за Седмото писмо на Платон

 

В античната биографична традиция по разбираеми причини сред философите най-добре е описан животът на Платон и на Аристотел. Може и за други мислители да е писано доста, но най-много запазени откъси и фрагменти с биографични свидетелства има за тях.

Най-богатият (авто)биографичен извор за живота на Платон е Седмото писмо.

То е преведено на български от Стоян Терзийски и е включено в https://hssfoundation.org/%D0%BA%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B8.../

списанието Критика и хуманизъм.

*

В изучаването, преподаването, превеждането и издаването на антични философски текстове у нас има десетки куриози.

 Един от най-куриозните е: Стоян Терзийски, който е превел Седмото писмо като дипломна работа, с която е завършил Класическа филология в края на 90-те години, не знаеше, че преводът му е включен в сп. Критика и хуманизъм, в тематичния брой Продължаващата античност, публикуван през 2002 г. с водещ редактор Доротея Табакова.

Това се случи през ноември 2018 г., горе в Гълъбарника на Ректората. Тогава избираемият курс Интелектуалците през античността,  курс за студенти от бакалавърската програма по Класическа филология, беше воден от Николай Гочев с мое участие като постоянен събеседник. 

Поканихме Стоян Терзийски за една лекция, посветена на питагорейците, защото чудесната антология Питагор и питагорейците (С., „ЛИК“,) , е съставена и преведена от него, от Александър Кашъмов и от Илия Панчовски – Бог да го прости! 

Стоян Терзийски дойде да говори на студентите за подборката и превода на фрагментите на старите питагорейци, издадени като книжка от "ЛИК" през 1995 г. и вече неоткриваема никъде.

Представихме го пред студентите, казахме на какво е преводач и съставител до този момент, и той подскочи на стола.

Не знаеше.

Едва тогава, почти 16 години по-късно след публикуването на този брой Стоян Терзийски разбра, че преводът му на Седмото писмо е публикуван отдавна. Разбира се, стана му приятно и нямаше нищо против, а преди няколко години публикува и свой прозаичен превод на Антигона: 

прозаичен превод на Стоян Терзийски на "Антигона"

Може да е куриозно, но само на пръв поглед. 

Напълно закономерно и обяснимо е, че дори и преводачите на важни извори, какъвто е (авто)биографичното Седмо писмо на Платон, не знаят, че преводите им са публикувани.

Превеждането, изучаването, преподаването и издаването на антична философия беше подложено на планомерно и систематично ликвидиране у нас. 

Целта е постигната. Вече 18 години никой не се осмелява да започне докторантура по антична философия в нито един от държавните университети у нас. Проф. Богданов имаше мечта изследването на античната литература и философия да е една от отличителните мисии на НБУ, но... една лястовица пролет не прави.

 

Защо писмото е важно?

 

Седмото писмо не е малко, повече от 55 стандартни страници. В списанието е от 207 до 234 страница, но са големи, нестандартни.

Преводът на Стоян Терзийски е отличен. Можем да съжаляваме, че стана адвокат и правник заедно с Александър Кашъмов, а не продължиха да копаят трънливата нива на класическата филология и античната философия.

Писмото е истински сценарий за филм: в него става дума за приключения, приятелства, предателства, политика, и за любов, и за философия, разбира се, но и за изкушенията и фаталните капани, в които попада всеки философ, който се съблазни да стане пръв съветник и да внушава мисли и решения в главата на някой тиранин.

Величието неминуемо рано или късно параноясва и после го ликвидира.

Станалото с Платон после се повтаря със Сенека, с Боеций, с Френсис Бейкън, с Томас Мор.

 

Биография или автобиография? Автентично ли е писмото или не?

На този въпрос в античната философия и класическата филология през ХХ век се отговаряше с категорично да. Писмото е автентично автобиографично.

В началото на новия век, през 2001 г. професорите Михаел Фреде и Майлс Бърниет са провели семинар в Оксфорд върху писмото.              

Дори и Седмото писмо да не е автентично, както смятат Михаел Фреде и Майлс Бърниет, имитаторът, който го е писал, го е написал не по-късно от 2-3 десетилетия след смъртта на Платон. И може да е Филип от Опунт, предполагаем автор и на Епиномис – диалог, също подозиран в неавтентичност. 

Михаел Фреде и Майлс Бърниет бяха двамата най-добри познавачи на античната философия сред чуждестранната колегия, които имах щастието лично да познавам от гостуванията им с лекции в София и от други семинари на South East European Assosiation for Ancient Philosophy. Била съм на тези семинари – с доклади или без. Участвала съм в семинарите, проведени в Делфи, Дубровник, Пилишчаба, Будапеща, София, Загреб, Прага и в една работна среща в Атина. 

Създаването на тази асоциация в Делфи през 2002 г. беше по идея и предложение и на двамата, като особено Михаел Фреде след пенсионирането си я имаше присърце. Вж.

http://www.pavel-gregoric.info/?page_id=1286

И двамата са били в България повече от веднъж.

Ето малко повече инфо за първите няколко семинара на SEEAAP, които се проведоха с тяхното най-активно участие:  http://dimkasdiary.blogspot.com/2011/04/blog-post_12.html

Ето повече за Михаел Фреде: http://dimkasdiary.blogspot.com/2010/02/blog-post_06.html

Ето повече и за първото гостуване на Майлс Бърниет у нас през пролетта на 1999 г., когато бе проведен едноседмичният семинар върху Критон: В рубриката Библиотека на сайта на АРУКО

Те двамата бяха отлични приятели, но различни като стил на поведение, маниери, подход на писане и устно представяне на идеите си. Михаел Фреде беше винаги сериозен, Майлс Бърниет беше винаги ироничен. Едно от сходствата между тях беше убедеността, че добрият интерпретатор на античната философия не трябва да пише монографии, а да направи превод или поне коментар на важен текст от класическата епоха.

Михаел Фреде почина внезапно на 11 август 2007 година, а Майлс Бърниет публикува 8

години по-късно непубликуваните записки на своя най-добър приятел за Седмото писмо, както и своя анализ на най-драматургично-драматичните места в него и на философската аргументация:

https://global.oup.com/academic/product/the-pseudo-platonic-seventh-letter-9780198733652?cc=us&lang=en&

Така че, дори и да не е автентично автобиографично, като биографичен извор е много ценно. Михаел Фреде и Майлс Бърниет оспориха авторството му, но не и истинността на написаното в него като фактология.

 

                                                              Богатството и инвестициите на Платон

       Дори и да изключим напълно Седмото писмо като недостоверен фейк, всички останали антични източници са ясни: Платон е бил потомък на един от най-богатите, най-знатните, най-аристократичните родове в Атина. Този род става и един от най-ненавижданите, защото Критий, който е един от 30-те тирани след края на Пелопонеската война, е вуйчо на Платон, брат на майка му. Това е все едно да си племенник на Гьобелс или Мусолини в средата на ХХ век.

      Що се отнася до пътешествията до Сицилия, до политическия размах на Платон в Сиракуза, до богатството и инвестирането на огромни средства в купуването на папирус и записването на диалозите върху тях, кое не е ясно? Той и братята му Главкон и Адимант не са имали деца, единственият син на сестра му Потона е Спевсип, който след това става схоларх на Академията именно поради това, че му е племенник и само той е имал законното право да наследи имота, върху който е била построена сравнително скромната постройка.

      Аристотел макар и от богат и знатен аристократичен лечителски македонски род, е бил метек. Основаването на Ликейона става възможно по-късно, защото Атина вече е била изгубила политическата си независимост, а Аристотел е бил покровителстван от новите властници. Спевсип и Ксенократ в Академията, както и Теофраст в Ликейона може и да не са били философи от величината на своите преподаватели, но са подсигурили чрез десетки преписи запазването на диалозите на Платон, а Аристотеловите съчинения – уви – са се разпилели на четири различни места. Когато вестта за внезапната ранна смърт на Александър Велики достига до Атина, Аристотел благоразумно решава да напусне града веднага и да се спаси на отсрещния остров Евбея, който макар и на един хвърлей разстояние от Атика, е бил независим град-държава. Една част от свитъците си със записки и произведения на други автори сам Аристотел отнася в Евбея, но оттам те се оказват скоро след това в Мала Азия. Една друга голяма част остава в Атина. Една трета част заминава за Родос, където е бил “филиалът“ на Ликейона, създаден от Евдем.

        Това, което четем днес от Аристотел, е четвъртата част: оцелялото от приключенията на свитъците по траекторията Атина-Евбея-Мала Азия, плячкосано от Сула, отнесено от него в Рим и подредено от Андроник Родоски три века след смъртта на Аристотел.

       А диалозите са били преписвани непрекъснато в Атина, после в Константинопол. Коментирането на диалозите и изнасянето на екзегетически лекции върху тях е било основна част от "учебния план“ на Академията – още от най-непосредствените нейни “ректори“ след смъртта на Платон, които са Спевсип и Ксенократ. Аркезилай и Карнеад го утвърждават като най-същинското в академичния curriculum и това остава непроменено чак до закриването на всички школи в Източната империя по времето на Юстиниан през 529 г. Затова за почти всички диалози и писма на Платон се приема, че са писани от самия него, а за “трактатите“ на Аристотел се спори: ако би могъл да ги подготви и редактира по-добре, как би подредил книгите в тях и главите в книгите.

*

И оше едно материално обяснение за запазването на диалозите на Платон.

Единственото място в Европа, където през античността е растял и е бил обработван папирус, е Сиракуза. При трите си пътувания-приключения до бленувания град-държава, в който Платон е мечтаел да се докаже и като деец в реалната политика, но това за малко да му вземе живота, все пак най-печелившата и дълготрайна материална придобивка се оказва купуването на достатъчно папирус, върху който записал диалозите си.

Папирусът е много скъп, използва се само веднъж за разлика от обработените кожи, но поема много повече текст от най-твърдите каменни, мраморни и други подобни носители.

Шедьоврите на Платон са достигнали до нас и защото са били записани върху папирус.                              

 

                                                        Догматика, апофатика и мистика

Писмото заслужава да се прочете, защото който и да е неговият автор, той е много талантлив писател и образцов философ-платоник. Както по отношение на художествената форма, така и по отношение на екзистенциално-морално-етическите и онтологическите философеми писмото ни представя автор, напълно сравним с Платон. В него става дума за любов и ненавист, за власт и политика, за приятелство и предателство, за най-важното, което трябва да ни води през десетилетията на живота ни. Със съвсем същото трябва да се утешим при приближаването на смъртта. В писмото става дума и за думите.

Да, за думите изобщо, за речта, а не само за писаното слово и за неписаните догми.

Защото прочутият израз на гръцки не е „неписаното учение“, а е „неписаните учения“, в множествено, а не в единствено число: τὰ ἄγραφα δόγματα

 

Aufstieg und Niedergang на догматиката за τὰ ἄγραφα δόγματα

         Та, както вече напомних, Майлс Бърниет беше за първи път у нас преди точно 25 години. През третата седмица на март 1999 г.  Този текст може да бъде четен и като мемоар за първото му гостуване.

         Беше му предложено да стане doctor honoris causa на нашия университет и съответно – да изнесе една лекция по време на церемонията. Той отказа и вместо това поиска не само да изнесе една-единствена лекция в Аулата, но и да проведе четиридневен семинар върху Критон. Така стана. Лекцията на тема Гняв и отмъщение беше представена в Аулата, но без той да бъде удостоен с почетната научна степен, защото самият той не искаше. Беше проведен четиридневен семинар върху диалога, в който участваха студенти от специалностите Философия, Класическа и Английска филология. Скоро след това разказах за този забележителен семинар в „Литературен форум“, а любопитните могат да прочетат написаното в рубриката Библиотека на сайта на АРУКО – на линка по-горе.

       Та, по време на семинара преди точно 25 години у нас, а впоследствие и на други семинари Бърниет представи много от оригиналните си интерпретации за Платон, платонизма през вековете и модерното платонознание. За догматиката за неписаните учения той имаше едно така да се каже психоаналитично обяснение: 

Тюбингенската догматика се появява, защото немците ги е било срам. 

Било ги е срам от книгата на Курт Хилдебранд Платоновите диалози за Отечеството (Kurt Hildebrandt. Platons Vaterländische Reden. Apologie, Kriton, Menexenos), която включва негови преводи и коментари на Апологията, Критон и Менексен, и която по времето на немската експанзия в Европа и възхода на нацизма през 30-те години на ХХ век става доста популярна. 

      Впрочем, тази книга я има и в НБКМ, всъщност не е книга, а малка книжка от стотина страници (съдържа само коментарите му към диалозите, без превода) и не е чак толкова страшна, колкото я е направила прекомерната ѝ „реклама“ и идеологическата ѝ зловредна упореба. Така прави всяка пропаганда: стократно увеличава. В случая с книгата на Хилдебранд до кресчендо са усилени твърдения, които са само загатнати в нея: Платон бил пръв изразител на тоталитарни идеи, нещо като прадядо на нацизма. Но това не е написано от автора в книгата, а е раздуто от злоупотребилите с нея.         Разбира се, има го и "утежняващото вината обстоятелство", че Курт Хилдебранд е бил член на NSDAP, че е бил подкрепен за професурата в университета в Кийл от Хайдегер, а преди него професорът по класическа филология и антична философия там е бил Юлиус Щенцел, който бива уволнен през 1933 г. след доноси от студенти-активисти на националсоциалистическата партия.

      Но в книгата му, или поне в тази, която намерих в НБКМ през пролетта на 1999 г., веднага след семинара за Критон, няма такава директна политическа пропаганда. Даже Ханс Георг-Гадамер е писал положителен отзив за нея в средата на 30-те години, преди тя да бъде превърната в инструмент на човеконенавистната идеология на нацизма.

      Точно тази злоупотреба с книгата провокира реакцията на Карл Попър в Отвореното общество и неговите врагове. Но също тя според Майлс Бърниет поражда и Тюбингенската догматика: ами, щом Платон в диалозите си е хвърлил семената на толкова страшни идеи и тяхната реализация през ХХ век, дайте да потърсим философията му другаде.

       В края на 80-те години на миналия век хипотезата събуди любопитство: „Я да видим какво още имало интересно ОСВЕН и ПОКРАЙ писаните диалози на Платон, в чието авторство не се съмняваме?“ Но като се разбра каква агресия и догматизъм има във всичко това, хората престанаха да обръщат внимание на тази глупост навсякъде, с изключение на нашата мила родна страна.

       Отидете на сайта на Международното Платоново Общество. Всяка година там се публикува пълна библиография на всички статии и книги за Платон на всички езици, за които се получава инфо в CNRS в Париж. Около 20-25 книги всяка година и над 200 статии. От началото на новото хилядолетие, публикациите за неписаните учения са под 0, 01 % и от началото на новото хилядолетие в целия свят има само една издадена книга по темата,.... която е преиздадената книга на проф. Цочо Бояджиев от миналия век. У нас това стана и остана религия. Обаче вижте какво става по света:

https://platosociety.org/plato-bibliography/

А що се отнася до "неписаните учения": ами, който прочете внимателно превода и направи справка с оригинала, ще види, че там Платон пише на своя любим Дион и неговите роднини,

че истинската философия не може нито да бъде нито написана,

нито да бъде изговорена еднократно.

Никой не може да стане философ с чуването на една, две или три лекции. 

Философията и философстването не са като посвещаването в Самотракийските или Елевзинските мистерии, което е ставало само веднъж в живота на посветения.

Не само писаното, но и устното произнасяне не може да бъде изразител на прозренията за първите причини и начала на битието, ако се случва ограничен брой пъти.

Платон не е бил мистик, не е бил монах-апофатик, не е бил аскетик и гуру на секта, не е бил основател на религия като Буда, който приживе не разрешавал да бъдат записвани беседите му.

В писмото Платон успокоява своите приятели, че Дионисий нищо не може да изплагиатства от него, дори и да е публикувал от свое име лекциите, които лично и само на него е представял: първо, защото е тъп тиранин (е, това е казано много по-красиво от гениалния Платон, отколкото сега го резюмирам на шега).

Второ и още по-важно: нито писаното, нито неписаното слово могат веднъж завинаги с циментирани фрази и назубкани клишета, с догматизирана терминология и втръснали от рециклиране мантри да изкажат 

най-висшите принципи и начала на битието.

Думите са слаби, не могат, нямат сила и мощ.

И тогава, какво следва?

За религиозните мистици следва апофатическата теология.

За недостижимия Платон пътят е друг: макар че думите са слаби и именно защото са слаби,

не бива да млъкнем и да застинем в безмълвно съзерцание и мистически транс,

а да опитваме всякак – с писане и говорене,

с писане на още и още диалози,

с още и още писма,

с още и още лекции,

с още и още отговори на безконечните въпроси на онзи заядливец от Стагира,

на който баща му е бил джипи на Филип Македонски и поради това се дуел като пуяк...

Заради това Платон е написал толкова много писма и толкова много диалози.

Още и още с думите напред към най-висшето, макар да знаем, че е неизразимо.

Все пак трябва да го приближим – с диалози, писма, лекции в Академията, обсъждания и

отговори на вбесяващите въпроси на онзи, чийто прякор е бил Мозъка – ὁ Νοῦς.

Е, точно по този начин в писмото не се споменава Мозъка, но размишленията, че

не само писаното, но и устното слово,

думите, изречени само веднъж не могат окончателно и плакатно да кажат 

какво е (в) началото, са си там.

И така Платон в Седмото писмо успокоява роднините и приятелите на Дион, че дори и Дионисий да го е изплагиатствал и да е издал книжка уж написана от него, а всъщност записки от сказки на Платон, само с едно писание не става.

Трябва да се пише и говори нерекъснато, защото думите са слаби и немощни, и

никога няма да достигнат до хиперурановите същности там отвъд,

до отвъднебесните вечни и неизменни ейдоси-форми-монади-парадигми,

до идеята за доброто,

но все пак... няма да мързелуваме, я?!?

 

 

юбилеен брой на "Език и публичност"

Публикуван е юбилейният брой на сп. Език и публичност, кн. 11, 2022, посветен на 20-тата годишнина от създаването на програма "Философия" в НБУ:

 https://publishing-house.nbu.bg/bg/elektronni-izdaniq/periodika/ezik-i-publichnost-kn-11-2022

Главен редактор на списанието е доц. д-р Христо Гьошев (НБУ). 

Водещ на броя е проф. д-р Лидия Денкова. 

В редколегията са доц. д-р Ясен Захариев (НБУ) и гл. ас. д-р Сергей Стефанов (НБУ).

Художник на корицата е Веселин Праматаров.

***

Ето какво е написала проф. д-р Лидия Денкова в част от предговора на тази книжка, на която тя е водещ съставител:

ЗА ЮБИЛЕЙНИЯ БРОЙ – ПО ТРИТЕ ПЪТЯ НА ФИЛОСОФИЯТА

 Настоящият брой на списание Език и публичност е юбилеен – отбелязва двайсет години от създаването на програма „Философия“ в Нов български университет през далечната 2002- ра. В началото бакалавърската програма е в рамките на Югоизточноевропейския център за семиотични изследвания, после се обособява, обогатява се с магистърско и докторско ниво на образованието по философия и не след дълго, в научно съдружие с програма „Социология“, формира една трайна основа на общоуниверситетското образование – департамент „Философия и социология“. Всъщност историята – доколкото 20 години правят „история“ – е институционална само на повърхността. Живецът са хората, учените преподаватели, студентите и алумните, душата са разказаните за всеки випуск знания, курсовете с актуализирани теми и разбира се, с поддържана любов към мъдростта, следите са множеството интересни публикации, дискусии, семинари, поредици, книги, списания, включително и набиращото влияние електронно списание Език и публичност. 

Причината философското образование в НБУ да има, просто казано, живот, душа и следи от живота с душа е дълбоко възприетото (научно, но и житейски) наблюдение на Ясперс, което често се цитира: „Философия означава: да бъдеш на път. Нейните въпроси са по-важни от отговорите ѝ, а всеки отговор се превръща в нов въпрос“. А закъде е с името си един Нов университет без нови въпроси? Така че след 20 години философията продължава да пита – не само да разсъждава върху образа на пътя или върху това кой голям философ какво е казал. Това ще рече, че си върви по пътя достатъчно „несериозно“ в смисъла, който ѝ придава Мерло-Понти в своята Похвала на философията: сериозният е човекът (или знанието) на едно-единствено нещо, който не търси друго. „А философията търси и нечестиво предполага, че има неща за виждане и за казване.“ Разбира се, не бива да пропускаме, че този път може да е пътят на Хераклит – „нагоре и надолу един и същ“ (фр. 60), но е по-важно да помним предупреждението на Марк Аврелий за човека, който забравя накъде води пътят (фр. 71), иначе ще ни изглежда чуждо онова, „на което хората се натъкват всекидневно“. Древните са се учудвали, че Платон е наричал мъдрост целия жизнен опит „по същия начин“, както е наричал интелектуалната дейност, но за една съвременна философска програма това си е предизвикателство, което трябва да бъде виждано и казвано. Ако оставим настрана Аристотел с твърдението за битието, което говори по много начини, всекидневната поговорка ще каже, че пътищата са много. Следователно първото условие е „да не се боим от многообразието“. 

И философията в НБУ изцяло отговаря на девиза на университета: не само не се бои от разнообразието, но и го търси, като често в резултат се очертават интердисциплинарни и трансдисциплинарни полета с подвижни гледни точки. В тях също се говори по много теми и по различни начини. Можем да си представим това множество като разширяващи се концентрични кръгове, в чийто център се запазва помнената цел на философския път, или метода – цялото, а не пръснатото „всичко“. Можем да си представим също усилието да се организира разнообразието така, както Франсис Бейкън е виждал добре подредената градина. При целия ѝ строг геометризъм е хубаво, казва той, на входа да се оставят по „някой див гъсталак или пустош, без ред, за да бъде осигурено разнообразието“. 

Предполагам, че подобен естетически принцип съвсем неслучайно присъства в шареното съдържание на настоящия брой на списанието. Ако философията по правило не търси само едно нещо, значи вниманието ѝ като „строга наука“ се насочва към това да се свържат „дори и най-чуждите помежду им неща“, както иска отново Ясперс, защото „всичко се сближава, като се поглъща в единния Аз на разбиращия“. А разбиращият е всеки човек, който „в качеството си на човек философства“, сам се замисля и търси „актуалност в действителния живот“. За самостоятелното философстване – по изискването на Кант: Мисли сам, Мисли на мястото на всеки друг и Мисли в съгласие със самия себе си – помага най-вече четенето на философски книги – и на философски списания, разбира се. 

Обаче често сме склонни да се съгласим със Сократ или Кант, че въпреки всичко „философията не може да се научи; човек може само да се научи да философства“. В този смисъл една добра програма за „философстващи човеци“ днес би предпочела удачно да завърши „градинската“ метафора на Бейкън с прекрасното обобщение на Шилер от „Градинския календар за 1795 г.“. Той казва: „Наистина е безвкусно и безсмислено да искаме да вместим вътре в една градинска ограда целия свят, но напълно възможно и разумно е да се направи от една градина… едно характерно цяло както за окото, така и за сърцето и ума“. Да повторим това като ключов извод за увода – напълно възможно и разумно е философията (без претенция за ограда на целия свят) да иска да създаде едно характерно цяло за окото, сърцето и ума. А изучаването на философията – което по-специално ни интересува – не прави изключение. За да характеризира изучаването, което води до систематично философско мислене, Ясперс очертава три пътя: 1/ Участие в научното изследване, възприемане на опита в науките и техните методи; 2/ Изучаване на големите философи, което за отделния човек прилича на стръмно катерене и е успешно само ако произхожда от „импулса на актуално съпричастие“; 3/ Всекидневната добросъвестност на житейската практика, сериозността на важните решения и „поемането на отговорност за това, което съм направил и познал“. Няма как някой да стигне до ясно и истинно философстване, ако „пропусне някой от тези три пътя“. За щастие, юбилейният брой предлага текстове за размисъл по всеки един от споменатите пътища, както и свободни посоки, за да се осигури вътрешното разнообразие като нещо характерно за Език и публичност. 

С ъ д ъ р ж а н и е:

УВОД Лидия Денкова: За юбилейния брой – по трите пътя на философията. с. 5 

СТАТИИ 

Христо Тодоров: За отговорността и отговорностите. с. 9 

Евелина Варджийска: Работа върху понятията компетентност и добродетел. с. 12 

Димка Гичева-Гочева: Фрагменти за Самотраки. с. 23 

Асен Бонджев: Животът на Орфей – приноси в европейската култура. с. 35 

Владимир Маринов: Адът и философската смърт в късноантичния платонизъм. с. 46 

Радослав Кирилов: Етически аргументи в подкрепа на моралния статус при животните. Веганизмът като философско направление. с. 56 

Мартин Канушев: Държавната граница на НРБ: Извънредна територия за концентрирана наказателна намеса. с. 70 

Петя Чалъкова: Ролята на каталозите като инструмент на колективната памет при съхраняването на събития в областта на изкуството: изграждане и поддържане на наративи около проведени изложби. с. 86 

Елица Матеева: Жените-режисьори в „Догма 95“. Рефлексии към работата на жените-режисьори в съвременното българско кино като Ралица Петрова, Надежда Косева, Мина Милева и Весела Казакова. с. 97 

Явор Гърдев: Фази в развитието на разбирането за суверенитет, обезпечаващи предпоставки за изследване на режисьорската власт по аналогия с политическата. с. 110 

Ясен Захариев: „Физиология на вкуса“ и раждането на гастрономията. с. 128 

Лидия Денкова: Нова възхвала на нормалността – две есета. с. 134 

Жил Дельоз: Идеалната игра. с. 138 

ДЕБЮТИ 

Мона Генева: Д-р Кръстев и българските интелектуалци (философи) днес. с. 144 

РЕЦЕНЗИИ

Веселина Василева: Малки размисли върху философията на нежността. За книгата на Лидия Денкова „Елена и философите. Ескизи към една философия на нежността, I“. с. 147

предпролетно на Витоша

 

февруарски от Родопите