Google+ Followers

Monday, November 18, 2013

вечните антиномии в университетите





Вечните антиномии в университетите

 (това е откъс от предговора "Ролята на университетите... за какво?" към книгата "За Европа и Университета", С., 2005 г., изд. СОНМ)

      Една от митологемите на Платон в “Държавата” е, че има едно мислимо място, в което съществуват съвършените безтелесни образци на всички неща. Там са истината, доброто и красотата. Но както уточнява Сократ, който може би изразява предположението на Платон в този диалог, това място не е тук, в нашия свят, който е оприличен на подземно, мрачно пещероподобно жилище. Прекрасното място, в което са знанието, красотата, доброто и истината, е едно “мислимо място”.

       Както е известно, философията на познанието и науката, особено във втората половина на ХХ век, може би напълно закономерно след двете световни войни, не просто се усъмни в утопични философеми от рода на Платоновата и в много просвещенски и прогресистки илюзии. Не просто възникнаха съмнения в това дали напредъкът на науката и знанието води човечеството към по-добро и дали прави хората, които им посвещават живота си, по-добри. Какви изобщо са вътрешните закони, които движат знанието и науката, каква е иманентната им същност, или изобщо няма никаква същност, а всичко е следствие на случайни фактори и най-вече – на властово-академични констелации, отношения и механизми? В началото на ХХІ век теоретизирането за знанието, познанието и науката не могат да си позволят наивно-утопичен романтизъм. Мислители като Томас Кун, Карл Попър, Имре Лакатош, Паул Файерабенд и Ралф Дарендорф помогнаха много за демистифицирането на прогресистко-обективистките теории за еволюцията на знанията и науките, дори и най-вече по отношение на претендиращите за “обективност” позитивистки, така наречени “точни” науки. Отдавна развенчан е и митът за “изцяло прогресивната роля” на институциите за създаване и преподаване на висше знание - и по отношение на знанието, и по отношение на обществото. Цял сонм предимно френски философи и социолози след Пиер Бурдийо и Мишел Фуко убедително промислиха знанието като власт и висшите образователни институции не като институции преди всичко на и за знанието, а като институции за запазване на социални парадигми, за възпроизводство на държавния елит, на висшите чиновници и служители, които поддържат бюрократичния държавен апарат.

       Макар че във философските ми интереси и в преводаческите ми усилия до този момент да бяха попадали и тези тематизации, работата по проекта "Ролята на университетите за развитието на обществото" затвърди у мен горчивото убеждение за правотата на модерната епистемология и социологизираща философия. Мислимото място на Платон вече е немислимо. Особено след всичко, случило се през ХХ век и особено при обстоятелството, че науките и знанията произведоха химически, биологически и ядрени оръжия, с които може да бъде унищожено цялото човечество и цялата планета.

       Новото за мен бе обаче многократността и разнородността на впечатленията, които ме освободиха от една предишна илюзия. За абсолютно всички проблеми на днешните български университети, мислех си аз, е виновно тоталитарното минало. И това в много голяма степен е така, но същевременно и несъмнено има и нещо друго. 

       Има няколко вечни антиномии в търсенето и преподаването на знанието и познанието. Те са се проявили още по времето, когато Платон е преподавал в Академията своето прозрение за знанието, но Аристотел не е приел като свое разбирането на своя учител, а предпочел да обосновава своето собствено.

        Една от тези вечни антиномии в институциите на знанието от античните философски школи до модерните университети е антиномичността между търсенето на новото и преподаването на вече достигнатото, което понякога  неизбежно се персонализира в преподавателите и студентите, или в по-възрастните и по-високопоставените преподаватели, от една страна, и по-младите и по-нискостоящите, от друга. От едната страна са онези, които преподават откритото някога ново за тях знание, а от другата са онези, които възприемат това знание като отдавна окончателно верифицирано. Сред тях обаче понякога има и други, които се изкушават да потърсят друго, ново знание, или друго, ново разбиране, или други, нови методи на преподаване или организация на научния и изследователския живот. Такова са причините, които са накарали не само Аристотел да създаде една нова философска школа – Ликейона. Такива са причините, довели до създаването на университета в Оксфорд от схолари, недоволни и напуснали университета в Париж, а съответно по-късно по същите причини е бил създаден и университетът в Кеймбридж от схолари, напуснали Оксфорд. В наши дни това явление се вижда в световен мащаб в стотици частни университети, които обикновено се появяват като новата алтернатива на старите, традиционни, консервативни университети.

         Друга антиномия е прекрасно промислената от Карл Ясперс антиномия между личността-в-университета и безличната институционалност, между търсещата индивидуалност не само на преподавателя, но и на студента, от една страна и традиционно-йерархичният ред, от друга. Дори и в наши дни у нас има колеги, които изповядват публично, че университетът като тип институция е тъждествен с казармата и поради това, също като в казармата, бил невъзможен без “върховната академична добродетел – чинопочитанието”. Как тогава обаче може да бъде търсено ново знание – в подготовката за изпит, в писането на семестриална или дипломна работа, в подготвянето на дисертация?

