Google+ Followers

Friday, September 19, 2008

ТРИПТИХ ЗА ЕЛАДА





ЕЛАДА: ДУХОВНАТА ФОРМА НА ЕВРОПА

През Средновековието дори маргинали като Бернар от Шартр и Джон от Солсбъри въздъхвали: “Ние сме джуджета, стъпили на раменете на гиганти”. За великани били признати мислителите на древността . И как да не бъдело така, след като схоластиката се родила благодарение на преводите на “последния римлянин” Боеций и изкованата от тях лексика. А преводачът-монах от Ирландия Йоан Скот Ериугена не само превел на латински Ареопагитическия корпус, великите Кападокийски отци на Църквата и по-късни византийски мислители, но и прехвърлил цялата антична диалектика от Хераклит до Прокъл в Западното мислене чрез своя трактат “За разделението на природата”. Да не говорим за всеизвестното преоткриване на аристотелизма в т. нар. зряла схоластика при св. Алберт Велики и св. Тома Аквински. Средновековието не само говорело с възхита за Философа, но и му се дивяло, като казвало: “когато Аристотел пишел, топял перото си направо в мозъка” (пак изказване на Джон от Солзбъри в “Металогикон”).
Дядото на модерната европейска мисъл Френсис Бейкън не само написал “Новият Органон” и “Новата Атлантида”, но и също така признал: “Най-древните времена предизвикват най-дълбоко възхищение”. Затова докато излежавал присъда за корупция (защото като бил лорд-пазител на кралския печат се поблазнил да взема подкупи) в Тауър съчинил няколко десетки параболи-притчи за прочути митологични персонажи: “Нарцис, или себелюбието”, “Орфей, или философията”, “Протей, или материята”, “Девкалион, или възраждането”, “Немезида, или превратността на нещата”, “Дионис, или страстта”, “Сфинксът, или науката”, “Пан, или природата”, “Сирените, или наслаждението” и т. н., и т. н.
Томас Хобс превел “Илиада” и “Одисея” на латински. Не случайно е толкова проницателен и съвременен в семиотическата си теория, и същевременно така благочестив в теономния си политически трактат “Левиатан”.
Бащата на новия европейски рационализъм Рене Декарт се образовал в колежа “Ла Флеш”, където преподавателите му – видни учени-йезуити – го натъпкали с цялото енциклопедично знание на схоластизирания аристотелизъм. Нищо че той после им се подигравал и предпочитал да чете в широко отворената книга на света.
Джон Лок, както и повечето новоевропейски мислители не се препитавал с преподаване на философия ex cathedra universitatis. За разлика от повечето от тях, той все пак бил университетски преподавател, при това в Оксфорд, но учел възпитаниците си не на философия, а на старогръцка литература и реторика. Може би затова е написал не само “Опит върху човешкия разум”, но и “Писмо за толерантността” и съвсем новаторски по дух политологически трактати, възраждащи не малко от Аристотеловите разбирания за политейята, за съвместния живот на гражданите в обществото и държавата.
Дейвид Хюм е автор на есета като “Епикуреецът”, “Стоикът”, “Платоникът”, “Скептикът” и може би тъкмо чрез тях е получил аналитично-скептичните прозрения, развити в “Трактат за човешката природа”, “Естествена история на религията”, изследванията на човешкото разбиране, афектите и принципите на морала.
Шелинг завършил мисловните си търсения с философстване за митологията и религията. Огромната му продуктивност била увенчана с работи като “За божествата на Самотраки” – емблема на унеса му по античността.
Хегел завършил класическа гимназия и станал студент по богословие в Тюбинген. По време на следването си живеел в манастирско общежитие, при това в една стая с Шелинг и Хьолдерлин. От Лесинг и Винкелман насетне духовният живот в Германия превъзнасял и се ентусиазирал от Елада. И “олимпиецът” Гьоте и “живият класик” Шилер, и романтиците, и трескаво-екстатичният Хьолдерлин, и спекулативният Хегел – вдъхновението за всички тях много често идвало от митологията, културата и литературата на Елада. Дори и строгостта на протестантството не успяла да попречи на Хегел в него да се разгори страстта към Елада. Прехласнат по нея, в онези години най-близкият, най-съкровеният му приятел Хьолдерлин написал своята поема за Диотима и десетки други творби, вдъхновени от античността, а Хегел си фантазирал за някакъв невъзможен синтез между християнството и гръцката народна религия. Да не говорим за хилядите възторжени преценки за гръцката философия и изкуство в лекциите по история на философията и лекциите по естетика, за възхвалата на гръцкия живот като “истински подвиг на младостта на човечеството” във “Философия на историята”. И гимназиалното юношество, и следването, и годините на гувернантстване, и академичната работа на Хегел са пропити от убеждението, изразено в речта, произнесена в Нюрнберг при избирането му за ректор на тамошния университет: “Гръцкият свят е най-красивият, който някога е съществувал” .
