докладът за тялото

                 Снимка на статуя, която не знам къде се намира. Заимствам я от публикация преди няколко дни в "Катимерини", за най-влиятелната личност на всички времена:
http://www.kathimerini.gr/1027137/gallery/epikairothta/ellada/o-aristotelhs-h-pio-diashmh-proswpikothta-toy-kosmoy-symfwna-me-to-mit?fbclid=IwAR15Lu8hOrsm_X0F6fKtc0AIlAwkuUz8wQ1Zj1hiGE54o2azGZI4BWBjF-4
Както коментирах с приятел във фейсбук по повод на изследването:

Тези класации са винаги непредставителни и много забавни. Такива имаше много около 2000 и 2001 година, в началото на новото хилядолетие, като в много страни по света бяха анкетирани влиятелните личности на съвремието: кои според тях са влиятелните личности в миналото. 
Оставям настрана въпроса как се става влиятелна личност в съвремието.
Тук в тази анкета колегите от МТИ са посочили как са калкулирали извесността. Съставили списък на известните хора от 4000 г. пр. Хр. до 2010 г. сл. Хр., като са пресметнали колко от съчиненията на (или сведенията, свидетелствата ) за съответните личности са преведени на езиците на 100 страни и колко пъти те са били потърсени от посетителите на Уикипедия. 
Но има страни, в които официалните езици са повече от един, както има и езици, които са официални в повече от една страна... 
Като е изчислявано не само отварянето на съответната статия в Уикипедия, а колко пъти от нея се е отивало към някое от произведенията или свидетелствата, които са електронно достъпни на съответния език. Къде ли се намира тази статуя на Аристотел? Не знам. Прилича на статуята в двора на Аристотеловия университет в Солун, но така е снимано, че не съм сигурна. Когато една статуя се гледа отдолу нагоре, вижданото е различно от снимка, направена на нивото на очите на скулптирания.

А по-долу е конспектът на доклада, който представих на колегите вчера.

Димка Гичева-Гочева.  Проблемът за тялото в За душата на Аристотел

Конференция в чест на доц. д-р Иван Колев Изкуството на философията

СУ „Св. Климент Охридски“, 4-6 юни 2019

     Три определения за тялото. Едното от тях е още на първите редове на За небето: тяло е триизмерното, двуизмерното е повърхнина, едноизмерното е линия. Това е количествено-стереометричното му определение, което има дълга история в гръцката математика и философия, но то е приложимо само по отношение на неодушевените неща. Поради това Аристотел се връща отново към това определение на телата и към възхитителната динамизирана стереометрия, която в монолога на Тимей (53c-55d and 55e-56c) стъпка по стъпка, линия след линия и ъгъл след ъгъл разчертава съвършените многостени на четирите основни стихии и тялото на космоса-додекахедрон-в-сфера. В гл. 8 на кн. Гама, както и гл. 2 на кн. Делта на За небето представя аргументите си: стереометричният подход е строг, прецизен и изящен, неукорим от гледна точка на математиката, но той не може да обясни смайващото многообразие от качества в природния свят, особено онези, които са свързани с трите най-важни двойки противополагания (а не противоположности!) – тежкото и лекото, студеното и топлото, сухото и влажното.

      В кн. Бета на За душата: същност или субстанциално битие; начало; тяло; природно тяло; живот; душа; материя; форма-εἶδος; ὑποκείμενον; възможност/способност; битие във възможност.

 Субстанции изглежда, че са предимно телата и измежду тях естествените тела, защото те са началата на другите. От естествените тела едни притежават живот, а други не притежават. Под живот ние разбираме храненето, растенето и упадъка от само себе си. И тъй, всяко естествено тяло, което притежава живот, е субстанция, но в смисъл на съставена субстанция. Макар и да същестува такъв вид тяло, именно надарено с живот, все пак тялото не може да бъде душа; защото тялото не е нещо, което влиза в състава на един субстрат, а е по-скоро субстрат и материя. Оттук необходимо следва, че душата е субстанция като форма на едно естествено тяло, което във възможност притежава живот. Субстанцията е действеност, именно ентелехия на такова тяло. Ентелехията се разбира в двояк смисъл – или като знание, или като съзерцание… Поради това душата е първото осъществяване на естественото тяло, което притежава живот във възможност.  (412 a 11-28, цитирам превода на д-р Марко Марков^[1])

аксиомите:

1. Понятието живот е най-важният критерий, съобразно който има природни тела, надарени с живот, и други, които са лишени от него.

2. Живот е предразположеността на природните тела към хранене, растеж и развала.

3. Храненето, нарастването и загиването са трите качества, чрез които се проявява животът и от които следват другите две аксиоми.

4. Всяко природно тяло, участващо в живота, е съставна същност.

5. От това следва, че в живото съставно същество душата не е тяло.

6. Тялото, според моето тълкуване на фразата, е материалното подлежащо или материя, а не това, което му се казва, приписва или предицира като на подлог в изречение или субект на съждение. Сравнете с два английски превода: The body is the subject or matter, not what is attributed to it (това е преводът на Smith) или “the body is not something predicated of a subject, but exists rather as subject and matter” ( това е преводът на Hamlyn)^[2].

7. Необходимо е душата да е несъставна същност като формата или като ейдоса на едно природно тяло, притежаващо живот във възможност.

8. Тази същност е ентелехия.

9. Ентелехия се разбира на това място двояко: една е сравнима със знанието, до което сме достигнали и което притежаваме, но не винаги и непостоянно използваме, както например, когато спим; другата разновидност на ентелехията е действената, когато активно работим чрез знанието си, когато размишляваме и теоретизираме.

10. Поради това душата е първата ентелехия на природното тяло, притежаващо живот във възможност.^[3].

Най-важни са петата и шестата. Петата се противопоставя на редуцирането на душата към тялото, което противопоставя Аристотел на по-голямата част от досократиците. Другата аксиома относно тялото е доста объркваща и точно около нея в англоезичния аристотелизъм през последните десетилетия се натрупаха много конфликтни мета-интерпретации и мета-мета-интерпретации. Има множество, но те могат да бъдат генерализирани до два основни типа преводи и интерпретации на тази енигматична фраза: οὐ γάρ ἐστι τῶν καθ᾽ ὑποκειμένου τὸ σῶμα, μᾶλλον δ᾽ ὡς ὑποκείμενον καὶ ὕλη 1) “the body is the subject or matter, not what is attributed to it,” според превода на J. A. Smith; и 2) “for the body is not something predicated of a subject, but exists rather as subject and matter,” както е преведено D. W. Hamlyn^[4]. Сходен с него е и френският превод на Барботен: “en effet, le corps ne compte pas au nombre des attributs d’un sujet, mais il est plutôt lui-même sujet et matière”^[5].

            Първият тип преводи – на Смит и други, казва на читателя, че Аристотеловото определение за тялото трябва да се чете и разбира в контекста на Метафизика и Физика, според които ὑποκείμενον е пасивен субстрат, инертно материално начало, върху което активният формален принцип действа и налага върху него формата и структурата си, активизира го и го енергетизира, като привежда онова, върху което действа, до неговата онтологически предзададена цел. В този смисъл са и българските преводи: първият на д-р Марко Марков и на проф. Бояджиев. Руският превод на С. Попов също е в този смисъл.

             Вторият тип преводи - на Хамлин, Барботен и др., показва по-скоро логико-онтолого-лингвистичен подход. Така фразата се полага в кадъра и оптиката на Категории. Негативното, дори и като синтактична инверсия определение οὐ γάρ ἐστι τῶν καθ᾽ ὑποκειμένου τὸ σῶμα, μᾶλλον δ᾽ ώς ὑποκείμενον καὶ ὕλη веднага извиква в паметта на познавача на Корпуса знаменитото негативно определение за същността (или субстанцията според българския превод на Органона на проф.  Христов). Тялото не е сред предикатите, които се предицират на един субект, то не се (из)казва за подлога, не се приписва, а по-скоро е сравнимо с подлога на изречение и субекта на съждение^[6].

    

            Какво означава това?

            Означава, че тялото като цяло е много по-избираемо за онтологическото признание, че е същност или субстанциално битие, отколкото неговите части, органи, системи и функции. Тялото на живите същества, взето в своята цялост, е много повече същност от своите части, които не могат да съществуват самостоятелно и да бъдат мислени като същности, когато бъдат отделени от цялото, на което принадлежат. Тялото като цяло е много повече същност (или субстанциално битие), отколкото косата или ноктите, ръцете или краката, които съществуват само като негови части. Те не могат без тялото, но то може без тях.

             От какво трябва да е съставено едно одушевено тяло, за да може то да живее и чувства, да възприема и да изпълнява функциите, които отграничават живите тела от лишените от живот? Има три особености, които характеризират живите същества от неодушевените: (само)изхранване, нарастване и упадък (или развала), според втората аксиома от началото на кн. Бета. Те са общото между всички одушевени: растения, животни, хора. Всички живи същества притежават различни сетива и са предразположени към различни сетивни възприятия, но най-низшето сред тях, което е характерно и за растенията и поради това е най-разпространената проява на живост, е сетивото на допира, осезанието ἡ ἁφή.

          Обсъждането на осезанието (кн. Бета, гл. 11.422b34–423a21, и отново в самия край на трактата, в кн. Гама, 435b4–18): конституцията на одушевеното тяло: то не може да е съставено само от въздух и вода, защото трябва и да е твърдо; следователно, то трябва да е триизмерно, а не плоско и да има някаква форма. Остава единствено възможното: плътта е смес от три елемента: вода, въздух и земя. Още по-интересно е следното изречение: ὥστε ἀναγκαῖον τὸ σῶμα εἶναι τὸ μεταξὺ τοῦ ἁπτικοῦ προσπεφυκός, δι᾽ οὗ γίνονται αἱ αἰσθήσεις πλείους οὖσαι. “Hence, the body must be the naturally adhering medium for that which can perceive by touch and its perceptions take place through it, manifold as they are.”^[7] „Следователно по необходимост тялото е средата, сраснала с осезателния орган, чрез който стават множество усещания“, в превода на д-р Марко Марков. В превода на проф. Цочо Бояджиев: „ … така че тялото непременно е посредникът спрямо срастналото се с нас осезаемо, чрез който се получават много сетивни възприятия“ .

      За да разберем какво точно се има предвид, можем да предложим и разширително-буквалистичен превод: И така, необходимо е тялото да е промеждутъчното/междинното (τὸ μεταξύ) между вътрешното сетиво на допира и докосващите го неща и чрез това междинно – тялото – се получават множество усещания.

       Третата книга на За душата завършва също така (435b4–18): одушевените тела са съставени от трите стихии вода, въздух и огън, в комбинации от различни пропорции при различните растителни и животински видове. Нито едно одушевено не би могло да съществува без способността на докосва, без сетивото за допир. Има пет сетива, но единственото, без което не може нито едно живо същество, е осезанието. Одушевеното тяло е междинното, посредничещото, връзката - τὸ μεταξύ - със стихиите на природата.

---

[1] Преводът на проф. Бояджиев, редактиран от проф. Христов в току-що излязлото двуезично издание на За душата и Parva naturalia както на това място, така и в други ключови моменти от трактата се придържа към същата латинизираща стратегия за превод на основните термини и понятия.

[2] οὐ γάρ ἐστι τῶν καθ᾽ ὑποκειμένου τὸ σῶμα, μᾶλλον δ᾽ ὡς ὑποκείμενον καὶ ὕλη.

[3] διὸ ἡ ψυχή ἐστιν ἐντελέχεια σώματος φυσικοῦ δυνάμει ζωὴν ἔχοντος.

[4] Aristotle. De anima. Books II and III (with passages from Book I). Clarendon Press, Oxford. 2002 (1993, 1968).

[5] Второто редактирано издание от 1995.

[6] Най-убедително според мен е това: логико-лингвистично „развързване“ на първата част на енигматичното определение за тялото, а на втората част - в онтологическото значение, както е в немския превод на швейцарския аристотелист Willy Theiler. Иначе казано: онези, които държат на латинизирания превод на термините на Аристотел на български, е по-добре да използват „субект“ в първата част на отрицателното определение и „субстрат“ във втората.

[7] Това е преводът на Hamlyn на редовете 423 a 15-17.

.

наш'те планини зелени

дискусии и репресии

Миналата седмица Факултетът по славянски филологии бе домакин на
тридневен международен форум 
От слово към действие: разкази и репрезентации.

Огромни благодарности за работата по организирането на тази голяма и интересна конференция дължим на колегите: на проф. Татяна Ангелова, проф. Андрей Бояджиев, доц. Мая Александрова, доц. Стефка Фетваджиева, гл. ас. Сирма Данова и гл. ас. Камелия Спасова.

Д-р Камелия Спасова освен всичко останало бе водеща на секцията Антични фигури, съвременни дела и представи доклад Гроздето на Зевксис и завесата на Паразий, в който стана дума за полемиката между акад. Тодор Павлов и младия по онова време доцент Исак Паси, която се случва през 1964 г. 

Всъщност, за полемика трудно може да става дума, защото спорещите страни са били неравностойни, неравнопоставени и несиметрични: единият е бил академик, всевластен и всесилен цензор и "критерий за истината" по всички проявления на изкуствата и философията в продължение на три десетилетия, че и не само в тях (напр. като регент на невръстния Симеон Сакскобургготски в месеците от 9 септемви 1944 г. до края на Втората световна война се е месил дори в управлението на войската ни, участваща в заключителната ѝ фаза). Да не говорим за изключителните правомощия, които придобива след това като председател на БАН, член на Политбюро на ЦК на БКП и прочие. А през 1964 г. Исак Паси е бил едва-що хабилитиран доцент, но все пак е получил подкрепата на по-голямата част на колегите си от катедрата по Философия в Историко-философския факултет. 

Докладът на Камелия беше много интересен, защото изяви не само семейно-кухненските, както привидно изглежда, а много дълбоки, хилядолетни залежи от идеи в спора между двамата - за разликите между добре промислените понятия за отражение, подражание, мимесис, имитация, копиране, фотографиране и прочие. На пръв път сходни, те могат да бъдат вплетени в съвършено различни не само естетически, но и епистемологически, и онтологически философски парадигми.

Защото в диалозите на Платон подражанието (мимесис), участието (метексис) и уподобяването (хомойосис) ни казват едно, а Лениново-Плеханово-Павловата теория на отражението представя не само различна естетика, но и друго разбиране за битието, за човека и познанието.

Но на всяка конференция докладчиците трябва да говорят тезисно, а изказващите се след тях - още по-тезисно. Времето за същинска дискусия след най-интересните доклади никога не стига и за да не злоупотребявам, миналата седмица след доклада на Камелия казах две изречения, които сега разширявам.

Атаката на акад. Тодор Павлов през 1964 г. е срещу една от хабилитационните студии на младия доцент Исак Паси, посветена на Хегеловата естетика и при това публикувана в Годишника на ИФФ, ( а Годишниците на нашите факултети бяха и продължават да са по-скоро езотерични места за публикуване). Това е последният залп от една 12-годишна канонада, която нанася много тежки поражения на двама други атакувани философи и на философския живот у нас изобщо.

Първият от тях е акад. Димитър Михалчев, на когото изобщо приживе не му се разрешава да публикува пространните и аргументирани отговори на "критиките" срещу неговия ръкопис Традиционната логика и нейното материалистическо обоснование, представен за обсъждане през 1952 г. и заклеймен на две публични обсъждания в БАН (на 24 януари и на 22 март 1953 г.) и в множество публикации през 1953 и 1954 г. 

Онзи ден казах в дискусията след доклада на Камелия, че книгата на Михалчев, която излиза

през 1995 г. в нашето УИ, е озаглавена

Audiatur et altera pars. Сбърках и сега се коригирам.

Така е озаглавен ръкописът, който намират в архива му след смъртта му,

а като книжно издание книгата е

озаглавена Чуйте и другата страна.

Същото, но на български, като редакторите в нашето УИ може би са преценили, че ако го оставят на латински, ще е по-снобски-претенциозно и неразбираемо за читателите.

Книгата е много голяма и с много интересен предговор от акад. Кирил Василев. Чест му прави, че на времето е отказал да се включи във фронта на "отражателите", а в предисловието с нескрита симпатия представя живота, обществената, философско-академичната, културно-медийната и дипломатическата дейност на Михалчев през първата половина на ХХ век. "О(б)съжданията", проведени на 24 януари и 22 март 1953 г., са описани по ироничен и художествен начин, с несъмнено чувство за вина и срам заради другите.

Книгата съдържа отговорите на Михалчев - както тези, които е успял да произнесе при о(б)съждането в БАН, 

(само при второто о(б)съждане

на ръкописа му Традиционната логика и нейното материалистическо обоснование, когато все пак са му дали думата да отговори на залпа от обвинения, изказани от Тодор Павлов и Сава Гановски по време на първото),

така и отговорите на всички разгромяващи студии, които са били публикувани в нарочен брой на Годишника на ИФФ.

Предводител на цялата тази "наказателно-екзекуторска бригада", както обобщено ги нарича Михалчев, е бил разбира се, Тодор Павлов.

Останалите: Асен Киселинчев, Ангел Бънков, Добрин Спасов в семеен дует с Елка Панова, Гиргин Гиргинов, Коста Ватралов, Райчо Караколов, Живко Ошавков и Сава Гановски.

Отговорът на Михалчев на критиката на Ангел Бънков е озаглавен Ангел Бънков и зловредните последици на кариеризма във философията.

Защото Ангел Бънков е бил негов личен асистент и прозелит на ремкеанството, но в желанието си да спаси академичната си

кариера, след пенсионирането на Михалчев и свалянето му от Президиума на БАН, се обръща с хастара навън...

Михалчев в цялата книга дава полемична и автоапологетична трактовка на своята новаторска интерпретаация на

 ремкеанската философия;

също така, очертава много добре приликите и разликите между трите типа теория на отражението: на Ленин, на Плеханов и на Тодор Павлов.

Но с непрекъснатите препратки към цялата история на философията в този ръкопис Михалчев създава една почти цялостна картина на това що е то познанието - от древността до догматизирането на партийно форматираните по времето на култа.

А от този познавателен проблем естествено се разбира и как всички тези мислители и партийни функционери мислят за вечния философски въпрос - "проблемата за общото и единичното".

Наистина, в полемичния автоапологетичен ръкопис на Михалчев, завършен през 1955 г. и публикуван 40 години след това, 27 години след смъртта му,

може да се заподозре тенденциозно изкривяване, което неизбежно се получава в ожесточението на всеки спор с подобен светогледен и идеологически залог.

Но няма такова изопачаване. И в това може да се убеди всеки, който прочете както книгите на Тодор Павлов,

(защото той има най-малко две книги срещу "буржоазния враг-философ Михалчев"), така и студиите

на екзекуторската бригада в тома на Годишника на ИФФ.

А в този сюжет има и още нещо много интересно. Вижте тук:

http://www.philosophybg.com/2017/06/15/%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D0%B4-%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80-%D0%BC%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2/ 

Проф. Добрин Тодоров в студията си за Михалчев, която е публикувана на сайта на Института за българска философска култура/ ИБФК пише, че според проф. Любен Сивилов този ръкопис на акад. Михалчев, който излезе в издателство "Захарий Стоянов" през 1998 г. на Традиционната логика...

е фалшифициран, съкратен и изопачен!

И така, 45 години след завършването му през 1953 г., ръкописът на Традиционната логика и нейното материалистическо обоснование все пак стига до читателите, но дали тенденциозно и умишлено (както смята проф. Любен Сивилов) или от небрежност и недоглеждане (както смята проф. Добрин Тодоров), това, което издателство "Захарий Стоянов" даде на читателите през 1998 г., не е това, което акад. Михалчев е оставил в чекмеджето си.

***

Първата фаза на войната на "отражателите" срещу инакомислещите философи е тази: двете о(б)съждания в Големия салон на БАН, като на първото от тях акад. Михалчев изобщо не е получил правото да гъкне, а отговорите на "критиките" на правоверните, с които е бил готов още през 1955 г., се появяват на бял свят 40 години след това в Чуйте и другата страна.  

Втората фаза на войната на "отражателите" срещу инакомислещите е в акциите по "разгромяването", изключването от БКП и изселването от София на аспиранта Желю Желев, който разработва в катедрата по Философия в Историко-философския факултет дисертация за придобиване на научната степен кандидат на науките на тема 
Определението на материята и съвременното естествознание.
Дисертацията, както и предшестващия я автобиографичен мемоар от 80 страници може да бъдат прочетени тук:
http://www.omda.bg/public/biblioteka/jelyu-jelev/Zhelyu_Zhelev_dissertation.pdf

Тази втора фаза на войната
се разгръща не еднократно, а с почти десет последователни обсъждания както в катедра Философия, така и в Партийното бюро на ИФФ, но и в редакцията на Философска мисъл, по онова време оглавявана от вездесъщия, всесилен и всеуправляващ Тодор Павлов. 

Прилики и разлики в разправата на "отражателите" с акад. Михалчев и с аспиранта Желев

1. За разлика от "приема" на ръкописа на акад. Михалчев, ръкописът на дисертацията на Желю Желев изобщо не стига до никакво о(б)съждане, като процедурата изобщо не започва, защото в тези десет последователни заклеймителни събрания, които се случват в три последователи години - от 1961 до 1964 г., в партийното бюро, в катедрата по Философия и в редакцията на Философска мисъл, се осъждат други негови статии и доклади на конференции, в които той определя философията у нас по онова време като куртизанка на политиката и идеологията, на Сталинисткия култ и догматизираното вкаменяване на ленинизма в мисленето на "отражателите", а в марксизма по онова време той вижда все още евристичен и методологически потенциал. 

2. За разлика от десетилетния престой на ръкописа на акад. Михалчев в чекмеджето, от друга страна, дисертацията на Желю Желев, макар и процедурно абортирана, стига до читателите: той има две студии по теми около дисертацията, публикувани на български, като особено ценна според мен е работата му за модалните категории Възможност, вероятност, действителност. Има и две публикации в авторитетни чужди издания: една статия на немски в гедерманското списание Deutsche Zeitschrift für Philosophie и една студия, която представя цяла глава от дисертацията му, на сърбо-хърватски, във Filozofija. 
Най-после, с помощта на средства от приятели, дисертацията му, макар и процедурно съсечена, е самиздатски издадена на циклостил в тираж от 200 броя и разпространявана полулегално. Куриозно, но факт: самият Желев отнесъл броеве от нея и в Политбюро на ЦК на БКП, за да се уверят другарите, че в нея той наистина критикува Лениновото определение за материята и изобличава несъстоятелността на теориите на отражателите, но и анализира понятието за материя в съответствие с най-новите открития на природните науки и с последователна марксистка методология.

Това май не е съвсем така, защото хегелианското в тази работа е повече от марксисткото, доколкото марксизмът няма своя собствена философия на природата, а накрая се стига и до класически Платоново-Аристотелови твърдения за това, че най-надеждното определяне на материалното е като пространствено-протяжно-и-триизмерно.

Повечето от тези о(б)съждания на доклади, статии и студии са подробно представени и на десетки страници са цитирани дословни протоколи от тях в автобиографичната му книга Въпреки всичко. Моята политическа биография. С., "Колибри", 2005, както и със съкращения в електронната публикация на линка по-горе.   

3. За разлика от 1953 г., все пак Желев е бил защитен от Аристотел Гаврилов и Асен Игнатов, от Елка Панова и Добрин Спасов, които отново са били в съпружески дует, но този път на страната на демонизирания; защитен е бил и от Иван Джаджев, от Нарцис Попов, от Исак Паси и Иван Славов, както и от повечето от хабилитираните преподаватели-историци в Историко-филологическия факултет, които са се противопоставили на изключването му от БКП, последвано от въдворяването му - отначало в родното му  село Веселиново, Шуменско, а после в селото на съпругата му Мария, село Грозден, Бургаско, където пребивава до 1972 г. 

Изводи от трите гонения:

1. Акад. Михалчев не е бил защитен от никого публично и е прекарал последните 15 години от живота си напълно изолиран, макар че е бил най-видният философ у нас през първата половина на ХХ век - с книги, публикувани не само на български, но и на немски и руски; с десетки рецензии за тях в авторитетни философски списания по целия свят; издавал е като главен редактор Философски преглед, което в продължение на десетилетия е било най-авторитетното списание у нас - не само за философия, но и за културна дейност и образователни дискусии, за светоглед и религия; бил е посланик в Прага и два пъти посланик в СССР - веднъж при старата, и веднъж при новата власт; харесвал е историческия материализъм и "новия живот" във великата съветска страна; договарял е с маршал Толбухин важни аспекти и от участието ни в заключителната фаза на войната, и най-болезнените въпроси на примирието и мирния договор... 

2. Аспирантът Желю Желев е бил защитен от няколко души и техните уклончиви и предпазливи, но все пак подкрепящи изказвания са протоколирани. Обаче: мнозинството е било за изключването му от БКП, за недопускането му до защита и изгонването му от София.

3. По-голямата част от преподавателската колегия и от партийната група на ИФФ е защитила доц. Исак Паси и заради това той не е пропуснал нито един час от преподавателската си работа.

Това може да се тълкува и като индикатор на все по-отслабващата сила на всевластния идеологически догматизъм и на едноличния авторитет на - ясно кого - след ХХ конгрес на КПСС и промяната на цялостната атмосфера на партийно-политическия живот - първо в СССР, а после и у нас.

Но то е белег и за друго, което си струва да припомним в юбилейната 130-годишнина на нашия университет. 

Много неща се промениха в него, а други, въпреки привидната външна промяна, в същината си остават същите като преди. Има едно важно нещо, което не се е променяло (почти) никога: редът на назначенията е симетричен на реда на уволненията. Това ще рече, че ако преподавателската колегия на една катедра и на един факултет в мнозинството си иска да уволни или напротив, да защити от уволнение някой аспирант или някоя преподавателка, които са неудобни на силните на деня, никой не може да ги принуди да направят противното на онова, което гласува мнозинството.

Мнозинството от преподавателите в катедрата и факултета (е) предопределя(ло) жизнения път на неудобните.

съботно-университетски-конферентни

за старогръцката литература

В деня, в който всички говорим за книги, издавам една тайна: миналата седмица в нашето Университетско издателство влезе един ръкопис - учебник по старогръцка литература.
Но понеже авторът му е Николай Гочев, а той е нестандартен и неконвенционален неконформист, провокиращ понякога умишлено всички и всичко, книгата не е скучен и скован учебник.
Има две части: първо има няколко диалога, разделени по дни, като други високи образци в диалоговия жанр в световната литература. 
В първата част: няколко души си приказват сладко-сладко за най-важните автори и произведения от легендарните начала на поезията до края на елинистическата епоха. 
А във втората част като бележки и пояснения към техните сладки приказки има няколкостотин страници с разяснения и препратки; библиографии, конспекти на творбите; преводи на фрагменти и свидетелства. 
Който иска да чете учебник като учебник - да чете само втората част.
Който иска да види как литературата може да се представя не в трактатно-нелитературна учебникарска форма, а в литературния жанр на диалога или полилога ( полилог, защото хората, които си хортуват за литературата в диалозите, са няколко), да чете само първата. 
На тази седма негова книга не съм нито редактор, нито коректор, но със занасянето на ръкописа в издателството спазих една традиция в нашия тандем и се изявих като литературен агент. 
Клишето нарича големите книги "тухли". Тази "тухла" ще се появи до началото на следващата академична година.

пролетее родният град