Google+ Followers

Tuesday, March 13, 2018

отвъдността на справедливото








    Тези дни фейсбук ми напомни, че са минали четири години от премиерата на новия превод  на Антигона на Софокъл, направен от Николай Гочев. 120 години след превода на Пенчо Славейков, 60 години след превода на Александър Ничев и 15 години след буквалистичния превод на трагедията, експериментиран за представление на театралната работилница "Сфумато" през 1999 г. заедно с поета Кирил Мерджански, през 2014 година издателство "Проектория" публикува поетичен превод на Николай Гочев с паралелен гръцки текст. Впрочем, изданието беше многопрофилно и многоформено. В различни електронни формати, но и не само това. Като електронни вариации съществуваха и само гръцкият текст, и само преводът. За съжаление тази фирма за софтуеър, която като интелектуален лукс развиваше и публикуването на електронни книги в областта на философията, литературата и хуманитаристиката, вече не съществува. 
     Преводът на Антигона с паралелния гръцки текст беше може би единственото им издание, което имаше една същност в няколко хипостази - беше и в електронно, и в традиционно книжно тяло. 
     Като традиционно книжно издание все още може да се намери в някои книжарници. Продава се, но не се купува. Моите прогнози за интереса към така издаден превод не се сбъднаха. Fortasse plus speravi, quam debui, както гласи една известна мъдрост. Надявала съм се на повече, отколкото трябва.
    Истински интерес към класическата гръцка античност у нас няма, а доколкото го е имало, все повече отслабва. Цяло чудо е това, че все още има една гимназия, една бакалавърска и една магистърска програма, в които се изучават класически езици, антична литература и култура.

***

   След като споделих във фейсбук за годишнината, приятели ми писаха да ме попитат за изданието и за предишни преводи. Даже в Уикипедия намирали много малко информация за точно тази трагедия и нейната преводна и сценична рецепция у нас. Затова предлагам тук послеслова ми (леко разширен) и библиографията, която направих за изданието от 2014 г. Накрая има и някои полезни линкове. Разбира се колко много наши колеги - учители и университетски преподаватели - са писали по темата или относно най-широкия ѝ контекст.  


***

Антигона на Софокъл, или за отвъдността на справедливото

                                                                                                               Да изразят радостта мнозина
                                                                                                                                           опитваха всуе,
                                                                                                  но най-сетне към мен тя проговори
                                                                                                                                                   в скръбта.
Фридрих Хьолдерлин. Софокъл
     

      Антигона стига до българския читател в превод на Пенчо Славейков, публикуван в няколко последователни броя на списание Мисъл още през 1893 и 1894 г. Преди 120 години[1]. След това тя, както и други произведения на тримата велики майстори на атическата трагедия, са многократно превеждани и издавани у нас – както в преводи, направени от оригинала, така и чрез превеждане от други европейски езици. Както в поетични версии, така и в прозаични преразкази. Аргументирана оценка както на публикуваните, така и на поставените на театрална сцена у нас до края на ХХ век преводи на тримата трагици е направена в студии на Огнян Радев за рецепцията на Есхил, и на Доротея Табакова – за Софокъл и Еврипид[2].

     Пълният поетичен и много точен превод на български на всички Софоклови трагедии, които са достигнали до наши дни, е бил завършен през 1954 година по случай 2450-та годишнина от рождението му. На 19 и 21 април 1954 г. той е бил представен на тържествена научна сесия в чест на юбилея, проведена в Софийския университет. Запазените произведения на  „вдъхновения певец на бащината политейя”, както го определя Ерик Волф, излизат през 1956 г. в много хубаво оформление като издание на БАН. Разбира се, това е дело на проф. дфн Александър Ничев, на когото нашият читател дължи и толкова още преводи – на Аристофан, Есхил, Еврипид, на Аристотеловите текстове За поетическото изкуство и Реторика. Първото  издание на всички запазени Софоклови трагедии от 1956 г. заслужава на всяка цена да бъде препоръчано, защото в него има много голяма встъпителна студия Софокъл и ние, и обилни коментари, направени от преводача, но също така и номерация на стиховете, което е conditio sine qua non за академичната работа с преводите на античните текстове от всички жанрове[3]. За съжаление, въпреки усилията на преводача, по някаква неизвестна причина това не е направено във второто издание[4]. В него няма номерация на стиховете, а голямата студия е заменена с кратък афористичен предговор. Това вече несъмнено е станало по предпочитание на преводача.

     Антигона многократно е поставяна на сцена у нас и също така тя е включена в учебната програма за изучаването на антична литература в гимназиалния етап на средношколското образование. За нея са написани хиляди страници от български автори: от колеги класически филолози, от университетски преподаватели и учители по български език и литература, по антична и западноевропейска литература, от литературни теоретици, писатели, драматурзи, театрални режисьори и критици. Отправна библиография за някои от тях има в края на този послеслов, като евентуално пропуснатите имена на важни автори и текстове не се дължат на недобронамереност, а на недоглеждане.

