Този текст е писан преди десет години по предложение на проф. Михаил Неделчев за брой на "Демократически преглед", в който бяха публикувани статиите на д-р Йосиф Фаденхехт и д-р Кръстъо Кръстев за университетската криза от 1907 г.
Коментарът ми към тези два текста беше публикуван в същия брой на "Демократически преглед", а после и в книгата "За Европа и университета", 2005 г., София, изд. СОНМ
Risum
teneatis, amici?[1]
( Или,
коментар на два текста от академичната публицистика у нас в началото на ХХ век )
Много
поучително е днес да (пре)прочетем статиите на д-р Йосиф Фаденхехт
“Обществената деятелност на професора и академичната свобода” и на д-р Кръстьо
Кръстев “Съдбините на нашия университет”. Те ни дават повод отново да се
запитаме за това не просто какви са тук-и-сега приемливите отговори на тези два
въпроса – за съдбата на университета като институция у нас и за обществената
позиция на университетския преподавател. Но дали изобщо задаването на тези
въпроси днес все още има смисъл? Актуални ли са все още тези две питания почти
сто години след написването на статиите и почти сто години след първата и
най-важната университетска криза в историята на България?
За
значението на самата университетска криза от 1907 г. д-р Кръстев се е
произнесъл философски:
“... ний не би се подвоумили да кажем: колкото
бруталното затваряне на университета и разгонването на професори и студенти да
е скърбен факт като признак: - и за ужасающа дивота и безкултурност в висшите
политически сфери на страната, и за безсилието на общественото мнение и въобще
на всеки духовен фактор в нашия живот, - но от него трябва да бъде доволен в
висша степен всеки, който е способен да гледа на обществените събития от
по-високо културно-историческо гледище и да цени великото възпитателно значение
на създавани от тъмните сили случаи на борба за висшите културни блага.”
И наистина.
Затварянето на университета, на единствения български университет, постановено от княз Фердинанд само един ден
след дръзката студентска акция на 3 януари 1907 г., дава началото на множество
поучителни събития, които, както изтъква и д-р Кръстев, са имали впоследствие “велико
възпитателно значение”. Детайлите и етапите от едногодишната драма на
първата и парадигмална университетска криза са много добре известни и прекрасно
коментирани: преди всичко в ненадминатата “История на СУ “Свети Климент
Охридски” през първото му полустолетие 1888-1938 г.” на проф. Михаил Арнаудов[2],
а в наши дни от изследването на проф. Пепка Бояджиева “Университет и общество:
два социологически случая”[3].
Равносметката
е ясна. Затварянето на университета в началото на 1907 г., разпускането на
студентите и уволняването на всички негови преподаватели и всички последвали
събития в едногодишния развой на кризата, освен срамен епизод е било и чудесна
възможност. То е било предизвикателство и изпитание най-вече за
преподавателската колегия на университета и за обществото, както и за
най-влиятелните прогласители на общественото мнение. И преподавателската
колегия, и обществото, и най-авторитетните прогласители-и-оформители на
мнението на обществеността се справили блестящо с това тежко едногодишно
изпитание, което същевременно се оказало и златен шанс. За преподавателската
колегия това било златен шанс чрез всички свои заседания и документите, приети
на тях (най-вече в Петровденската декларация-манифест) да изрази своята
убеденост, че мисията на университета като институция и постигането на неговите
цели изискват нейната автономност от държавата. За обществеността, която
изразила своя протест на многохиляден митинг на 14 октомври 1907 г. и за видни
наши и чужди писатели и учени ( като К. Величков, Ив. Вазов, М. Балабанов, Г.
Начевич, В. Теодоров и Д. Мишев, които публикували “Апел към софийските
граждани по университетския въпрос”) това било необикновен шанс. Той им дал
прекрасна възможност да покажат как трябва и от обществото да се отстоява
академичната свобода. Влиятелни чужди учени, работили у нас, като Иречек, Ягич
и Державин защитили принципа за упражняването на дисциплинарната власт вътре в
университета и изтъкнали, че самоуправлението е най-характерното за най-старата
европейска и най-висшата изследователска и преподавателска институция. Те
похвалили нашия млад и единствен тогава университет, че се развива според
най-високите чужди образци. Но всички те – и преподавателите, и нашите, и
чуждите интелектуалци направили всичко това не само заради моментния конфликт.
