрез лекции.
В „Протагор“ Сократ казва за учителите, които преподават чрез лекции:
— Ако човек ги попита нещо, те ще ти отговорят не повече, отколкото би ти отговорила една книга, или пък самите те ще ти зададат въпрос. Държат се като меден съд, който, като го удариш, издава продължителен звук, докато някой не постави ръката си отгоре. Така и ораторите при най-малкото запитване се отплесват в дълга реч.
На Аристотел тези думи му звучаха като лекция или дълго слово.
Той не бе ничия представа за интелектуалец.
Други философи основаваха школи, включвайки повече от неговите последователи от Платон: тъй като той бе повече скептичен, отколкото догматик, философските школи, основани от неговите последователи, винаги бяха различни и противоречащи си една на друга.
Сократ нямаше своя школа.
Нямаше библиотека, каквато притежаваха Еврипид и мнозина от неговите съвременници.
Отдавна бе загубил интерес към естествените науки като полезни в доставянето на някакво смислено познание.
Нямаше близки учени, колеги или съмишленици, с които да работи или да оформи своя група или движение, методология, идеология, на която да бъде движеща сила и извор на вдъхновение. Не беше амбициозен. Не направи дори списание.
3 comments:
Тук попаднах, струва ми се, на гениално (Алкивиад относно Сократ) изречение: "Наясно съм, че ако не си запуша ушите срещу него, мога да остарея така, седнал в краката му." Сократ трябва да бъде изчерпан (ето Ницшевата концепция по свръхчовек, доколкото Ницше изпитва симпатия към Алкивиад и антипатия към Сократ).
Хубав роман. Чак тази година го прочетох.
А най-моето изречение от тази глава е: "От Платон и Сократ научаваме, че когато съществуват две конфликтни политически гледни точки, е възможно да отхвърлиш едната, без да приемеш другата, и че дори когато са повече от две, е възможно да изпиташ отвращение към всичките."
Post a Comment