бива ли Карабашлиев

Избори наближават, нови играчи излизат на сцената, интересни неща се чуват.

Преди няколко дни в интервю за национална частна телевизия г-н Кирил Петков отговорил на въпрос „Кой съвременен български автор трябва да се изучава в училище?“, като казал: Бих вкарал Карабашлиев в литературата.

Днес сутринта нарочно потърсих запис на интервюто, предишното не ме интересуваше, а само това: в една от последните минути, когато водещите на сутрешния блок му задават много бързи въпроси, на които искат кратки отговори, наистина казва точно това.

Ами, не, според мен Захари Карабашлиев не е подходящ да бъде вкаран в литературата в средното училище. Много талантлив и интересен писател е, но не му е там мястото.

Защото най-известното и преиздавано многократно произведение на Захари Карабашлиев е романът 18 процента сиво. Ако трябва да го впишем някъде като родова принадлежност – емигрантска литература. Но също и криминално-приключенски-битническо философски роман.

В него има две сюжетни линии, които се повествуват паралелно и се сливат в едно чак в края. Едната е няколкодневно пътуване от Западното крайбрежие, от Сан Диего до Ню Йорк на главния герой Зак, а другата е разказът за влюбването в едно момиче, живота с нея, следването в България, участието в първите студентски стачки и окупации, емиграцията след дипломирането.

Екшън, трилър, кримка, пътуване, приключения и много, много натурализъм в няколкото дни на пътуването на Зак с кола, в багажника на която има… един чувал с марихуана.

Защо се случва всичко това, се разбира чак на последните страници на романа, както и трябва да направи един добър разказвач. Съспенсът държи читателя. Обаче в цялото това разказване на житието и страданието на грешния Зак, и особено в последните няколко дни от живота му, за които е единият от сюжетните наративи, има прекалено много натурализъм и буквализъм.

Който е чел По пътя на Джак Керуак знае, че в такъв роман има поне едно детайлно описано изпикаване. При Карабашлиев има много повече – онаниране, уриниране, дефекиране, секс, детайлно описан орален секс.

Не че съм пуританка, но ако бях редактор на романа, бих посъветвала автора трите страници с детайлно описаната орална интимност да бъдат съкратени до две изречения. Деликатното е еротика, детайлното е порнография – и в литературата, и в киното.

Същото е и с дефекацията, да го кажа най-културно. Героят яде немити череши в минивана, в който попада, след като едни гангстери го смилат от бой в Мексико, още в завръзката на сюжета, и като яде немити череши, а после пие вода… Пак има едни три страници, които е можело малко по-деликатно и по-дискретно да бъдат загатнати, а внимателният читател ще се сети. Всеки от нас е имал поне веднъж в живота си проблеми с контрола на изпускането. Всички ние, когато сме били пеленачета в пелени, все още неможещи да седят на гърне, някъде дълбоко в нашата памет тази безпомощност се пази.

Освен тези няколко прекалено натуралистични епизода, които е можело да бъдат малко по-умело словесно представени, има и един етичен проблем.

Зак и съпругата му се дипломират като филолози в България, заминават за Щатите, тя успява да започне да рисува и да продава картини, а той не успява да си намери работа като художник-фотограф. И понеже в обявите за работа и фотография, и фармация започват с ph, Зак решава да си намери работа с измама. Всъщност, не с една измама, а с няколко: фалшифицира дипломата си, като на мястото на филология поставя фармация, създава фалшив сайт на несъществуваща у нас фармацевтична национална институция, в която уж е работил… и с тези две фалшификации го вземат на работа на едно място, където той се труди старателно и точно, доказвайки, че няма значение какво точно пише в дипломата ти, ако си умен и съобразителен.

И така, Зак е smart, кръстосва Щатите и разпитва пациенти, които участват в пробите на експериментални лекарства за психически заболявания. И тук има едни много, ама много подробни подробности, в които се описва колко точно ГОДИНИ трябва да бъде изпитвано едно лекарство, за каквито и да било психически или телесни болести, преди да бъде пуснато за масова употреба.

И така, Зак успява с двете фалшификации – на фалшифицираната диплома и на несъществуващия у нас фармацевтичен институт да спечели позиция, на която обаче след това се труди честно, почтено, успешно и в полза на пациентите, които се подлагат на експерименталното лечение на някои от препаратите.

Или с други думи: „не ме питай как направих първия милион, после всичко беше честно и точно.“

На края на романа все пак моралната справедливост тържествува: всичко, което Зак постига, включително огромната къща в Сан Диего с художническите платна на жена му, музика, книги, аудиозаписи и фотолаборатория в мазето, е погълнато в пламъците на жестоките пожари, които изпепеляват онази част от Калифорния, а чувалът с марихуаната изгаря в камината на един наркобос, защото Зак, който никога не е бил наркотрафикант, не го е обработил както трябва, а е прекалил с добавянето в него на нещо, което не е трябвало…

 

И все пак, Зак успява най-после да получи признание като фотограф със снимки, които прави през тези няколко безумни дни на пътуване от Западното до Източното крайбрежие, а получава и пари, но не заради мухлясалата марихуана, която пренася в чувал в багажника на вана, а заради едно добро дело, което е направил: спасил е човешки живот в зверски побой над беззащитен човек.

Романът е хубав, трябва да бъде прочетен от всеки, който се интересува от съвременна българска литература и от емигрантската вълна в нея, но в никакъв случай Захари Карабашлиев не е авторът, който трябва да влезе в учебниците по литература за средното училище.

Имаме десетки добри белетристи и поети, въпрос на вкус е, но не и той, заради това, което има в най-популярния му и преиздаван роман. Деян Енев, Теодора Димова, Николай Фенерски, Георги Тенев, Владимир Зарев – само някои от прозаиците, които са подходящи за средношколците.

За да завърша все пак с нещо позитивно, ако ме питат мен, макар че мен никой не ме пита: кой е съвременният жив класик, който трябва да влезе в учебниците по литература? Владимир Зарев и романът му Битието, екранизиран в сериал по ТВ7 като Дървото на живота – роман за първата четвърт от ХХ век у нас, с драмите и трагедиите на всичко, което се случва тук и тогава, разказани през съдбите на трима братя, техните близки, роднини, любими.       

post scriptum: Това не е свързано с основната тема на поста, че не Захари Карабашлиев, а Владимир Зарев – според мен, макар че никой не ме пита – е най-подходящ за включване в задължителната програма по литература на съвременни наши автори за гимназиите.

Внимателните читатели на романа на Карабашлиев, освен всичко останало са забелязали, колко ГОДИНИ трябва да минат в изпитване на едно ново лекарство, преди да бъде масовизирано. Неговият герой Зак работи точно това: пътува от щат на щат, кръстосва всичките 50 щати, защото хуманното отношение изисква, дори и някой не с една измама, не с една , а с няколко измами да си е спечелил високо платена работа във фармацевтична компания, да изследва няколко години подред какви са страничните ефекти на един или друг медикамент.