от "Саламбо" до Секулов: "Без кръв"

В романа на Гюстав Флобер „Саламбо“ почти цялата XIII глава, наречена „Молох“, описва жертвоприношение, завършващо със

ж е р т в о п р и н а с я н е т о   на  д е ц а:

„...

Храмовите служители отвориха с дълги куки седемте отделения, наредени на етажи едно под друго в туловището на Ваал. В най-горното сипаха брашно, във второто пуснаха две гургулици, в третото – една маймуна, в четвъртото – овен, в петото – овца, а тъй като за шестото нямаше вол, хвърлиха вътре една обработена кожа, взета от светилището. Седмото отделение остана широко разтворено.

…

Жреците на Молох се разхождаха по широката каменна плоча и поглеждаха навалицата.

…Жертвите бавно се изкачваха нагоре и тъй като димът се издигаше на гъсти кълба, отдалеч изглеждаше като че ли потъват в облак. Нито едно дете не помръдваше. Те бяха вързани за ръцете и нозете, а черното покривало не им позволяваше да видят нищо, както и да бъдат разпознати.

Облечен в червена мантия като жреците на Молох, Хамилкар стоеше прав близо до Ваал, пред палеца на десния мук крак. Когато доведоха четиринадесетото дете, всички забелязаха, че той извърна глава от ужас, но скоро се съвзе, кръстоса ръце на гърдите си и заби поглед в земята. От другата страна на статуята върховният жрец стоеше неподвижен като него…

…

А жреците на Прозерпина, съобразявайки се от страх с нуждите на Картаген, мънкаха елевзинската молитва:

«Пролей дъжд! Роди!»

Още невлезли в отвора, жертвите изчезваха като капка вода върху нажежена плоча и на аления фон на огъня се издигаше бяла пара.

…

Храмовите служители събираха в бронзови веялки падналата пепел и я пресяваха във въздуха, за да се разпръсне жертвата по целия град, до звездните предели......."

(цитирам превода на Георги Чакъров и Мария Николова от том 3 на съчиненията на Флобер, С., „Народна култура“, 1984)

&&&

Снощи представлението "Без кръв" получи три награди "Аскеер": за режисурата на Диана Добрева, за

костюмографията на Раде Василев и Елена Вангеловска, а

Драматичният тетатър в Пловдив получи наградата за най-добър спектакъл.  

Потресаващо представление.

Честито да е признанието на всички, допринесли за него. Дано скоро да гостува в София отново.

В програмата на постановката на с. 3, както и под трейлъра в YouTube четем:

Литературният шедьовър на Алесандро Барико започва с вендета и завършва с възмездие. Гражданската война поглъща в лабиринта си трима мъже, един баща, две деца и един Минотавър, жадуващ кръв.

В годините на тлеещ мир красива жена застава пред продавач на лотарийни билети, за да поемат своя път между смъртта и разплатата. «Има ли край отмъщението или е омагьосан кръг, в който сме обречени да се въртим?» е големият въпрос на романа.

Спектакълът на Диана Добрева е определен като театрална корида. В него епосът и поезията, словото и музиката, жестът и танцът са като буре с барут и запалена кибритена клечка. Усилването на омразата между хора и народи бележи духа на епохата, в която живеем, и в която човекът все по-сам е върху сърцето на земята.»

Съвместният спектакъл на Драматичен театър – Пловдив и Драматичен театър – Велес, Северна Македония произнася със силата на изкуството, че спасението е в пътя на помирението, в отказа от кръвта.

И само любовта затваря раните, без да повтаря болката.

ПОСТАНОВЪЧЕН ЕКИП

превод на романа: Толя Радева

авторска адаптация: Александър Секулов

сценична версия и режисура: Диана Добрева

сценография: Валентин Светозарев

костюмография: Раде Василев и Елена Вангеловска

композитори: Явор Карагитлиев, Сашко Костов

музика на живо: Сашко Костов

хореография: Олга Панго

превод на македонски: Ана Батева

фотограф: Александър Томпсън

трейлър: Георги Вачев

фотограф на плаката: Георги Вачев

                                   

УЧАСТВАТ

Маргита Гошева, Васил Зафирчев, Константин Еленков, Патриция Пъндева, Исидор Йовановски, Филип Христовски, Красимир Василев, Георги Вачев, Кети Борисовска, Симеон Алексиев, Елена Кабасакалова, Катрин Гачева, Златко Шарков, Филип Василевски, Елена Димитрова

 

***

нов превод на "Категории"

 

Да, Николай Гочев преведе и Категориите на Аристотел, довършвам съвсем предпазливата ми редакторска намеса в неговия перфекционистки пределно точен превод. Следващата седмица текстът ще бъде предаден на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“, като намерението ни е да бъде добавен към тома с превода на „Метафизика“. И така, ако е рекъл Господ, следващото издание ще е:

 

А р и с т о т е л : М е т а ф и з и к а. К а т е г о р и и

 

Преводът е направен според изданието: The Categories. On Interpretation. By H. P. Cooke. Cambridge, Massachusetts/London, England; HUP/William Heinemann, 1938/1967. Взет е предвид и текстът в: Aristotelis Categoriae et Liber de interpretatione. Еd. L. Minio-Paluello. Oxford. Clarendon Press, 1949 (repr. 1966).

 

Както и при превода на Метафизика, преводачът свери превода си с няколко други: с преводите на A. F. Owen (Organon, or Logical treatises of Aristotle with the Introducton of Porphyry. London, 1853) и с руския превод на А. В. Кубицки, (публикуван посмъртно в Аристотель. Категории. Москва, през 1939 и редактиран от някого, повторно публикуван през 1978).  Проверка и сравняване е направена и с превода на H. P. Cooke (1967). Така всъщност съпоставяните преводи стават четири: двата английски – на Оуен и Куук, и двата руски. Руските преводи са на практика два, макар и на един и същ преводач. Проф. Александър Владиславович Кубицкий (1880-1937) е преводач и на Метафизика, автор на изследвания за Плотин и Фихте, преподавал е в МГУ история на западноевропейския рационализъм. Той си отива от този свят само на 56 години през 1937 г. Когато прочетем 1937 г., е ясно какво предположение възниква, но досега не съм успяла да стигна до информация за причината за смъртта на този забележителен философ и преводач.

Първата версия на превода му е публикувана две години след смъртта му, а втората е сериозно редактирана и променена от някого, и е във втория от онези четири тома с най-важните съчинения на Аристотел, с които се изучи нашето поколение, следвалите през 80-те години на миналия век.

Сравняването на превода на Николай Гочев поне с още един превод на Категории на друг славянски език беше повече от необходимо по няколко причини.

Първият български превод на Категории е направен от проф. Иван Христов, публикуван е заедно с превода на Въведението на Порфирий в издание на "Наука и изкуство" и "Отворено общество" през 1992 г., и е препубликуван като част 1 на Том първи на двуезичното многотомно издание на Аристотеловите съчинения, издавани от "Захарий Стоянов". Те бяха показани и похвалени на този блог преди 15 години:

http://dimkasdiary.blogspot.com/2010/06/blog-post.html

 Както и в превода на шестте книги от Метафизика, а именно от Гама/IV до Тета/IX, преведени от него (изд. "СОНМ", С., 2000), терминологията е изцяло латинизирана.

В преводите на проф. Иван Христов Аристотел говори на латински по-хубаво от стотиците му латиноезични средновековни коментатори.

Ще дам пример с най-важното определение, определението за οὐσία – субстанцията:

„Субстанция в най-истински, първичен и безусловен смисъл е това, което нито се изказва за определен субект, нито е дадено в който и да било субект, като например отделният човек и отделният кон.” (2а 11-13)

Нашият колега Илия Панчовски, който си отиде от този свят само на 27 години след коварна болест, имаше намерение да направи съвършено различен, нелатинизиран превод на Категории, на За тълкуването, на Аналитиките.

Имаме запазен негов превод само на тази прочута и най-цитирана 5 глава, публикувана посмъртно в книгата Хераклитови фрагменти. С., ЛИК, 2000 г.

От Илия Панчовски определението за οὐσία е преведено така: 

„Най-важната, и изпървом и най-много говорената е същността. Тя нито се изказва според положеността на нещо, нито е заради присъщността си в подложеност на нещо, т.е. човек или кон”.

В превода на Николай Гочев четем:

„Същност“, казано в най-главен, пръв и основен смисъл, е това, което[1] нито се казва за някое подлежащо, нито е „в“ някое подлежащо. Примерно: еди-кой си човек или еди-кой си кон[2].

 

Освен всичко останало трудното в това негативно определение (нито се намира..., нито се казва...) идва от употребяването на едно и също понятие в два различни падежа.

τὸ ὑποκείμενον е едно от най-важните понятия и на първата, и на втората философия на Аристотел, но няма да го открием пояснено нито сред тридесетте понятия, чиито многобройни смисли се разискват във „философския речник” в книга Делта на Метафизика, нито сред десетте категории, обсъдени в едноименния трактат. Само на две места можем да срещнем мимоходом предложена дефиниция за това, какво означава: λέγω δὲ ὑποκείμενον τὸ καταφάσει δηλούμενον. Едното е в Метафизика К/ХІ, 11, 1067 b 18-19: „Наричам подлежащо това, което се разкрива чрез едно просто утвърдително изречение”(превод на Николай Гочев).

Другото място е във Физика, E/V, 1, 225a 6-7, като в превода на Цочо Бояджиев то гласи: „Като субект наричам онова, за което се изказва някакво твърдение“.

Подлежащото е подлогът на простото разказно изречение или субектът на едно съждение във формалната логика.

Това определение от началото на глава 5 на Категории може да се преведе разширително-пояснително-многословно и така: „Същността в своя най-главен, първи и най-разпространен смисъл е онова, което никога не се изказва за подлога, нито се намира в нещо друго основополагащо, както например някой човек или някой кон”. Това означава, че

първо, в езика,

в синтактичната тъкан на изреченията

същноста не се изказва за подлога, сиреч тя е винаги подлог, за който се изказват, изговарят, при-писват останалите думи и части на изречението.

Второ, в измеренията на логиката това, че същността не може да се предицира за субекта, означава, че същността е винаги субектът, за който се предицират предикатите.

Трето, това, че същността не може да се намира в нищо основополагащо, означава, че същност не могат да бъдат, да речем, гривата на коня или косата на човека. Макар че те могат да бъдат подлози на изречение или субекти на съждение, нито гривата, нито косата могат да съществуват самостоятелно и това не им позволява да бъдат същности в този втори смисъл, който посочва цитираното определение на Аристотел.

Това показва триединния характер на най-важните му термини. Те са както езикови – морфологични и синтактични, така и логически и онтотеологически.

***

Преди Аристотел това понятие се среща и при Горгий в неговия предизвикателно-нихилистичен трактат За природата, или за несъществуващото. В  непубликувания досега български превод на Драга Сапаревска на Горгиевия текст това понятие беше преведено като „схващания” – една интересна преводаческа находка, тъй като, според някои философи на езика, схващанията са подлежащи за думите. Различните руски, английски и френски преводи предават тази дума като „подлог”, „субект”, „субстрат”. От авторитетния немски превод на Херман Бониц (Aristoteles’ Metaphysik in der Übersetzung von Hermann Bonitz, hrsgb. Von Horst Seidl, Griechischer Text von Wilchelm Christ, Felix Meiner Verlag, Hamburg, 1978) в немскоезичното аристотелознание се установява традицията τὸ ὑποκείμενον да се превежда с по-абстрактното Zugrundeliegendes.

Поради това за превода и на Метафизика, и на Категории, осъществен от Николай Гочев (и в превода на За небето, редактиран от Владимир Маринов), 

като терминологично съответствие на τὸ ὑποκείμενον  е избрано „подлежащото”. Това е опит чрез него да се обеме триединността на Аристотеловото понятие, без да се хипертрофира в него нито езиковото, нито логическото, нито онтологическото значение. 

Всички основни термини в новия превод на Категории са в пълно съответствие с превода им в Метафизика. В коментарните бележки на преводача много често препратките са към индекса на Метафизика, който е в обем от 99 страници. Поради това издаването на Категории в един том с Метафизика е повече от уместно.

Преводачът е снабдил превода си с 430 бележки под линия, в които най-важното е цитирано на гръцки, или са дадени съпоставки с английските и руските преводи на съответните места.

 8 май 2025 година,

ден, в който почитаме свети апостол и евангелист

Йоан Богослов

 (Това е част от неофициален вариант на послеслова ми. )

---

[1] οὐσία δέ ἐστιν ἡ κυριώτατά τε καὶ πρώτως καὶ μάλιστα λεγομένη, ἣ - „казвана в... е тази, която“.

[2] Owen: „ „a certain man“ or „a certain horse““. Cooke: „a particular man or a horse“. Кубицки: „отдельный человек или отдельная лошадь“.

незабравима лекция отново

     На 30 април в сградата на БАН имаше лекция, последвана от оживена дискусия, на тема

Какво физиката и философията ни казват за съвременния свят?

   По покана на колегите от секцията по Философия на науката в Института по философия и социология в БАН отново сред нас беше проф. Веселин Петков, който отдавна живее и работи в Канада.

   От присъстващите на лекцията в сряда бях единствената, на която той е преподавал, затова направих кратко автобиографично изказване, което сега споделям и тук.

    Той беше един от хората, които най-силно повлияха за формирането на философските ми схващания по време на следването ми, което започна през есента на 1982 г., а последната ми академична година беше 1986/1987. По предишния учебен план специалност Философия се изучаваше пет години, задължителната дисциплина Философия на науката беше двусеместриална, в 8-ия и 9-ия семестър, и включваше лекции и упражнения, като през година се редуваха философски проблеми на физиката и философски проблеми на биологията.

     На нашия випуск, започналите през 1982 г., се падна съвременната физика. Отначало лекциите бяха четени от акад. Азаря Поликаров, а после – от проф. Михаил Бушев. Упражненията и през двата семестъра водеше Веселин Петков, по онова време аспирант, подготвящ дисертацията си и хоноруван асистент. Неговият интерес тогава, до голяма степен актуален и до днес, беше релативистичната и следрелативистичната теория, особено във варианта, предложен от Херман Минковски[1]. В момента проф. Веселин Петков ръководи институт, наречен на името на този физик и математик: Minkowski Institute.

    По-голямата част от упражненията преминаваха като лекции, защото онова, което можехме да прочетем и/или разберем, беше малко. Слушахме незабравимите, вдъхновени, страстни изложения на младия асистент за разновидностите на космологичните теории. Неговият педагогически избор беше правилен. На нас, като студенти по философия това ни беше най-интересно и най-постижимо за осмисляне.

    Още на първото упражнение бях поразена от неговото встъпително изказване. Не съм сигурна дали думите му са били точно такива, но смисълът им беше: след Айнщайн мислимите, хипотетичните космологически следрелативистични модели са ... 27. Да, 27. Няма "едно-единствено правилно и вярно", а 27 почти еднакво правдоподобни и мислими космологични модели. На крайна или безкрайна вселена както по отношение на пространственото разтежение, така и по отношение на времевостта; на крайна в пространството, но безкрайна във времето (каквато е според Парменид и Аристотел); на имаща начало, но нямаща край (както е според Платон в Тимей, но и според теорията за Големия взрив, която по онова време беше в апогея си); на само разширяваща се или обратното, на пулсираща, разширяваща се Вселена, в която напоследък  галактиките се разбягват една от друга, но след като се отдалечат прекомерно, след време ще започне обратното им движение, връщане и сближаване, което ще ги върне почти в изначалния момент на свръхплътно и свръхгорещо концентриране.  И така нататък.      

     На упражненията през пролетта на 1986, когато бяхме в осмия семестър, слушахме в захлас и почти никой не се обаждаше, защото осъзнавахме некомпетентността си.  

    Една от книгите, които все пак той настоя да прочетем внимателно и да обсъдим, както се полага на семинарния формат, беше наскоро излязлата книга на Стивън Уайнбърг Първите три минути след Сътворението: един съвременен възглед за възникването на Вселената[2].

     Другата книга, която обсъждахме почти през целия девети семестър през есента на 1986 г. на упражненията, беше двутомното издание на Галилео Галилей[3], като в първия том са включени Звездно съобщение и Диалог за двете главни системи на света - Птолемеевата и Коперниковата, а във втория том – Беседи и математически доказателства относно две нови науки. Преподавателят Веселин Петков сподели преобладаващата оценка на учените, че преводът от италиански на Симеон Тодоров, редактиран от Марин Калинков, е безукорен и че е снабден с подобаващ научен апарат. През следващите години многократно съм се убеждавала в превъзходността на това издание.

      На семинарите обсъдихме няколко пъти Диалога, което също беше правилно методологически: нямаше как да разберем астрономическите наблюдения, изложени в Звездно съобщение, а още по-малко можехме да осмислим двете нови науки, основоположени от Галилей – за съпротивлението на веществата и кинематиката на хвърлените и свободно падащи тела. На един от тези семинари имах доклад, на който представих Аристотеловата космология в За небето – най-вредното, най-одиозното, най-проклетото от всички съчинения на Философа, утвърдило геостатичната и геоцентричната картина на света като непогрешима космография в продължение на почти две хилядолетия. Може би малко съм прекалила на съответното упражнение с адвокатстката ми пледоария в опит да обясня иманентно защо и какво е накарало Аристотел да осмисли космоса по този начин. Спомням си, че асистент Петков не се съгласи с мен, защити Галилей, но все пак много се зарадва, че редовно участвам в семинарите, че бях от малцината, представили много голям доклад, и особено, че дръзвам да изкажа и обоснова екзотична теза, реабилитираща Аристотел с аргумента „да отдадем нужното на явленията“.

       В отговор на моята нестандартна провокация, апелираща към разбиране на естествеността на възприемането на неподвижността на Земята, за следващото упражнение асистент Петков ни възложи не само да прочетем, но и да конспектираме предговора на Алберт Айнщайн към английското издание на Диалога, който в нашето двутомно е в първия том, но не е в началото, където е обичайното място на всеки предговор, а е скрит между Звездно съобщение и Диалога, на с. 46-51.

