обръщение към френдовете

Това написах на стената си във фейсбук преди малко, но го споделям и тук:

Скъпи колеги и приятели,

Много благодаря на всички за гостуването в моя виртуален хан.

 Всички, които се отбиваха тук по път през последните дни, кога с блага дума, кога с лоша, виждам, че са водени от истински и неподправени човешки страсти.
Много благодаря на всички, които ме защитиха и подкрепиха, а и на онзи непознат, който възпроизведе едни обвинения срещу мен, които с различни варианти чета и слушам вече почти 20 години, и донякъде преборвам, кога успешно, кога не, и в Университета. 

Поне една седмица ще се опитам да не пиша по инфектираната тема за И.к., защото в момента температурата е много висока у всички.

Моля, обърнете внимание на специалния тематичен сайт, създаден от колегата доц. д-р Иван Колев.

https://dehominisdignitate2018.wordpress.com/

Там има важни документи. Освен самата И.к., която съдържа 80 члена, към нея върви в комплект и един разяснителен доклад, в който има 387 члена.
И.к. е един нормативен айсберг, защото самата конвенция е четири пъти по-кратка - и като брой думи, и като брой членове - от съпътстващия доклад.
Този доклад е 65 страници, 387 члена!

https://dehominisdignitate2018.files.wordpress.com/2018/01/cets_210_rapex-docx.pdf

Всеки, който прочете, ама наистина внимателно тези 65 страници, които не са преведени на български все още, ще разбере защо отговорът на този нормативен айсберг е НЕ: 

това е отговорът на всички християнски деноминации и на главното мюфтийство,

 на десетки правозащитни организации и адвокати, повечето от които се изказаха накратко и в Аулата преди една седмица.

Досега бях поглеждала оттук-оттам отделни места от придружителния доклад, но той е подводната страна на айсберга. 

Ще пиша накратко какво чета в него след няколко дни, че да се успокоим малко всички.
А който от вас успее да прочете внимателно какво има под повърхността на водата, нека да споделя.

Има комични неща и грандиозни провали в опита да се дефинират основните легални понятия, с които си служат еврократите, 

има смехотворни противоречия и взаимоизключващи се претенции и интенции,

 има зловещи посегателства над нашата свобода!
За съпоставка нека само да започнем с това, че Наказателният кодекс на нашата страна, който аз познавам добре - вервайте ми!, е по-кратък и съдържа по-малко членове от придружителния доклад на И.к., който, ако се ратифицира, ще стане доминантна законова норма, суспендираща много членове от наши местни закони, включително и някои членове в Конституцията. 

И не, моля ви се, не става дума само за отношенията между мъжа и жената, и за всички останали подтеми, които обсесивно ни се натрапват досега, а за много други по-важни неща в човешкото ни битие в творението.

Призовавам колегите, френдовете и просто познатите тук, каня особено най-закоравелите атеисти и материалисти, левичари, джендърмеристи и активисти-пропагандатори на сексуалния разгул, моля всички: прочетете съпътстващия доклад внимателно, целите 65 страници, особено в онази част, в която се описва как ще се събират данни за всички нас, за всички основателно или неоснователно заподозрени насилници, за всички наклеветени (от завистливи колеги, от завистливи съседи или преживяващи се като ощетени от наследство роднини) как ще се съхраняват, агрегират и деагрегират тези данни, как никога няма да бъдат унищожавани - sic! 

Сред няколкото уродливи яйца, които засега са замразени в този нормативен айсберг, е и яйцето на тоталния шпионаж. И на най-големите поборници за човешки права и социални конструктори не им ли светва нещо: това ли искате, през процепа на "неотменимото човешко право на разврат" да се утвърди наднационална система за тотален шпионаж?

Но засега спирам дотук, а по-подробно след няколко дни по тази тема.

видеозаписи от дискусията

Много преразкази, упреци и клевети се чуха и бяха тиражирани за
дискусията, която се проведе в Аулата на нашия Университет. За онази конвенция.

Че била лошо модерирана, зле организирана, че била истерична и прочие.

Че някакви охлократични тълпи превзели Аулата, че след като депутатите си тръгнали в 13.00 часа, за да дебатират вота за недоверие на правителството, и охраната си тръгнала, и в Аулата имало насилие, и прочие...

Специално за тези клеветници и клевети е много препоръчително внимателното гледане на втория видеозапис.

Никакво насилие няма. Напротив. В Аулата в последния час не остава почти никой освен желаещите да вземат думата няколко десетки души, които мирно и кротко стоят на опашка зад микрофоните и всеки чака да му дойде редът да се изкаже.
Всички са се възползвали от възможността и поканата от инициатора - председателката на Народното събрание г-жа Цвета Янчева, и нашия Университет като домакин.
Освен видеозаписите, г-жа Янчева заявява в началото, че пълна стенограма от всички изказвания ще бъде публикувана на сайта на Народното събрание.

