ролята на университетите... за какво?

 

 

 участниците в заключителната конференция по проекта 

"Ролята на университетите за трансформирането на обществата",

 проведена по инициатива и с домакинството на Съвета за висше образование на ЮАР 

Махалиесберг, Южноафриканска република, 9-13 октомври, 2003 г.

***

 Тъй като напоследък много писах и говорих за актуалната криза в Университета и обществото, ето още един откъс от предговора към книгата ми 

"За Европа и Университета", С., 2005, изд. "СОНМ" 

 Ролята на университетите… за какво?

      През лятото на 2001 г. видях в един наш седмичник обява, че Институт “Отворено общество” към Централно-Европейския Университет в Будапеща предлага на университетски преподаватели и млади изследователи да разработят проекти по няколко различни теми от областта на така наречената “обществена политика” (public policy). Една от предложените области беше “Ролята на университетите за трансформирането на общество”. 

      Заинтригувах се.

      Добре е известно, че университетите и образователните институции през вековете са играли множество различни, понякога противоречиви роли спрямо извънуниверситетските общности: не само образователно-просветителски или обучително-информационни, но и ценностно-светогледни, политическо-революционни, националистично-просветителски, национално-освободителни, политическо-идеологически, религиозно-мисионерски и/или религиозно-полемични, расово-сегрегационни, антирасистки. Но каква точно би могла да бъде ролята на университетите в обществата в преход? За какво? Как точно университетите могат да трансформират обществото? В какво?

       И тъй като от няколко години преди това (си) задавам тези въпроси, направих своето индивидуално предложение за участие с индивидуален проект по тази тема. Индивидуалният ми проект бе Законодателството за висше образование в някои балкански страни. Всичко, което написах и направих по-него, може да бъде видяно още от пролетта на 2002 г. на страницата ми по проекта в Интернет, която създаде и до днес поддържа Юнуз Юнуз. Като финален резултат от този проект се появи текстът ми “Законопроектите за научните степени и научните звания – самоцелни законодателни упражнения или неотложни инициативи?”

      Това начинание ми даде възможност да се срещна на няколко пъти в ЦЕУ с  десетки колеги от всички бивши социалистически страни в Централна и Източна Европа, и от всички бивши съветски републики, повечето от които сега вече са независими държави. Имаше и няколко много симпатични колеги от Индия и Пакистан. Разбира се, най-чести бяха срещите ми с непосредствените ми колеги, от “университетската група”, но и с десетките други колеги-изследователи от програмата International Policy Fellowships към Центъра за изследване на обществената политика (Center for Policy Studies) в Институт “Отворено общество”, занимаващи се с проблемите на пенсионната или здравната реформа в своите страни, с изследванията на пола, с проблемите на началното или средното образование, с проблема за включването на децата със заболявания в пълноценна училищна среда, с проблемите около стабилизирането на гражданското общество и неправителствените организации на Балканите или в района на Кавказ. Още в самото начало на това практико-изследователско начинание ми направи впечатление и многократно ме затрудни странната липса на утвърдена и популярна дума в нашия език, с която точно да предадем английската дума policy и словосъчетанието public policy. Всъщност думата-съществително е производна от добре познатата гръцка дума “полис”, а прилагателното е от латинското (res)  publica. В понятието за public policy според мен се мисли всичко онова, което е от общ интерес за всички хора, които живеят на едно място: село, град или държава. Всички те, независимо от политическите възгледи, които имат или нямат, независимо от политическите възгледи на своите родители или деца, би трябвало да са заинтересувани от проблемите на образованието - от детската градина до университета, от здравеопазването, от социалното и пенсионното осигуряване, от чистотата и поддържането на общностния бит. Всички те трябва така да са уредени и да се поддържат в такова качество, че да се доближават максимално до онова високо абстрактно понятие, което още античните мислители са наричали “общото благо” или “общото благополучие” на добрия съвместен живот.   

