откъс от жизнеописанието

откъс от "ЖИВОТЪТ НА ПЛОТИН"

1.Философът Плотин, моят съвременник[i], изглежда изпитваше срам от това, че обитава в тяло, и вследствие тази своя нагласа избягваше да разправя било за своя род и родители, било за родината си.[ii] Той дотолкова не одобряваше ликът му да бъде изобразен от живописец или скулптор, щото отвърна на молбата на Амелий[iii], който бе поел грижата да му се направи портрет, че не стига това, дето носи изображението, с което ни е облякла природата[iv], ами трябва и да удостоява със съгласието си оставянето на по-дълготраен образ на същото изображение, все едно че е нещо забележително. Ето защо отхвърли предложението и отказа да седне пред художник. Ала Амелий бе приятел с Картерий, най-добрия тогавашен живописец, и направи така, че той да посещава беседите на Плотин и да се среща отблизо с него (всъщност това бе възможно за всеки, който желаеше да присъства на тези разговори). Благодарение на изострената си наблюдателност художникът бързо навикна да извлича от вижданията все по-непосредствени и изразителни впечатления и след време, когато изписа образа според залегналата в паметта му представа, а Амелий му помогна да подобри точността на щрихите, въз основа даровитостта на Картерий портретът придоби възможно най-голяма прилика с нищо неподозиращия Плотин….

При писане нито изобразяваше красиво буквите, нито отделяше отчетливо сричките, нито пък проявяваше загриженост за правописа, а държеше единствено на смисъла.  И това бе чудно за всинца - така той продължи да пише чак до кончината си. След като извършваше в себе си разсъждението, предаваше наблюденията си на хартия и описваше това, което бе в душата му, толкова последователно и плавно, щото човек можеше да си помисли, че е преписвал от книга.[v] И дори когато разговаряше с някого или водеше едновременно няколко разисквания, пак не губеше мисълта си, като допълваше необходимото в разговора и същевременно запазваше нишката на своята мисъл непрекъсната. И щом неговият събеседник се оттеглеше, без да препрочита написаното (както споменах - поради това, че зрението му не издържаше на повторен прочит), Плотин подреждаше разсъжденията в такава последователност, сякаш не е имало никакъв промеждутък между тях по време на беседата. Прочее, той разговаряше едновременно и със самия себе си, и с  останалите, и при това никога не разстройваше самовглъбеността си, с изключение само по време на сънищата, а тях[vi] пък отблъскваха малкото храна (той рядко ядеше дори хляб) и постоянната му умствена съсредоточеност.)

Измежду редовните му слушатели имаше и доста жени: Гемина, в чиито дом Плотин живееше, дъщеря й, носеща същото име като майка си - Гемина, Амфиклея, съпруга на Аристон, сина на Ямблих[vii] - и всички те бяха до голяма степен отдадени на философията.

  Мнозина, мъже и жени, при това с благороден произход, преди да умрат, довеждаха при него децата си - и момчета, и момичета, и му ги поверяваха заедно с целия си имот, сякаш ги оставяха на някакъв свят и божествен закрилник.[viii] Затова и домът на Плотин бе пълен с момчета и девойки. Всред тях бе и Полемон[ix], за чието възпитание Плотин полагаше доста грижи и често слушаше декламациите му[x]. Учителят се грижеше и за сметките, които му представяха доведените заедно с децата педагози - той съблюдаваше точността им, като твърдеше, че докато не започнат да философстват, имотът и приходите на хранениците му трябва да бъдат запазени непокътнати. Изобщо, при все че постоянно бе притискан от ежедневните грижи и занимания с толкова много хора, той никога, докато бе буден, не отслаби усилената напрегнатост на ума си…

За кратко ученик на Амоний бил и Олимпий от Александрия - един от тези, дето се представят за философи. Обзет от желание за първенство, той се отнасял с презрение спрямо Плотин и накрая тъй се отдал на омразата си, че дори опитал чрез магия да стовари върху него отрицателните звездни влияния. Но като усетил, че начинанието му се обръща против него самия, започнал да разправя на познатите си, че огромна ще е силата на Плотиновата душа, щом успява да отклони насочените към нея магически влияния от себе си към ония, които се опитват да й навредят. От своя страна Плотин усетил опитите на Олимпий и спомена, че тогава тялото му се събрало като при свиване на кесия и членовете му се сгърчили един към друг. И след като попаднал под угрозата по-скоро сам да пострада, нежели да навреди с нещо на ненавистния си противник, Олимпий на бърза ръка прекратил опитите си.[xi]

  Плотин по рождение притежаваше нещо повече в сравнение с другите. Веднъж един египетски жрец, като дошъл в Рим и посредством някакъв приятел се запознал с него, пожелал да даде доказателство за своите умения и помолил Плотин да разкрие неговия вътрешен демон[xii] чрез магическо повикване. Той се съгласил на драго сърце и ритуалът се провел в храма на Изида[xiii], тъй като египтянинът твърдял, че това е единственото чисто място, което открил в Рим, за такова повикване. Ала когато демонът бил призован да се покаже, явил се бог, който съвсем не спадал към рода на демоните. Тогава жрецът възкликнал: “Блажен си ти, задето твой съпътстващ демон е бог, а не същество от долен род!”. Но не се удало никому нито да попита за нещо, нито да огледа хубаво явлението, понеже онзи негов другар, който присъствал там и наблюдавал всичко, удушил птиците, които държал в ръцете си за закрила[xiv] - било поради завист, било поради силен уплах. Но тъй като бил в досег с по-божествен демон, Плотин продължил да го гледа с богообладания си поглед. Това е, прочее, и причината след време да напише книгата “За отредения ни демон”[xv], където се опитва да изложи причините за разликата между съществата при подобно съжителство.

Плотин притежаваше невероятната способност да преценява човешките характери. Веднъж бе открадната скъпоценна огърлица, собственост на Хиона, благочестива вдовица, която живееше при него заедно с децата си.[xvi] Когато прислугата бе събрана пред очите му, той се взря внимателно във всички и като посочи един, рече: “Този е крадецът!”. А онзи биде бичуван и макар отначало да отричаше вината си, впоследствие призна, донесе откраднатото и го върна. Освен това Плотин предсказваше и какво ще се случи с всяко едно от децата около него[xvii]; за Полемон предвиди, че ще бъде влюбчив и ще живее кратко, както и стана.

Когато аз, Порфирий, бях намислил да напусна своеволно този живот, Плотин усети това и неочаквано дойде при мен вкъщи. Каза ми, че това мое желание не е следствие на трезва преценка, а е предизвикано от болестотворна меланхолия, и ме подкани да отпътувам нанякъде. Послушах го и заминах за Лилибей в Сицилия, където бях чувал, че живеел виден мъж на име Проб. Тъй аз се отървах от желанието да умра, ала едновременно с това загубих и възможността да остана при Плотин чак до неговата смърт.[xviii]

Животът на Плотин, 8-11

Превод: Владимир Маринов
Редактор: Николай Гочев
В: Порфирий. Пещерата на нимфите. С., 2000, изд. "Библиотека 48"

Книгата съдържа още Мисли върху умопостижимото, Пещерата на нимфите и Писмо до Марцела.
Предговор и коментар: Владимир Маринов

---

  За живота на Плотин и реда на съчиненията му е съчинение, замислено като увод към Порфириевото издание на Плотиновите трактати в шест Енеади. В 23, 13 Порфирий споменава възрастта си – по време на писането той кара своята шестдесет и осма година – и с това позволява жизнеописанието да се датира в 301 г. сл. Хр. С него авторът спазва обичайната през елинизма практика преди самите съчинения на издавания автор да се помества кратка негова биография (жанра на т.нар. gene; вж. Олимпиодор. Животът на Платон. и др.).

Както подсказва пълното заглавие на текста, основният замисъл, вложен в него, е да се обясни, защо изобщо Порфирий издава Плотиновите съчинения в този им вид. Затова и още от самото начало авторът се опитва да очертае характера на своя учител - с цел да удостовери и оправдае собственото си издание и редакцията на трактатите в него: добавката на заглавия, подготвянето на резюмета и внедряването им в текста, самата подредба на написаното… Нехайството на Плотин относно прилежността и прегледността в записа на своите мисли е наложило философът да поиска от своя най-добър ученик да редактира и дооформи неговите “записки” - това Порфирий изтъква на няколко пъти и по такъв начин защитава цялата си работа по текста.

Но защо се налага публикуването на Плотиновите трактати? Не е ли било възможно те да останат вътрешношколно четиво, каквото са били до идването на Порфирий в Рим? За това авторът на жизнеописанието набелязва две причини. Първата е, че още съвременниците на Плотин го обвинявали в плагиатство и неоригиналност, в кражба и подражателство (вж. 17). По тази причина Порфирий, наследил своя учител в школата, всячески се мъчи да изтъкне уникалността на Плотиновите схващания, тяхната оригиналност и “автентичност” - затова и той привежда големи откъси от писания на Лонгин, най-влиятелния “критик” по онези времена, с единствената цел да защити новаторството на учителя. В потвърждение на това се наложило догмите на новото учение да се популяризират и разпространят извън школата, за да може да се удостовери тяхната самостоятелност и да се отхвърлят обвиненията в плагиатство. Плотиновите трактати не можели да останат достояние на малцината приближени на философа - оправданието и налагането на неговата философия изисквало тяхното разпространение. Този факт пряко отвежда към второто основание на Порфириевата редакция: истинската апология на Плотиновото учение изисква съвсем ясното  му и точно тълкуване, неговото поясняване чрез изграждане на система от отделните мисли и възгледи на учителя. Плотин не оставя такава система, неговите размисли са по-скоро спонтанни тълкувания на определени проблеми и в крайна сметка почти винаги завършват с “оглеждане” на първопричините на съществуващото и умозрителното им измерение. Порфирий си поставя за цел тъкмо изграждането на едно детайлно разработено учение, което да може – в пределната си яснота и подреденост – да отвърне на всяка критика. 

Авторът желае популяризирането на неоплатоническата доктрина, както и повишаването авторитета на школата в Рим, която сега той началствал - Енеади трябва да се превърнат в своего рода учебник за новопостъпилите в нея и да прогласят ясно и точно новата философия. В популяризаторската си амбиция Порфирий счита, че важното е да се запази смисъла на Плотиновото тълкувание (такова разбиране той приписва и на самия него), а не толкова неговата буква; това му дава правото на места да дооформя замисъла в съчиненията на своя учител. От друга страна, от смъртта на Плотин са изминали повече от тридесет години. Това позволява на Порфирий да го представи не толкова откъм действителната му, историческа страна, колкото в една мистическа светлина (пророчества, викане на духове и устояване на магии, и пр.) - явно нещо съвсем необходимо за прослава през онази епоха.

Относно структурата на жизнеописанието - немският преводач R. Harder предлага неговото деление на две части: първата (до 23 вкл.) разглежда Плотиновия живот и дейност, неяснотите около рождението и смъртта му, откъслечните му автобиографични разкази, неговите слушатели и приятели, “демоничните” му способности и съвършения му метод на философстване и преподаване, възникването на неговите съчинения, обвиненията в плагиатство (които се отхвърлят в текста посредством свидетелствата на Амелий, Лонгин и Аполоновия оракул), както и блажената му участ след смъртта; втората част (от 24 до края) удостоверява Порфириевата подредба на трактатите му и издаването им в шест Енеади, като последните думи на това съчинение са и своеобразна подкана към бъдещите читатели да пристъпят към вглъбяване в текста на Плотиновите размишления.

1 Букв. kath’hemas gegonos ”живелият по наше време”; в случая, обаче, Порфирий употребява т.нар. pluralis auctoris - авторът заема пасивната позиция на многото читатели, които също като него следва да станат свидетели на Плотиновата биография. По-натам в текста, когато Порфирий се явява действащо лице в разказа и трябва да обяснява собствените си постъпки, той говори за себе си в 1 л. ед. ч. – ego Porphyrios  “Аз, Порфирий” (вж. 2, 10-31; 4,1; 5,7; и др.). Pluralis auctoris (множествено число на автора) е масово явление в литературата и биографичния жанр по това време - вж. писанието на Лонгин (20,17 сл.).

[ii] Род, родители, родина: това са трите основни момента в схемата на елинистическото жизнеописание, затова и Порфирий се чувства длъжен още в самото начало да обясни, защо не може да ги представи в изложението си; това, впрочем, налага и разказа за нехайството на философа относно телесното и за живописването на лика му. (Що се отнася до родното място на Плотин: има сведения, че това е град Ликопол в Египет.)

[iii] Амелий Гентилиан от Етрурия - единственият близък на Плотин, който не идва от Изток; дясна ръка на учителя до идването на Порфирий в школата. За него вж. 2,32; 3, 39-48; 7, 2-7; 10, 33-35; 16, 13-15; 17; 18, 12-24; 19, 22-32; 20-21; 22, 9-10.

[iv] Платонистката идея за сетивното като “идол”, сянка на истинно съществуващото, и орфико-мистическата представа за тялото като дреха (хитон) на душата (вж. Пещерата на нимфите, 14., р.66,13 N)

[v] Вж. Писмо до Марцела. 9., р. 280, 8-9 N, 32., p. 294,13 N (бел. 97 към това място)

[vi] Неяснота в текста: en tois hypnois hon букв. “в сънищата, когото”. Очевидно тук е употребено единствено вместо множествено число (singularis pro plurali) - това предположение се подкрепя от смисъла на пасажа (вж. още 9,18).

[vii] Това не е известният неоплатоник Ямблих - той е роден по-късно. На сирийски това име означава “роднина”; в Плотиновата школа – като изключим Амелий и влиятелните сенатори – всички останали участници произхождат от Сирия, Арабия и Александрия. Явно Плотин - малко или много - е бил привързан към хората, пристигнали като него от Изток (ако приемем, че е роден в Ликопол в Египет).

[viii] Всъщност нещо обичайно според римското право - родителите “завещавали” децата си на влиятелен и заможен покровител (tutor), който ги осиновява и поема грижата за тях, като се задължава да съхрани имуществото им и да им го предаде непокътнато при пълнолетие (вж. по-долу; Писмо до Марцела. 1.,р. 273, 4-5 N). Порфирий отново се изразява патетично - Плотин е “свят и божествен закрилник”!

[ix] За него - виж 11, 8-11.

[x] Спорно място в текста: някои преводачи (Wyttenbach, Brehier) твърдят, че пише metra poiountos (=”и често слушаше декламациите му”); Harder предполага, че трябва да се запази формата на ръкописите (an kai metapoiountos) и в този случай преводът добива следния вид: “И често слушаше, как се упражнява” (metapoieo означава букв. “преправям” - това наистина напомня за някакво школско упражнение на езика). При положение, обаче, че децата от малки са изучавали при педагозите си “Илиада” и “Одисея” на Омир, както и поемите на Хезиод и другите дидактически поети, то – струва ми се – е възможно да се намери компромисно решение: Полемон вероятно се е упражнявал в декламацията на заучените стихове; затова и първият превод ми изглежда по-удачен.

[xi] В епохата на късния елинизъм, когато магията и астрологията придобили огромна власт над народното съзнание и всеки град гъмжал от всевъзможни “специалисти” в тази област, започнали да се разправят доста често и истории за устояването на магия: мотивът за неподвластността на човешката добродетел на злотворното влияние на заклинанията се среща непрекъснато и в християнските жития на светците. В случая Плотин устоява на магиите, именно защото душата му държи пътя на “правата философия” и умът му не позволява тя да бъде споходена от злосторността на Олимпиевите напявания и заклинателни формули - те могат да влияят единствено на “злото” в човека, на материалното му тяло. (Този проблем се разисква нашироко в трактатите II 3 и III 1, както и в IV 4,44 - съзерцателната душа надмогва всяко телесно “чародейство”.)

[xii] oikeios daimon - вж. бел. 15.

[xiii] Изида - букв. “Трон”; майката на боговете, сестра и жена на Озирис, бога на отвъдното царство. Смятана е за господарката на света, която го дарява с плодородие (вж. Плутарх. За Изида и Озирис).

[xiv] Обикновено при мистериални ритуали хората държали в ръцете си животни, които да ги предпазват от лошо отношение от страна на божеството. Тук птиците вероятно са били кокошки (Изида почитана като Potnia ton theron, Господарката на зверовете?; вж. анализ на цялата описана история в E. R. Dodds. The Greeks and the Irrational. 1951, 285-290; подобно нещо за Питагор разказва и Ямблих в За питагорейския начин на живот. 30).

[xv] III 4

[xvi] Autoi synoikei: букв. “която именно съжителстваше с него”; най-вероятно хиона е живеела - заедно с многото “завещани” на Плотин деца (вж. 9, 8-10) - в дома на Гемина, очевидно богата римлянка, привърженичка на школата и приближена на философа. Относно взаимоотношенията между вдовицата и Плотин няма никакви данни.

[xvii] Плотин се е занимавал и с астрология - вж. 15, 22-26.

[xviii] Не става ясно защо Порфирий замисля самоубийство. Някои предполагат, че той е изпаднал в дълбока депресия поради недобри отношения с останалите философи в школата, или пък е бил подтиснат от смутното време и лошия живот, който го е заобикалял в Рим. Във всеки случай, очевидно причините за тази “болестотворна меланхолия” са от лично естество (може би някакво заболяване - вж. 19) и едва ли - противно на предположението на А.Ф.Лосев - са повлияни от философско разочарование и скептицизъм (поради това и Плотин успява да го “вразуми” и да го отпрати на пътешествие, каквато е била античната практика в случай на умопомрачение; Плотиновата критика на самоубийството е изложена в I 9; Порфирий говори за него в Мисли. 40., р. 51, 12-13 L, цитирайки Платон. Федон. 62b). В Сицилия Порфирий живее няколко години и се занимава предимно с Аристотеловата логика, като пише и обширния си труд Против християните. “…чак до неговата смърт” - Порфирий заминава в 268 г., а Плотин умира съвсем скоро, в 270.


*********************************************************************************

       През семестъра, който завърши в петък, на 19 януари, ползвах платен отпуск, тъй като бях събрала 120 дни неизползвани.
    Най-много от всичко се занимавах с редактирането на последните получени текстове, включени в сборника Предизвикателството Аристотел.
     Вече има страниран и отново редактиран първи вариант. Коректурата получи достатъчно внимание и от редакторката на издателството, и от някои от колегите-съавтори, и от мен.
     Понякога през този семестър участвах като гост-лектор или гост-дискусант в два избираеми курса, които се провеждаха в специалност Класическа филология с водещ доц. д-р Николай Гочев. Единият от тях беше Интелектуалците през античността, а другият - Античността в художествената литература и естетическата теория (през следващите епохи).
   
     В петък вечерта, последен час в последния ден за семестъра, говорихме със студентите от курса за интелектуалците. Темата беше за неоплатониците като интелектуалци в късната античност. Четохме и коментирахме две малки откъсчета от произведения на Порфирий: едното беше от Животът на Плотин, а другото - от Писмо до Марцела.