      Но, предпупреди ни колегата Петков, включването на предговора не е отразено в съдържанието на изданието. Без никакво колебание той каза, че това е направено умишлено от преводача, редактора и издателството: предговорът на Айнщайн не фигурира в съдържанието, за да не го забележи цензурата и да не блокира отпечатването на двутомника.

***

Съвсем нестандартен беше и методът му на изпитване, не предполагаше никакво наизустяване и зубрене. На изпита, който се проведе през зимата на 1987 г. трябваше да отидем с всичките си записки от лекции и упражнения, с книгите, от които сме чели, за да се подготвим по конспекта. На изпита трябваше да прочетем от тях няколко изречения по въпроса, който ни се е паднал, а не да възпроизвеждаме нещо запаметено, а след това трябваше да обясним

как р а з б и р а м е  това, което току-що сме прочели. Отидох на изпита с една голяма книга, която си бях купила от Чешкия културен институт, падна ми се нещо за елементарните частици, прочетох от книгата това, което вече бях чела, коментирах...

***

С голям интерес присъствах и на публичната му защита, която се проведе скоро след това, защото той ми беше любим преподавател и необикновено интересното му разбиране за релативистичните и следрелативистичните космологически модели на Всичкото-и-Цялото, сиреч на Вселената е живо в паметта ми и до днес.

Защитата се проведе в мазето на сградата на "Московска", където по онова време се провеждаха защитите на дисертациите. Там, в мазето бяха натикани философите, защото Институтът по философия беше разформирован: много негови научни сътрудници бяха сред основателите и членовете на Клуба за гласност и преустройство и/или на "Екогласност".

На защитата се изказа акад. Азаря Поликаров в качеството си на рецензент, не си спомням кой беше другият рецензент.

Академикът с известна надменност каза накрая: "Е, Петков е добър учен. Сигурно тези идеи ще получат отзвук не само у нас".

***

Скоро след това успешно защитилият кандидат на философските науки (както се казваше по тогавашната соцтерминология) Веселин Петков е бил принуден на напусне страната ни.

Както ни разказа при едно свое предишно гостуване и лекция в Зала 1 на Ректората, и наскоро уточни обстоятелството: eдна сутрин рано му се обадили от милицията по телефона – на телефонния номер на на майката на съпругата му. С нея са били в апартамента на тъщата в "Борово", когато получили заплахата.

От милицията му наредили за едно денонощие да си съберат багажа и да напуснат страната.

Съпрузите Петкови веднага заминали за Виена, после – в Канада. Там проф. Петков от години ръководи учредения от него и от още 11 известни учени институт, носещ името на гения, предлагащ според проф. Веселин Петков най-достоверните космологични модели, а именно Херман Минковски.

***

Тези спомени за него разказах и на конференция, посветена на 380-годишнина от смъртта на Галилей. София, 26-27 ноември 2022 г., сборникът със статии от конференцията се очаква съвсем скоро.

post scriptum: На лекцията и дискусията миналата сряда на 30 април стана дума за това, че на сайта на Института за българска философска култура, където колегите се опитват да съберат всичко възможно като информация за защитените дисертации в миналото у нас, (вж. Дисертации, защитени за степен "кандидат на науките")

липсват данни за рецензентите на дисертацията на Веселин Петков. 

Посочено е заглавието: За онтологичния статус на пространството на Минковски. Институт по философия, секция ФВЕ (не съм сигурна, само предполагам, че абревиатурата означава Философски въпроси на естествознанието). Проф. Петков каза, че единият рецензент е бил акад. Азаря Поликаров, а вторият – проф. Цветан Бончев, ръководител на катедрата по Атомна физика във Физическия факултет.

Също така актуалният му сайт е:  https://vesselinpetkov.com

Професорът ми написа, че

читателите на блога могат да четат и да си свалят оттам, ако се интересуват, една от книгите му, чиито последни три глави са особено провокативни: https://vesselinpetkov.com/ebook.html

---

[1] Вж. за него: http://spacetimecentre.org/vpetkov/

[2] Издание на „Наука и изкуство“, С., 1984, превод Людмил Константинов.

[3] Избрани произведения, С., Наука и изкуство, 1985. Том І: Звездно съобщение. Диалог за двете главни системи на света - Птолемеевата и Коперниковата. Том ІІ: Беседи и математически доказателства относно две нови науки. Превод от италиански Симеон Тодоров; редактор Марин Калинков. Предговор на Айнщайн – в първия том между Звездно съобщение и Диалог...; не е отразен в съдържанието.