С едно изключение, всички говорещи бяха спокойни и аргументирани, почти всички като възпитани хора се съобразяваха с предварително обявения регламент и правеха кратки изложения-резюмета на много по-подробни становища, които представяха в папки първо на едната, а после на другата водеща.
И от религиозно-светогледни, и от светско-юридически позиции, почти всички казаха НЕ.

Записите може да бъдат гледани отново и отново от всички.

Беше много хубаво, че Университетът, който е най-старият, най-големият, най-напред класираният в рейтинги и класации по света и у нас, и най-близко разположеният до Народното събрание, стана домакин на тази дискусия.

Всеки, който има търпение да изслуша и изгледа тези почти четири часа записи, ще види само едно изказване, което поначало беше изказано емоционално неовладяно и завърши с грозни думи, но това беше само едно от десетките изказвания. При това жената, която го направи, си изпусна нервите, защото регламентът беше нарушен от първите няколко говорещи дами - сегашната правосъдна министърка, която говори пет пъти по-дълго от обявеното разрешено време, от госпожа-омбудсман, която говори три пъти по-дълго от регламента и от двете чуждестранни гостенки-дипломатки, които формално спазиха времето, но с прочита на превода на изказванията им на български двойно го пресрочиха.

Поуките за мен от това от процедурна гледна точка са:

1. Мястото? Не само може, но и трябва нашият Университет да става домакин на такива дискусии, когато обществото завира. А то завира, защото както казва един от участниците,
тук не става дума за международно законодателство, към което ще се присъединим, а за посягане
към човешката ни природа, към човешката ни същност.

2. Времето? Много късно.
Както се пееше в една песен:
"Ти закъсня-я-я-я, ужасно закъсня-я-я-я...", госпожа Караянчева.

Нашият Университет трябва да става домакин на такива обсъждания не след като пламне чергата в Министерския съвет и половината от министрите минус един
в кабинета гласуват против
внасянето в Народното събрание на международен документ за ратификация в законодателния орган на страната.

Това трябва да става не след, а преди да пламне пожарът.

3. Регламентът?
Като се обяви на една публична дискусия,
че всеки има 4 минути, това трябва да се отнася за всички говорещи.
Позицията на официалните представители на овластените институции са ясни
от хиляди възможности за медийна изява, която те и без друго имат.

Щом граждани, неправителствени организации, адвокати, правозащитници
и най-големите религиозни общности у нас са поканени на дискусия,
няма защо представителката на изпълнителната власт да говори пет пъти по-дълго от всички.

новото под Слънцето

Човекът вече се мисли като социален конструкт, а не като смъртно живо същество, защото сериозната онтология от античността насам намира мъжкото и женското във всичко живо, не само в животните, но и в растенията. Дори и в мъхчетата по скалите и в малките същественца, които се самозараждат в тинята. Скалите и калта в случая са женското пасивно материално начало, а топлината действа като активния мъжки принцип.
Човекът в този овехтял, антикварно-стереотипен и вече невалиден начин на мислене беше ζῷον πολιτικόν.

Но това е човешко, твърде човешко, както казал един друг в по ново време.

А пък един трети в прочут свой шести тезис постулира:

Feuerbach löst das religiöse Wesen in das menschliche Wesen auf. Aber das menschliche Wesen ist kein dem einzelnen Individuum inwohnendes Abstraktum. In seiner Wirklichkeit ist es das ensemble der gesellschaftlichen Verhältnisse.

Дори и в онази идеология и светоглед, при който човешката същност в своята действителност беше определяна като ансамбълът на обществените отношения, не се посягаше на природната същност на човека.

Напротив, и сеймеството, и бракът бяха определяни като ценност, като клетката (във всички смисли на клетка), от която се гради и ражда обществото. 
От семейството към обществото.

В доброто старо тоталитарно време на стереотипите им казвахме "отживели буржоазни предразсъдъци" и жената трябваше да бъде и труженичка, и майка, и любяща съпруга.

За да се постигне равенство, равноправие и равнопоставеност между половете в доброто старо
тоталитарно време имаше даже седмични ясли и детски градини.
Жената-майка оставяше детето си в понеделник сутрин и го вземаше в събота на обед.

В доброто старо тоталитарно време всичко беше последователно и систематично, всеобхватно и кохерентно, както бихме казали днес, когато вече не говорим за буржоазни предразсъдъци, а за стереотипи.

Жените отдавна вече в целия свят работят, да не говорим за това, че в традиционното патриархално българско село в продължение на векове жената е била и майка, и съпруга, и стопанка, и е работила съвсем равноправно и равнопоставено на къра с дете, преметното в престилката на скута ѝ.

Според антропологията на прекрасния нов тоталитарен свят, която уж ще бори стереотипите, които още Димитровската конституция от 1947 г. законодателно отмени, човекът не е 
живо и разумно смъртно (по плът) същество, не е полисно животно, не е и ансамбълът на обществените отношения, а е
социален безполов конструкт, който сам се зачева, сам себе си ражда и затова и сам ще се определя в кой от половете или безполово ще битува.

Вече няма не само Бог, но няма и природа.

Какво има?

Матрица.

Една матрица, в която според хапченцето, което ти извиват ръчичките да изпиеш, можеш да си въобразяваш като как сам си се заченал, сам си родил и сам може да отмахнеш и границите на екзистенцията си във времето.

В далечния хоризонт на тези matrix-фантазии се мержелее безсмъртието. 
Но не на душата, а на тялото на самопородилия се, самопричинения, 
безначален, безродителен и самоопределящ се полово човек,
пардон, социален конструкт. 

  

откъс от жизнеописанието

откъс от "ЖИВОТЪТ НА ПЛОТИН"

1.Философът Плотин, моят съвременник[i], изглежда изпитваше срам от това, че обитава в тяло, и вследствие тази своя нагласа избягваше да разправя било за своя род и родители, било за родината си.[ii] Той дотолкова не одобряваше ликът му да бъде изобразен от живописец или скулптор, щото отвърна на молбата на Амелий[iii], който бе поел грижата да му се направи портрет, че не стига това, дето носи изображението, с което ни е облякла природата[iv], ами трябва и да удостоява със съгласието си оставянето на по-дълготраен образ на същото изображение, все едно че е нещо забележително. Ето защо отхвърли предложението и отказа да седне пред художник. Ала Амелий бе приятел с Картерий, най-добрия тогавашен живописец, и направи така, че той да посещава беседите на Плотин и да се среща отблизо с него (всъщност това бе възможно за всеки, който желаеше да присъства на тези разговори). Благодарение на изострената си наблюдателност художникът бързо навикна да извлича от вижданията все по-непосредствени и изразителни впечатления и след време, когато изписа образа според залегналата в паметта му представа, а Амелий му помогна да подобри точността на щрихите, въз основа даровитостта на Картерий портретът придоби възможно най-голяма прилика с нищо неподозиращия Плотин….

При писане нито изобразяваше красиво буквите, нито отделяше отчетливо сричките, нито пък проявяваше загриженост за правописа, а държеше единствено на смисъла.  И това бе чудно за всинца - така той продължи да пише чак до кончината си. След като извършваше в себе си разсъждението, предаваше наблюденията си на хартия и описваше това, което бе в душата му, толкова последователно и плавно, щото човек можеше да си помисли, че е преписвал от книга.[v] И дори когато разговаряше с някого или водеше едновременно няколко разисквания, пак не губеше мисълта си, като допълваше необходимото в разговора и същевременно запазваше нишката на своята мисъл непрекъсната. И щом неговият събеседник се оттеглеше, без да препрочита написаното (както споменах - поради това, че зрението му не издържаше на повторен прочит), Плотин подреждаше разсъжденията в такава последователност, сякаш не е имало никакъв промеждутък между тях по време на беседата. Прочее, той разговаряше едновременно и със самия себе си, и с  останалите, и при това никога не разстройваше самовглъбеността си, с изключение само по време на сънищата, а тях[vi] пък отблъскваха малкото храна (той рядко ядеше дори хляб) и постоянната му умствена съсредоточеност.)

Измежду редовните му слушатели имаше и доста жени: Гемина, в чиито дом Плотин живееше, дъщеря й, носеща същото име като майка си - Гемина, Амфиклея, съпруга на Аристон, сина на Ямблих[vii] - и всички те бяха до голяма степен отдадени на философията.

  Мнозина, мъже и жени, при това с благороден произход, преди да умрат, довеждаха при него децата си - и момчета, и момичета, и му ги поверяваха заедно с целия си имот, сякаш ги оставяха на някакъв свят и божествен закрилник.[viii] Затова и домът на Плотин бе пълен с момчета и девойки. Всред тях бе и Полемон[ix], за чието възпитание Плотин полагаше доста грижи и често слушаше декламациите му[x]. Учителят се грижеше и за сметките, които му представяха доведените заедно с децата педагози - той съблюдаваше точността им, като твърдеше, че докато не започнат да философстват, имотът и приходите на хранениците му трябва да бъдат запазени непокътнати. Изобщо, при все че постоянно бе притискан от ежедневните грижи и занимания с толкова много хора, той никога, докато бе буден, не отслаби усилената напрегнатост на ума си…

За кратко ученик на Амоний бил и Олимпий от Александрия - един от тези, дето се представят за философи. Обзет от желание за първенство, той се отнасял с презрение спрямо Плотин и накрая тъй се отдал на омразата си, че дори опитал чрез магия да стовари върху него отрицателните звездни влияния. Но като усетил, че начинанието му се обръща против него самия, започнал да разправя на познатите си, че огромна ще е силата на Плотиновата душа, щом успява да отклони насочените към нея магически влияния от себе си към ония, които се опитват да й навредят. От своя страна Плотин усетил опитите на Олимпий и спомена, че тогава тялото му се събрало като при свиване на кесия и членовете му се сгърчили един към друг. И след като попаднал под угрозата по-скоро сам да пострада, нежели да навреди с нещо на ненавистния си противник, Олимпий на бърза ръка прекратил опитите си.[xi]