     По темата за ролята на университетите през 2002 г. проекти разработваха и други колеги  - Кармо Крос от Естония, Надя Федотова и Олег Кармадонов от Русия, и Сънандан Рой Чаудхари от Индия. Наш академично-изследователски консултант и рецензент беше Волдемар Томуск от Програмата за подкрепа на висшето образование (Higher Education Support Program HESP).

     С всички тях имахме прекрасната възможност да се включим в големия колективен проект “Ролята на университетите за трансформирането на обществото”. Той бе осъществен съвместно от Институт “Отворено общество” - Будапеща, от Центъра за изследване и информация за висшето образование към Отворения Университет в Лондон и Асоциацията на университетите от Обединеното кралство към Лондонския университет. В този голям международен проект под една или друга форма – като автори на текстове, координатори и дискусанти-рецензенти на представяните текстове – се включиха над 30 души от България, Естония, Русия, Беларус, Индия, Франция, Великобритания, САЩ, Канада, Австрия, Сенегал, Нигерия, Южна Африка, Бразилия, Мексико.

     С тях поддържахме оживена кореспонденция и два пъти дискутирахме на живо различните исторически, политически и обществени ситуации, в които университети могат да играят значима социална роля.

      Някои от нас опитаха да направят цялостна оценка на университетските институции в своите страни. Симон Шварцман описа какво според него става в икономически и социално поляризираната Бразилия в условията на драстично изоставане на темповете на икономически растеж. Силви Диду-Опети представи опитите за обновление и модернизация на университетската система в Мексико след над 70-годишно управление на една партия там. Алекс Гбойега и Инка Атойеби описаха богатата университетска традиция, започваща още от средата на ХІХ век в Нигерия и неизбежно колониално-копираща всичко от британския модел, както и проблемите на пост-колониалното развитие на страната през последните 40 години. Тивън Реди и Салийм Бадат писаха и говориха на двете ни съвместни конференции за ставащото в Южноафриканската република, която едва от десет години има своята демократична конституция и гарантира равноправието на своите граждани във всички сфери на живота след столетия робска експлоатация на едни човешки същества от други. Омар Сугу и Бубакар Ниане представиха висшето образование в Сенегал, което също датира от средата на ХІХ век, но разбира се е следвало изцяло френския модел, както и тенденциите, които сега се разгръщат там. Анна-Мария Тотоманова ( с подкрепата на Фондация “Отворено общество” - София) написа информативен текст, в който представи чрез богат фактологичен материал как са се променили нашите университети в годините на прехода у нас.

     Други колеги, най-често преподаватели от нови частни университети в бившите социалистически страни, се занимаваха с институционална самооценка на ролята на своите институции в конкурентната среда на доминиращо държавно висше образование. Людмил Георгиев представи ролята на Новия Български университет у нас като образец за либерално образование и предприемачески университет със съвършено нов тип мениджмънт, създаващ в студентите си нова образователна и социална култура. Сходна беше оценката и на Владимир Дунаев за Европейския Хуманитарен Институт в Минск, вършещ едва ли не чудеса в една консервирана и затворена социална система. Като катализатор на значими образователно-социални процеси бе представено Московското висше училище за социални и икономически изследвания от Екатерина Горбунова. Според мен най-добре от всички изследователи свърши своята работа Мадлийн Рийвс. Нейният текст бе изключително интересен, много добре концептуално обмислен и с много подробности  за ролята на Американския университет в Киргизстан в политическите и социалните процеси, случващи се в републиките в Централна Азия.

     Ние, колегите, подкрепени от Институт “Отворено общество” към ЦЕУ в Будапеща, представихме своите текстове на индивидуално работещи изследователи, които критично се опитват да осмислят ставащото в своите страни и институции. Кармо Кроос описа университетската общност в Естония и нейното мъчително-хаотично еманципиране от пост-съветското и пост-социалистическото наследство. Надя Федотова очерта какво прави, но и какво не прави Московският държавен институт за международни отношения (МГИМО) в усилието да се модернизира руското общество и да стане адекватно и конкурентноспособно в глобализирания свят. Сънандан Рой Чаудхари не само описа ролята на университетите за пост-колониалното изграждане и укрепване на Индия, но дори и се опита да направи паралели между индийското национално и антиколониално университетско движение през първата половина на ХІХ век и процесите на формирането на антикомунистическа, но и националистическа университетска опозиция в Словения и Полша през 80-те години пак на миналия век. Олег Кармадонов очерта сложния контекст, в който се самотрансформира Иркутският университет, а аз представих своите размишления в текста “Преход и преобразуване ( в очите на една скептична университетска преподавателка)”.

     Всички тези текстове бяха публикувани в Интернет-страницата на Центъра за изследване и информация за висшето образование ( Center for Higher Education Research and Information: www.open.ac.uk/cheri) през април 2003 г., както и на нашите лични уеб-сайтове http://www.policy.hu/ipf/fel-web/2002list.html.

     Финалната конференция по проекта се проведе през октомври 2003 г. в Махалиесберг в Южна Африка. Тогава като дискусанти на всички окончателни текстове се включиха Ян Льобо и Джон Бренан от Центъра за изследване и информация за висшето образование, Свава Бярнасон от Асоциацията на университетите на Обединеното кралство, Рет Боулин – директор на Програмата за подпомагане на висшето образование в Институт “Отворено общество” и ЦЕУ – Будапеща, Ебрима Сал от Изследователския център за висше образование в Упсала, Швеция и Йохен Фрийд от университета в Залцбург.

      Дори изброяването на имената, университетите и страните, от които произлизат, но и на различните места, в които работят всички тези колеги, дава представа за огромния мащаб на този проект. Специфичният национален, исторически и политически контекст, в който се ситуира една университетска институция предопределя много от възможните й роли. Друг въпрос е дали тези възможни роли са се актуализирали и в каква форма. В прехода от расистки апартейд към равноправно общество и в прехода от социализъм към демокрация има много прилики, но и много разлики. В прехода от латиноамерикански тип, който много често е бил използван като модел на “прехода” изобщо, доминира прехождането от военна диктатура или продължително еднопартийно управление към плуралистична многопартийна система. В прехода от колониална зависимост към желаното бързо независимо пост-колониално развитие има съвършено други национални и обществени приоритети.

       Някои от възможните обобщения и изводи, които могат да бъдат направени в този толкова богат, разнообразен и противоречив контекст на университети от Европа, Азия, Латинска Америка и Африка, бяха направени в един обзорен синтезиращ доклад, направен от Ян Льобо, Роджър Кинг и Джон Бренан в самия край на декември 2004 г. В началото на 2005 техният текст The Role of Universities in the Transformation of Societies. An International Research Project. Synthesis Report се появи и в Интернет-страницата на Центъра за изследване и информация за висшето образование. В своя обзорен текст Льобо, Кинг и Бренан правят шест основни общи извода (р. 19-25):

