Миналата седмица Факултетът по славянски филологии бе домакин на
тридневен международен форум
От слово към действие: разкази и репрезентации.
Огромни благодарности за работата по организирането на тази голяма и интересна конференция дължим на колегите: на проф. Татяна Ангелова, проф. Андрей Бояджиев, доц. Мая Александрова, доц. Стефка Фетваджиева, гл. ас. Сирма Данова и гл. ас. Камелия Спасова.
Д-р Камелия Спасова освен всичко останало бе водеща на секцията Антични фигури, съвременни дела и представи доклад Гроздето на Зевксис и завесата на Паразий, в който стана дума за полемиката между акад. Тодор Павлов и младия по онова време доцент Исак Паси, която се случва през 1964 г.
Всъщност, за полемика трудно може да става дума, защото спорещите страни са били неравностойни, неравнопоставени и несиметрични: единият е бил академик, всевластен и всесилен цензор и "критерий за истината" по всички проявления на изкуствата и философията в продължение на три десетилетия, че и не само в тях (напр. като регент на невръстния Симеон Сакскобургготски в месеците от 9 септемви 1944 г. до края на Втората световна война се е месил дори в управлението на войската ни, участваща в заключителната ѝ фаза). Да не говорим за изключителните правомощия, които придобива след това като председател на БАН, член на Политбюро на ЦК на БКП и прочие. А през 1964 г. Исак Паси е бил едва-що хабилитиран доцент, но все пак е получил подкрепата на по-голямата част на колегите си от катедрата по Философия в Историко-философския факултет.
Докладът на Камелия беше много интересен, защото изяви не само семейно-кухненските, както привидно изглежда, а много дълбоки, хилядолетни залежи от идеи в спора между двамата - за разликите между добре промислените понятия за отражение, подражание, мимесис, имитация, копиране, фотографиране и прочие. На пръв път сходни, те могат да бъдат вплетени в съвършено различни не само естетически, но и епистемологически, и онтологически философски парадигми.
Защото в диалозите на Платон подражанието (мимесис), участието (метексис) и уподобяването (хомойосис) ни казват едно, а Лениново-Плеханово-Павловата теория на отражението представя не само различна естетика, но и друго разбиране за битието, за човека и познанието.
Но на всяка конференция докладчиците трябва да говорят тезисно, а изказващите се след тях - още по-тезисно. Времето за същинска дискусия след най-интересните доклади никога не стига и за да не злоупотребявам, миналата седмица след доклада на Камелия казах две изречения, които сега разширявам.
Атаката на акад. Тодор Павлов през 1964 г. е срещу една от хабилитационните студии на младия доцент Исак Паси, посветена на Хегеловата естетика и при това публикувана в Годишника на ИФФ, ( а Годишниците на нашите факултети бяха и продължават да са по-скоро езотерични места за публикуване). Това е последният залп от една 12-годишна канонада, която нанася много тежки поражения на двама други атакувани философи и на философския живот у нас изобщо.
Първият от тях е акад. Димитър Михалчев, на когото изобщо приживе не му се разрешава да публикува пространните и аргументирани отговори на "критиките" срещу неговия ръкопис Традиционната логика и нейното материалистическо обоснование, представен за обсъждане през 1952 г. и заклеймен на две публични обсъждания в БАН (на 24 януари и на 22 март 1953 г.) и в множество публикации през 1953 и 1954 г.
Онзи ден казах в дискусията след доклада на Камелия, че книгата на Михалчев, която излиза
през 1995 г. в нашето УИ, е озаглавена
Audiatur et altera pars. Сбърках и сега се коригирам.
Така е озаглавен ръкописът, който намират в архива му след смъртта му,
а като книжно издание книгата е
озаглавена Чуйте и другата страна.
Същото, но на български, като редакторите в нашето УИ може би са преценили, че ако го оставят на латински, ще е по-снобски-претенциозно и неразбираемо за читателите.
Книгата е много голяма и с много интересен предговор от акад. Кирил Василев. Чест му прави, че на времето е отказал да се включи във фронта на "отражателите", а в предисловието с нескрита симпатия представя живота, обществената, философско-академичната, културно-медийната и дипломатическата дейност на Михалчев през първата половина на ХХ век. "О(б)съжданията", проведени на 24 януари и 22 март 1953 г., са описани по ироничен и художествен начин, с несъмнено чувство за вина и срам заради другите.
Книгата съдържа отговорите на Михалчев - както тези, които е успял да произнесе при о(б)съждането в БАН,
(само при второто о(б)съждане
на ръкописа му Традиционната логика и нейното материалистическо обоснование, когато все пак са му дали думата да отговори на залпа от обвинения, изказани от Тодор Павлов и Сава Гановски по време на първото),
така и отговорите на всички разгромяващи студии, които са били публикувани в нарочен брой на Годишника на ИФФ.
Предводител на цялата тази "наказателно-екзекуторска бригада", както обобщено ги нарича Михалчев, е бил разбира се, Тодор Павлов.
Останалите: Асен Киселинчев, Ангел Бънков, Добрин Спасов в семеен дует с Елка Панова, Гиргин Гиргинов, Коста Ватралов, Райчо Караколов, Живко Ошавков и Сава Гановски.
Отговорът на Михалчев на критиката на Ангел Бънков е озаглавен Ангел Бънков и зловредните последици на кариеризма във философията.
Защото Ангел Бънков е бил негов личен асистент и прозелит на ремкеанството, но в желанието си да спаси академичната си
кариера, след пенсионирането на Михалчев и свалянето му от Президиума на БАН, се обръща с хастара навън...
Михалчев в цялата книга дава полемична и автоапологетична трактовка на своята новаторска интерпретаация на
ремкеанската философия;
също така, очертава много добре приликите и разликите между трите типа теория на отражението: на Ленин, на Плеханов и на Тодор Павлов.
Но с непрекъснатите препратки към цялата история на философията в този ръкопис Михалчев създава една почти цялостна картина на това що е то познанието - от древността до догматизирането на партийно форматираните по времето на култа.
А от този познавателен проблем естествено се разбира и как всички тези мислители и партийни функционери мислят за вечния философски въпрос - "проблемата за общото и единичното".
Наистина, в полемичния автоапологетичен ръкопис на Михалчев, завършен през 1955 г. и публикуван 40 години след това, 27 години след смъртта му,
може да се заподозре тенденциозно изкривяване, което неизбежно се получава в ожесточението на всеки спор с подобен светогледен и идеологически залог.
Но няма такова изопачаване. И в това може да се убеди всеки, който прочете както книгите на Тодор Павлов,
(защото той има най-малко две книги срещу "буржоазния враг-философ Михалчев"), така и студиите
на екзекуторската бригада в тома на Годишника на ИФФ.
А в този сюжет има и още нещо много интересно. Вижте тук:
Проф. Добрин Тодоров в студията си за Михалчев, която е публикувана на сайта на Института за българска философска култура/ ИБФК пише, че според проф. Любен Сивилов този ръкопис на акад. Михалчев, който излезе в издателство "Захарий Стоянов" през 1998 г. на Традиционната логика...
е фалшифициран, съкратен и изопачен!
И така, 45 години след завършването му през 1953 г., ръкописът на Традиционната логика и нейното материалистическо обоснование все пак стига до читателите, но дали тенденциозно и умишлено (както смята проф. Любен Сивилов) или от небрежност и недоглеждане (както смята проф. Добрин Тодоров), това, което издателство "Захарий Стоянов" даде на читателите през 1998 г., не е това, което акад. Михалчев е оставил в чекмеджето си.
***
Първата фаза на войната на "отражателите" срещу инакомислещите философи е тази: двете о(б)съждания в Големия салон на БАН, като на първото от тях акад. Михалчев изобщо не е получил правото да гъкне, а отговорите на "критиките" на правоверните, с които е бил готов още през 1955 г., се появяват на бял свят 40 години след това в Чуйте и другата страна.
Определението на материята и съвременното естествознание.
Дисертацията, както и предшестващия я автобиографичен мемоар от 80 страници може да бъдат прочетени тук:
http://www.omda.bg/public/biblioteka/jelyu-jelev/Zhelyu_Zhelev_dissertation.pdf
Тази втора фаза на войната
се разгръща не еднократно, а с почти десет последователни обсъждания както в катедра Философия, така и в Партийното бюро на ИФФ, но и в редакцията на Философска мисъл, по онова време оглавявана от вездесъщия, всесилен и всеуправляващ Тодор Павлов.
Прилики и разлики в разправата на "отражателите" с акад. Михалчев и с аспиранта Желев
1. За разлика от "приема" на ръкописа на акад. Михалчев, ръкописът на дисертацията на Желю Желев изобщо не стига до никакво о(б)съждане, като процедурата изобщо не започва, защото в тези десет последователни заклеймителни събрания, които се случват в три последователи години - от 1961 до 1964 г., в партийното бюро, в катедрата по Философия и в редакцията на Философска мисъл, се осъждат други негови статии и доклади на конференции, в които той определя философията у нас по онова време като куртизанка на политиката и идеологията, на Сталинисткия култ и догматизираното вкаменяване на ленинизма в мисленето на "отражателите", а в марксизма по онова време той вижда все още евристичен и методологически потенциал.
2. За разлика от десетилетния престой на ръкописа на акад. Михалчев в чекмеджето, от друга страна, дисертацията на Желю Желев, макар и процедурно абортирана, стига до читателите: той има две студии по теми около дисертацията, публикувани на български, като особено ценна според мен е работата му за модалните категории Възможност, вероятност, действителност. Има и две публикации в авторитетни чужди издания: една статия на немски в гедерманското списание Deutsche Zeitschrift für Philosophie и една студия, която представя цяла глава от дисертацията му, на сърбо-хърватски, във Filozofija.
Най-после, с помощта на средства от приятели, дисертацията му, макар и процедурно съсечена, е самиздатски издадена на циклостил в тираж от 200 броя и разпространявана полулегално. Куриозно, но факт: самият Желев отнесъл броеве от нея и в Политбюро на ЦК на БКП, за да се уверят другарите, че в нея той наистина критикува Лениновото определение за материята и изобличава несъстоятелността на теориите на отражателите, но и анализира понятието за материя в съответствие с най-новите открития на природните науки и с последователна марксистка методология.
Това май не е съвсем така, защото хегелианското в тази работа е повече от марксисткото, доколкото марксизмът няма своя собствена философия на природата, а накрая се стига и до класически Платоново-Аристотелови твърдения за това, че най-надеждното определяне на материалното е като пространствено-протяжно-и-триизмерно.
Повечето от тези о(б)съждания на доклади, статии и студии са подробно представени и на десетки страници са цитирани дословни протоколи от тях в автобиографичната му книга Въпреки всичко. Моята политическа биография. С., "Колибри", 2005, както и със съкращения в електронната публикация на линка по-горе.
3. За разлика от 1953 г., все пак Желев е бил защитен от Аристотел Гаврилов и Асен Игнатов, от Елка Панова и Добрин Спасов, които отново са били в съпружески дует, но този път на страната на демонизирания; защитен е бил и от Иван Джаджев, от Нарцис Попов, от Исак Паси и Иван Славов, както и от повечето от хабилитираните преподаватели-историци в Историко-филологическия факултет, които са се противопоставили на изключването му от БКП, последвано от въдворяването му - отначало в родното му село Веселиново, Шуменско, а после в селото на съпругата му Мария, село Грозден, Бургаско, където пребивава до 1972 г.
Изводи от трите гонения:
1. Акад. Михалчев не е бил защитен от никого публично и е прекарал последните 15 години от живота си напълно изолиран, макар че е бил най-видният философ у нас през първата половина на ХХ век - с книги, публикувани не само на български, но и на немски и руски; с десетки рецензии за тях в авторитетни философски списания по целия свят; издавал е като главен редактор Философски преглед, което в продължение на десетилетия е било най-авторитетното списание у нас - не само за философия, но и за културна дейност и образователни дискусии, за светоглед и религия; бил е посланик в Прага и два пъти посланик в СССР - веднъж при старата, и веднъж при новата власт; харесвал е историческия материализъм и "новия живот" във великата съветска страна; договарял е с маршал Толбухин важни аспекти и от участието ни в заключителната фаза на войната, и най-болезнените въпроси на примирието и мирния договор...
2. Аспирантът Желю Желев е бил защитен от няколко души и техните уклончиви и предпазливи, но все пак подкрепящи изказвания са протоколирани. Обаче: мнозинството е било за изключването му от БКП, за недопускането му до защита и изгонването му от София.
3. По-голямата част от преподавателската колегия и от партийната група на ИФФ е защитила доц. Исак Паси и заради това той не е пропуснал нито един час от преподавателската си работа.
Това може да се тълкува и като индикатор на все по-отслабващата сила на всевластния идеологически догматизъм и на едноличния авторитет на - ясно кого - след ХХ конгрес на КПСС и промяната на цялостната атмосфера на партийно-политическия живот - първо в СССР, а после и у нас.
Но то е белег и за друго, което си струва да припомним в юбилейната 130-годишнина на нашия университет.
Много неща се промениха в него, а други, въпреки привидната външна промяна, в същината си остават същите като преди. Има едно важно нещо, което не се е променяло (почти) никога: редът на назначенията е симетричен на реда на уволненията. Това ще рече, че ако преподавателската колегия на една катедра и на един факултет в мнозинството си иска да уволни или напротив, да защити от уволнение някой аспирант или някоя преподавателка, които са неудобни на силните на деня, никой не може да ги принуди да направят противното на онова, което гласува мнозинството.
Мнозинството от преподавателите в катедрата и факултета (е) предопределя(ло) жизнения път на неудобните.
No comments:
Post a Comment