Киркегор започнал своя път като мислител и писател с работа върху иронията като форма на Сократовата екзистенциална диалектика, а Ницше е бил професор по класическа филология и в едно от първите си скандални произведения пресъздава “Раждането на трагедията от духа на музиката” – величието на дионисизма и гръцката мистериалност, потиснати впоследствие от разсъдъчността и “злия гений” на понятийното мислене.
В началото на ХХ век възгласите за Елада позаглъхнали. В началото на 20-те в Италия масите били овладени от Мусолини, а в началото на 30-те в Германия – от Хитлер. Тогава Едмунд Хусерл отново възродил идеала за Елада като духовна форма на Европа. В една своя прочута лекция, изнесена във Виена през май 1935 г. Хусерл поставил диагноза: “Европейските нации са болни, самата Европа е в криза” . Като единствено възможно лечение Хусерл предписал тематизирането на “духовната Европа като чист проблем на науките за духа”. Хусерл твърди, че историята на Европа има своята иманентна философска идея, своята иманентна телеология. Целта на всичко, случило се в Европа е “прелом и начало на развитие на нова човешка епоха, епохата на човечеството, което оттук насетне просто иска да живее и може да живее в свободното оформяне на своето съществуване, на своя исторически живот от идеи на разума, от безкрайни задачи”. Тази идея, според Хусерл има своето време- и месторождение: древна Гърция през VІІ и VІ в. пр. Хр. Той с възхита говори за тази особена теоретико-практическа нагласа, за това особено човечество и това особено жизнено призвание, което се ражда там и тогава. Според него е “разбираемо как няколко гръцки особняци са могли да задвижат преобразуване на цялото човешко съществуване и на цялостния му културен живот, първо в тяхната собствена нация и в най-близките съседи. Но сега също е видно, че оттук е могла да възникне една съвършено нова свръхрационалност. Естествено, аз имам пред вид духовната форма Европа. Тя вече не означава различни съседни нации, влияещи си само чрез търговски борби и борби за власт: Един нов, произлизащ от философията и нейните частни науки дух на свободна критика и нормиране от безкрайни задачи властно пронизва човечеството, създава нови, безкрайни идеали!” Като в Болерото на Равел Хусерл отново и отново тематизира едно и също: “Искам да кажа, че усещаме (и при цялата си неяснота това усещане има пълно право), че на нашето европейско човечество е вродена ентелехия, която властно пронизва промяната на европейските форми и й придава смисъла на развитие към една идеална жизнена и битийна форма като вечен полюс”. За Хусерл понятието Европа трябва да бъде разработено като историческа телеология на безкрайни цели на разума, а европейският жизнен свят е бил роден от идеи на разума, сиреч от духа на философията. В този патос на свръхрационализма и в името на идеята за обединена Европа Хусерл, както почти всички философи от древността до днес свръхоценностява философията: “Сред едно европейско човечество философията постоянно трябва да изпълнява своите функции на архонт на цялото човечество”. Кризата на европейското съществуване и привидното крушение на рационализма според него тогава можела да се развие само в два възможни изхода: първият от тях бил възраждането на Европа от духа на философията чрез героизма на разума; вторият – деградирането до неприязън към духа и до варварство.
Случило се второто. Започнало варварството. Но въпреки всичко Хусерл не се разделил със своя свръхрационалистичен утопизъм и това му помогнало да оцелее: когато получил заповедта за своето уволнение и забраната да преподава, издадена от нацистките власти, той просто обърнал листа със заповедта наопаки и съсредоточено си записал на гърба онова, върху което размишлявал в този момент. Бил убеден, че въпреки всичко “от пепелта на голямата умора се въздига Фениксът на една нова жизнена глъбинност и одухотвореност като залог на величаво и необхватно човешко бъдеще: защото само духът е безсмъртен”.




