докладът за тялото

                 Снимка на статуя, която не знам къде се намира. Заимствам я от публикация преди няколко дни в "Катимерини", за най-влиятелната личност на всички времена:
http://www.kathimerini.gr/1027137/gallery/epikairothta/ellada/o-aristotelhs-h-pio-diashmh-proswpikothta-toy-kosmoy-symfwna-me-to-mit?fbclid=IwAR15Lu8hOrsm_X0F6fKtc0AIlAwkuUz8wQ1Zj1hiGE54o2azGZI4BWBjF-4
Както коментирах с приятел във фейсбук по повод на изследването:

Тези класации са винаги непредставителни и много забавни. Такива имаше много около 2000 и 2001 година, в началото на новото хилядолетие, като в много страни по света бяха анкетирани влиятелните личности на съвремието: кои според тях са влиятелните личности в миналото. 
Оставям настрана въпроса как се става влиятелна личност в съвремието.
Тук в тази анкета колегите от МТИ са посочили как са калкулирали извесността. Съставили списък на известните хора от 4000 г. пр. Хр. до 2010 г. сл. Хр., като са пресметнали колко от съчиненията на (или сведенията, свидетелствата ) за съответните личности са преведени на езиците на 100 страни и колко пъти те са били потърсени от посетителите на Уикипедия. 
Но има страни, в които официалните езици са повече от един, както има и езици, които са официални в повече от една страна... 
Като е изчислявано не само отварянето на съответната статия в Уикипедия, а колко пъти от нея се е отивало към някое от произведенията или свидетелствата, които са електронно достъпни на съответния език. Къде ли се намира тази статуя на Аристотел? Не знам. Прилича на статуята в двора на Аристотеловия университет в Солун, но така е снимано, че не съм сигурна. Когато една статуя се гледа отдолу нагоре, вижданото е различно от снимка, направена на нивото на очите на скулптирания.

А по-долу е конспектът на доклада, който представих на колегите вчера.

Димка Гичева-Гочева.  Проблемът за тялото в За душата на Аристотел

Конференция в чест на доц. д-р Иван Колев Изкуството на философията

СУ „Св. Климент Охридски“, 4-6 юни 2019

     Три определения за тялото. Едното от тях е още на първите редове на За небето: тяло е триизмерното, двуизмерното е повърхнина, едноизмерното е линия. Това е количествено-стереометричното му определение, което има дълга история в гръцката математика и философия, но то е приложимо само по отношение на неодушевените неща. Поради това Аристотел се връща отново към това определение на телата и към възхитителната динамизирана стереометрия, която в монолога на Тимей (53c-55d and 55e-56c) стъпка по стъпка, линия след линия и ъгъл след ъгъл разчертава съвършените многостени на четирите основни стихии и тялото на космоса-додекахедрон-в-сфера. В гл. 8 на кн. Гама, както и гл. 2 на кн. Делта на За небето представя аргументите си: стереометричният подход е строг, прецизен и изящен, неукорим от гледна точка на математиката, но той не може да обясни смайващото многообразие от качества в природния свят, особено онези, които са свързани с трите най-важни двойки противополагания (а не противоположности!) – тежкото и лекото, студеното и топлото, сухото и влажното.

      В кн. Бета на За душата: същност или субстанциално битие; начало; тяло; природно тяло; живот; душа; материя; форма-εἶδος; ὑποκείμενον; възможност/способност; битие във възможност.

 Субстанции изглежда, че са предимно телата и измежду тях естествените тела, защото те са началата на другите. От естествените тела едни притежават живот, а други не притежават. Под живот ние разбираме храненето, растенето и упадъка от само себе си. И тъй, всяко естествено тяло, което притежава живот, е субстанция, но в смисъл на съставена субстанция. Макар и да същестува такъв вид тяло, именно надарено с живот, все пак тялото не може да бъде душа; защото тялото не е нещо, което влиза в състава на един субстрат, а е по-скоро субстрат и материя. Оттук необходимо следва, че душата е субстанция като форма на едно естествено тяло, което във възможност притежава живот. Субстанцията е действеност, именно ентелехия на такова тяло. Ентелехията се разбира в двояк смисъл – или като знание, или като съзерцание… Поради това душата е първото осъществяване на естественото тяло, което притежава живот във възможност.  (412 a 11-28, цитирам превода на д-р Марко Марков^[1])

аксиомите:

1. Понятието живот е най-важният критерий, съобразно който има природни тела, надарени с живот, и други, които са лишени от него.