  Плотин по рождение притежаваше нещо повече в сравнение с другите. Веднъж един египетски жрец, като дошъл в Рим и посредством някакъв приятел се запознал с него, пожелал да даде доказателство за своите умения и помолил Плотин да разкрие неговия вътрешен демон[xii] чрез магическо повикване. Той се съгласил на драго сърце и ритуалът се провел в храма на Изида[xiii], тъй като египтянинът твърдял, че това е единственото чисто място, което открил в Рим, за такова повикване. Ала когато демонът бил призован да се покаже, явил се бог, който съвсем не спадал към рода на демоните. Тогава жрецът възкликнал: “Блажен си ти, задето твой съпътстващ демон е бог, а не същество от долен род!”. Но не се удало никому нито да попита за нещо, нито да огледа хубаво явлението, понеже онзи негов другар, който присъствал там и наблюдавал всичко, удушил птиците, които държал в ръцете си за закрила[xiv] - било поради завист, било поради силен уплах. Но тъй като бил в досег с по-божествен демон, Плотин продължил да го гледа с богообладания си поглед. Това е, прочее, и причината след време да напише книгата “За отредения ни демон”[xv], където се опитва да изложи причините за разликата между съществата при подобно съжителство.

Плотин притежаваше невероятната способност да преценява човешките характери. Веднъж бе открадната скъпоценна огърлица, собственост на Хиона, благочестива вдовица, която живееше при него заедно с децата си.[xvi] Когато прислугата бе събрана пред очите му, той се взря внимателно във всички и като посочи един, рече: “Този е крадецът!”. А онзи биде бичуван и макар отначало да отричаше вината си, впоследствие призна, донесе откраднатото и го върна. Освен това Плотин предсказваше и какво ще се случи с всяко едно от децата около него[xvii]; за Полемон предвиди, че ще бъде влюбчив и ще живее кратко, както и стана.

Когато аз, Порфирий, бях намислил да напусна своеволно този живот, Плотин усети това и неочаквано дойде при мен вкъщи. Каза ми, че това мое желание не е следствие на трезва преценка, а е предизвикано от болестотворна меланхолия, и ме подкани да отпътувам нанякъде. Послушах го и заминах за Лилибей в Сицилия, където бях чувал, че живеел виден мъж на име Проб. Тъй аз се отървах от желанието да умра, ала едновременно с това загубих и възможността да остана при Плотин чак до неговата смърт.[xviii]

Животът на Плотин, 8-11

Превод: Владимир Маринов
Редактор: Николай Гочев
В: Порфирий. Пещерата на нимфите. С., 2000, изд. "Библиотека 48"

Книгата съдържа още Мисли върху умопостижимото, Пещерата на нимфите и Писмо до Марцела.
Предговор и коментар: Владимир Маринов

---

  За живота на Плотин и реда на съчиненията му е съчинение, замислено като увод към Порфириевото издание на Плотиновите трактати в шест Енеади. В 23, 13 Порфирий споменава възрастта си – по време на писането той кара своята шестдесет и осма година – и с това позволява жизнеописанието да се датира в 301 г. сл. Хр. С него авторът спазва обичайната през елинизма практика преди самите съчинения на издавания автор да се помества кратка негова биография (жанра на т.нар. gene; вж. Олимпиодор. Животът на Платон. и др.).

Както подсказва пълното заглавие на текста, основният замисъл, вложен в него, е да се обясни, защо изобщо Порфирий издава Плотиновите съчинения в този им вид. Затова и още от самото начало авторът се опитва да очертае характера на своя учител - с цел да удостовери и оправдае собственото си издание и редакцията на трактатите в него: добавката на заглавия, подготвянето на резюмета и внедряването им в текста, самата подредба на написаното… Нехайството на Плотин относно прилежността и прегледността в записа на своите мисли е наложило философът да поиска от своя най-добър ученик да редактира и дооформи неговите “записки” - това Порфирий изтъква на няколко пъти и по такъв начин защитава цялата си работа по текста.

Но защо се налага публикуването на Плотиновите трактати? Не е ли било възможно те да останат вътрешношколно четиво, каквото са били до идването на Порфирий в Рим? За това авторът на жизнеописанието набелязва две причини. Първата е, че още съвременниците на Плотин го обвинявали в плагиатство и неоригиналност, в кражба и подражателство (вж. 17). По тази причина Порфирий, наследил своя учител в школата, всячески се мъчи да изтъкне уникалността на Плотиновите схващания, тяхната оригиналност и “автентичност” - затова и той привежда големи откъси от писания на Лонгин, най-влиятелния “критик” по онези времена, с единствената цел да защити новаторството на учителя. В потвърждение на това се наложило догмите на новото учение да се популяризират и разпространят извън школата, за да може да се удостовери тяхната самостоятелност и да се отхвърлят обвиненията в плагиатство. Плотиновите трактати не можели да останат достояние на малцината приближени на философа - оправданието и налагането на неговата философия изисквало тяхното разпространение. Този факт пряко отвежда към второто основание на Порфириевата редакция: истинската апология на Плотиновото учение изисква съвсем ясното  му и точно тълкуване, неговото поясняване чрез изграждане на система от отделните мисли и възгледи на учителя. Плотин не оставя такава система, неговите размисли са по-скоро спонтанни тълкувания на определени проблеми и в крайна сметка почти винаги завършват с “оглеждане” на първопричините на съществуващото и умозрителното им измерение. Порфирий си поставя за цел тъкмо изграждането на едно детайлно разработено учение, което да може – в пределната си яснота и подреденост – да отвърне на всяка критика. 