ЕЛАДА: ВДЪХНОВИТЕЛКАТА НА ПОЕТИТЕ
(ДИПТИХ В ТРИПТИХА: ДВЕ СТИХОТВОРЕНИЯ)



Химн на нисък глас

Елада, какво разгънато крайбрежие на гениалното море, отдето се изправиха при първата зора лъхът на знанието и магнетизмът на разума, изпълнили еднакво плодоносно всичките влияния, като че бяха вечни. И по-нататък веригата от странни планини, покрити със вулкани, които се усмихват на властната магия на героите и серпентинената нежност на богините, повели в брачен полет могъществото на човека, повярвал в себе си, че е свободен най-подир и може да загине като птица. Такъв е отговорът на нещата, за лихвата на раждането и лабиринта с неизбродните завои. Но срещу твойта яка почва, направена от диамантената светлина и от снега, която не загива и усеща стъпките на своя мил народ, излязъл победител над смъртта и смъртен едновременно със очевидна чистота, един необичаен разум се опитва да накаже неговото съвършенство и вярва, че ще заличи дори полъхването на вълнуващите се жита.
О, Гърция, изящно тяло и блестящо огледало, три пъти мъченица, за тебе мисля ли си, отново се възстановявам. В народа ти се крие твойта сила, твоят лек и твойто здраве и те са твое право. Зова шумящата ти кръв, защото тя е жива, за нея свободата не е нещо болно и точно тая кръв разкъсва мойте устни със своето мълчание и аз съм в твоя вик неудържим!

Рьоне Шар

(Известно е, че на младини Рьоне Шар е бил поет-сюрреалист, но по времето на варварството е участвал в Съпротивата като командир на партизански отряд. Това стихотворение е написано точно половин година след оттеглянето на варварството – на 7 ноември 1945 г . Преводът е на Георги Мицков в “Рьоне Шар. Непредсказано бъдеще”, С. НК, 1983.)



Пирея

Главозамайващо искряща синева
над плоски и олекотени хоризонти.
Пристанище с почти отекващ хаос
от кораби и лодки – жив капан,
слънчасал панаир от безразборни флагове
в преплетеното като Буда гръцко лято…
Горят очите ми и изтощително туптят
от ярки мигновения с пламтящи щрихи
в изгарящия изглед на Пирея.
Как надребнено и разхвърляно трептят
човешките присъствия из кея
край нанизи от озвучени кръчми!
И мъча се сред палещия бяс
на слънцето да приближа лицето
на някой скитник, странно осенено
от артистичната му свобода, която
според рецептата на Казанзакис бе
най-сигурния белег на душевно щастие…
Усмихвам се на себе си, че мога
изневиделица да срещна този бард
на а б с о л ю т н о т о и да го питам
как да заживея!

И в този миг чрез веселия дух,
протичащ в жилите ми, усетно се слях
с Пирея…


Иван Теофилов, “Да”, ИК “Иван Вазов”, 1994





МОРЕТО НА ЕЛАДА: ВЕЧНОТО НАЧАЛО

Преди години ми се случи в края на един юнски ден да попадна на Сунион – най-южната точка от Атическия полуостров. Там се намира храмът на Посейдон. Който вече е бил на Акропола и е разгледал всички останки в Атина, е подготвен и за такава архитектурна среща. Впечатли ме обаче не храмът, а морето. На залез слънце то беше кротко и необикновено бистро. В неговата прозрачност просветваха стотици цветове и всевъзможни техни нюанси. От баналното синьо и зелено, тюркоазено и сиво до лилаво, охра, пурпур и виолетово. Толкова много цветове на една място в природата. Може би те се появяват от отблясъците на онези твари, които, ако имат злата участ да бъдат хванати в рибарските мрежи, после биват проснати на рибните хали в Атина:
“лилаволюспести,
пихтиестозелени,
и чернослузести,
и воденистобели
чудати същества в бездеен плен:
с хриле и пипала, с очи и челюсти,
създадени за съвършено друг – по-необвързан
и по искрен свят!…
Иван Теофилов, Рибните хали в Атина, “Да”

Безбройните риби, рибища и рибки, рачета и калмари, сепии, медузи и октоподи, миди, скариди и стриди, водорасли, мъхове, рапани, раковини, черупки и едри камъчета по дъното на онова море се виждат отдалече. Привечер те се виждат вече не като форми, а като игра на природата с безброй цветове. Безбройните цветове на Гърция. Изумителният контраст на белите, варосани къщи с боядисаната в кобалт дървения, на изпепелената до бяло земя и обезцветените от слънцето треви и храсти с емайловосиньото небе. Неистово ярките цветове – цикламени, оранжеви, бордо и тъмнорозови на растения, приютени в огромни саксии по каменистите улички. И привечер всички тези цветове са в морето. Безкрайните цветове в безкрайния живот на морето. Тогава разбрах защо Талес е наистина първият гръцки философ, а не метафизикът Парменид или рационалистът-ироник Сократ. Талес, който е казал: всичко е от водата. От безкрая на морето, от безкрая на живота. Няма друга по-изумяваща иерофания на природата от морето. Природата е божествена епифания и сигурно поради това гърците, чийто живот е крепен винаги около и благодарение на морето, са били винаги благочестиви - във всяко време по различен начин. Сред античните философи няма нито един, който да е бил атеист. Дори и нароченият за атеист и “материалист” Епикур е казвал, че боговете са безсмъртни и блажени същества и че благочестието изисква, за да можем да ги мислим последователно като наистина блажени и необременени от грижи, да си представяме, че те обитават междукосмическите пространства и не се занимават с нищожно дребнавите човешки съдбини.
Морето е стихията с най-силно присъствие на божественото в природата.
Наскоро прочетох при Ясперс: “Израснах с морето. За пръв път го видях в Нордернай. Една вечер баща ми преведе през целия плаж малкия си син, хванал го за ръка. Беше време на дълбок отлив, пътят през хладния чист пясък до водата бе много дълбок. Бе осеян с медузи и морски звезди – знаци от тайните на морските глъбини. Бях като омагьосан, не разсъждавах върху това. Тогава непосредствено усетих безкрайността. След това преживяване за мен морето стана естествен фон на живота изобщо. То е видимото присъствие на безкрайното. Безкрайните вълни. Винаги всичко е в движение, няма го стабилното и цялостното, въпреки усещането за порядък в безкрая. Да гледам морето стана за мен най-прекрасното нещо на света. Битието, защитеността е нещо крайно необходимо и благотворно. Но не ни е достатъчно. Съществува и онова, другото. Морето е неговото живо въплъщение. То ни освобождава при напускането на защитеността, отвежда ни там, където стабилността се губи, но все пак не потъваме в бездънното. Отдаваме се на извечната тайна, на необятността, на хаоса и реда.
Не зная колко време от живота си съм прекарал в съзерцаване на морето, без да се отегча. Нито една вълна не прилича на друга. Постоянно менящи се движения, светлини и цветове. Великолепно е да се движиш сред чистите елементи, да се разхождаш по прибоя в буря и дъжд, без пейзаж, без хора. В общуването с морето е изначално заложена склонността към философски разсъждения. Тя е съществувала в мен, без да го съзнавам, още от детството ми. Морето е притча за свободата и трансцендентността. То е като материализирано откровение от същината на нещата. Философстването е подчинено на изискването да може да устои на условието, че никъде няма твърда основа, но точно чрез това се изявява същината на нещата. Морето поставя такова изискване. Там няма нищо фиксирано. Това е величествената му неповторимост… Това, че философията на Талес започва с водата, ми изглежда съвсем естествено” .
Не знам какво е онова северно море около фризийските острови за което пише Ясперс, но съм виждала морето в средата на земята – саморазкриваща се теофания. Най-впечатляващото явяване на онова, което е безкрайно, но не е бездънно и неопределено. То няма предел, но не е хаотично неподредено. Напротив. Всяко едно заливче, всяко едно местенце по дъното има свои осъразмеряващи го растителни и животински обитатели. Точно това е едно от значенията на думата “космос” в гръцката архаика. Тогава все още това не е Всичкото, или Вселената, а дума, която означава “красота”, “мяра”, “подредба и уютно-успокояваща нареденост”, “блясък” и “великолепие”. Polloi kosmoi за десетките векове до времето на Питагор означава “множеството дивни гледки на хубост и подреденост”, “многото красоти в природата”. А морето в средата на земята е всеобемащото място на всички тези прелести. Свещеният съюз на необятното и пребродимото, на стихията и подредеността. Теофанията, която ограничава човешкото битуване и го мами да търси и породилото го божествено битие.


p.s. Текстът беше публикуван за първи път през 2001 г. в списанието "Език и литература", а после известно време и в електронното издание "Грозни пеликани".
По-високо поставената снимка е направена тази година близо до античната Тороне на втория ръкав на Халкидики, който се нарича Ситония, от Леда Гочева, а втората е от преди две години - някъде около остров Тасос.



No comments: