За античното и християнското онтологизиране на хетеросексуалността:
Аристотел и Свети Василий Велики
Доклад, представен на международния дискусионен семинар
“Християнство и философия в епохата на постмодерна”,
СУ „Св. Климент Охридски”
3-5 септември 2013 г.
Димка Гочева
Текстът е публикуван на български и английски език в сборника
Християнство и философия. Том I. Съставител и редактор доц. Цветина Рачева, С., 2014 г., издателство "Парадигма".
Текстът е публикуван на български и английски език в сборника
Християнство и философия. Том I. Съставител и редактор доц. Цветина Рачева, С., 2014 г., издателство "Парадигма".
В този доклад ще се опитам да представя накратко и тезисно разбирането ми за няколко важни проблема – едни от тях са теоретични, философски и богословски, занимавали умовете и сърцата на мислители и поети от най-дълбока древност, а други са практически и злободневни. Ще се опитам да покажа, че предизвикателствата на днешния ден и на съвременния живот могат да бъдат осмислени по-добре, ако разчитаме на няколко важни опорни точки на разума и на една непоклатима истина, дадена ни от вярата.
Едно от големите предизвикателства на съвременността е осмислянето на това какво е пол, на разликата по пол - ако я има изобщо! - защото се стига и до там в критико-теоретичен аспект да се твърди, че реално, онтологически и битийно такава разлика няма, че има биологическа сексуалност, а “полът е социален конструкт”. Също така в полето на реалната политика това теоретизиране води до законодателни инициативи в ред развити страни в северното полукълбо, които узаконяват съжителството между хора от един и същ пол, а освен това разрешават и осиновяването на деца от еднополови брачни двойки.
Как може да се отговори на това предизвикателство?
Опори в Свещеното Писание на Стария Завет
В големия разказ за сътворението, извършено за шест дни, Свети пророк Мойсей повествува в книга Битие, в глава 6, 7 и 8 за големия и изтребващ kataklismos, който Господ Бог изпраща на земята, заради разтляването на човеците в греха. Праведният Ной е бил предупреден да направи ковчег от гоферово дърво и в него да приюти целия си род, за да бъдат само неговите чада и жените им избавени от изтреблението, но и също така, да вземе в него от всички животни и птици: от някои по седем двойки, а от други – по две двойки, за да бъдат запазени и за да може след края на катаклизма-потоп животът не само на хората, но и на всичко живо да бъде възобновен.
Ще продължа с откъс от прочут псалм, който в православната Църква се чете всяка вечер по време на вечерната служба, т.нар. вечерня. Да напомня, че и според античните, и според християнските разбирания денят започва от вечерта на предишния ден. Позволявам си да направя това, тъй като тема на тезисния ми доклад е хетеросексуалността изобщо, а не само при човека. Когато говорим за пола, искаме или не, трябва да започнем с това: дали приемаме човека като част от природата, от творението на Твореца и от живота според Божия план, или мислим за природата и за живота като материално-биологични реалности и даже, като за социални конструкции на несъществуващи в живото разлики.
Псалмопевецът Свети цар Давид в 103 псалм, обозначаван като “Псалом Давидов за сътворението на света” хвали Божието творение и започва с прочутото:
Благославяй, душо моя, Господа!
Господи, Боже мой, Ти си дивно велик; със слава и величие си облечен;
Боговдъхновеният певец прославя мъдростта на Бога и благоустроеността на
всичко в живота и местообиталищата на живите твари така:
10. Ти прати извори в долините: между планини текат (води),
11. поят всички полски зверове; дивите осли утоляват жаждата си.
12. При тях обитават птици небесни, изсред клоните издават глас.
13. Ти поиш планините от своите височини, с плодовете на Твоите дела се насища земята.
14. Ти правиш да расте трева за добитъка и злак за полза на човека, за да произведеш из земята храна
15. и вино, което весели сърцето на човека, и дървено масло, от което блещи лицето му, и хляб, който укрепява сърцето на човека.
16. Насищат се дърветата Господни, кедрите ливански, които Той насади;
17. по тях птици си правят гнезда; елите са жилище на щъркелите,
18. високите планини – на сърните; каменните скали – убежище на зайците.
19. Той направи луната да определя времената, слънцето знае своя заник.;
20. Ти простираш тъмата, и става нощ; през нея ходят всички горски зверове;
21. лъвовете рикат за плячка и искат от Бога храна за себе си.
22. Изгрява слънцето (и) те се събират и лягат в своите леговища;
23. човек отива по делата си и по своя работа до вечерта.
24. Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро;
земята е пълна с Твои произведения.
25. А това велико и пространно море! там има безброй влечуги, малки и големи животни;
26 . там плават кораби, там е оня левиатан, който си създал да играе в него.
27. Всички те от Тебе чакат, да им дадеш храната овреме.
28. Даваш им – приемат, отваряш ръката Си – насищат се с благо;
29. скриваш лицето Си – объркват се, отнимаш духа им – умират и в пръстта си се връщат:
30. пратиш духа Си – създават се, и Ти подновяваш лицето на земята.
(Пс. 103:10-30)i
Псалмите на Свети цар Давид не се нуждаят от коментар и пояснения. Не случайно те са основна част от богослужението – защото са не само боговдъхновени, но и саморазбиращи се, и защото с дълбината на поетическото докосват сърцето на всеки човек.
Нека само да добавя, че красотата и премъдростта на Божието творение се осмислят, възпяват и почитат така и в юдаизма, и в християнството, и в исляма.
Животът е най-висшият дар на Твореца и дори и най-елементарните форми на живот не могат да бъдат създадени в истинския смисъл на думата от никого и по никакъв начин – за това не спорят вярващите в нито една от тези религии. С вече създадените от Създателя живи организми, от най-микроскопичните до най-висшия бозайник, хората могат да си служат с благородна цел в науките, ембриологията и медицината, но също така и да се заиграят на опасно пресъздаване, възпроизводство, комбиниране, прекомбиниране, премоделиране и биоинженерство, на клониране-копиране. Както в позволимите и оправдаемите, така и в дръзките приложения на модерните технологии има само употреба, ползване и игра, понякога стигаща твърде далеч, с вече създаденото от Него.
Най-силното антично онтологизиране на хетеросексуалността: Аристотел
В онтологизирането на различието-и-различаването- в-еднаквостта в Елада има едно много силно начало, положено в досократическата мисъл и то е при питагорейците. От Филолай насетне те приемат десет изначални двойки или сдвоености, но не ги наричат противоположности, а “начала по съответствие”, или съ-стихии, ко-елементи, начала-в-заедност: едното не може без другото. Мъжкото и женското са сред тях, на пето място сред началата по сдвоеностii.
