Google+ Followers

Wednesday, January 24, 2018

новото под Слънцето






Човекът вече се мисли като социален конструкт, а не като смъртно живо същество, защото сериозната онтология от античността насам намира мъжкото и женското във всичко живо, не само в животните, но и в растенията. Дори и в мъхчетата по скалите и в малките същественца, които се самозараждат в тинята. Скалите и калта в случая са женското пасивно материално начало, а топлината действа като активния мъжки принцип.
Човекът в този овехтял, антикварно-стереотипен и вече невалиден начин на мислене беше ζῷον πολιτικόν.

Но това е човешко, твърде човешко, както казал един друг в по ново време.

А пък един трети в прочут свой шести тезис постулира:

Feuerbach löst das religiöse Wesen in das menschliche Wesen auf. Aber das menschliche Wesen ist kein dem einzelnen Individuum inwohnendes Abstraktum. In seiner Wirklichkeit ist es das ensemble der gesellschaftlichen Verhältnisse.

Дори и в онази идеология и светоглед, при който човешката същност в своята действителност беше определяна като ансамбълът на обществените отношения, не се посягаше на природната същност на човека.


Напротив, и сеймеството, и бракът бяха определяни като ценност, като клетката (във всички смисли на клетка), от която се гради и ражда обществото. 

От семейството към обществото.

В доброто старо тоталитарно време на стереотипите им казвахме "отживели буржоазни предразсъдъци" и жената трябваше да бъде и труженичка, и майка, и любяща съпруга.

За да се постигне равенство, равноправие и равнопоставеност между половете в доброто старо

тоталитарно време имаше даже седмични ясли и детски градини.
Жената-майка оставяше детето си в понеделник сутрин и го вземаше в събота на обед.

В доброто старо тоталитарно време всичко беше последователно и систематично, всеобхватно и кохерентно, както бихме казали днес, когато вече не говорим за буржоазни предразсъдъци, а за стереотипи.


Жените отдавна вече в целия свят работят, да не говорим за това, че в традиционното патриархално българско село в продължение на векове жената е била и майка, и съпруга, и стопанка, и е работила съвсем равноправно и равнопоставено на къра с дете, преметното в престилката на скута
ѝ.

Според антропологията на прекрасния нов тоталитарен свят, която уж ще бори стереотипите, които още Димитровската конституция от 1947 г. законодателно отмени, човекът не е 

живо и разумно смъртно (по плът) същество, не е полисно животно, не е и ансамбълът на обществените отношения, а е
социален безполов конструкт, който сам се зачева, сам себе си ражда и затова и сам ще се определя в кой от половете или безполово ще битува.

Вече няма не само Бог, но няма и природа.


Какво има?


Матрица.


Една матрица, в която според хапченцето, което ти извиват ръчичките да изпиеш, можеш да си въобразяваш като как сам си се заченал, сам си родил и сам може да отмахнеш и границите на екзистенцията си във времето.


В далечния хоризонт на тези matrix-фантазии се мержелее безсмъртието. 
Но не на душата, а на тялото на самопородилия се, самопричинения, 
безначален, безродителен и самоопределящ се полово човек,
пардон, социален конструкт. 

  

5 comments:

Йордан Землян said...
This comment has been removed by the author.
Homo quaero said...

Преди тридесетина години, по време на изпит трябваше да коментирам/интерпретирам 11-ия Тезис на Маркс - а аз просто го "преформатирах", ъпдейтнах, както се казва - "Наистина, философите по различен начин са обяснявали и Човекът, но въпросът се състои в това той да бъде променен, не не и по генетичен път"...
Проф.Н.Василев ме погледна, замисли се... и ми каза: "Благодаря колега!"
И тогава и сега си мисля, че не ме разбра... Колегите, които присъстваха - също...
А Вие, Дима, сега, днес разбирате ли какво съм искал да кажа - тогава и сега?

Homo quaero

Йордан Землян said...

Социалният конструктивизъм е критическото битие, самият контекст на бунта и ето защо е неуязвим по същество тъкмо критически, както и бунтарски. И би бил уязвим транс-съпринадлежно, ако не беше на командно дишане, сиреч ако не се налагаше обосновка: а тя е позоваване къмто истина. Та тая матрична инерция гравитира, сбира се во истине, овкусява се в горчивина и рикошира при входа на бездна, своето отрицание - и се обръща в хулителство против моралния закон, свива се и стихва в апогея на романтиката. Че "това е просташко", "това е висококултурно", "това е посредствено" - ето как рефлексията, радикалната критика, заедно с реакцията, нихилистичния бунт, подкопава и свидетелства самия социален конструктивизъм: аз не съм простак, не съм висококултурен, не съм и посредствен, нито бунтар, ала не падам от небето, заточеник съм, но с личен мотив за отчуждение и няма да позволя да ме прегази надзирателят, културалният снобизъм. Човек социално е износен, Човекът го няма, освобождава се меланхолия по свръхчовек, отваря се хоризонт, щото човек да завърши себе си екзистенциално.

Йордан Землян said...

(Добавката на Ницше, която Сартр отказва, а Камю, в "Чужденецът", реализира.)

Йордан Землян said...

Аз, уви, не чета френски, а в превод. Спомням си как в един дъх прочетох на глас тази гениална във всяко отношение книжка, след като вече я бях чел; и как слушателката ми захласнато ме изслуша: не беше я чела. Смайващо е в "Чужденецът" как неминуемият фатален край се съчетава с първо лице минало несвършено време, пр. Георги Панов: "За да бъде всичко изчерпано, за да се чувствувам по-малко самотен, оставаше ми просто да пожелая да има много зрители в деня на моята екзекуция и те да ме посрещнат с викове на омраза." Вечният възврат. Защото наказанието не е за престъплението, та не може присъдата да изгаси екрана в точка, т. е. да бъде точно назначена.

Съжалявам, че не се вписах интегрирано в коментарния формат, опитах се.