Авторът желае популяризирането на неоплатоническата доктрина, както и повишаването авторитета на школата в Рим, която сега той началствал - Енеади трябва да се превърнат в своего рода учебник за новопостъпилите в нея и да прогласят ясно и точно новата философия. В популяризаторската си амбиция Порфирий счита, че важното е да се запази смисъла на Плотиновото тълкувание (такова разбиране той приписва и на самия него), а не толкова неговата буква; това му дава правото на места да дооформя замисъла в съчиненията на своя учител. От друга страна, от смъртта на Плотин са изминали повече от тридесет години. Това позволява на Порфирий да го представи не толкова откъм действителната му, историческа страна, колкото в една мистическа светлина (пророчества, викане на духове и устояване на магии, и пр.) - явно нещо съвсем необходимо за прослава през онази епоха.

Относно структурата на жизнеописанието - немският преводач R. Harder предлага неговото деление на две части: първата (до 23 вкл.) разглежда Плотиновия живот и дейност, неяснотите около рождението и смъртта му, откъслечните му автобиографични разкази, неговите слушатели и приятели, “демоничните” му способности и съвършения му метод на философстване и преподаване, възникването на неговите съчинения, обвиненията в плагиатство (които се отхвърлят в текста посредством свидетелствата на Амелий, Лонгин и Аполоновия оракул), както и блажената му участ след смъртта; втората част (от 24 до края) удостоверява Порфириевата подредба на трактатите му и издаването им в шест Енеади, като последните думи на това съчинение са и своеобразна подкана към бъдещите читатели да пристъпят към вглъбяване в текста на Плотиновите размишления.

1 Букв. kath’hemas gegonos ”живелият по наше време”; в случая, обаче, Порфирий употребява т.нар. pluralis auctoris - авторът заема пасивната позиция на многото читатели, които също като него следва да станат свидетели на Плотиновата биография. По-натам в текста, когато Порфирий се явява действащо лице в разказа и трябва да обяснява собствените си постъпки, той говори за себе си в 1 л. ед. ч. – ego Porphyrios  “Аз, Порфирий” (вж. 2, 10-31; 4,1; 5,7; и др.). Pluralis auctoris (множествено число на автора) е масово явление в литературата и биографичния жанр по това време - вж. писанието на Лонгин (20,17 сл.).

[ii] Род, родители, родина: това са трите основни момента в схемата на елинистическото жизнеописание, затова и Порфирий се чувства длъжен още в самото начало да обясни, защо не може да ги представи в изложението си; това, впрочем, налага и разказа за нехайството на философа относно телесното и за живописването на лика му. (Що се отнася до родното място на Плотин: има сведения, че това е град Ликопол в Египет.)

[iii] Амелий Гентилиан от Етрурия - единственият близък на Плотин, който не идва от Изток; дясна ръка на учителя до идването на Порфирий в школата. За него вж. 2,32; 3, 39-48; 7, 2-7; 10, 33-35; 16, 13-15; 17; 18, 12-24; 19, 22-32; 20-21; 22, 9-10.

[iv] Платонистката идея за сетивното като “идол”, сянка на истинно съществуващото, и орфико-мистическата представа за тялото като дреха (хитон) на душата (вж. Пещерата на нимфите, 14., р.66,13 N)

[v] Вж. Писмо до Марцела. 9., р. 280, 8-9 N, 32., p. 294,13 N (бел. 97 към това място)

[vi] Неяснота в текста: en tois hypnois hon букв. “в сънищата, когото”. Очевидно тук е употребено единствено вместо множествено число (singularis pro plurali) - това предположение се подкрепя от смисъла на пасажа (вж. още 9,18).

[vii] Това не е известният неоплатоник Ямблих - той е роден по-късно. На сирийски това име означава “роднина”; в Плотиновата школа – като изключим Амелий и влиятелните сенатори – всички останали участници произхождат от Сирия, Арабия и Александрия. Явно Плотин - малко или много - е бил привързан към хората, пристигнали като него от Изток (ако приемем, че е роден в Ликопол в Египет).

[viii] Всъщност нещо обичайно според римското право - родителите “завещавали” децата си на влиятелен и заможен покровител (tutor), който ги осиновява и поема грижата за тях, като се задължава да съхрани имуществото им и да им го предаде непокътнато при пълнолетие (вж. по-долу; Писмо до Марцела. 1.,р. 273, 4-5 N). Порфирий отново се изразява патетично - Плотин е “свят и божествен закрилник”!