1. В модерния глобализиран свят университетите изпълняват не някаква нова, а своята вечна мисия: да бъдат институции, създаващи и преподаващи знание и образование. Онова, което се вижда днес от Мексико и Бразилия до Киргизстан и Индия, е натискът върху университетите, на който те не рядко отговарят с голяма съпротива, да рационализират максимално всичко ставащо в тях, да се прагматизират, да се ориентират към високо ефективни в икономическо отношение специалности и към развитието на точните и приложни науки, свързани с най-важните технологии. Днес повече от всякога университетите (ще са принудени да) определят като своя най-важна роля създаването на ново знание.
2. Обща черта на всичко, ставащо в страните, които бяха включени в изследователския проект, е и все по-голямата демократизация на обществата, формирането на истински плуралистични партийни системи, реалната защита и гарантирането на човешките права. Най-драстична в това отношение, според мен, е промяната в Южна Африка, а най-незначителна или по-скоро никаква – в Беларус. Според мен, в този позитивен политически контекст, видим навсякъде с изключение на Беларус, университетите трябва да се впишат с нов тип образователни програми и стратегии, които създават нова мотивация и нова личностна и ценностна култура в своите студенти. Не са за подценяване и онези колективни практики на включване на все по-голям брой членове на университетската общност – както на студентите, така и на преподавателите или изследователите и служителите – във вземането на решения. Такива правила и процедури съществуват в страните със стабилизирани демокрации и многовековни университетски традиции. Пренесени в по-новите демокрации и техните висши образователни институции, те биха направили всички  много по-активни и наистина участници във вземането на решения за академичния живот, а чрез това биха създали и ред демократично-граждански навици у тях.  
3. Като трети основен извод Льобо, Кинг и Бренан изтъкват безспорната тенденция на засилващо се наднационално влияние върху университетите и отслабване на тясно националните детерминанти. В днешния глобализиран свят класическата триелементна структура университет-общество-държава отстъпва на многобройни възможности за обучителни и изследователски практики, за индивидуални и колективни стипендии, проекти и програми, които са финансирани или координирани и осъществявани от много други страни, международни фондации и агенции. Това прави както университетите като институции, така и участниците в тези инициативи много по-независими, гъвкави и отворени от преди. Това се отбелязва за всяка една от изследваните страни и нейните университети. Изключение прави единствено Южна Африка, в която има много силно етатистко регулиране на университетската система и силен държавен контрол над всички видове международни дейности.
4. Във всички изследвани страни, с изключение на Беларус се вижда формирането на “икономиките на знанието”. Необходимостта от бърз икономически растеж във всички тези не особено богати страни поставя университетите пред изпитанието наред с традиционните си социални мисии да формулират още една. Ако от ХVІ век досега някои университети са формулирали като своя най-важна извънуниверситетска задача утвърждаването на националната и културната идентичност, днес вече става друго. Добрите университети трябва да развиват индивидуалните способности и качества на своите студенти, да дават простор на творческата и изследователската енергия на преподавателите, както и да въвеждат такива колективни процедури в самоуправлението си, чрез които несъмнено да се култивират общи демократични практики. Сега вече пред тях е и първостепенната – според Бренан, Льобо и Кинг - интелектуално-прагматична задача: да създават образователни продукти и да стимулират такива програми за обучение, които ще направят всички в тях конкурентноспособни на пазара на труда, на пазара на идеи, на пазара на иновации.
5. Във всички изследвани страни, включително и в Беларус се вижда силна тенденция към либерализация и все по-голяма достъпност на образованието, към все по-голямо разгръщане на образователния пазар. Все повече се разрастват и умножават частните университети. В Южна Африка по-голямата част от студентите следват в частни висши образователни институции, в района под Сахара броят на частните университети се е утроил за десет години, а в Източна и Централна Европа вече 30% от студентите се обучават в частни университети.
6. Тримата колеги са оставили за финал най-важния от направените шест извода: проблемите на саморегулацията и отчетността. Според колегите Льобо, Кинг и Бренан това трябва да е най-висшата цел сред социалните мисии на университета: да се създадат такива механизми и процедури за отчетност и прозрачност, че университетите най-после да заслужат доверието на обществото. Функционирането им като институции за търсене на нови и препредаване на овладени знания вече не е достатъчно. Особено в страните “в преход”. Тъкмо в този аспект – като самоуправляващи се общности - на университетите им предстои тепърва да заслужат доверието на обществото.  На склонността на някои университетски общности да се самозатварят могат да противостоят различни институции – частни предприемачески сдружения, неправителствени акредитационни агенции, традиционните държавни институции. Особено голяма напоследък става ролята на добрия мениджмънт, отделен от академичните ръководства, но също така и на медиите, които трябва да поддържат в обществото неотслабващо внимание към всичко, което става както в публичните, така и в частните университети – като се започне от това какво и как се преподава, и се стигне, разбира, се до най-прозаичното - харченето на парите на данъкоплатците.