2. Живот е предразположеността на природните тела към хранене, растеж и развала.

3. Храненето, нарастването и загиването са трите качества, чрез които се проявява животът и от които следват другите две аксиоми.

4. Всяко природно тяло, участващо в живота, е съставна същност.

5. От това следва, че в живото съставно същество душата не е тяло.

6. Тялото, според моето тълкуване на фразата, е материалното подлежащо или материя, а не това, което му се казва, приписва или предицира като на подлог в изречение или субект на съждение. Сравнете с два английски превода: The body is the subject or matter, not what is attributed to it (това е преводът на Smith) или “the body is not something predicated of a subject, but exists rather as subject and matter” ( това е преводът на Hamlyn)^[2].

7. Необходимо е душата да е несъставна същност като формата или като ейдоса на едно природно тяло, притежаващо живот във възможност.

8. Тази същност е ентелехия.

9. Ентелехия се разбира на това място двояко: една е сравнима със знанието, до което сме достигнали и което притежаваме, но не винаги и непостоянно използваме, както например, когато спим; другата разновидност на ентелехията е действената, когато активно работим чрез знанието си, когато размишляваме и теоретизираме.

10. Поради това душата е първата ентелехия на природното тяло, притежаващо живот във възможност.^[3].

Най-важни са петата и шестата. Петата се противопоставя на редуцирането на душата към тялото, което противопоставя Аристотел на по-голямата част от досократиците. Другата аксиома относно тялото е доста объркваща и точно около нея в англоезичния аристотелизъм през последните десетилетия се натрупаха много конфликтни мета-интерпретации и мета-мета-интерпретации. Има множество, но те могат да бъдат генерализирани до два основни типа преводи и интерпретации на тази енигматична фраза: οὐ γάρ ἐστι τῶν καθ᾽ ὑποκειμένου τὸ σῶμα, μᾶλλον δ᾽ ὡς ὑποκείμενον καὶ ὕλη 1) “the body is the subject or matter, not what is attributed to it,” според превода на J. A. Smith; и 2) “for the body is not something predicated of a subject, but exists rather as subject and matter,” както е преведено D. W. Hamlyn^[4]. Сходен с него е и френският превод на Барботен: “en effet, le corps ne compte pas au nombre des attributs d’un sujet, mais il est plutôt lui-même sujet et matière”^[5].

            Първият тип преводи – на Смит и други, казва на читателя, че Аристотеловото определение за тялото трябва да се чете и разбира в контекста на Метафизика и Физика, според които ὑποκείμενον е пасивен субстрат, инертно материално начало, върху което активният формален принцип действа и налага върху него формата и структурата си, активизира го и го енергетизира, като привежда онова, върху което действа, до неговата онтологически предзададена цел. В този смисъл са и българските преводи: първият на д-р Марко Марков и на проф. Бояджиев. Руският превод на С. Попов също е в този смисъл.

             Вторият тип преводи - на Хамлин, Барботен и др., показва по-скоро логико-онтолого-лингвистичен подход. Така фразата се полага в кадъра и оптиката на Категории. Негативното, дори и като синтактична инверсия определение οὐ γάρ ἐστι τῶν καθ᾽ ὑποκειμένου τὸ σῶμα, μᾶλλον δ᾽ ώς ὑποκείμενον καὶ ὕλη веднага извиква в паметта на познавача на Корпуса знаменитото негативно определение за същността (или субстанцията според българския превод на Органона на проф.  Христов). Тялото не е сред предикатите, които се предицират на един субект, то не се (из)казва за подлога, не се приписва, а по-скоро е сравнимо с подлога на изречение и субекта на съждение^[6].

    

            Какво означава това?