[ix] За него - виж 11, 8-11.

[x] Спорно място в текста: някои преводачи (Wyttenbach, Brehier) твърдят, че пише metra poiountos (=”и често слушаше декламациите му”); Harder предполага, че трябва да се запази формата на ръкописите (an kai metapoiountos) и в този случай преводът добива следния вид: “И често слушаше, как се упражнява” (metapoieo означава букв. “преправям” - това наистина напомня за някакво школско упражнение на езика). При положение, обаче, че децата от малки са изучавали при педагозите си “Илиада” и “Одисея” на Омир, както и поемите на Хезиод и другите дидактически поети, то – струва ми се – е възможно да се намери компромисно решение: Полемон вероятно се е упражнявал в декламацията на заучените стихове; затова и първият превод ми изглежда по-удачен.

[xi] В епохата на късния елинизъм, когато магията и астрологията придобили огромна власт над народното съзнание и всеки град гъмжал от всевъзможни “специалисти” в тази област, започнали да се разправят доста често и истории за устояването на магия: мотивът за неподвластността на човешката добродетел на злотворното влияние на заклинанията се среща непрекъснато и в християнските жития на светците. В случая Плотин устоява на магиите, именно защото душата му държи пътя на “правата философия” и умът му не позволява тя да бъде споходена от злосторността на Олимпиевите напявания и заклинателни формули - те могат да влияят единствено на “злото” в човека, на материалното му тяло. (Този проблем се разисква нашироко в трактатите II 3 и III 1, както и в IV 4,44 - съзерцателната душа надмогва всяко телесно “чародейство”.)

[xii] oikeios daimon - вж. бел. 15.

[xiii] Изида - букв. “Трон”; майката на боговете, сестра и жена на Озирис, бога на отвъдното царство. Смятана е за господарката на света, която го дарява с плодородие (вж. Плутарх. За Изида и Озирис).

[xiv] Обикновено при мистериални ритуали хората държали в ръцете си животни, които да ги предпазват от лошо отношение от страна на божеството. Тук птиците вероятно са били кокошки (Изида почитана като Potnia ton theron, Господарката на зверовете?; вж. анализ на цялата описана история в E. R. Dodds. The Greeks and the Irrational. 1951, 285-290; подобно нещо за Питагор разказва и Ямблих в За питагорейския начин на живот. 30).

[xv] III 4

[xvi] Autoi synoikei: букв. “която именно съжителстваше с него”; най-вероятно хиона е живеела - заедно с многото “завещани” на Плотин деца (вж. 9, 8-10) - в дома на Гемина, очевидно богата римлянка, привърженичка на школата и приближена на философа. Относно взаимоотношенията между вдовицата и Плотин няма никакви данни.

[xvii] Плотин се е занимавал и с астрология - вж. 15, 22-26.

[xviii] Не става ясно защо Порфирий замисля самоубийство. Някои предполагат, че той е изпаднал в дълбока депресия поради недобри отношения с останалите философи в школата, или пък е бил подтиснат от смутното време и лошия живот, който го е заобикалял в Рим. Във всеки случай, очевидно причините за тази “болестотворна меланхолия” са от лично естество (може би някакво заболяване - вж. 19) и едва ли - противно на предположението на А.Ф.Лосев - са повлияни от философско разочарование и скептицизъм (поради това и Плотин успява да го “вразуми” и да го отпрати на пътешествие, каквато е била античната практика в случай на умопомрачение; Плотиновата критика на самоубийството е изложена в I 9; Порфирий говори за него в Мисли. 40., р. 51, 12-13 L, цитирайки Платон. Федон. 62b). В Сицилия Порфирий живее няколко години и се занимава предимно с Аристотеловата логика, като пише и обширния си труд Против християните. “…чак до неговата смърт” - Порфирий заминава в 268 г., а Плотин умира съвсем скоро, в 270.


*********************************************************************************

       През семестъра, който завърши в петък, на 19 януари, ползвах платен отпуск, тъй като бях събрала 120 дни неизползвани.
    Най-много от всичко се занимавах с редактирането на последните получени текстове, включени в сборника Предизвикателството Аристотел.
     Вече има страниран и отново редактиран първи вариант. Коректурата получи достатъчно внимание и от редакторката на издателството, и от някои от колегите-съавтори, и от мен.
     Понякога през този семестър участвах като гост-лектор или гост-дискусант в два избираеми курса, които се провеждаха в специалност Класическа филология с водещ доц. д-р Николай Гочев. Единият от тях беше Интелектуалците през античността, а другият - Античността в художествената литература и естетическата теория (през следващите епохи).
   
     В петък вечерта, последен час в последния ден за семестъра, говорихме със студентите от курса за интелектуалците. Темата беше за неоплатониците като интелектуалци в късната античност. Четохме и коментирахме две малки откъсчета от произведения на Порфирий: едното беше от Животът на Плотин, а другото - от Писмо до Марцела.