Всички те недвусмислено в своите текстове са изтъкнали и значението, което
имал и би имал университета у нас като
обществена институция и обществена кауза.
Освен
разрешаване на конкретния сблъсък между единствения по онова време български
университет и дадения субект на властта, университетската криза е изиграла
ролята на прецедент и на висок образец, към който са се обръщали
университетските преподаватели и през следващите няколко десетилетия в
сблъсъците си с други играчи на властово-политическата сцена. За всеки познавач
на университетската история у нас е любопитно и забавно да проследи как при
втората голяма университетска криза през 1922 г. университетската колегия
стриктно се е придържала към пътя, жалониран 17 години преди това и отново
постигнала пълен успех. Макар че този път субектът на властта, който искал да
накърни академичната свобода и автономията на университета, се разполагал в
противоположния край на тогавашния политически спектър (спрямо играча от 1907
г.)
***
В своята
статия д-р Фаденхехт влиза в полемика с неназован автор на статия, публикувана
във вестник “Нов век”. Там се е обосновавало твърдението, че професорите трябва
да бъдат “свободни жреци на науката и тях ги не безпокои никой за убежденията,
които изповядват – при едно условие обаче: техните убеждения да са
предварително известни на държавата от дисертациите и печатните трудове, които
са представили за своето назначение за професори... но констатира ли тя в един
момент от тяхната деятелност, че те са изневерили на тия свои взглядове, че са
възприели други, които противоречат на държавните нужди и интереси, тя всякога
има право да наруши автономията на заведението, което разпространява подобна
наука”. В своята статия д-р Фаденхехт не само цитира това мнение, но и го
курсивира, а разбира се след това саркастично го опровергава, като започва
своята полемика с цитата от Хораций: Risum teneatis,
amici?
Доктор Фаденхехт настоява на правото на професора “като
служител на истината и правдата” и като гражданин на правова държава да каже
авторитетната си дума по всеки важен обществен въпрос.
“Но не само за
професорите по обществени или правни науки трябва да се приеме, че те имат
право да си изказват мнението по обществени въпроси, - макар и това мнение да
не се схожда с възгледите на правителството. Всеки професор като служител на
истината и като гражданин в една правова държава има право, па е и длъжен да не
стои безучастен зрител пред явни беззакония на властта, пред гибелни за
държавата и вредни за нейното мирно и напредничаво развитие мероприятия. Той
може би да греши в своята оценка, но той не може да се счита лишен от правото
да си изкаже публично мнението. Едничко условие само трябва да спази: да бъде
добросъвестен, да е убеден, че защищава правдата и истината и – което впрочем
трябва да важи за всеки културен човек – да облече в прилична форма своите
мисли.”
На пръв
поглед това, за което пледира д-р Фаденхехт в своя текст, е проблем, който вече
не стои пред нас. Една от многото заслуги, едно от многото “висши културни
блага”, както ги нарича и д-р Кръстев, които е отвоювала преподавателската и
студентската колегия по време на кризата през 1907 г. е тъкмо това: и
студентът, и преподавателят като граждани на една правова държава имат
неотменното и конституционно гарантираното право[4]
да имат и да изразяват публично своето мнение по всякакви обществени и
политически въпроси. Историята на университетското образование у нас през ХХ
век свидетелства за това, че през първата половина на отминалия век многократно
различни субекти на властта по различни поводи и с различни аргументи ( а
най-често с псевдо-аргументи или без каквито и да било аргументи) са се
опитвали да упражняват дисциплинарна и репресивна власт по отношение на
университетските преподаватели (и още повече по отношение на гимназиалните
учители). Много често оправданието е било представяно с мотива за политическата
целесъобразност и с изказа на цензора от всички времена и епохи, който така
добре се е изразил в статията, полемизирана от Фаденхехт: “противоречат на държавните
нужди и интереси”.
За щастие,
през първата половина на ХХ век уволненията, отстраняванията от университета (
или средните училища), забраните за упражняването на професията и всички
останали властови интервенции, които са били налагани върху един или друг
представител на преподавателската колегия заради политическите убеждения,
отстоявани в обществото, са се оказвали временни.
