бива ли Карабашлиев

Избори наближават, нови играчи излизат на сцената, интересни неща се чуват.

Преди няколко дни в интервю за национална частна телевизия г-н Кирил Петков отговорил на въпрос „Кой съвременен български автор трябва да се изучава в училище?“, като казал: Бих вкарал Карабашлиев в литературата.

Днес сутринта нарочно потърсих запис на интервюто, предишното не ме интересуваше, а само това: в една от последните минути, когато водещите на сутрешния блок му задават много бързи въпроси, на които искат кратки отговори, наистина казва точно това.

Ами, не, според мен Захари Карабашлиев не е подходящ да бъде вкаран в литературата в средното училище. Много талантлив и интересен писател е, но не му е там мястото.

Защото най-известното и преиздавано многократно произведение на Захари Карабашлиев е романът 18 процента сиво. Ако трябва да го впишем някъде като родова принадлежност – емигрантска литература. Но също и криминално-приключенски-битническо философски роман.

В него има две сюжетни линии, които се повествуват паралелно и се сливат в едно чак в края. Едната е няколкодневно пътуване от Западното крайбрежие, от Сан Диего до Ню Йорк на главния герой Зак, а другата е разказът за влюбването в едно момиче, живота с нея, следването в България, участието в първите студентски стачки и окупации, емиграцията след дипломирането.

Екшън, трилър, кримка, пътуване, приключения и много, много натурализъм в няколкото дни на пътуването на Зак с кола, в багажника на която има… един чувал с марихуана.

Защо се случва всичко това, се разбира чак на последните страници на романа, както и трябва да направи един добър разказвач. Съспенсът държи читателя. Обаче в цялото това разказване на житието и страданието на грешния Зак, и особено в последните няколко дни от живота му, за които е единият от сюжетните наративи, има прекалено много натурализъм и буквализъм.

Който е чел По пътя на Джак Керуак знае, че в такъв роман има поне едно детайлно описано изпикаване. При Карабашлиев има много повече – онаниране, уриниране, дефекиране, секс, детайлно описан орален секс.

Не че съм пуританка, но ако бях редактор на романа, бих посъветвала автора трите страници с детайлно описаната орална интимност да бъдат съкратени до две изречения. Деликатното е еротика, детайлното е порнография – и в литературата, и в киното.

Същото е и с дефекацията, да го кажа най-културно. Героят яде немити череши в минивана, в който попада, след като едни гангстери го смилат от бой в Мексико, още в завръзката на сюжета, и като яде немити череши, а после пие вода… Пак има едни три страници, които е можело малко по-деликатно и по-дискретно да бъдат загатнати, а внимателният читател ще се сети. Всеки от нас е имал поне веднъж в живота си проблеми с контрола на изпускането. Всички ние, когато сме били пеленачета в пелени, все още неможещи да седят на гърне, някъде дълбоко в нашата памет тази безпомощност се пази.

Освен тези няколко прекалено натуралистични епизода, които е можело да бъдат малко по-умело словесно представени, има и един етичен проблем.

Зак и съпругата му се дипломират като филолози в България, заминават за Щатите, тя успява да започне да рисува и да продава картини, а той не успява да си намери работа като художник-фотограф. И понеже в обявите за работа и фотография, и фармация започват с ph, Зак решава да си намери работа с измама. Всъщност, не с една измама, а с няколко: фалшифицира дипломата си, като на мястото на филология поставя фармация, създава фалшив сайт на несъществуваща у нас фармацевтична национална институция, в която уж е работил… и с тези две фалшификации го вземат на работа на едно място, където той се труди старателно и точно, доказвайки, че няма значение какво точно пише в дипломата ти, ако си умен и съобразителен.

И така, Зак е smart, кръстосва Щатите и разпитва пациенти, които участват в пробите на експериментални лекарства за психически заболявания. И тук има едни много, ама много подробни подробности, в които се описва колко точно ГОДИНИ трябва да бъде изпитвано едно лекарство, за каквито и да било психически или телесни болести, преди да бъде пуснато за масова употреба.

И така, Зак успява с двете фалшификации – на фалшифицираната диплома и на несъществуващия у нас фармацевтичен институт да спечели позиция, на която обаче след това се труди честно, почтено, успешно и в полза на пациентите, които се подлагат на експерименталното лечение на някои от препаратите.

Или с други думи: „не ме питай как направих първия милион, после всичко беше честно и точно.“

На края на романа все пак моралната справедливост тържествува: всичко, което Зак постига, включително огромната къща в Сан Диего с художническите платна на жена му, музика, книги, аудиозаписи и фотолаборатория в мазето, е погълнато в пламъците на жестоките пожари, които изпепеляват онази част от Калифорния, а чувалът с марихуаната изгаря в камината на един наркобос, защото Зак, който никога не е бил наркотрафикант, не го е обработил както трябва, а е прекалил с добавянето в него на нещо, което не е трябвало…

 

И все пак, Зак успява най-после да получи признание като фотограф със снимки, които прави през тези няколко безумни дни на пътуване от Западното до Източното крайбрежие, а получава и пари, но не заради мухлясалата марихуана, която пренася в чувал в багажника на вана, а заради едно добро дело, което е направил: спасил е човешки живот в зверски побой над беззащитен човек.

Романът е хубав, трябва да бъде прочетен от всеки, който се интересува от съвременна българска литература и от емигрантската вълна в нея, но в никакъв случай Захари Карабашлиев не е авторът, който трябва да влезе в учебниците по литература за средното училище.

Имаме десетки добри белетристи и поети, въпрос на вкус е, но не и той, заради това, което има в най-популярния му и преиздаван роман. Деян Енев, Теодора Димова, Николай Фенерски, Георги Тенев, Владимир Зарев – само някои от прозаиците, които са подходящи за средношколците.

За да завърша все пак с нещо позитивно, ако ме питат мен, макар че мен никой не ме пита: кой е съвременният жив класик, който трябва да влезе в учебниците по литература? Владимир Зарев и романът му Битието, екранизиран в сериал по ТВ7 като Дървото на живота – роман за първата четвърт от ХХ век у нас, с драмите и трагедиите на всичко, което се случва тук и тогава, разказани през съдбите на трима братя, техните близки, роднини, любими.       

post scriptum: Това не е свързано с основната тема на поста, че не Захари Карабашлиев, а Владимир Зарев – според мен, макар че никой не ме пита – е най-подходящ за включване в задължителната програма по литература на съвременни наши автори за гимназиите.

Внимателните читатели на романа на Карабашлиев, освен всичко останало са забелязали, колко ГОДИНИ трябва да минат в изпитване на едно ново лекарство, преди да бъде масовизирано. Неговият герой Зак работи точно това: пътува от щат на щат, кръстосва всичките 50 щати, защото хуманното отношение изисква, дори и някой не с една измама, не с една , а с няколко измами да си е спечелил високо платена работа във фармацевтична компания, да изследва няколко години подред какви са страничните ефекти на един или друг медикамент.

 

 

написано преди година

Днес фейсбук ми напомня, че съм написала следното преди една тодина: 

Университетът като тип институция е между Църквата и мола. Поне така ни дресираха да мислим и говорим през последните години. От една страна, за разлика от положението при предишната социална система, университетът търси "духовността"; каквото и да означава това. Наистина, какво означава "духовност", никога не ми е била ясна тази дума. Прави го или поне би трябвало да търси знанието и истината с разум. От друга страна, все повече ни притискат да се съобразяваме с "невидимата ръка на пазара";, да предлагаме "пазарно ориентирани и практически приложими" познания.

В най-стария университет у нас специалностите са толкова, колкото са магазините в средностатистически столичен мол.

За да следват в него студентите плащат такси, което прави образованието част от процес на продажба-и-покупка.

В нашата страна моловете са отворени от месеци. За тях отдавна няма локдаун.

Църквата, благодарение на мъдростта и нравствената сила на архиереите устоя на натиска на властите, запази храмовете отворени и даже не изневери на вековната практика на причастяването.

Защо тогава най-старият университет у нас е непристъпен вече шест месеца и е поставен под заплахата да остане заключен още толкова? Защото изневерява на мисията си и това е най-силният ми мотив да протестирам срещу това.

В Техническия университет студентите ще учат присъствено, в Медицинския и УНСС – също. В Благоевградския ЮЗУ "Неофит Рилски" и в ПУ "Паисий Хилендарски" – също.

Оказва се, че Ректоратът е най-опасната университетска сграда в страната. Опасна е, да, но за управляващите. Затова продължаването на локдауна с дистанционно обучение е изгодно най-вече за тях. Елиминира публичното общуване, дискусиите, семинарите. Дресира младите хора да бъдат пасивни послушковци, слушащи преподавателите като монологично говорещи радиоточки, на които не може да се зададе въпрос, защото платформата не позволява диалог...

Днес четох отговори на студенти от ФФ, които попълвали анкета за дистанционното обучение през пролетния семестър. Една студентка, а може и студент, знам ли, написал(а), че дистанционното ѝ харесало, защото можела да си лакира ноктите на ръцете и краката, а също така и да си готви по време на лекции... Така де, преподавателите не виждаме и не чуваме студентите, докато си говорим сами пред компютрите.

На 8 юли това лято, след няколко месеца текстови баталии с един жалбоподател и Етичната комисия, получих в отдел Човешки ресурси официален документ: дисциплинарно наказание "забележка", наложено ми от ректора по членове от Кодекса на труда – заради уронване на престижа на университета. Заради десетките ми постове на блога ми и статуси тук против Закона за изменение и допълнение на ЗРАСРБ. Което правих от февруари 2019 г. по принцип и общо, а след ноември миналата година – и заради една конкретна процедура.

Престижът на университета се уронва и аурата му се очуква не от такива като мен, които критикуват безобразното мутренско образователно законодателство и мутренското му прилагане в университета. Ако в по-голямата част на хуманитарните специалности при нас се наложи отново дистанционното обучение и най-достолепната академична агора остане под ключ за още месеци напред, никой да не търси нито престиж, нито студенти. При следващото проучване на студентското мнение очаквам да прочета, че по време на лекции се епилират или си боядисват и къдрят косите.

концерт на открито

 

В началото на вече отминалата седмица ми се случи нещо за първи път. Както казват англичанитe: there is always a first time. Та, и аз бях за първи път на концерт на открито. Децата ни ходят често, особено Леда, чувала съм как е, реших поне веднъж да отида.

Концертът беше озаглавен „Четиримата пианисти“, с участието на Иван Янъков, Георги Черкин, Живко Петров и Ангел Заберски. Част от програмата на Sofia Summer Fest, беше зад музея “Земята и хората“, между хотел „Хилтън“ и един от моловете. Голямо пространство, с поне 30-40 реда с по 30-40 стола. Сгъваеми дървени столове с по едно парче плат, което служи и за седалка, и за облегалка, но всъщност удобни. Но имаше и VIP-зона с меки мебели и голям навес, ако завали, специалните гости да не се намокрят. Имаше и много дървени маси с по две пейки покрай тях, и много хамаци, вързани за дървета, и всички те се изпълниха с хора. Поне 1500 души. Беше ми приятно поне отначало, за пръв път от толкова много време насам бях сред хора наистина, в триизмерното пространство, макар че и на морето на плажа имаше стотици.

Програмата предвидимо беше като за концерт на открито на летен фестивал: популярни класически и филмови произведения, но не в обичайния, а в модернизиран аранжимент, най-вече в джаз-парадигма. Бах, Моцарт, Верди, Григ, Рахманинов, филмови класики. От всички тях най-ми-допадна лирично-нежният аранжимент на „Замълчи, замълчи“ на Петър Ступел към филма „Любимец 13“ и „Имперският марш“ от „Междузвездни войни“. Другите аранжименти бяха интересни, провокативни, но за консервативно-старомодния ми вкус – малко по-нетривиални.

И четиримата изпълнители са виртуози. Всяко едно изпълнение започваше с една минута на произведението във възможно най-голяма близост до оригиналното му композиране, а после започваше осъвременяващата аранжировка и импровизацията на четиримата, както и на контрабасиста, и на човека на ударните.

А какво правеше през това време публиката? Е, не всички, но поне половината от тях ядяха, пиеха и пушеха. На първите 30-40 реда поне половината от хората разнасяха кофички с пържени картофки и големи пластмасови чаши с бира, а на по-задните редове хората с билети за VIP-сектора се разхождаха с порцеланови чинии с тънко нарязани месни мезенца и стъклени чаши с бяло вино.

Гледала съм много концерти по Mezzo и Classica. Ясно е, че на летен концерт на открито програмата не е за консервативни меломани, леко и популярно, джазирано и аранжирано, като за под открито небе. Обаче, хората гледат и слушат, поне на това, което съм гледала. Не ядат, не пият, не пушат.

И нека никой да не ме разбира неправилно. И ям, и пия, и пиша, не съм аскет. Но когато четирима виртуози-пианисти, които са прекарали десетилетия от живота си над инструмента, си правят закачки с публиката с аранжименти на познати творби, май публиката не трябва да си прави закачки с тях като в този момент хруска картофи, пие и пуши? Или да? Или не?

Кулминационният момент на концерта беше, когато четиримата виртуози започнаха една от най-меланхоличните сонати на Рахманинов… и в този момент зацвърчаха фритюрниците на най-близката шатра, в която се пържеха поредните картофки!

Волумето на мах! Всички удоволствия на куп. Пианисти свирят, шатри и палатки нон-стоп предлагат ядене и пиене, фритюрници съпровождат пиана, контрабас и ударни. Велико. С едно изречение: хубава работа, ама герберска.

Като има фестивал на открито с десетки шатри и палатки в него, в които се предлага ядене и пиене, поне 15 минути преди началото на концерт, те трябва да бъдат затваряни.

Иначе: Рахманинов в съпровод на цвъртящи фритюрници.