разминаването на стандартите

                                                                  Такъв е стандартът във френскоезичния свят: Франция, Белгия, Канада

През последните години преподавам малко дисциплини и то само избираеми - за студентите от бакалавърската степен в специалностите Философия и Културология, и в две магистърски програми: едната от тях е във ФФ, а другата е във ФКНФ.

Една от избираемите дисциплини, които водя, е академично писане.
Много пъти и около това преподаване, и около подготвянето за печат на различни статии, книги, преводи и сборници, с колеги сме спорили за това колко важно е да се спазва БДС, сиреч Българският държавен стандарт при цитиране, позоваване и особено при оформяне на библиографии.

Според мен това е последното по важност, защото съдържателното е много по-важно от формалното.

В една точна библиография трябва да е ясно авторството или съставителството на произведението, заглавието и евентуално подзаглавието да са изписани изцяло; а също, sine qua non са годината и мястото на издаването, издателството (което доскоро масово не се включваше в нашите библиографии), поредицата или периодиката, ако става дума за текст, който е част от текстове в едно книжно цяло.

И още две неща, които най-често липсват в много наши издания и текстове, представяни за получаването на научни степени или звания: много често в статии, книги, дисертации се цитират или се включват в библиографиите преводни произведения, без да е посочено кой е техният преводач. А преводачът не само има неимуществени права според Закона за авторското право и сродните му права, но и - уви - най-често вместо признание получава пренебрежение за старанието си.

Втората важна съдържателна липса, която най-често се забелязва като пропуск в академичното писане и публикуване в нашите академични среди, е липсата на пагинация при цитирането на произведения, които на оригиналния език са издадени с пагинация, а вместо това се посочва само страницата от преводно издание. Но всички антични, средновековни и ренесансови текстове, всичко писано и преписвано преди изобретението на Гутенберг, е стигнало до читателите чрез ръкописи, което ще рече, че за да може да се правят справки с оригинала и с други преводи, цитирането на пагинацията е задължително.

Формалната подредба на компонентите в една препратка или библиография не е толкова важна и често се мени като всяка мода, като понякога две редакторки, работещи на две съседни бюра в едно и също издателство, имат различна концепция за по-правилната и най-правилната подредба, а когато се стигне до болдовете и подчертаванията, всичко (о)става въпрос на вкус.

От съдържателна страна, няма никакво значение дали годината на издаването ще е веднага след името на автора или накрая на позоваването, дари ще е пръв или финален компонент в библиографската единица, но е задължително да я има.

Понякога художникът на издателството, ако издателството може да си позволи естетическия лукс да има художник, решава тези неща - ще има ли болдове или не, какви шрифтове ще се използват в определени поредици и библиотеки, какви курсиви и къде ще се използват, ще има ли капитализации и т.н.

Мина повече от четвърт век от времето, когато в целия свят компютърната предпечатна подготовка замени набирането на текстовете от сръчни словослагатели-факири, които за една минута можеха да подредят в улейчета оловните буквички с бързината, с която ние едно време пишехме на пишещите машини, а днес - на клавиатурите.

През последното десетилетие ми се струва, че дизайнът на книгите става все по-минималистичен като концепция: масово в правописа на много езици се наложи правилото да се използват курсиви, а не кавички за заглавията; след една първоначална еуфория по болдовете през 90-те години на миналия век сега следва доминирането на естетическата преценка, че те трябва да се ползват в документи, технически инструкции и прочие указания, но не и в печатни издания; в академични книги да се избягват, а в художествени текстове са абсолютно недопустими.
И почти същото се отнася и за подчертаването на думи.

Или казано накратко: три неща са за избягване в една красива книга според по-новите модни тенденции в книгоиздаването - кавичките, болдовете и подчертаванията.
Като всяка мода и тази някой ден може да стане демоде.

Наскоро в една колегиална общност стана дума за това как постепенно едно правописно правило, отдавна императивно налагано в англоезичния свят, се е възприело навсякъде.

Става дума за правилото заглавията на книгите, на периодичните издания и на сборниците, включващи като части по-малки текстове, да се поставят в курсив и без кавички.

Всъщност това правило, тази доминираща световна книгоиздателска конвенция не е отскоро, а от времето след Втората световна война.

Вчера реших напосоки да извадя от шкафовете зад гърба ми книги от професионалната ми хуманитарна сфера, издадени в различни страни и по различно време. 

Както се вижда от страницата най-горе на този пост, такъв е френскоезичният стандарт, но от десетилетия такъв е и стандартът в Германия и Австрия...

... а също така е прието и в японските академични издателства...

... а също и в македонските...

... и в гръцките, и в турските.

Когато отворим двете книги на проф. Александър Ничев, с които той е спечелил уважението на познавачите на античната литература и философия по цял свят, виждаме, че двете най-големи и най-престижни академични издателства у нас - издателството на нашия университет и на БАН - са се придържали към този начин на оформление, цитиране, курсивиране и ошрифтяване на библиографии още преди половин век.
По-горе се вижда страница от първата световноизвестна книга на проф. Ничев, издадена през 1970 г. от издателството на БАН, L’énigme de la catharsis tragique dans Aristote. Sofia: Éditions de l’Académie Bulgare des Sciences, ...

... а това е страница от втората му книга  La catharsis tragique d’Aristote. Nouvelles contributions, издадена през 1982 г. от нашето университетско издателство.

Ако трябва да уточня, още след края на Втората световна война, четири десетилетия преди навлизането на компютърната предпечатна подготовка, най-престижните академични издателства по света и у нас са курсивирали заглавията на книгите, на периодиката и на сборниците. И както се вижда от произволни страници от двете книги на проф. Ничев при произволното им отваряне, това е правило, което се е наложило във всички езици, използващи различни варианти на латиница - не само английски, френски, немски, но и в скандинавските езици, чешки, полски, словашки, словенски, холандски и прочие.

Поради това, когато преподавам академично писане, споделям със студентите, че според мен, за да бъде по-красиво едно издание или текст, представян за образователно-научна степен, за да се плъзга погледът на читателя по страниците, без да се спира върху формата, а да стига до съдържанието, стандартът на ошрифтяването и курсивирането в заглавията и на латиница, и на кирилица, и на други азбуки, които се ползват, да е един и същ.

У нас не само сега, но и в миналото, още от началото на книгоиздаването по времето на Възраждането, добрите издатели и издателства са се придържали към най-разпространеното в издателската практика в света.

Но не защото е (било или е) модерно, а защото истините, до които частично достигаме благодарение на разума, ако наистина са истини, са универсални, всеобщи и валидни за целия човешки род.

eто, идва снегът

метаморфозите на античното

Един от интересните интердисциплинарни избираеми спецкурсове, предлагани на студентите от специалност Класическа филология, е курсът Античността в художествената литература и естетическата теория.
Интересно е и за студентите, и за преподавателите, които имат слабост към тази проблематика, защото всяка година програмата се променя почти напълно, различни колеги се включват като гост-лектори и гост-дискусанти, обсъждат се различни произведения.

Водещ на курса е доц. д-р Николай Гочев, а през семестъра, който ще завърши следващата седмица, постоянно асистиращ гост-лектор е докторантката Александра Димитрова от същата катедра.
Най-висшата форма на университетското хуманитарно образование е тази: тя се осъществява в избираемите курсове, които никога не се повтарят напълно и чрез които знанието, което така или иначе е безкрайно и неизчерпаемо, се обновява и разширява всяка година.

През тази академична година на фокус в този курс е литературата, създадена през ХХ век и вдъхновена от античността.

Благодарение на колегата-математик Боил Мусев, студент в предишни групи на МП по Антична култура и литература, има видеоархив от представителни лекционни извадки от много предишни избираеми курсове, в които участвахме заедно с преподаватели и докторанти от различни катедри, факултети, университети, институти в БАН, а и от други хубави събития, най-често от представяния на нови книги или преводи на антични автори.

Най-важни моменти от последните две лекции-и-дискусии от курса за Античността в художествената литература ... бяха записани пак от него и негов е гласът, който на моменти се чува в дискусиите, но лицето му не се вижда нито веднъж.

По-горе има четири части от лекцията, изнесена на 10 януари, сряда вечерта, от колегата-докторантка Ева Пацовска-Иванова, която изследва метаморфозите на митовете, провокирани от Одисей и Одисея в съвременната немскоезична проза, предимно създадената след Втората световна война. Нейното изложение беше много интересно, но за съжаление повечето от романите, повестите и радиопиесите, за които ни разказа тя, са били публикувани в много малък тираж в суровите следвоенни десетилетия, не са превеждани на никакви други езици и са много трудно откриваеми днес дори и в най-богатите немски библиотеки.

За щастие, едно от най-впечатляващите произведения, които тя анализира, е разказът на Лион Фойхтвангер  Одисей и свинете или досадата от цивилизацията, който е преведен на български от Венцеслав Константинов и който може да бъде прочетен тук:
http://darl.eu/authors/feuchtwanger/odysseus.htm

Около този разказ се роди интересен разговор.







Снощи, 11 януари, студентката Дария Михайлова, представи романа на Иван Ефремов, публикуван след смъртта му през 1972 г., Атинянката Таис,
а в разговора за творбата се включиха колегите Кристиян Симеонов, Александра Димитрова, Николай Гочев, Боил Мусев и аз.

От снощния разговор за Иван Ефремов и за неговата научна и литературна творческа дейност ще има още три видеа, които ще се появят на специализирания канал Класически изследвания:

https://www.youtube.com/channel/UC5LiGCpOCoJyhHt3Pb5F9Dg?pbjreload=10

новогодишен музикален поздрав

Честита нова година на всички, които посещават този блог! Да бъде мирна и добра!
На многая и благая лета!