        Дали всичко това означава, че една вече съществуваща образователна институция не може никога да се самообнови и промени? Този въпрос е важен, но още по-важен е по-дълбинният въпрос, който следва след него. Ако вече съществуващите институции не могат да бъдат променени, това не ги ли демаскира като институции много повече на препредаването на знанието, отколкото на търсенето на новото знание? С други думи, не свидетелстват ли всички тези примери, особено от ставащите в наше време, не само за вечния конфликт между традицията и обновлението, но и затова, че всъщност винаги и навсякъде консервативното е много по-силно от иновативното поради самата същина на институцията “университет”? И наистина, всички образователни институции от миналото до днес са изградени на принципа на йерархичността, авторитета, уважението.  Вярно е, че в наши дни във все повече страни по света все повече се увеличават хуманистичните призиви за промяна на тези по същество властови отношения не само в университетите, но и в училищата, но колко време ще трябва да мине докато тези апели се превърнат от екзотични гласове в общоприета образователна философия и практика? 

       Като философ и университетски преподавател не мога да спестя  и това, че докато работех по този практико-изследователски проект, се натъкнах на няколко четива, в които се казва точно обратното на внушеното от Платон в ред негови диалози. Има модерни автори, които отидоха далеч отвъд критично-хипотетично-рефлексивното отношение към знанието и свързаните с него институции и дори отвъд анархистичната епистемология. Негативистите стигнаха до абсолютно-радикалистко отричане на какъвто и да било позитивен елемент в образователните институции и най-вече в университета като институция. В обобщен вид техните тези звучат така: институциите на знанието, все едно дали са начални, средни или висши, нямат нищо общо с доброто. Точно защото са основани върху основополагащите принципи на йерархията, подчинението, авторитета и властта на преподаващия над обучавания.

      Едно от най-поразителните четива с подобно съдържание, на които попаднах, е сборникът със заглавие “Демокрация и академия”. Съставител и автор на една от няколкото статии в тази книга е Робърт Уайсбърг (Democracy and the Academy. Ed. by Robert Weissberg. Nova Science Publishers, Inc., New York, 2000.)

        Книгата е доста отрезвяващ набор от есета за недостатъците на съвременните амарикански университети като тип образователни институции.  Забележете, не става дума за “ВУЗ-ове” от времето на Сталиновия или на Хрушчовия СССР, а за разни случки и ситуации от едни от най-известните американски университети през 90-те години на вече отминалия ХХ век. Преждевременно отстранени от работа преподаватели ( макар и със запазена заплата, но без право да преподават); академична изолация на преподавател вследствие на изразяване на мнение, несъвпадащо със становището на настоятелството или университетската общност; разкази за различен академичен или бюрократичен произвол над по-свободомислещи и неконформистки настроени индивидуалности, и т.н. Книгата завършва с едно впечатляващо есе-обобщение, написано от съставителя Робърт Уайсбърг. В това обобщително-заключително есе той реферира сборник, представящ казус по казус съдебната борба на някои от опълчилите се срещу академичното управление във федералните съдилища. Заглавието на заключението е красноречиво: Академичната тирания. Историята и поуките (Academic Tyranny: The Tale and the Lessons, p.185-203).

       Едно от обобщенията на автора гласи : “…Днес университетите са фундаментално аморални. Тези институции може да съществуват сред едно морално общество и почти всички, работещи в тях може да са образцови човешки същества, но като колективност, на която някой трябва да се противопостави, дворците на висшето знание са добродетелни колкото една скала. Да се надяваме, че правотата неизбежно ще триумфира над злото почти винаги е измамно… Да предполагаме вътрешно присъщо достойнство е покана за разочарование… Съвсем малко разсъждаване ще ни убеди, че тази аморалност е предсказуема, а не е случайно отклонение. Крайният продукт е една култура, която пречи на развиването на добродетелите чест и отговорност. Ако някой покаже морален гръбнак или склонност за праволинейно действане, много бързо ще бъде дисквалифициран от изкачването нагоре” (p. 196-197).

        Като философ, познаващ най-добре аристотелизма, сред това пъстрило от схващания почти автоматично се отдръпвам от двете крайности - от Платоновия априоризъм, който утвърждава тъждеството на знанието, красотата и доброто, но и от крайния негативизъм, според който йерархията и традицията винаги неминуемо израждат институциите на знанието и ги правят царство на аморализма. Добродетелното дианоетическо академично решение на проблема е в намирането на мярата. Така съветва Аристотел в “Никомахова етика” по отношение на всички добродетелни постъпки. В случая мярата според мен е най-добре намерена от Карл Ясперс в “Идеята за университета”: антиномиите в университета между старото и новото, между традицията и обновлението, между открояващата се индивидуалност и безличната институционалност, между йерархично овластения и йерархично подчинения  са вечни и иманентни. Те обаче са не само вечна заплаха за загиването му, но и вечен източник на жизненост. Съхраняването и самообновяването на университета зависи от това вечно провокиращо към живот противоречие, но то изисква огромни усилия – академични, духовни, интелектуални, комуникативни, социални. 
    