            Означава, че тялото като цяло е много по-избираемо за онтологическото признание, че е същност или субстанциално битие, отколкото неговите части, органи, системи и функции. Тялото на живите същества, взето в своята цялост, е много повече същност от своите части, които не могат да съществуват самостоятелно и да бъдат мислени като същности, когато бъдат отделени от цялото, на което принадлежат. Тялото като цяло е много повече същност (или субстанциално битие), отколкото косата или ноктите, ръцете или краката, които съществуват само като негови части. Те не могат без тялото, но то може без тях.

             От какво трябва да е съставено едно одушевено тяло, за да може то да живее и чувства, да възприема и да изпълнява функциите, които отграничават живите тела от лишените от живот? Има три особености, които характеризират живите същества от неодушевените: (само)изхранване, нарастване и упадък (или развала), според втората аксиома от началото на кн. Бета. Те са общото между всички одушевени: растения, животни, хора. Всички живи същества притежават различни сетива и са предразположени към различни сетивни възприятия, но най-низшето сред тях, което е характерно и за растенията и поради това е най-разпространената проява на живост, е сетивото на допира, осезанието ἡ ἁφή.

          Обсъждането на осезанието (кн. Бета, гл. 11.422b34–423a21, и отново в самия край на трактата, в кн. Гама, 435b4–18): конституцията на одушевеното тяло: то не може да е съставено само от въздух и вода, защото трябва и да е твърдо; следователно, то трябва да е триизмерно, а не плоско и да има някаква форма. Остава единствено възможното: плътта е смес от три елемента: вода, въздух и земя. Още по-интересно е следното изречение: ὥστε ἀναγκαῖον τὸ σῶμα εἶναι τὸ μεταξὺ τοῦ ἁπτικοῦ προσπεφυκός, δι᾽ οὗ γίνονται αἱ αἰσθήσεις πλείους οὖσαι. “Hence, the body must be the naturally adhering medium for that which can perceive by touch and its perceptions take place through it, manifold as they are.”^[7] „Следователно по необходимост тялото е средата, сраснала с осезателния орган, чрез който стават множество усещания“, в превода на д-р Марко Марков. В превода на проф. Цочо Бояджиев: „ … така че тялото непременно е посредникът спрямо срастналото се с нас осезаемо, чрез който се получават много сетивни възприятия“ .

      За да разберем какво точно се има предвид, можем да предложим и разширително-буквалистичен превод: И така, необходимо е тялото да е промеждутъчното/междинното (τὸ μεταξύ) между вътрешното сетиво на допира и докосващите го неща и чрез това междинно – тялото – се получават множество усещания.

       Третата книга на За душата завършва също така (435b4–18): одушевените тела са съставени от трите стихии вода, въздух и огън, в комбинации от различни пропорции при различните растителни и животински видове. Нито едно одушевено не би могло да съществува без способността на докосва, без сетивото за допир. Има пет сетива, но единственото, без което не може нито едно живо същество, е осезанието. Одушевеното тяло е междинното, посредничещото, връзката - τὸ μεταξύ - със стихиите на природата.

---

[1] Преводът на проф. Бояджиев, редактиран от проф. Христов в току-що излязлото двуезично издание на За душата и Parva naturalia както на това място, така и в други ключови моменти от трактата се придържа към същата латинизираща стратегия за превод на основните термини и понятия.

[2] οὐ γάρ ἐστι τῶν καθ᾽ ὑποκειμένου τὸ σῶμα, μᾶλλον δ᾽ ὡς ὑποκείμενον καὶ ὕλη.

[3] διὸ ἡ ψυχή ἐστιν ἐντελέχεια σώματος φυσικοῦ δυνάμει ζωὴν ἔχοντος.

[4] Aristotle. De anima. Books II and III (with passages from Book I). Clarendon Press, Oxford. 2002 (1993, 1968).

[5] Второто редактирано издание от 1995.

[6] Най-убедително според мен е това: логико-лингвистично „развързване“ на първата част на енигматичното определение за тялото, а на втората част - в онтологическото значение, както е в немския превод на швейцарския аристотелист Willy Theiler. Иначе казано: онези, които държат на латинизирания превод на термините на Аристотел на български, е по-добре да използват „субект“ в първата част на отрицателното определение и „субстрат“ във втората.

[7] Това е преводът на Hamlyn на редовете 423 a 15-17.

.