Тежките и
непоправими загуби и за университета като автономна институция, и за
преподавателската колегия, настъпват в края на 40-те и през 50-те години[5].
Още през есента на 1944 г. “заради активна фашистка дейност” са уволнени 25
преподаватели от СУ, а след това с няколко последователни вълни на уволнения –
през 1948, 1953 и 1954 и от университетските среди и от гимназиалното поприще
са отстранени всички учители и преподаватели, за които е имало макар и бегли
косвени улики, че са подкрепяли образователната или здравната политика на някое
от правителствата на “монархо-фашистката власт”, както и всички, които са били
възпитаници на чужди университети. След това, както всички знаем защо, в
продължение на десетилетия е било немислимо за когото и да било от учителската,
преподавателско-професорската или студентската общност у нас да има свое
мнение по какъвто и да било обществено-политически въпрос.
Днес, 15
години след началото на прехода от тоталитаризъм към многопартийна
парламентарна демокрация и от планово стопанство към пазарна икономика, едно от
нещата, с които може да се похвали и студентската, и преподавателската колегия
у нас е тъкмо това: активно гражданско поведение и непрестанни политически
изяви. В новите социални процеси не само че не се пречеше, но и напротив:
академичните интелектуалци бяха призовавани да бъдат граждански и политически
активни. Спомням си как веднъж в началото на прехода проф. Николай Генчев ( Бог
да го прости!) в “Панорама” ядосано заяви, че е време “българската национална
интелигенция да изпълзи извън леговището си”...
И като
колективен участник, и като индивидуалности представителите на академичните
среди у нас многократно се включваха във вихъра на политическите събития,
понякога даже ги предизвикваха, а други път ги ускоряваха или катализираха. В
нашия общностен живот през последните 15 години бяха регистрирани студентско-преподавателски
окупационни стачки, демонстрации, шествия, протестни събрания, митинги – голямо
разнообразие от форми на изява и на изразяване на политически схващания и
искания от страна на преподавателско-студентски общности. Върховете им бяха
през лятото и есента на 1990 г., но тогава те се случиха предимно в столицата,
както и в началото на 1994 г. През декември на 1996, през януари и февруари на
1997 г. студентите и преподавателите в цялата страна бяха едни от най-активно
протестиращите общности срещу тогавашното правителство. И въпреки всичко това,
според някои наши коментатори и политолози интелектуалците у нас и академичните
среди като цяло са се провалили. Не че не са действали достатъчно, а са
говорили – според тях - малко и неубедително, не са изразили и защитили
смислени послания за това в какво трябва да се трансформира обществото и какви
са общочовешките ценности, които трябва да се отстояват и у нас[6].
Според мен проблемът е другаде. Интелектуалците и академичните фигури у нас по
време на прехода говориха достатъчно. Те – поне като количество - произведоха достатъчно книги, статии,
анализи, интервюта и т.н. Проблемът беше в едностранчивото тематизиране и
неспасяемият редукционизъм на цялото това говорене и писане.
През първите
десет-дванадесет години на прехода, във вихъра на всички
драматично-катастрофични политически, икономически и прочие промени, ние,
университетските преподаватели се включихме в публичните дебати с една
тълкувателска гледна точка, в която тотално господстваха три неправомерни
отъждествявания. Добре си спомняме, че при тоталитаризма се казваше и пишеше
“обществено-политически” проблеми, събития и т.н. “Обществено”-то беше
приравнено с тире към “политическо”-то. Тази първа безкритична редукция на
общественото към политическото благополучно продължава да вирее вече 15 години
след началото на промените, при това не просто при някои журналисти или при
някои социолози, а се огласява от най-видните университетски лица, които са и
публични фигури, и учредители на нови партии. След това към нея се прибавя
втората редукция: политическото се мисли като еднакво с партийното. А след това
идва с неизбежност и третото редукционистично отъждествяване: партийното се
приравнява с еднопартийното, с онова, което се предлага от една-единствена
политическа формация, която се фаворизира, а всички останали се демонизират. И
дори и най-новите уж “политически” събития у нас са грозна илюстрация за това.
Тъкмо
поради това, ако все още има нещо, което да звучи особено актуално от статията
на Фаденхехт, това е твърдението му:
“Даже когато професорът е член на
известна политическа партия – а правото да бъде такъв не може да му се откаже
-, той не трябва да забравя, че е служител на науката и истината, и
следователно не бива да поддържа мнение, което партията му е усвоила по
известен въпрос, но в основателността на което той не е убеден.”
Точно
такова индивидуализирано критично-рефлексивно позициониране на който и да било
университетски преподавател вътре в неговата партия ( която и да е тя)
все още няма у нас. Да не говорим за студентските активисти, които през 90-те
години бяха най-пламенните пропагандатори на своите партии и не желаеха
дори да чуят за критично отстояние от тях.
През
първите 15 години на прехода у нас по-скоро се случи друго. След тотаритарната
монопартийност дойде радостта от свободата на многопартийната парламентарна
демокрация, дойде възмущението от първите шокиращи изборни резултати, които
доведоха до първата окупацинна стачка в СУ. Еуфорията на извънпарламентарните
граждански протести и улични действия (на моменти груби и нецивилизовани)
нерядко беше създавана от студенти и преподаватели. Вече всички парламентарни
партии ( бивши и настоящи) са солидно подсигурени в своя състав от академични
лица, дошли от висши преподавателски или изследователски институции. Както пише
в учебниците по социология: “политическият елит се рекрутира от академичния”. А
това се отнася особено много за страна като нашата, в която не е имало
професионализация в политиката и потомствена политическа класа и в която
множеството от (опити за създаване на различни) партии трябваше да се захрани с
homines academici. Първите петнадесет години на
прехода у нас преминаха под знака на цялостната хиперполитизация и това, смея
да твърдя, на няколко пъти даде уродливи плодове, а сега вече се превръща в
несъмнена вреда и за академичните институции у нас, и за обществото като цяло.
Поучителното
в текстовете и на д-р Кръстев, и на д-р Фаденхехт е и в това, което те казват,
и в онова, което не казват. Тук ми се иска да припомня, че още по-силни като
размисъл и патетика за отношенията между институцията на знанието,
политическите партии и властта, както и за ролята на студентските общности, са
онези текстове, които д-р Кръстев написва през 1897 г. след убийството на Алеко
Константинов. В своята заедност тези два текста ни показват проблематизиране на
академичната свобода от две гледни точки.
Единият от тях тематизира
колективната институционална автономия, а другият – индивидуалната академична
свобода. Но и единият, и другият, са можели да пледират в своята академична
публицистика за това, защото общността на единствения наш университет по онова
време се е самоуправлявала по друг начин: чрез кратки едногодишни мандати на
всички ръководни длъжности (ректор, декани, ръководители на катедри) и чрез
подробни, изчерпателни отчети, публикувани в Официалния дял на Годишника всяка
есен преди патронния празник на свети Климент. Това е била цената на
академичната свобода – както на индивидуалната, така и на институционалната. Автономия
на институцията и индивидуална свобода на академичната личност в един държавен
университет може да има тогава и само тогава, когато общността на
личностите се самоорганизира по открит и ясно регламентиран начин пред
обществото.
Ще завърша
тези коментарни размисли с това, че най-поучителното в тези два текста е
злободневната им актуалност. Онова, което те са тематизирали се е оказало и
прогностично важно. Днес можем да се поучим от критично-рефлексивния метод на
двамата автори и да призовем за нови тематизации на нови проблеми. Академичната
свобода и институционалната автономия ще останат вечен проблем. Вечен ще бъде и
проблемът за противостоянието и понякога антиномичната напрегнатост между
университетите и властниците Важността
на знанието в един свят, който се опитва да създава глобално “общество на
знанието” е болезнен проблем за актуалната социална реалност тук-и-сега, щом
“герои на нашето време” са хора със средно образование като Добрин Митев (
който беше областен управител на Варна при предишното управление) и Лучано (
който е не само министър на спорта и младежта, но и бе кандидатиран за кмет на
столичния град) ...
И все пак,
от наша страна би било интелектуална слабост и обществена безотговорност, ако не
формулираме и специфично университетските проблеми в нашата академична
публицистика. Крайно време е да отворим дебат и за това кога нашите предмодерни
държавни университетски институции ще се превърнат в домове на публичната
рационалност и по този начин ще дадат пример и тласък за обществото за
структурното преобразуване на публичността. Както преди много време в Германия
е направил Юрген Хабермас[7]. Крайно време е да изтъкнем, както преди много
време пак в Германия е направил Ясперс, че корпоративната циментираност на
някои университетски общности не само репресира индивидуалностите, които
критично-рефлексивно застават на дистанция от общоприетото мнение и води до
тенденциозен подбор на млади академични лица[8].
Корпоративната солидарност на някои университетски общности понякога е във
вреда на обществото. И затова са били камбаната и Гьоте, и Макс Вебер, и Карл
Ясперс.
Крайно
време е да започнем разговора и за това, че преобразуването на нашето общество
неминуемо ще изисква и интра-институционални, сиреч преобразования отвътре и нов тип
изграждане и управление на университетските и образователните институции
изобщо. В началото на ХХІ век е повече от уместно да заговорим най-после и у
нас за академичното “интрапреньорство”, за онзи активен тип работа вътре в
академичната институция, който я движи и преобразува всеки ден. Това, че
все още не сме говорили и не сме намерили сполучливия наш езиков еквивалент на
словосъчетанието “академично
интрапреньорство” е показателно[9].
И това се отнася особено за държавните академични институции, за които
сполучливо лорд Ралф Дарендорф казва, че вече са просто монументални паметници
на предишната епоха[10]. Възрожденският патос, с който някои
видни академични лица произнасят в публичното пространство фразата: “Университетът
е светиня на националната свяст!”, в началото на ХХІ век е просто анахроничен.
Времето, в което живеем, изисква други теми в академичната публицистика и
съвършено друг тип публична рационалност – както в университета, така и извън
него. Дано най-после да започнем да обсъждаме това.
[1] Risum teneatis, amici? – Ще удържите ли смеха си,
приятели?, Хораций, “Поетическо изкуство”, 1-5. цитира се бележката на Георги
Батаклиев от изданието “Антични крилати думи”, ИК “Галактика”,
1994. Това е цитат от статията на д-р Йосиф Фаденхехт.
[2]Михаил
Арнаудов. “История
на СУ “Свети Климент Охридски” през първото му полустолетие 1888-1938 г.”,
С., 1938 г., издание № 201 на Университетска библиотека.
[4] Вж. член 60 от Търновската конституция: “С политически
правдини се ползуват само гражданите на Българското Княжество, а с граждански
правдини, спроти законите се ползуват всички живущи в Княжеството”. В
изданието: “Български конституции и конституционни проекти”, С.,
1990, ДИ “Д-р Петър Берон”.
[5] Много документални свидетелства за това и завладяващ
анализ – в книгата на Весела Чичовска “Политиката срещу просветната
традиция”, С., 1995, УИ “Св. Климент Охридски”.
[6] Най-радикален изразител на тезата за провала на
интелектуалците у нас е Евгений Дайнов. Вж. “Политическият дебат и
преходът в България”, С., 2000 г., Фондация “Българска наука и
култура”, с. 22 и сл.
[7] Вж. Юрген Хабермас. Идеята за университета – вчера, днес,
утре. В: “Измерения на университетската идея”, С., 1995 г., УИ “Св.
Климент Охридски”, съст. Пепка Бояджиева.
[8] Вж.
Карл Ясперс. Из “Идеята за университета”. В: “Измерения на
университетската идея”, С., 1995 г., УИ “Св. Климент Охридски”, съст.
Пепка Бояджиева. По този повод вж също Weissberg, Robert (ed.). Democracy
and the academy. Nova Science Publishers, Inc. New York, 2000.
[9] Вж. Perlman, Baron, James Gueths and
Donald A. Weber. The academic intrapreneur: strategy, innovation and management in
higher education. Praeger Publishers, NY 1988.
Powell, W. Walter and Paul J. DiMaggio (ed.).
The
New Institutionalism in Organizational Analysis. The University of Chicago Press, 1991.
[10] Dahrendorf, R. Universities After Communism. The
Hannah Arendt Prize and the Reform of Higher Education in East Central Europe,
Hamburg: Koerber Stiftung. 2000.
No comments:
Post a Comment