    ***

    Не рядко в историята на университетите, при това особено през ХХ век тези вечни антиномии са ставали причина за превръщането на университетите първо в жертва на репресии от страна на външни политически фактори, но впоследствие в стожер и репресиращ крепител на установения със сила режим – фашистки, тоталитарен, военен. Отрицателната идеологическа, светогледна и социално-ценностна роля на университетите в тези историко-политически обстоятелства е била несъмнена. Разбира се, тя е била неизбежна, неизбежима и наложена със сила, но това ни убеждава, че университетът като институция не притежава устойчивост, за да се съпротивлява на влиянията и събитията, които стават extra muros universitatis.

       Ако се запитаме какво става днес с университетите в пост-тоталитарните общества, можем да намерим ценен отговор в книгата на един автор от нашата част на света: естонският социолог на образованието Волдемар Томуск. Миналата година той издаде книгата си със заглавие Отвореният свят и затворените общества. Есета за стратегиите във висшето образование “в преход” (The Open World and Closed Societies. Essays on Higher Education Policies in Transition’. New York, 2004, Palgrave Macmillan.) Тъй като е програмен директор на програмата за Подкрепа на висшето образование към Институт Отворено общество в Будапеща, той е посещавал многократно всички наши бивши соц-страни от Източна Европа и бившите съветски “републики”. На основата на детайлни изследвания за случващото се в държавното висшето образование по време на прехода в Русия, Естония, Словакия и Румъния, както и на по-общи наблюдения върху останалите страни, той прави многократно извода, че в почти всички страни в преход голямата част от предишния партийно-държавен елит се е възпроизвела в новите икономически, политически, академични и медийни елити. Според ВолдемарТомуск на фона на останалите драстични промени във всички сфери на общностния живот в почти всички бивши социалистически страни, институциите за “висше” знание  всъщност са останали едни архетипични затворени общности:  в тях не е направен никакъв образователен “преход” и промяна, а следователно не могат да бъдат очаквани и значими социални трансформации или манталитетно- светогледни промени в по-голямата част от преподаващите, студентите, но и в ръководещите висшето образование чрез държавата и т.н.

        Тук и сега за всички нас би било полезно да си припомним и казаното от Дарендорф, Томас Кун, Попър, Лакатош и Файерабенд за науката и познанието, както и тъжните предупреждения, че институциите на знанието винаги и навсякъде са били застрашени от израждане, тъкмо поради това, че всички те без изключение са били изградени на иманентния принцип йерархия-авторитет-субординация-власт-и-подчинение.

        Тук и сега е важно да си поставим въпроса до каква степен тоталитарното наследство във висшето образование е преодоляно и какво още трябва да се направи, за да се отдалечим от определението “пост-тоталитарни и пост-преходни университети”. Тук и сега е важно тази тема най-после да започне да се обсъжда. Защото това не е просто вечният проблем какво всъщност са институциите, в които уж се търси и преподава единствено и само знанието и познанието. Този вечен проблем в нашата ситуация тук и сега придобива зловещи измерения и може да има опустошителни социални последици.

     

  Има ли надежда за бъдещето?

      В тази книга предлагам на вниманието на читателите както текстовете, написани за работата ми по проекта "Ролята на университетите за развитието на обществото", така и статиите по тази тема, публикувани в периодичните издания у нас през 2002 и 2003 г. Радостното е, че през това време у нас публичното дебатиране по проблемите на образованието от всичките му степени се оживи. Още по-радостното е, че Студентският съвет на СУ също се съживи и започна най-после да работи и да предлага конкретни стъпки за придаване на смисъл на пребиваването на студентите в университетските сгради. Най-радостно е, че на най-непосредственото ми работно място – във Философския факултет на СУ вече се вижда онова, което на специализирания език на образователните науки се нарича “академично интрапреньорство”: това е онази предприемчивост и енергичност на ръководещите една образователна институция или част от нея, благодарение на която тя би могла да се самообнови и развие. В този смисъл, към момента на приключване на работата върху този сборник от студии и есета с облекчение откривам, че някои от нещата, представени с най-мрачни тонове в някои от тях, вече са изсветлели. Дано това да продължи!

        с. 12-18 в изданието "За Европа и Университета"

       снимката на Ректората в началото на поста е на Николай Гочев

       

No comments: