впечатления от разговора

И друг път съм разказвала това: в началото на 90-те години два пъти участвах в Националната олимпиада по философия като проверител.
Първият кръг тогава беше различен като регламент от сегашния. Сега учениците от всеки град пишат на място, в определено училище и за ограничено време, кратко разсъждение върху един измежду няколко фрагмента.
През първите няколко години на олимпиадата, която тази година закръгли юбилейните 30, за първия кръг учениците трябваше да изпратят в затворени пликове, анонимно, свои реферати, есета, доклади или разработки, самостоятелно написани от тях, без ограничение на обем, използвана литература, тема и съдържание. Само учителите им знаеха кой текст от кого е писан.

През 91-ва година за първия кръг бяха получени много работи и някои от тях бяха равностойни на половин дипломни работи. При това на магистърски тези, защото по онова време все още не бяха въведени трите степени и следването по повечето хуманитарни дисциплини в университетите беше петгодишно. Повечето работи, изпратени през 1991 г., бяха по 25-30 страници. Като начало споменавам обема. Но и като избор на проблем и начин на обсъждането му имаше няколко смайващи. Особено ме впечатлиха две: едната беше посветена на символиката на кръвта в християнството и исляма, а другата - на проблема за влудяващата еротика на властта в Калигула на Албер Камю. Не съм сигурна как точно бяха озаглавени, но се надявам някъде този безценен архив от първите олимпиади да се пази.

От първия до националния кръг, който се проведе в Добрич в края на май, многократно се опитвах да отгатна кои точно ще се окажат авторите на няколкото текста, които ме бяха впечатлили най-много. След като бяха разсекретени имената на учениците стана ясно, че онези двама, които бяха получили максималния брой точки на първия кръг, са получили пак максималния и на националния. Явор и Антония, които бяха съученици от един и същи 12-ти клас на НГДЕК. А впрочем, през тази година Явор Гърдев става първенец и на Националната олимпиада по български език и литература.

През есента Явор и Антония станаха студенти по философия, но на следващата година Антония замина за Бостън, а Явор направи нещо, което по онова време и при тогавашния Закон за висшето образование беше възможно: освен философия, започна да учи и режисура в НАТФИЗ под ръководството на професорите Иван Добчев и Маргарита Младенова. Fortunae filius, както сам казваше за себе си преди, галеник на съдбата.

И така, 28 години по-късно от написването на огромния анализ на пиесата на Камю, Явор Гърдев, вече поставил 42 пиеси на сцена, една опера, режисирал един харесван и награждаван филм, но и още един, (който очаква монтаж) и няколко радиопиеси, снощи беше гост-лектор на избираемия курс Античността в художествената литература и естетиката..., който се предлага на студенти от бакалавърската програма по Класическа филология и от МП Антична култура и литература във ФКНФ.
***
В три избираеми курса, които са водени от доц. д-р Николай Гочев и се провеждат сравнително ритмично там, през година или всяка учебна година, много често като гост-лектори и гост-дискусанти се включват и много други преподаватели. Не само от други факултети, но и от други университети.

Ако щракнете тук, ще видите кратко представяне на темите и лекторите в семинара "Класическо образование и идея за класическа древност" в България през първата половина на ХХ век, така, както бе осъществен през пролетния семестър на 2011/2012 г.

Другите два семинара, които се случват по подобен начин - с много гостуващи лектори и с обновяване на съдържанието им почти изцяло почти всяка година - са Интелектуалците през античността и Античността в художествената литература и естетиката...
***
Снощи се случи нещо за първи път и дано да има и следващи подобни събития в интердисциплинарните семинари.

Беше показан филм, при това неизлъчван никога и никъде досега: спектакълът Калигула по пиесата на Албер Камю, съвместна продукция на Варненския драматичен театър "Стоян Бъчваров" и Театъра на ветровете в Лил, Франция.
Филмът е сниман в 3 последователни дни и от три различни камери, като показва представлението изцяло в неговия финален, но пренатален етап: на края на репетициите и преди премиерата. Режисьорът като перфекционист-и-педант не беше особено доволен от качеството
на някои технически параметри, но все пак публиката в Конферентната зала го хареса много.
Повечето от присъстващите бяха студенти, които поради младостта си няма как да са гледали представлението, а то е имало дълъг 6-годишен живот в афиша на театъра във Варна.

След това имаше интересен разговор, в който стана дума за:

- драматургията на Камю като противовес на прекалено, може би ненужно демонизирания образ на Калигула, с който сме "облъчени" от романите (Аз, Клавдий и Аз, Месалина) и зрелищните екранизации по тях на Робърт Грейвс, да не говорим за популярността на Светоний; по тази тема режисьорът сподели за търсенията си на изследвания на по-обективистични и фактологично трезви историци на античността и класически филолози, анализирали и други исторически извори;

- аналитичната работа с текста при репетициите на маса и начина, по който режисьорът, конкретно този режисьор, вдъхва на актьорите онази душа на спектакъла, която от мисълта и словото на драматурга ражда живота на живото действие на сцената;

- чудовищното насилие на тираните и очистващата сила на подобни произведения на литературата и театъра, които някак ни предупреждават и предпазват от зверското и животинското, което дебне в тъмните кътове на човешката природа - винаги и навсякъде;

По този повод си спомних за смразяващото описание на гражданската война в Керкира и за мрачните мизантропски разсъждения на Тукидид: войната и страстта към власт и надмощие превръщат хората в зверове.

Но не цитирах Тукидид, а зададох въпрос за общото, което според режисьора свързва квартет от негови постановки. Но не, нямах предвид постановката Квартет, а четирите постановки Калигула, Бастард, Крал Лир, Марат/Сад. Като Бастард не съм гледала, защото тя се играе само дълбоко под земята, в изба близо до Варна.
От публиката ми подсказаха и Хамлет, но според мен Хамлет не е в тази трагична линия на трагедия за човека, който става жертва на собствената си безгранична, тиранична власт.
***
В разговора стана дума и за основоположенията в естетиката и философията на режисьора за екстатичния театър, които са изказани още в магистърската му теза, озаглавена по този начин и защитена в катедрата по Логика, етика и естетика през 1997 г. под научното ръководство на доц. д-р Мая Иванова, публикувана изцяло в една от "тухлите" на Демократически преглед от 1997.

Говорихме и за спектаклите на режисьора, в които има театър в театъра, или пиеса в пиесата. Като най-важни, разбира се, са Мишеловката в Хамлет и постановката за безсмъртието на душата в Чайка на Чехов.
Пърформансът в Калигула е per-forma-нс. Изгубване на човешката форма, на човешкия лик на Калигула в налудничавото му самообожествяване като Венера. Пърформънс на деификацията, която показва абсурдността в тиранията на Калигула, без пиесата на Камю да става от това абсурдистка.

В разговора стана дума и за още, и за още.
За лекцията му в НБУ, публикувана в "Литературен вестник" със заглавие "Родината ти предлага винаги много повече...",
особено за онази знаменателна постановка

 ... един спектакъл на Ян Фабр, озаглавен „Планината Олимп“. Става въпрос за 24-часов спектакъл, който прави опит за антично мистериално действо, работещо на нивото на директната идентификация и довеждащо публиката и собствените си изпълнители до това, което древните наричат „екстаз“ – в онзи смисъл на излизането от себе си, което би могло да доведе до очистителен ефект. В ерата на постдраматичния театър това е малко еретично да се споменава, защото то отвежда до един класически корен на драматургията, който обаче за мен е изключително валиден. Това е коренът на драматургията, който напипва може би най-важната функция на театъра в общността... (цитирам публикацията в "ЛВ", бр. 9/2018).

***
 Само финалната част от разговора е запечатана на видеозапис - отново благодарение на колегата-математик Боил Мусев, който се върна от задгранична командировка, за да документира поне част от станалото.