        Непременно трябва да похвалим няколко цялостни монографии, посветени на гръцката трагедия и написани от изтъкнати български учени. На първо място сред тях са двете големи изследвания на проф. Александър Ничев, публикувани на френски език: Ničev, Alexandre. L’ énigme de la catharsis tragique dans Aristote. Sofia, 1970. Ėditions de l’ Académie Bulgare des Sciences. Ničev, Alexandre. La catharsis tragique d’ Aristote. Nouvelles contributions. Sofia, 1982. Ėditions de l’ Université de Sofia “Kliment Ohridski”. Благодарение на тези две интерпретации на основните проблеми на атическата трагедия в оптиката на Аристотеловата теория от За поетическото изкуство проф. Ничев заслужено спечелва уважението и признанието на световноизвестни познавачи на елинската древност, на философи и класически филолози, от които тук ще спомена само Алексей Лосев и Пол Рикьор[5].

       Осмислянето на произведенията на трагическите поети на Атина и изобщо на спектаклите в театъра като обединяване на множеството от индивиди, откъсване от делничния ред и трансцендиране на човешката общност в празника, е централна тема в почти всички книги на проф. Богдан Богданов за старогръцката култура и литература[6].  Последно в този ред на изброяване, но само заради хронологическата последователност в типологията на българските изследвания на атическата драма е полисното, политически фокусираното. Театърът е бил най-важната спойка за гражданите на Атина и точно поради това, както свидетелства Аристотел в Атинската държавна уредба (кн. І, гл. 28), през 410 г. пр. Хр. било  разпоредено всички бедни граждани да получават "ваучери", сиреч по два обола от хазната, за да могат с тях да плащат за онова, без което истинската политейя не може – театралните представления и жертвоприношенията на празниците, които превръщали зрителите в истинска човешка общност[7]. Това, без да посочва този пример, е гледната точка на Боян Манчев в Логика на политическото, която се вписва в поредната приливна вълна на социологизиращата парадигма при тълкуването на атическата трагедия. Такава е и доминиращата концепция на авторите на Кеймбриджката сбирка от интерпретации на гръцката трагедия[8].

***

       И тъй като за Антигона, за Софокъл и за атическата трагедия нашият читател разполага с хиляди страници – както от родни автори, така и с образцови преводи на тълкуванията на авторитети като Аристотел, Хегел, братята Фридрих и Август Шлегел, Фридрих Ницше, Зигмунд Фройд и Пол Рикьор, с тези послесловни думи ще се опитам да погледна към трагичното в нея от малко по-необичайна гледна точка[9]. Ще я покажа в кратка съпоставка с няколко места в Историята на Херодот, защото Херодот и Софокъл са били почти съвременници, а според някои немски изследователи са били дори близки приятели. Те са почитали и са ценили Атина като най-важен град за общоелинското единство, победило персийската инвазия,  принадлежали са в различни периоди на живота си към кръга на най-важните държавници и военачалници от Перикловата епоха, макар че са били по-скоро в периферията на този кръг, а не в неговия център[10]. Все пак, най-важното сходство между тях не се дължи на тази биографична близост, а е в светогледите и на двамата. В световиждането и на бащата на историята, както и на най-обичания от атиняните трагически поет, има много голяма прилика, така както си приличат, от друга страна и със съвсем различен поглед към света, историята и човека, Тукидид и Еврипид. Приликите между Херодот и Софокъл са неоспорими  най-вече в споделената им убеденост за силата на отвъдната справедливост и богобоязливостта им.


За дължимата почит дори към мъртвите врагове

       Това е основен мотив не само на Антигона, но и на няколко впечатляващи разказа в Историята на Херодот. Първият от тях е финалът на книга Първа:  масагетската царица Томирис се гаври с трупа на победения Кир на осеяното с вражески трупове бойно поле. Вторият разказ е за поругаването на тленните останки на смелия спартански предводител Леонид. След знаменитата битка, в която четири хиляди смели спартанци удържали дълго тримилионната атака на персите, Мардоний и Ксеркс заповядали трупа на Леонид да бъде намерен, а главата му – отсечена  и набита на кол. По този повод  Херодот изрично подчертава, че това е било особено изстъпление на Ксеркс, който изпитвал ярост срещу Леонид. Херодот споделя, че е осведомен

      „от хора, които познавам, в обичая на персите е да отдават почести на храбри в боя мъже. Но тези, на които било наредено, изпълнили заповедта на Ксеркс[11]”.

       Кулминацията на внушението се постига към края на Историята, когато вече ходът на военните действия се насочва към щастливия екзод – победата на елините над персите. Войната е във фазата на необратимата победа. След битката при Платея военачалникът Павзаний е посъветван от един знатен егински първенец  да си отмъсти на Мардоний и да набие главата му на кол, заради направеното с трупа на чичо му Леонид. На това Павзаний отговаря:

      „Ти издигна мен, отечеството ми и подвига ми нависоко, а после съвсем ме принизи, съветвайки ме да се гавря с мъртвец, като смяташ, че ако постъпя така, моята слава ще стане още по-голяма. Но това подхожда повече на варвари, отколкото на елини и затова ги и порицаваме. Дано с такива неща не зарадвам егинците или тези, които те харесват, стига ми да се понравя на спартанците, като не извършвам нечестиви неща, както и да не изричам нечестиви думи. А за Леонидас, за когото ме караш да отмъстя, заявявам, че той беше отмъстен отлично чрез душите на тези безбройни воини и не само той, но и всички останали, завършили живота си в Термополите. Ти повече не идвай при мен с такива думи, не ми давай повече съвети и ми бъди благодарен, че няма да пострадаш.”[12]