Може много да се спори кой античен мислител е дал повече за основаването на първата философия – Платон или Аристотел, но специално за битийно-онтичното осмисляне на хетеросексуалността Аристотел предлага не едно, а няколко много богати на смисъл и силни като приложения понятия, докато Платон бегло засяга проблема на финала на своя енциклопедичен диалог за космоса и природата - “Тимей”(90 е и сл., до края на диалога). Както поетичното онтологизиране на любовта между мъжа и жената в “Пирът”, така и органологичното описание на разликата между тях като природни създания в края на “Тимей” е насочено към обясняването на голямото битийно задание за всички живи същества във вечно живия космос: това е така, заради продължаването на рода.
*
При работата върху първия български превод на „Метафизика” с преводача Николай Гочев, трябваше да решим следния проблем в книга Йота: в нея има няколко думи с еднакъв корен и като че ли си синонимни. Трябваше да решим: дали това са ненужни прецизирания или абсолютно необходими разграничения? Многократно Аристотел през вековете, а и до днес, е бил обвиняван от хора, изпитващи аверсия към мисълта му, че понякога се отдава на самоцелни спекулативни дистинкции. Те, впрочем, правят и книга Йота толкова досадна за някои читатели. Решението, което избрахме за превеждането на съответните понятия в „Метафизика”, впоследствие приложихме и при превода на „За небето” в работата върху първия български превод съвместно с редактора Владимир Маринов.
Убедихме се, че за Аристотел тези привидни синоними, са понятийни разграничения – при това много важни както онтологически, така и физически, така и космологически. Преводът на тези понятия в “Метафизика”, кн. І-ІІІ и Х-ХІV, но и в „За небето” е съответно: като “противоположно” се превежда ™nant…on, а ™nant…wsij се превежда като “противополагане”. Като “противоположеност” - ™nantiÒthj, а “противолежащо” е превод на ¢ntike…menon .
Какво означава това за теологиката или първата философия?
Нейната сърцевина, най-субстанциалното от Аристотеловите лекции за теологиката, които днес четем като свод от четиринадесетте книги на „Метафизика” се разгръща в трилогията за усиологията - книги ZHΘ. Понятията род, ейдос-вид, същност и видово отличие са промислени и обосновани там. По-късно Порфирий ги коментира в своето “Въведение”, а Боеций ги превежда и коментира на латински. Така те стават част от средновековната университетска “учебна програма” и фундамент на логиката. След трите книги за същността в “Метафизика” прецизиранията на тези понятия продължават в книга Йота, която от някои се прескача като отегчително задълбаване в излишности.
В книга Йота анализът започва с проблема за онова, което е едно-единствено-единно и логически оттук се стига до проблема за включванията на единично съществуващите истински неща в групи от сходни на тях по ейдос същности и в още по-обемни родове, обединяващи сходни ейдоси-видове. Можем да зададем примерен въпрос така: защо на белия цвят му е противоположен черният, а на басовия глас е противоположен теноровият? Защо колоратурното сопрано не е противоположно на червения цвят и защо студеният въздух не е противоположен на грапавината или непоносимото налягане на океанското дъно? Тъкмо защото отговаря на питания като тези, книга Йота е важна. В този доклад ще посочим само най-важните места в нея:
1. Книга Йота/Х, цялата гл. 4, но особено 1055 a 3 - 10: “След като е възможно различните неща да се различават помежду си повече и по-малко, има и една най-голяма разлика, която наричам противополагане. Че това е най-голямата възможна разлика, е ясно по индукция: нещата, които се различават по род, не преминават едно в друго, но са твърде отдалечени и изобщо несравними, а при тези неща, които се различават по вид, поражданията стават от противоположностите като крайности в рамките на един род. Разстоянието между крайните видове е най-голямо, следователно и разстоянието между противоположностите”. iii
2. И отново книга Йота/Х, цялата 7 и 8 , от 1057 b 17 до 1058 а 29, за уточняване на понятията род и ейдос-вид, видова разлика и противополагане, противолежащи и противоположности.
"Това, което е „друго по ейдос” спрямо нещо, трябва да е друго по отношение на нещо, и последното трябва да е общо и за двете: както ако дадено животно е различно по вид спрямо друго животно, и двете трябва да бъдат животни. Следователно, нещата, които се различават по вид, трябва да бъдат в един и същ род. Аз наричам род такова нещо, благодарение на което за две неща се казва, че са едно и също, и в което - независимо дали е материя, или съществува по друг начин - няма разлика поради нещо съпътстващо...Значи е необходимо тази видова разлика да бъде другост на рода (наричам видовата разлика на рода другостта, която прави самия него друг). И тя ще бъде противополагане. Това е ясно и по индукция. Защото всичко се разделя на противолежащи, и вече беше доказано, че противоположностите принадлежат на един и същ род, защото видяхме, че противоположеността е съвършената разлика. А от друга страна, всяка разлика по вид е разлика на нещо по отношение на нещо друго: и това нещо и за двете е родът. Затова и всички противоположности, които се различават по вид, а не по род, са в една и съща категориална линия, и същевременно са твърде различни помежду си: защото разликата им е съвършена, и не е възможно да се съберат заедно на едно мястоiv. И така, видовата разлика е някакво противополагане.
Ето това е нещата да бъдат различни по вид: да са в един и същ род и да допускат противополагане, като същевременно са неделими. Едни и същи по вид са тези неща, които нямат противополагане и са неделими."
3. Особено с оглед на хетеросексуалността, на обясняването на различието по пол между мъжкото и женското в цялата жива природа, а не само при животните и не само при човека, концептуално много важна е почти цялата глава 9 на кн. Йота. 1058 а 30 – 1058 b 24:
"Някой би се запитал защо жената не се различава от мъжа по вид, след като женското е противоположно на мъжкото, а видовата разлика е противополагането. Нито пък женското и мъжко същество се различават помежду си по вид, макар и тази видова разлика да се отнася до живото същество само по себе си и не е като белотата или чернотата, но мъжкото и женското съществуват в животното, доколкото то е животно. Този проблем е почти същият, както когато се запитаме защо едно противополагане прави съществата различни по вид, а друго - не: както това, някое да е сухоземно или крилато, ги прави различни по вид, а белотата и чернотата - не. Mоже би защото едните разлики са измененияv, собствени на рода, а другите са такива в по-малка степен? И тъй като едното е логосvi, а другото материя, противоположеностите, които са в логоса, определят разликата по вид, докато тези, които са в скупчването на материята, не водят до такава разлика. Затова нито белотата на човека, нито чернотата му не довежда до видова разлика, нито има разлика по вид между белия и черния човек, дори и да е поставено специално име във връзка с тази разлика. Защото човекът в случая се приема за материя, а материята не прави видовата разлика и това е причината отделните хора да не са видове за рода човек, въпреки че плътта и костите, от които са съставени този или онзи човек са различни. Така че цялото съставно нещо е различно, но не е различно по вид, защото няма противополагане в логоса: и това е последното неделимо. „Калий” обаче е логосът заедно с материята: и има бял човек, защото Калий е бял, така че “човекът” е бял, по съпътстващ признак. Друг пример за това е разликата между медния и дървения кръг: те не се различават по вид, нито пък, да речем, бронзовият триъгълник и дървеният кръг се различават по вид заради материята си, а се различават, защото е налице противополагане в логоса им. Но дали когато материята е различна по някакъв начин, тя наистина не прави нещата различни по вид, или все пак ги прави? … Понеже така е и при белия човек и черния кон. Тук има разлика по вид, но не доколкото единият е бял, а другият черен, тъй като дори и двамата да бяха бели, пак щяха да са различни по вид.
Колкото до мъжкото и женското, те са собствени за живото същество изменения, но не засягат същността, а се намират в материята и тялото. Затова и едно и също
семе, след като претърпи някакво изменение, става или мъжко, или женскоvii. tÕ d ¥rren kaˆ qÁlu toà zóou o„ke‹a mn p£qh, ¢ll' oÙ kat¦ t¾n oÙs…an ¢ll' ™n tÍ ÛlV kaˆ tù sèmati, diÕ tÕ aÙtÕ spšrma qÁlu À ¥rren g…gnetai paqÒn ti p£qoj.
Тук ще направя съвсем минималистичен коментар. Проблемът е много голям, защото както Платон пояснява във “Федон” (103 а и сл.), на всичко, което наистина съществува като същност, нищо не му е противоположно. На човека истинска битийна противоположност би бил античовекът, на мъжа истинска битийна противоположност би бил антимъжът, на жената – антижената. Примерите тук са мои, а във “Федон”, спомняме си, това се прави, за да се докаже, че душата е безсмъртна, тъй като не съществува антидуша. На битието не е противоположно антибитието и това е най-дълбокият корен на монизма, на който се държи почти цялата философска традиция след Платон и Аристотел в хилядолетията след това. Не е случайно, че и за двамата “небитие” не е онтологическа, а епистемологическа категория.
Тогава, как да се обясни различието между мъжкото и женското? Това, което Аристотел предлага в гл. 9 на книга Йота, е виртуозно преминаване между Сцилата на заличаването на различието между тях и Харибдата на прекомерното им раздалечаване, което би ги отпратило в различни ейдоси: за различните ейдоси в животинския свят от най-дълбока древност се знае, че дори и да могат да се съвокупляват, не създават плодовито потомство, а уродливи създания. Аристотел от емпирична гледна точка се занимава и с този проблем в “За раждането на животните”, но по-важното е, че намира неговото решение в първата философия, като полира финеса на различаването между ™nant…wsij, което от нас се превежда като “противополагане” и “противоположеност” - ™nantiÒthj . В първото има динамика, движение, модалност, това е понятие, с което се мисли взаимното привличане и приближаване на две отдалечени едно от друго противоположни, а във второто има статика и неподвижност, резултат и отложеност на някакъв вече приключил процес или ставане.
По време на представянето на доклада в Зала 1 се опитах да онагледя това с клавиатурата на пианото в нея: двата най-крайни клавиша, на най-високия и на най-ниския тон, в своето състояние на покой и беззвучност, когато никой не музицира чрез тях, са в състояние на противоположеност, а ако плъзнем пръстите си от двата края на клавиатурата с последователно много бързо преминаване през всички клавиши и се срещнем някъде по средата, ето това движение ще е пример за динамичното онтологическо понятие ™nant…wsij. Различието между мъжкото и женското се мисли през него и чрез него, като се сплита и с понятието за собствено присъщия p£qoj. Не е случайно, че това прецизиране се използва в логиката му изключително рядко, само два пъти в “Топиката” (112 b 28 и 113 а 2, 9), докато употребите на тези разграничения в две други сфери на Аристотеловата мисловност са много и са важни, и те ще допълнят абстрактността на първата философия.
Накратко за приложенията на разграниченията ™nant…on, ™nant…wsij, ™nantiÒthj
в космологията и философията на природата на Аристотел
С тези прецизирания започва анализът на движенията в космоса в “За небето”, книга Алфа, гл.4, 270 b 30 – 271 а 35. Има два основни рода на движението на основните стихии – движение в кръг и движение по права, като и двата са първостепенни: чрез движението в кръг или по-точно казано чрез движението на най-външната сфера на космоса в себе си около оста на космоса и Земята, които имат съвпадащи центрове, както Платон в “Тимей”, така и Аристотел в “За небето” обясняват единствеността, пространствената ограниченост и вечността на космоса. Аристотел мисли като противоположни в един кръг само движенията, които стават по права – която и да било хорда, свързваща две точки от окръжността, или както е в примера, даден в гл. 4 – правата-диаметър. Неслучайно в добрите издания на този космологичен текст има чертежи-схеми към казаното тук, за улеснение на разбирането му. При кръговото движение, при движението на едно ограничено по размер тяло в кръг посоката е безразлична за Аристотел. Независимо от това, че може да има движения в посоката, която наричаме “по часовниковата стрелка”, както и обратно движение – “обратно на часовниковата стрелка”, за него тези движения не са противоположни в абсолютния смисъл на думата. Те са противонасочени физически, но не са противоположни онтологически.Тук отлично се вижда, че противоположеност(ите) за Аристотел са термини за статично топологично описание, а противополаганията са динамично-векторни онтологическо-кинематични термини за обозначавания на движения с посока. Унисонът с “Метафизика” е пълен. Истинско съзвучие.
Следствията за космологията му от това са известни: огънят и въздухът се движат по права от центъра на космоса към периферията му, а водата и земята – обратно, към центъра. Етерът, петият елемент не посрамва името си: според шеговито-сериозната етимология, която му се прави, той вечно “тича”, вечно “бяга” по най-външната небесна сфера и с вечността на движението си гарантира вечното съществуване на космоса.
Във “Физика” отново виждаме същата прецизна концептуална издържаност
(в187 а 20 и190 b 27). Особено показателно е казаното в 217 а 23: студеното и топлото са противополагания, те не са дадености, вкаменели в статиката веднъж завинаги, а променливи, изменими състояния, защото топлото може да изстине, а студеното да се стопли. В 226 а 26 се пояснява, че ™nant…wsij има по отношение на качеството, количеството и мястото, но не и за същността, отношението, действието и претърпяването на въздействие. В 229 а 23-24 се дава пример за ™nant…wsij чрез преминаването от здраве към болест и обратно, движение откъм и към.
В 230 b 11 се задава тон на космологията, като се споменават противополаганията на движенията на четирите космически стихии, а в 261 b 36 от противополаганията на движенията по място и според посоката им – напред, назад, нагоре, надолу, се извежда най-важният теологико-космологичен извод: за необходимостта от вечно неподвижно движещо – алфа и омега на битието, първа причина и последна цел.
Да обърнем внимание и на още нещо, което за краткост и яснота ще се опитам да проясня с една метафора, използвана от Платон в „Държавникът” (281 d-283 c) – метафората за тъканта, която се появява чрез “най-висшето тъкаческо изкуство”, на един стан от нишките на основата и вътъка в кроснотоviii. По същия начин и в „За небето”, и в гл. 9 на книга Йота на „Метафизика”, Аристотел полага сякаш като нишките, успоредно опънати като основа за изтъкаването на тъкан на един стан, понятията за противоположно, противополагане и противоположеност, а в кросното с вътъка вплита с тях едно друго понятие – за собствено присъщото изменение oikeioj p£qoj.
Така се изтъкава концептуалната тъкан, чрез която в „Метафизика” се определя разликата по пол между мъжките и женските при ейдосите на живите същества, а чрез понятията за домашното (или собствено присъщото) място и за домашното (или собствено присъщото) движение в „За небето” обрисува картината на вечния и красив космос. Буквалното значение на това прилагателно “ойкейос” е „домашен, уютен, подреден” – значи половото различаване не е някакво насилствено битийно изкривяване, а онова, което придава завършеност и съвършенство на живите същества, така както и четирите стихии не се движат насилствено и противоестествено дълго време, а напротив, винаги се стремят по природа да достигнат до своето собствено присъщо, буквално казано „домашно място”. В нито един превод този нюанс не може да се предаде добре, защото от векове Порфириевото наслоение idion се е наложило върху него - за собствено присъщото, което е много по-абстрактно. Буквалността на изразяването и в „Метафизика”, книга Йота, гл. 9, и в „За небето” изразява изначалната интуиция на Аристотел за това, че в космоса всичко е красиво, уютно и подредено като в прекрасен дом – стихиите са при себе си и у дома си, когато заемат своите си места и се движат със своите си движения, а живите същества са при себе си в целостта, завършеността си и съвършенството си, когато са определени като пол – или мъжки, или женски. Не е случайно, че коренът на това прилагателно в последствие ражда думата “екология” – науката за дома, за Земята и природната среда, която трябва да пазим и за която трябва да се грижим като за собствен дом.
Мъжкото и женското в света на живото
Тя изглежда така:
Големият род, първо, на животните, имащи кръв, в който влизат почти всички днешни гръбначни:
1. Човекът, единственото двукрако.
2. Четириногите космести или козинести животни, донякъде съответстващи на днешното класификационно понятие земни бозайници;
3. Родът на китообразните, морските бозайници.
Общото между всички тях е, че са живораждащи.
4. Родът на птиците – съществата с два крака и две крила, чрез които летят.
5. Четирикраките и безкраките животни – гущерите, змиите и костенурките, днес обозначавани като земноводни и/или влечуги.
6. Рибите – животните, които могат да живеят само във вода.
Общото между тези три групи е, че са яйцеснасящи животни със съвършено яйце.
Второ, другият голям род обхваща ейдосите на животните, които нямат кръв:
1. Мекотелите, сиреч днешните главоноги: октоподите, сепиите и калмарите.
2. Мекотелите, които имат меко отвън и твърдо отвътре, сиреч днес наричаните ракообразни: раци, омари, речни раци.
Общото между двете групи мекотели е, че се размножават чрез снасяне на несъвършено-незавършено подобие на яйце.
3. Членестите животни, които, ако се преведе буквално, би трябвало да са наричани на латински insecta: точно защото се води от етимологията и езиковото обозначение, Аристотел включва в тази група не само буболечките, днес наричани насекоми, но и червеите.
Общото между тях е, че пак се размножават чрез яйцеснасяне, но на личинки.
4. Мекотелите, които вместо кожа имат черупка: мидите и охлювите.
Според него те се размножават чрез пъпкуване или особена генеративна слуз.
5. Зоофитите, животните-растения, които са застопорени и неподвижни като растенията, но дишат и се хранят като животни.
Според него те се самозараждат.
Част от тези класификационни деления и обозначения днес изглеждат странни, а на някои даже и смехотворни, но те са направени именно така, защото един от непоклатимите фундаменти на Аристотеловото световиждане е убедеността за вечността им: всички видове и родове животни са вечни, те никога не са се променяли и никога няма да се променят във вечния, несъздаден и неунищожим свят.
По-напред в този текст споменахме за едно от малкото места при Платон, в които той говори за половата любов между мъжките и женските, и както е обичайно за него, го прави като преразказ в преразказа на преразказа – от няколко препредавания читателят научава за беседата между Сократ и Диотима в “Пирът” (206 с и сл.), в която жрицата от Мантинея, преди да стигне до най-висшето, обяснява физическата близост и интимността на любовта, зачеването и раждането като стремеж на смъртните същества, и най-вече на смъртните хора да достигнат безсмъртното и божественото.
Читателят на биологическите работи на Аристотел вижда, че при него се стига още по-далеч: не само човешкият род, но и всички живи същества – и животните, и растенията се стремят да достигнат до вечното и божественото, като създават потомство, което не е еднакво със своите родители или породили го организми, но е от същия вид. Така ейдосите на живите същества остават вечни във вечния космос. Аристотел обяснява как става това при всички видове животни – ейдос по ейдос, група по група в “За раждането на животните”, а на Теофраст оставя работата по обясняването на растителните видове – техните ейдоси, местообиталища и начин на разпространение. Радикалното онтологическо осмисляне на хетеросексуалността при Аристотел достига дори до самозараждането на най-микроскопичните живи същественца в тинята, водата, пясъка и скалите. Навсякъде, където има нещо живо, колкото и миниатюрно да е то, колкото и трудно да е да се определи какво точно е като ейдос, това става пак благодарение на мъжкото и женското, като женското в тези случаи е материята, хранително-веществената среда, в която се самозараждат малките живи същества, а мъжкото, ейдосът, който придава форма, е в т.нар. вродена, или съ-природна пневма, в която има психична топлина. “В земята и във влагата се самозараждат животни и растения, понеже в земята се съдържа вода, във водата – пневма, а в нея винаги има психична топлина, като по този начин излиза, че всичко е одушевено"x.
Апологията на живота в “Шестоднев” на свети Василий Велики
Влиянието и употребата на важни понятия и идеи на елинската класическа философия, на гръцката наука, култура и литература в творбите на светите Отци Кападокийци е огромна тема. Те са били изключително образовани, истински ерудити-енциклопедисти, хора с различни творчески таланти, но и с не по-малка практическа дарба – стратегически оправдаемо и дипломатично, без излишен шум и парадиране да усвоят и да вградят в темелите на християнската догматика всичко, което е било допустимо и необходимо за нея от елинските постижения на духа. Във времето на усилената подготовка за Втория вселенски събор и в десетилетията, когато Кападокийците са се борели за вярата срещу своя някогашен състудент и някогашен приятел от младежките години – императорът Юлиан Отстъпника, всеки от тях по свой начин и с предпочитание към определен древен мислител създава основополагащи произведения, в които се споява най-доброто от елинското с фундамента на християнството. Св. Григорий Нисийски например, очевидно има слабост към Платон, която се вижда в диалога “За душата и възкресението”, композиционно паралелизиран на сюжета на “Федон”xi. Свети Василий Велики постига изключително много във вграждането на аристотелизма в християнското учение. Толкова е много, че тепърва има да се осмисля значението на синтеза, видим при него: като се почне от писането на поезия в хекзаметър с архаична лексика, което правел за почивка, защото му харесвал епосът на Омир; като се мине през най-сериозните уточнения за разликата между oÙs…a и ØpÒstasij в Лицата на Светата Троица, и се стигне до размишленията за това защо водата на Понта (Черно море) е по-слабосолена от Хелеспонта (Егейското) – във всичко това виждаме влиянието на Аристотел.
Специално в “Шестоднев” най-силното концептуално заимстване от първата философия, теологиката, е в първите беседи, в които се изясняват смислите и значенията на понятието начало точно така и точно в реда, в който това се прави и от Аристотел в гл. 1 на Книга Делта на “Метафизика”, но тъй като темата на доклада тук е друга, ще премина към нея с един много дълъг цитат от Беседа седма:
“А това велико и пространно море; там има безброй влечуги, малки и големи животни” ( Псал. 103:25), но сред тях съществува мъдър и добре устроен порядък. Не можем само да обвиняваме рибите, но има и в какво да им подражаваме. Как различните видове риби са се разпределили всеки в подходящата си област и живее в своите граници, без да се намесва в живота на останалите? Никой земемер не им е определил място, където да обитават; не са оградени със стени, нито са отделени с граници. По естествен начин за всеки е отредено необходимото му. Този залив храни тези видове риби, онзи – други, и тези, които изобилстват в едно място, ги няма на друго. Никоя планина не се е изправила да ги ограничава с високите си върхове, никоя река не пречи на преминаването им; важи един закон на природата, който разпределя равноправно и справедливо, на всеки нужното за преживяването му.;
4. Ние обаче не сме като тях. А и как да сме? Та ние преместваме вековни граници, поставени от бащите ни, разделяме земи, прибавяме къща към къща и нива към нива, за да отнемем нещо от ближния си. Китовете познават определеното им от природата пространство – те обитават морето извън населените области, където няма острови, нито някаква земя наоколо. Затова и по онези морета никой на плава, тъй като никакъв интерес или нужда не кара моряците да дръзнат да ги преплават. Това море са заели китовете, по големина подобни на най-високите планини, както твърдят виждалите ги, и живеят в своите граници, без да вредят нито на островите, нито на крайбрежните градове. Така всеки вид обитава онази част на морето, която му е определена, сякаш това са градове или села и родни земи. Има също и някои риби, които мигрират, сякаш изпращани на дълъг път по решение на общото им събрание, и
тръгват всички като по даден знак. Когато дойде определеното време за размножаването им, всеки вид от различните заливи се преселва и подтиквани от общия закон на природата те бързат към северното море. И можеш да видиш как по време на миграцията събраните риби като река текат през Пропонтида към Евксинския Понт. Кой ги движи? Чия царска заповед? Коя програма, разлепена по площада, определя деня? И кои са водачите им? Виждаш, че Божията заповед съдържа всичко и предвижда дори най-малките подробности.
Рибата не се противи на Божия закон, а ние, хората, не понасяме спасителните поучения. Не пренебрегвай рибите поради това, че са безгласни и без разум; внимавай да не се проявиш по-неразумен и от тях, противейки се на заповедта на Твореца. Вслушай се в рибите, които с действията си сякаш ни казват: “Изпращат ни на дълъг път, за да се съхрани родът ни”. Нямат разум, но носят дълбоко заложен в себе си закона на природата, който им показва какво трябва да правят. “Нека тръгнем, казват, към северното море!” Там водата е по-сладка от останалото море, защото слънцето по-малко го огрява и не изтегля с лъчите си всичката питейна вода. А на сладката вода се радват и морските видове. Затова и често, плувайки, се изкачват по реките и отиват далеч от морето. По тази причина предпочитат Понт пред другите, защото им е удобно да родят там и да отгледат малките си. А когато преследваната цел се осъществи в нужната степен, отново всички заедно се връщат в местата си. Нека чуем от тях, мълчаливите, коя е причината..".xii
Като начало на краткия коментар на този текст и на неговия по-голям контекст, от Пета до Девета беседа на „Шестоднев” нека да отбележа: преди всичко читателят остава поразен от литературния, от писателския талант на Свети Василий. Той е не само ерудит-енциклопедист в космологията, философията на природата и знанията за растителното и животинското царство. Цялото богатство от класическата елинска образованост за природата – от Платоновия „Тимей”, от Теофрастовото „Описание на растенията”, но най-вече от Аристотеловите лекции по космология и философия на живото, е включено в синтезиран вид в неговите беседи върху творението, извършено в шест дни. Естествено, изключени са някои от идеите от „За небето” - за вечността на света и несъздадеността му, а от биологическите трактати и дума не може да става за приемане на идеята за вечността и несъздадеността на животинските ейдоси. Същото се отнася и за онтологемата за наличието на предварително дадена материална хаотичност, от която Демиургът прави космоса по образеца на вечното в „Тимей”.
Всичко останало, обаче, е втъкано в „Шестоднев”, при това много по-художествено, с много по-разнообразни примери и впечатляващи метафори, отколкото е при този античен мислител, от чиято философия на природата и живото е взето най-много. Аристотеловото знание за живите същества показва несъмнен интерес и незадоволимо любопитство към тях, но наблюденията и теоретизациите му са поднесени с преднамерената сухота и сдържаност на изказа на учен-естествоизпитател, докато при Свети Василий имаме неподправено възхищение от красотата и мъдростта, вложени от Създателя и в тази част на творението. Освен това, те са и образци за омилетика, за християнската реторика, построена върху екзегетиката на „Шестоднева”, като особено беседите от Пета до
Девета, които се съсредоточават върху живата част на създадения свят, изобилстват с оригинални поучително- проповедни акценти за примерите за подражание, които дават някои птици, животни или морски обитатели на хората - те би трябвало да са по-разумни, предвидливи и съобразителни, отколкото лишените от логос твари, но уви, понякога не е така.
В съвсем кратък ред изброени, от онтологията и философията на живото на Аристотел във втората половина на беседите на „Шестоднев” са вградени :
1. Наименованията и класификационните термини, с които са описани и подразделени различните групи, родове и ейдоси животни – както според външния им вид, така и според начините на тяхното размножаване;
2. Идеята за абсолютната целесъобразност и преднамереността в устройството на всички живи същества и техните части с оглед на жизнената им среда. Християнската философия на живото, както и Аристотеловата, е апология на предвидливостта и съвършената разумност на природата. Разбира се, при Аристотел това се изразява с обобщения като: „Сякаш имащото да става в бъдеще е било предвидено от природата!xiii” и „Бог и природата не правят нищо напразно!”xiv. При Свети Василий Велики в „Шестоднев” аналогични наблюдения, обогатени с още по-интересни примери, убеждават и проповядват на читателя: Творецът и Създателят на всичко е добър и грижовен, като се е погрижил дори за най-малките живи същества и в Своята премъдрост, предзнание и предвидливост, в своята грижовност и промисъл е дал на всички тях всичко необходимо в местообиталищата, в които живеят – на земята или във водата, във въздуха или край езерата, в пустините или в планините. Заради запазването им, заради опазването на техния живот при бури, изпитания и в бедствия.
3. Във всичко живо има красота, при това не просто твърде трудно изразимата и лесно оспорима (според някои) индивидуална, естетическа импресия за красота, но онтологически дадената и непосредствено възприемана от сетивата красота на геометрическата структурираност и съразмерна подреденост: каквато, напр., е красотата на съвършените шестоъгълници на восъчните пити, в които трудолюбивите пчели събират мед.
4. Многоаспектността на телеологията, която доминира в биологическите съчинения на Аристотел, е изцяло философски продължена и богословски възвисена в „Шестоднев”: всяко живо същество не просто е създадено точно толкова завършено с оглед на средата, в която ще живее и ще продължава своя вид, но и още повече с оглед на това да помага, а не да вреди на останалите живи същества около себе си в своя хабитат. При това, всички живи твари са надарени и с особено, органично заложено в тях стремление: да се подчинят на най-висшия природен и Божи закон за създаване на потомство, заради което много от тях полагат грижи и показват предвидливост, на която можем само да се възхитим – например, рибите изминават морета, за да се озоват там, където водата е по-студена и поради това по-слабосолена, а лястовичките измислят как със човчици и намокрени крилца, оваляни в прах, да слепят гнезда, в които да измътят своите яйчица.
5. Още една споделена убеденост в телеологията на живото и при Свети Василий, и при Аристотел е своеобразният отказ от фиксация върху антропоцентризма и още по-точно казано върху консумативизма и хедонизма на човека: разбира се, и за двамата човекът е най-висшето от всички живи същества, още повече, че за всички вярващи хора човекът е създаден по „образ и подобие Божие” (Битие 1: 26-27), но не всичко в живата природа, в създадения от Бога свят, е заради човека и за негова непосредствена полза. Напротив, има животни, растения, птици, влечуги, които са опасни и вредни за хората, но в техния живот и в продължаването на техния род също има мъдрост и промисъл: на тях им е отредено да живеят и да се плодят заради самите себе си или защото, както често се оказва, те са полезни и потребни за прехраната или опазването на други живи същества, или заради елиминирането на техни врагове и съперници в техния местообиталищен край. Нищо от сътвореното - и от покълналото, и от роденото не е напразно.
Ще завърша тази част от доклада-статия с още един цитат, този път от Пета беседа:
"4. Какво да кажа и какво да премълча? Сред богатите съкровища на сътворението е трудно да се открие кое е най-ценно, а е непоносима и загубата от пренебрегнатото.
“Да произведе земята злак, трева”. И ето, заедно с полезните поникват и отровните, заедно с житото – и бучинишът, редом с останалите хранителни растения – и кукурякът, самакитката, мандрагората, сокът от мак. Какво значи това? Да изоставим благодарността за полезното и да обвиним Създателя за вредните за живота ни растения? А няма ли да се замислим и за това, че не всичко е създадено за нашия корем? Храните, предназначени за нас, са на наше разположение и добре познати за всички; всичко създадено изпълнява своето предназначение в сътворението. Нима, понеже бичата кръв е отровна за тебе, е трябвало или да не се създава това животно, или ако се създаде да е без кръв, нищо, че животът ни в толкова случаи се нуждае от силата му? За тебе е достатъчен собственият ти разум за предпазване от вредните неща. Как овцете и козите познават вредното за живота им, като го долавят само със сетивата си, а ти, който имаш и разум, и медицината, разкриваща полезното, и опита на предшествениците, показващ как да отбягваш вредното, кажи: трудно ли ти е да избегнеш отровите? А и от тях нищо не е създадено напразно, нищо не е за изхвърляне. Било защото представлява храна за някое животно, било защото медицината го използва за нас, да облекчи някои наши страдания.”xv
На финала: към предизвикателствата на постмодерната епоха
Досега се спрях преди всичко върху двама мислители, но без насилие върху фактите и запазените текстове може да се заяви: те са представителни за
световъзприемането на своите епохи и за осмислянето на мястото на човека в природата и космоса – единият за античната, а другият за християнската философия. В античната философия има само един вулгарен материалист-хедонист и дръзко самопровъзгласен атеист, човек с брутално отношение към приятелите, семейството и децата си, и това не е Епикур, както погрешно се смята, а Аристипxvi. В средновековието и Ренесанса атеисти няма.
Отношението на човека към природата като царство на еволюцията, в която неживото преминава постепенно в живо, а оттам чрез постъпателно развитие, естествен отбор и борба на видовете се стига до най-висшите бозайници, примати и после – до човека, започва с Новото време и “Произход на видовете”. Модерността и постмодерността добавиха към това световъзприемане на живата природа все по-засилващото се самочувствие, че човекът като венец на еволюцията може да овладява все повече и повече лостове и механизми, техники и технологии, за да властва над живота. И наистина, вече има генно инженерство, зачевания in vitro, сурогатна бременност, смяна на пола по желание, успешно клониране на животни, а и несекващи опити за клониране на хора... Въпреки всичко, досега науката и технологиите не са успели да създадат в истинския смисъл на думата нито една капка кръв.
В полето на социалното се случват събития, които не са чак толкова нови, нечувани и невиждани, а по-скоро зловещо повтарят процеси от далечни и отминали, но добре документирани епохи. Например, шумно демонстрираните хомосексуални бракове и парадирането с бисексуалността е отлично описано от биографите на римските императори. Нерон е бил първият от няколкото владетели с такова шокиращо поведение: сключил брак с роба Питагор, преследвал християните, но също така демонстрирал презрително отношение и към старите езически богове чрез нарочното публично изнасилване на една весталка. В презрителното си отношение към святото и божественото нашата постмодерна епоха прилича на римската от времето на империята.
На тези плашещи тенденции както в употребата на някои от биотехнологиите, така и в налагането чрез законодателни инициативи на равностойността на еднополовите бракове и на правото на осиновяване на деца от такива брачни двойки, мнозина философи и теолози дават своя отговор. Когато погледнем към рафтовете на библиотеката и видим там произведенията на мислители като Едмунд Хусерл, Мерло-Понти, Левинас и Симон дьо Бовоар върху феноменологията на сексуалното различие, оценяваме висотата на философстването в тях, но уви, от произведенията на знакови философи на ХХ век не можем да вземем рецепти за справянето с кризата на човечеството и човешкото в началото на ХХІ векxvii.
Сред християнските богослови и теолози има няколко много важни съвременници, които отлично защитават хилядолетната Истина на вярата за светостта на живота, за брака като тайнство и за красотата на природата в създадения от Бога свят, като за мен особено ценни и поучителни са произведенията на Етиен Жилсон, Христос Янарас, Юрген Молтманxviii и Джон Брек.
В книгата на отец Джон Брекxix е предложен отличен анализ на случващото се днес и много добра преценка на това докъде може да се приветства развитието на науката, биотехнологиите и медицината, и къде трябва да се спре. Когато говорим
за права на човека, не бива да забравяме, че те императивно трябва да бъдат мислени като част от правата на човечеството и правата на природата. Човекът, единичният човек е уникален и неповторим като личност, но като индивид от своя биологичен вид има задължения към човечеството и природата – и с това би трябвало да се съгласи дори и най-закоравелият свободомислещ атеист, материалист и/или еволюционист. Правата на човечеството и правата на природата в йерархията на ценностите трябва да бъдат поставяни над правата на отделния човек. Те не са антиномични, още повече, че изобщо досега не е доказано от никого дали е иманентно човешко право греховната прищявка за сексуална наслада и потребяване на друг човек като предмет в еднополов контакт. Като човешки същества ние имаме няколко дълженствания към нашия род и околната среда:
- да не изконсумираме всички природни ресурси в живота на нашето поколение;
- да не отровим Земята с опасни индустриални производства;
- да не я унищожим в една нова световна война, която, ако се случи, няма как да не увреди цялата планета и да не ликвидира почти цялото човечество;
- длъжни сме да опазим природното разнообразие във всичките му форми, видове и нива – от мискропичните същественца в мъховете по скалите до нашия уж най-висш ейдос на разумния човек. Венецът на творението. “Квинтесенцията на праха”.
Всичко написано по тези проблеми, обаятелно и убедително предложено в книгата на отец Джон Брек, е очаквано и предвидимо като позиция на един православен християнски философ и богослов. Нека да отбележа и това, че книгата е ценна в още един аспект: тя настоява на светостта на тайнството на брака между мъжа и жената, и на ценността на половата любов между мъжа и жената в семейството, защото много често популярните представи за християнството до такава степен го пресилват и изопачават, че го превръщат в секта на гностицизма.
*
Накрая нека да напомним, че наскоро, покрай легализирането на еднополовите бракове във Франция там се проведе медиен дебат, който отекна и в някои наши издания, като любопитно, но ни най-малко неочаквано беше и това, че сред противниците на узаконяването на този тип приятелства е имало и известни творци на изкуството и интелектуалци с изповядани предпочитания към своя пол. Всеки, който е чел голямото изследване на Мишел Фуко “История на сексуалността” и особено втория и третия том – “Употребата на удоволствията” и “Грижата за себе си”, ще се досети защоxx. Последното нещо на света, което един философ от постструктуралистката парадигма с романтично отношение към мъжкото приятелство може да си пожелае, е вкарването на любовта във властовата матрица на брака.
Да не говорим и за това, че фиксацията върху тази тема дава повод на мнозина лицемерни грешници от всички вероизповедание и християнски деноминации да стоварят върху хомосексуалистите всички грехове на човечеството като върху “козел на опущението”.
Позицията на университетския преподавател с християнска вяра в сърцето пред връхлитащите ни вълни на съпротива срещу святото и божественото в наши дни може да бъде: да напомняме, че сме част от живата природа и венец на творението на Създателя, Който е създал света от нищо с промисъл, премъдрост и
красота; да припомняме, че светостта на живота в най-висшия човешки род се пресъздава чрез любовта и тайнството на брака между мъжа и жената; да настояваме на това, че особено в страна като нашата, за съжаление все още най-бедната в Европейския съюз, от първостепенна важност сред човешките права е правото на образование и на минимална социална осигуреност, и преодоляването на бедността, заради която в безпросветност и без завършено училище остават все още десетки хиляди български деца; да не осъждаме накуп и в група цели човешки общности, тъй като най-висшият съд, Неговият, ще е личен и индивидуален; да не демонизираме поддадените на хомосексуални влечения, а да ги призоваваме поне да останат в платоничността на приятелството; и последно в този ред, но не и по важност: в никакъв случай да не допуснем легализирането на еднополовите “бракове”, защото това е противно на творението според Божия план и битийния ред.
“И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори;
мъж и жена ги сътвори.”
Битие 1: 27
ii Вж. “Метафизика”, А/І, гл. 5, 986 а 22-986 b 9.
iii Цитира се преводът на Николай Гочев от изданието на “СОНМ”, 2000. За разликата в тези термини вж. По-нататък в текста на Йота, също и “Метафизика”, Делта/V, 10.
iv “Всички противоположности, които се различават по вид, а не по род, са в една и съща категориална линия…” Това е нашият превод на: “™n tÍ aÙtÍ sustoice…v p£nta t¦ ™nant…a tÁj kathgor…aj, Ósa e‡dei di£fora kaˆ m¾ gšnei…” Под “категориална линия” (sustoice…a) Аристотел може би има предвид всички категории от едноименния му трактат с изключение на oÙs…a. Още поубедително изглежда предположението, че в случая Аристотел работи със специфичното питагорейско значение на думата sustoice…a. С тази дума в множествено число от Филолай насетне питагорейците обозначавали колонките от десетте двойки – десетте двойки, които по силата на кой знае чие влияние и вкоренен навик ние наричаме противоположности. Според тях, всички тези двойки съ-стихии, ко-елементи, еднакви-в-изначалността си начала-заедности, са сводими към първата – pšraj-¥peiron (предел - неопределено или граница и неограничено).
v На гръцки: p£qh. Може да се превежда също като “свойство” или “особеност”.
vii Изключителни подробности за това, как се извършва оплождането, как протича бременността и раждането при живораждащите животни, как се формира яйцето, кога и при какви обстоятелства се снася при яйцеснасящите животни, какво представлява хайверът при рибите и генеративната слуз при някои мекотели, какво представлява спермата и месечните течения при човека и всички живораждащи се дават в “За раждането на животните” , De gen. anim. Мъжкото е форма, а женското е материя при всички видове живи същества, класифицирани и описани от Аристотел. Достига се дори до самозараждащите се организми, за които се казва, че средата, в която възникват, е тяхната материя, а топлината, която предизвиква зараждането им, е формата. За анализ и коментар вж Andrew Coles. Biomedical Models of Reproduction in the Fifth Century BC and Aristotle’s Generation of Animals. PHRONESIS 1995. Vol. XL/1, p. 48-88.
viii В “Държавникът” тази метафора се използва за политическото изкуство и изграждането на полисната тъкан, но очевидно е много подходяща според Платон, защото чрез нея се прояснява и пораждането на тъканта на езика от имената и глаголите “Софистът”.
ix Вж. изданията в Loeb Classical Library: Aristotle. Generation of Animals. Vol.XIII, ed. by T.E. Page, translation, commentaries and appendixes by A. L. Peck. 1963 (1942); Aristotle. Parts of Animals. Vol. XII, ed. by G.P.Goold, translation, commentaries and appendixes by A. L. Peck. Movement of Animals. Progression of Animals, translated by E.S. Forster, 1983 (1973). Aristotelis de animalibus Historia. Textum recognovit Leonardus Dittmeyer. MCMVII, Lipsiae, Bibliotheca Teubneriana.
x De generatione animalium. 762 a 19-22. подробно за класификациите и метафизичността на биологическите трактати вж. в книгата ми Нови опити върху Аристотеловия телеологизъм, С., “ЛИК”, 1999, с. 199-256.
xi Вж. Григорий Нисийски. За душата и възкресението. Двуезично издание с паралелен гръцки текст. С., “ЛИК”, 2001, превод от гръцки Иван Христов.
xii Цитира се преводът на Росен Тенев в изданието Свети Василий Велики. Шестоднев и други беседи. Превел от старогръцки Росен Тенев. С., 1999, “Народна култура”. С. 84-86. Оригиналът може да бъде намерен като дигитализиран pdf, напр. St. Basilii Caesareae Opera, Editio Parisina altera, emendata et aucta. Tomus primus, 1839.
xiii За небето, кн. Бета, гл. 9, 291 а 25-27.
xiv За небето, кн. Алфа, гл. 4, 271 а 35.
xv Цитира се преводът на Росен Тенев в споменатото издание, с. 59.
xvi Вж. Диоген Лаерций. Животът на философите. С., Планета 3, 2002, превод Тодор Томов, книга Втора, гл. 6
xvii Една по-нова книга върху осмислянето на сексуалното различие във феноменологията: Sara Heinämaa, Toward a Phenomenology of Sexual Difference: Hussеrl, Merleau-Ponty, Beauvoir. 2003, Rowman&Littlefield Publishers.
xviii Étien Gilson. D’Aristote à Darwin et retour. Essai sur quelques constants de la biophilosophie. Paris, 1971. Христос Янарас, Кризата като предизвикателство. С., 2002, “ЛИК”, превод Достена Лаверн, ред. Яна Букова; Христос Яннарас. Вера Церкви. Введение в православное богословие. Центр по изучению религий. М., 1992. Перевод В. Г. Вдовиной; Юрген Молтман. Правата на човека, правата на човечеството и правата на природата. В: Изтокът и Западът за личността и обществото. Богословски перспективи. Изд. Праксис, Велико Търново, 2001, съст. и превод Ина Мерджанова и Мариян Стоядинов.
xix Джон Брек. Свещеният дар на живота. С., 2002, ИК “Омофор”, Фондация “Покров Богородичен”. Превод Валентин Кожухаров. (John Breck, The Sacred Gift of Life. St. Vladimir’s Seminary Press, 1998)
xx Вж. Мишел Фуко. История на сексуалността. Т. І: Волята за знание. Т. ІІ: Употребата на удоволствията. Т. ІІІ: Грижата за себе си. Плевен, изд. “ЕА”, превод Антоанета Колева. 1993, 1994.
