на 40 ден от смъртта на баща ми

Днес е 40 ден от смъртта на баща ми - хаджи Иван Гичев Георгиев, роден на 9 декември 1942 г.,
представи се в Господа на 17 декември 2011 г.

Изключително добър, сърдечен, трудолюбив, усмихнат и безхитростен човек беше.


Той наистина бе хаджия. Беше ходил няколко пъти на Божи гроб, защото в края на 90-те години на миналия век три години и половина работи в строителния бранш в една фирма в Израел. А преди това, в средата на 90-те години работи една година в Германия.

Знаеше много за строителните фирми зад граница и си отиде с много огорчения заради онова, което знаеше.

Бог да го прости!

***

Има някои произведения на словото и особено на поезията, които правят действителността по-поносима.

Ето едно такова стихотворение на Рьоне Шар, което много ми помогна тези дни:

В настъпление

на Жорж Блен

Все тия непрестанни, фосфоресциращи и дебнещи петна върху лицето на смъртта, които ги четем и в погледа на тия, които ни обичат, но не желаем да им ги разкрием.
Да правим ли различие между баналната и грозна смърт и другата, която се подготвя от вещата ръка на гения? Между смъртта със образа на звяр и тая с образ на самата смърт?

Живеем винаги в полуотвора, там, където затворената линия разделя сянката от светлината.

Но ние сме неудържимо хвърлени напред.

И цялата ни личност подпомага тоя тласък, главозамаяна от него.

Поезията едновременно е слово и мълчалива провокация, отчаяна от нашата непостоянна същност за идването на една реалност, която ще е без съперник. Единствено така ще бъде незагниваща, но не и незагиваща. Защото се стреми към всичките опасности, а видимо самата тя ликува над физическата смърт.

Такова е предимството и същността на Красотата, далечната и направлявана умело Красота, която се е появила още в ония първи времена във нашето сърце, ту осъзнато присмехулна, ту светла и предупредителна.

Това, което грабва моята симпатия, това, което аз обичам, веднага и винаги ми причинява толкова страдание, колкото и туй, което ме отблъсква. И му оказвам съпротива в мистерията на сърцето си: забулена нагласа за една сълза.

Единственият подпис под белия живот е изрисуван от вечната поезия. Тя се намира винаги между избухналото ни сърце и появилия се водопад.

Нещастието за зората е пристигащият ден, за здрача - идването на нощта, която го поглъща.

Намираха се хора някога, подобни на зората.

Но в тая час на залеза, изглежда, че сме тук и ние.

Ала защо да бъдем качулати чучулиги?

*
превод на Георги Мицков в изданието Рьоне Шар. Непредсказано бъдеще, С., 1983, "Народна култура"