       Антигона не случайно е била харесана още при първото си представяне в Атина и не случайно Софокъл е бил обичан от съгражданите си толкова много. Със заповедта, която издава - трупът на Полиник да остане непогребан, разкъсван от зверове и хищни птици, Креон нарушава божествения ред, спазван от гърците: той изрича нечестиви думи и призовава поданиците си към нечестиво поругаване на трупа. Макар и враг, воювал срещу Тива, Полиник трябва да бъде погребан, защото човечните и богобоязливите не се гаврят с труповете на своите врагове. Антигона е благочестиво момиче, което жертва себе си заради дължимата грижа към мъртвите. Тя е персонификация на онази добродетел, която се почита и цени най-високото през пети век преди Христа – благочестието, сиреч съобразяването на всичко в човешкия живот със страха и уважението към боговете. Заради това трупът на починалия човек трябва да бъде обгрижен, а не поруган, дори когато е труп на враг. Това е важен компонент в богопочитанието и религиозността на гърците, и за него четем не само в историите на Херодот. Ето антиномията между заповедта на Креон и почитта към божествените закони, които тачи Антигона:

 Креон

Да погазиш законите значи посмяла си?

Антигона

Не Зевс е обявил това пред мене,
нито пък Дике, на подземни богове съжителка.
Те дадоха законите на хората.
(440) Не мисля, че нарежданията ти имат сила
да отменят неписаните, сигурни
божествени закони. Ти смъртен си,
а те живеят не от днес и не от вчера, но винаги
били са. Незнайно е кога са се явили.


       Когато говорим за благочестието на Антигона, няма как да не си спомним за написаното от Ницше в Раждането на трагедията от духа на музиката, но и от Вячеслав Иванов в Елинската религия на страдащия бог, а също и от Едуард Додс в Гърците и ирационалното[13].  Трагедията е еманация в изкуството на дионисизма, на ужаса от неразбираемото и необяснимото в битието. Антигона става любимка на публиката, защото тя е въплъщение на трагичното богопосвещение, което побеждава рационалния зов за подчинение на волята на владетеля и инстинкта за самосъхранение. Антигона не може да не погребе трупа на брат си и не може да си позволи да го остави на осквернение, защото по този начин тя служи на боговете и на неведомите божески сили, които аполоновата рационалност не може да постигне и да осмисли. Дори и свръхрационалист като Хегел прави подобни коментари в своите лекции по естетика, когато отбелязва несъгласието си със сантиментализиращия прочит на Гьоте. Според твореца от Ваймар рано или късно работата с оцелелите първообрази на ръкописите и палеографията щели да докажат, че са много по-късна и чужда интерполация онези знаменити стихове (864-879 стих в това издание), в които Антигона казва, че ще жертва любовта и предстоящото брачно ложе заради дълга към тленното на брат си. Не, едва ли тези стихове са интерполация. Напротив, точно те са кулминация на елинската религия на страдащия бог, заради която и Антигона ще пострада. 

      Едва няколко десетилетия по-късно в Сократовите беседи и в ранните диалози на Платон ще се породят разяждащите съмнения за това дали изобщо може да се знае какво е добродетел, дали може да се преподава знание за нея и дали е възможно да има определение за справедливост, мъжество, въздържание, благоразумие или разсъдливост. Но до появата на Сократическите диалози на Платон, които вбесяват на места със своята блестяща софистическа манипулативност и необорима на пръв поглед казуистика, както и с отрицателната безкрайност на липсата на отговор на фундаментални въпроси за добродетелите, има още няколко десетилетия.  Антигона не може да се държи като литературно-философския персонаж Сократ, който върти на шиш Евтифрон или Хипий в едноименните диалози на Платон, и в крайна сметка ги принуждава да капитулират в невъзможността да отговорят: що е благочестие, кой човек е добър и кой има добра душа? Със своята саможертва Антигона показва на атиняните на сцена, че благочестие има, че човек може да бъде добър, дори и заради това да се наложи да изгуби живота си и че една млада жена може да има добра душа, дори и когато предпочита дълга към мъртвия брат пред щастието с живия любим.  Това е било парадоксална и невъзможна сантименталност в очите на някои творци и романтици от минали и по-близки до нас столетия, но за атиняните е било вдъхновяващ пример за служене на отвъдното справедливо. И затова са се възхитили на Антигона още при първото представление през 442 г. пр. Хр., и затова са обичали Софокъл.
        

За самозаслепението на владетеля

       Друг съвпадащ мотив в доста от „царските” разказите на Херодот, особено за персийските владетели и в някои от Софокловите трагедии е мотивът за владетелската надменност, за онези обсебеност от чувството за неограничена власт на самодържеца, която в своя безграничен произвол, капризи и прищевки, в светотатството и богохулството си достига до лудост, до самоунищожаването на владетеля или предизвиква убийството му. Обсебеният от хюбрис Крез тръгва на поход срещу Кир, защото поради богатството и властта си е загубил мярата на човешкото и се е самоизмамил от двусмисленото предсказание на оракула в Делфи. Обладаният от хюбрис Камбис погазва всички човешки и божествени неписани закони: жени се за една от сестрите си, а после я убива, за да се ожени за друга своя сестра; гаври се с египетските божества и осквернява гробници, причинява мъчителна смърт на свещения бик Апис… Да не говорим за превърналите се в примери за жестокост истории за разярения и отмъстителен Ксеркс, но и за почти анекдотични случки като онази, че той се опитал да накаже морската шир с шибане с камшици! В сравнение с техните безумства самозаблудата на Креон изглежда по-умерена, но в корена си тя има същата хюбрис: неговият закон и заповедта му за оставянето на трупа на Полиник на поругаване се противопоставя на дължимото, изисквано от подземните богове, на онова справедливо трупопочитане, което те изискват дори  за враговете на държавата-град.
        

За неумолимостта на отвъдното

     Още един споделен теономен мотив има и при Херодот, и при Софокъл: отвъдното справедливо понякога наказва хората от един род заради греховете на предците им не в следващото, не даже и в по-следващото, а през няколко поколения, понякога след столетия. Самата История на Херодот започва с това: върху Крез се стоварват беди, защото е дошло времето да бъде изкупена вината на неговия пети прародител Гигес, чрез който властта на Хераклидите бива узурпирана от Мермнадите. Като дръзко предизвикателство срещу тези отвъдни сили на възмездието може да се разглежда и всичко, направено от Камбис – безбройните демонстрации на манията му, че може да злотворства безнаказано. Но неговите злодеяния продължават седем години и половина, и след това справедливото го покосява.

     И също както и при Херодот, Софокловите владетели в един момент се
сгромолясват. И при двамата това става по необходимост, а не по случаен и необясним каприз на съдбата.  Вината трябва да бъде изкупена. Чрез този катастрофичен обрат в живота дори на владетелите, които най-често заживяват с измамното самомнение за непреходността на величието и могъществото си, и двамата придават необорима сила на внушенията за превратността и несигурността на всичко в човешкия живот, за непредсказуемостта на бъдното и неговата непредотвратимост.  Още в началото на Херодотовата История, в първа книга се представя поучителният диалог между атинския законодател и държавник Солон, и невъобразимо богатия лидийски цар Крез. Той не може да повярва на най-мъдрия от седемте мъдреци, че тримата скромни елини, за които му се разказва, са всъщност по-щастливи от него, тъй като преценката за това дали един човек е живял благополучно или не, може да се даде едва от перспективата на окончателно приключилия живот. Докато човек е жив, всеки следващ ден може да преобърне щастието в нещастие или обратно, макар че историите и на Херодот, и трагическите произведения на тримата велики драматурзи на Атина почти винаги са описание на първия тип промяна: от благополучие към провал, от богатство към разорение, от власт към безвластие или смърт, или поробване. Трагическата съдба на Креон е още по-екзистенциално подсилена от това, че формално той не загубва властта си в полиса, нито могъществото си. Но загубва най-близките си поради упорстването в хюбриса: единствен син и съпруга.

     Затова първият вестител в екзода на трагедията го оплаква:

На Кадъм и дома Амфионов съжители!
Не бих прославил нито порицал
живота на човек, докато още има го.
Защото случаят издига и поваля
успелия и нищия еднакво
и никой не предвижда дела на смъртните.
Блестеше Креон, струва ми се, някога;
спасил Кадмейската земя от враговете
монархията придоби в страната
и управляваше, цъфтящ с потомци знатни.
Но вече всичко свърши. Когато радостите си
мъжът загуби, за него аз не казвам, че

е жив, а само труп одушевен.   1099-1110

      И при Софокъл е така. Неговата религиозност и теономното обяснение на трагическата съдба при много от героите му е безспорна: Едип, Лай, Йокаста, Полиник и Етеокъл, Исмена и Антигона – никой от тях не може да бъде щастлив. Трагичното е предопределено в жизнения им път като потомци на рода на Лабдакидите. И все пак те не са просто жертви на съдбата, а герои на личната саможертва заради дълга към полиса и боговете.  При някои от трагическите герои  дългът към полиса и човешката общност доминира и  е предопределен (както е при Едип) или  самовменен (както е при Креон) над дължимото към божественото справедливо, а при други е обратно.  Наистина, Антигона е най-впечатляваща тъкмо с това: за нея дългът към божественото, вечно и неписано право е над законовото постановление на владетеля, управляващ еднолично в полиса. Саможертвата има отвъден смисъл, тя изисква и получава - и отказа от любовта към любимия Хемон, и живота на Антигона.  Тук е уместно да напомним за знаменитата аналитика на Аристотел в 6 глава на  За поетическото изкуство: трагедията има шест изначални съставки, без които не може: мит, характери, език, мисъл, зрелищна постановка и музикална страна.
...
ἀνάγκη οὖν πάσης τῆς τραγῳδίας μέρη εἶναι ἕξ, καθ’ ὃ ποιά τις ἐστὶν ἡ τραγῳδία· ταῦτα δ’ἐστὶ μῦθος καὶ ἤθη καὶ λέξις καὶ διάνοια καὶ ὄψις καὶ μελοποιία  ...

    Най-важна от всички тях е първата, митът (или фабулата в превода на проф. Ничев), защото това е целта на трагедията, а целта е най-важното във всичко – и в природата, и в изкуството[14].
     Най-важното е μῦθος  и макар че в творчеството на тримата майстори на атическата трагедия има и немитологични сюжети, а произведения-подражания на реалноисторически лица и събития, както е например в Перси на Есхил, все пак митичните митоси преобладават, или иначе казано: много повече и много по-трагични са митологичните фабули. Заради трагичното в тях поезията в смисъл на изящна словесност е определена като много по-философска от историята. Тя показва онова, което трябва да бъде, а не разказва за онова, което е. Митологичната фабула за съдбата на Едип и на неговите четири злощастни деца, родени от кръвосмесителния брак с майка му Йокаста, е такава, че няма как дори едно от тях да се спаси от коригиращия съд на отвъдното.


      Що се отнася до втората съставка на трагедията от анализа на Аристотел – сблъсъкът на характерите на героите, в по-късната философия на изкуството, където трагическата поезия се поставя на най-високото място при класифицирането на изкуствата, тя вече доминира. Няма нищо по-важно от монолитността на патоса и логоса в действията на характерите, които противоборстват и противостоят. Хегел изразява това така:

     „Най-пълният вид на това развитие е възможен тогава, когато борещите се индивиди според тяхното конкретно налично битие се явяват всеки един от тях в самия себе си като целокупност, така че те стоят в самите себе си под властта на това, против което се борят, и затова накърняват онова, което би трябвало да почитат според собственото си съществуване. Така например Антигона живее под държавната власт на Креон; самата тя е царска дъщеря и годеница на Хемон, така че би трябвало да се покори на заповедта на монарха. Но и Креон, който, от своя страна, е баща и съпруг, би трябвало да почете светостта на кръвта и да не заповядва онова, което е в разрез с този пиетет. По такъв начин и на двамата е иманентно в самите тях онова, против което се опълчват поредно, и самите те биват завладени и сломени в онова, което принадлежи към кръга на собственото им съществуване. Антигона изпитва страданието на смъртта, преди да е изпитала радостта от венчалния си танц, но и Креон бива наказан от сина си и съпругата си, които си отнемат живота – синът заради смъртта на Антигона, съпругата заради смъртта на Хемон. От всичко велико на древния и модерния свят – аз познавам почти всичко, а то трябва и може да се познава – „Антигона” ми изглежда от тази страна най-превъзходното, най-удовлетворителното художествено произведение[15].


Библиография:

Аристотел. За поетическото изкуство. С., 1975, изд. „Наука и изкуство”, превод, встъпителна студия и коментар Александър Ничев. Второ издание СОФИ-Р, 1993.
Аристотел. Реторика. С., 1986, изд. “Наука и изкуство”, превод, встъпителна студия и коментар Александър Ничев.
Аристотел. Атинската полития. Превод Хари Паницидис и Цветана Панициду. Ред. Цветан Старейшински. С., 1993, изд. “Христо Ботев”.
Бакърджиева, Мариана, Антонио Гинев и Доротея Табакова. Разделът Старогръцка литература. В: Литература. Учебник за 9 клас. С., 2001, изд. „Булвест 2000”, с. 63-220.
Балабанов, Александър. История на класическата литература. Второ преработено издание. Пловдив, 1917, книгоиздателство „Хр. Г. Данов”.
Балабанов,  Александър. Разделът Класически литератури. В: Том втори: Студии, статии, пътеписи, писма. С., 1978, „Български писател”, под редакцията на проф. Тодор Боров.
Богданов, Богдан, съст. Традиция. Литература. Действителност. Проблеми на старогръцката литература в световното литературознание. С., 1984, изд. „Наука и изкуство”.
Богданов, Богдан. История на старогръцката култура. С., 1989, изд. „Наука и изкуство”.
Богданов, Богдан. Старогръцката литература. Исторически особености и жанрово многообразие. С., 1992, изд. „Просвета”.
Богданов, Богдан. От Омир до Еврипид. Пловдив, 1993, Пловдивско Университетско издателство.
Богданов, Богдан. Мит и литература (1). Второ допълнено издание. С., 1998, изд. „Хемус”.
Богданов, Богдан. Разказ, време и реалност в старогръцката литература. Пловдив, 2012, изд. „Жанет 45”.
Богданов, Богдан и Мария Герджикова. Разделът Старогръцка литература. В: Литература. Учебник за 8 клас. С., 1988, 1-во издание, 1999, 4-то издание, с. 5-121.
Богдан Богданов и Илия Илиев. Разделът Старогръцката литература. В: Литература. Учебник за 9 клас. Задължителна подготовка. С., 2001, ИК „Анубис”, с. 58-121.
Богдан Богданов и Илия Илиев. Разделът Древногръцка литература. В: Литература. Учебник за 9 клас. Профилирана подготовка. С., 2001, ИК „Анубис”, с. 32-62.
Влашки, Младен, Валери Стефанов и Александър Панов. Литература. Учебник за 9 клас. С., 2002, изд. „Диоген.bg”.
Георгиев, Борислав. Съставителство, превод и предговор на антологията Антична поезия. С., 1970, изд. „Народна култура”.
Георгиев, Даниел, Антонио Гинев и Иво Ников. Антична литература. Учебно помагало. Ред. Богдан Богданов и Миглена Николчина. С., 2001, изд. „Фотоника”.
Георгиев, Даниел, Антонио Гинев и Иво Ников. Антична литература. Ред. Богдан Богданов и Миглена Николчина. С., 2011, изд. „Изток-Запад”.
Герджикова, Виолета. Частта Антична литература. В: Литература. Учебник за 9 клас. Задължителна подготовка. Съавтори: Ангушева-Тиханова, Аделина и Маргарет Димитрова. С., 2000, 2012, изд. „Просвета”.
Гочев, Николай. Александрия. Разкази за хора, книги и градове. С., 2002, изд. СОНМ.
Гочев, Николай. POIESIS.  Класически и съвременни опити по теория на старогръцката литература.  Том I: Аристотел и Хегел. С., 2004, изд. СОНМ.
Гочев, Николай. Фантастичното през античността. С., 2012, изд. „Проектория”.
Гримал, Пиер. Античният театър. Враца, 2002, ИК „Одри”.
Димова, Стамена и Огнян Радев. Разделът Атическата драма. В: Литература. Учебник за 9 клас. С., 2001, изд. „АБВ 2000” ООД, с. 104-164.
Еврипид. Избрани трагедии.  С., 2008, Колекция АРХЕТИП. Фондация за българска литература. Превод и предговор Доротея Табакова и Тамара Кръстева.
Еврипид. Трагедии. С., 2012, изд. „Ерго”. Превод  и обяснителни бележки  Доротея Табакова и Тамара Кръстева.
Есхил. Трагедии. С., 1967, изд. „Народна култура”.  Превод, предговор и бележки Александър Ничев. С., 1982, изд. „Народна култура”, второ изд.
Иванов, Вячеслав. Дионис и прадионисийство. Санкт-Петербург, 2000, изд. „Алетейя”.
Иванов, Вячеслав. Елинската религия на страдащия бог. Превод и коментар Явор Гърдев. Дипломна работа, защитена в НГДЕК, 1991 г. Непубликувана.
Коган, П. Очерки по историята на древните литератури. Гръцка литература. Прев. Йордан Маринополски. С., 1914, книгоиздателство  „Живот”.
Кръстев, Димитър. Разделът Старогръцка литература. В: Литература. Учебник за 9 клас. В съавторство с Димитър Кенанов. Велико Търново, 2001, изд. „Слово”, с. 45-98.
Лосев, А. Ф., Тахо-Годи, А. А. и др. Античная литература. М., 1980, изд. „Просвещение”.
Манчев, Боян. Логика на политическото. С., 2012, изд. „Изток-Запад”, Фондация за хуманитарни и социални изследвания.
Мафр, Жан-Жак. Животът в класическа Гърция. Враца, 2004, ИК „Одри”. Библиотека „Компас”.
Ницше, Фридрих. Съчинения в 6 тома. Съст. Исак Паси. Том 1: Раждането на трагедията. Несвоевременни размишления. С., 2001, изд. „Захарий Стоянов”. Превод Харитина Костова-Добрева.
Ничев, Александър. Съставителство, превод и предговор на антологията Антични трагедии. С., 1977, изд. „Народна култура”.
Пиндар. Питийски оди. С., 2011, изд. „Стигмати”. Превод, предговор и коментар Яна Букова.
Радциг, С. И. История на старогръцката литература. С., 1969, изд. „Народна просвета”. Прев. Ирина Васева.
Рикьор, Пол. История и истина. С., 1993, изд. „Аргес”, превод Жорж Йовчев.
Рикьор, Пол. Живата метафора. С., 1994, изд. „ЛИК”, превод Васил Пенчев, ред. Дора Минева.
Рикьор, Пол. Прочити. Съст. Владимир Градев. С., 1996, УИ „Св. Климент Охридски”, превод Ирена Кръстева и Атанас Желев.
Рикьор, Пол. Пътят на разпознаването. Три студии. С., 2006, изд. „СОНМ”, превод Тодорка Минева.
Сафо. 100+1 фрагмента. С., 2009, изд. „Стигмати”. Предговор, превод и коментар Яна Букова.
Славейков, Пенчо. Събрани съчинения. Том 7: Преводи. С., 1959, изд. „Български писател”. Антигона. Трагедия от Софокъл, с. 263-332.
Софокъл. Трагедии. С., 1956, Издателство на БАН. Превод, предговор “Софокъл и ние”, и бележки Александър Ничев.
Софокъл. Трагедии. С., 1982, изд. „Народна култура”. Афористичен предговор, превод и бележки Александър Ничев
Софокъл. Антигона. Превод от старогръцки Николай Гочев. Поетичен превод на някои фрагменти Кирил Мерджански. В: СФУМАТО. Издание за театър и театрална теория. Година I, брой 1. 1998. Рекламно издателски кабинет „Пони”.
Спасова, Камелия. Събитие и пример у Платон и Аристотел. С., 2012, фондация “Литературен вестник”.
Тронски, И. М. История на античната литература. С., 1965, изд. „Наука и изкуство”. Прев. Георги Михайлов.
Хаджикосев, Симеон. Въведение в античната литература. В: Литература. Учебник за 9 клас. С., 2001, изд. „Кръгозор”, с. 9-100.
Хегел, Г. В. Ф. Естетика. Том 2, С., 1969, Издателство на БКП, превод Генчо Дончев.
Brunschwig, Jacques and Geoffrey E. R. Lloyd (eds.) A Guide to Greek Thought. Major Figures and Trends. The Belknap Press of Harvard University Press. 2003.
         Day, James and Mortimer Chambers. Aristotle’s History of Athenian   Democracy. University of California Publications in History. Vol. LXXIII, 1962.
Decleva Caizzi, Fernanda. Protagoras and Antiphon: Sophistic debates on justice. In: The Cambridge Companion to Early Greek philosophy. Edited by A. A. Long. Cambridge Univ. Press, 1999. p. 311-332.
De Romilly, J. The Great Sophists in Periclean Athens. Clarendon Press, Oxford, 1992, 2002.
Derrida, Jacques. La pharmacie de Platon. (Tel Quel, 1968, No 32, 33). In: Platon. PHÈDRE, Traduction inédite, introduction et notes par Luc Brisson, 1989, Flammarion. P. 257-403.
Die Fragmente der Vorsokratiker, hrsg. von H. Diels-W. Kranz, fünfte Aufl., Berlin, 1934,  Bd. II
Dodds, E.R.. The Greeks and the Irrational. University of California Press, 1951, 1997.
    Fritz, Kurt von. Die griechische Geschichtsschreibung. Band I: Von den Anfaengen bis Thukydides. 1967. Berlin, De Gruyter.
        Jaeger, Werner. PAIDEIA. The Ideals of Greek culture. Vol.I: Archaic Greece. The Mind of Athens. Second ed. Oxford UPress, 1965
        Kerferd, G. B (ed.). The Sophists and their Legacy. Hermes. Zeitschrift fuer Classische Philologie. Heft 44, 1981.
        Kerferd, G. B (ed.). The Sophistic Movement. CUPress, 1981, 1999, 2001.
       Loraux, Nikole. The Divided City. On Memory and Forgetting in Ancient Athens. Zone Books. New York, 2006.
       Moore, John M. Aristotle and Xenophon on Democracy and Oligarchy. University of California press, 1975.
      Ničev, Alexandre. L’ énigme de la catharsis tragique dans Aristote. Sofia, 1970. Ėditions de l’ Académie Bulgare des Sciences.
    Ničev, Alexandre. La catharsis tragique d’ Aristote. Nouvelles contributions. Sofia, 1982. Ėditions de l’ Université de Sofia “Kliment Ohridski”.
      Nightingale, A. W. Spectacles of Truth in Classical Greek Philosophy. Theoria in its Cultural Context. CUPress, 2004.
     Ober, Josiah. Political Dissent in Democratic Athens. Intellectual Critics of Popular Rule. Princeton Upress. 1998, 2002.
        Raaflaub, Kurt, A. Josiah Ober and Robert W. Wallace. Origins of Democracy in Ancient Greece. University of California Press, 2007.
       Reinhardt, Karl.Vermaechtnis der Antike. Gesammelte Essays zur Philosophie und Geschichtsschreibung. Hrsg. von Carl Becker. Goettingen, 1960. Vandenhoech&Ruprecht,
The Cambridge History of Greek and Roman Political Thought, ed. by Christopher Rowe and Malcolm Schofield, CUPress, 2000.
       The Cambridge Companion to Greek Tragedy. Edited by P. E. Easterling. CUPress, 1997, 2004.
Wolf, Erik. Griechisches Rechtsdenken. Vittorio Klostermann. Frankfurt am Main. (1950-1970)
       Band I: Vorsokratiker und fruehe Dichter. Band II: Rechtsphilosophie und Rechtsdichtung im Zeitalter der Sophistik. Band III, 1:Rechtsphilosophie  der Sokratik und Rechtsdichtung der alten Komoedie. Band III, 2: Die Umformung des Rechtgedankens durch Historik und Rhetorik.

Няколко полезни и информативни отправни сайта:

* Сайтът на проект АРИОН за изучаване на рецепцията и преводите на античната драма у нас: http://arionbg.info/
* Сайт на катедрата по Класическа филология във ФКНФ на Софийския университет: http://kkf.proclassics.org/index.php
*   Проект Тезей за старогръцката литература в България: http://theseus.proclassics.org/
* Проект Romulus Bulgaricus – двуезична електронна библиотека за латинска литература с преводи на български и енциклопедичен справочник за антични реалии: http://romulus-bg.net/
* Магистърска програма Антична култура и литература: http://masters-classics.dir.bg/index.htm
*  Блог за петсеместриалната магистърска програма Антична култура и литература: http://antichnost.blogspot.com/
*       Блог на преводача доц. д-р Николай Гочев за преподавателската му работа по старогръцка литература в СУ: http://literaturasu.blogspot.com/












[1] Вж. Пенчо Славейков. Събрани съчинения. Том 7: Преводи. Под редакцията на Ангел Тодоров. С., 1959, изд. „Български писател”, с. 263 – 335.
[2] В сборника Преводна рецепция на европейските литератури в България. Том III: Класическа литература. С., 2002, Академично издателство „Проф. Марин Дринов”. Съст. Анна Николова.
[3] Софокъл. Трагедии. С., 1956, Издателство на БАН. Превод, предговор и бележки Александър Ничев.
[4] Софокъл. Трагедии. С., 1982, изд. „Народна култура”, превод и бележки Александър Ничев.
[5] Вж. по-подробно за тях в обзора на Николай Гочев. Александър Ничев за литературната теория на Аристотел. В: Критика и хуманизъм. Кн. 13, бр. 1/2002. Тема на броя Продължаващата античност. Ред. Доротея Табакова.
[6] Богданов, Б. История на старогръцката култура. С., 1989, изд. „Наука и изкуство”. Богданов, Б. Старогръцката литература. Исторически особености и жанрово многообразие. С., 1992, изд. „Просвета”. Богданов, Б. От Омир до Еврипид. Пловдив, 1993, Пловдивско Университетско издателство. Богданов, Б. Мит и литература (1). Второ допълнено издание. С., 1998, изд. „Хемус”.
[7] Вж. електронното издание на „Атинската държавна уредба” в превод на акад. Гаврил Кацаров тук: http://projectoria.com/product/product?product_id=52 или превода на Хари Паницидис и Цветана Панициду, С., 1993, изд. „Христо Ботев”.
[8] Манчев, Боян. Логика на политическото. С., 2012, изд. „Изток-Запад”, Фондация за хуманитарни и социални изследвания.  The Cambridge Companion to Greek Tragedy. Edited by P. E. Easterling. CUPress, 1997, 2004.
[9]   Разбира се,това виждане не е абсолютно ново. В най-голяма степен то е задължено
       на няколкотомната история на гръцката философия на правото и справедливостта на Ерик 
       Волф. Вж.  Wolf, Erik. Griechisches Rechtsdenken. Vittorio Klostermann. Frankfurt am Main.  Band 
       I: Vorsokratiker und fruehe Dichter. 1950. Band II: Rechtsphilosophie und Rechtsdichtung im Zeitalter 
       der Sophistik. 1952. 15 Kapitel: Sophokles. S. 198-310.
[10] През 443/442 г. пр. Хр. Софокъл  получава отговорната длъжност хеленотамиас , сиреч ковчежник на Атинския морски съюз, а през 441/439 г. пр. Хр. е стратег заедно с Перикъл. Херодот пък през 444 г. пр. Хр. бива изпратен от Перикъл като посланик на Атина в Турии, където е трябвало заедно с Протагор да напишат конституция на колонията.
[11] Цитира се преводът на Петър А. Димитров от второто издание  на Херодотовата  История, С., 2010 , Издателство на НБУ, с. 446, книга Седма, 238.
[12] Цитира се преводът на Петър А. Димитров от второто издание  на Херодотовата  История, С., 2010 , Издателство на НБУ, с. 520, книга Девета, 79.
[13] Вж. точно описание на цитираните автори и книги в Библиографията в края на текста.
[14] Аристотел. За поетическото изкуство. С., 1975, изд. „Наука и изкуство”, превод, встъпителна студия и коментар Александър Ничев. СОФИ-Р, 1993.

[15] Цитира се преводът на Генчо Дончев. В: Хегел. Естетика. Том 2. С., 1969, издателство на БКП, с.  775. 

post scriptum:

*Мотото от Фридрих Хьолдерлин е от стихотворението му Софокъл. В: Божествен огън. Фр. Хьолдерлин. Подбрал и претворил от немски Кръстьо Станишев. Poesie, 2000.

*През 2015 г. бе публикуван от издателство "Просвета" в електронно и книжно издание още един поетичен превод на трагедията, направен от Кирил Мерджански и под редакцията на Доротея Табакова.
Разговор на поета с Марин Бодаков в "Култура": http://www.kultura.bg/bg/article/view/25809

*В края на 2016 г. излезе трети превод на Аристотеловата Поетика на български, направен от Георги Гочев.С.: „Изток-Запад“, 2016.
 Първият е Поетиката на Аристотеля (второ поправ. и допълн. изд.). Превод и коментар Кръстьо Генов и Петър Радев. С.: книгоизд-во „Хемус“, 1943, 1947.
Преводът на проф. Александър Ничев има три издания: „Наука и изкуство“,1975. Второ изд. С.: „Софи-Р“, 1993; трето изд. С.: „Захарий Стоянов“, 2013.

No comments: