май в университета

Катрин Портвен: Какво бе въздействието на май 68-а върху Вашия университетски свят?

Цветан Тодоров: Когато се върнах от Съединените щати, аз отново отидох във Висшето училище, в тази отворена, либерална и спокойна среда, но и там, за моя голяма изненада, цареше силно брожение. За моя голяма изненада, защото исканията на Майското движение за университетите бяха по моему безпредметни по отношение на Висшето училище за социални науки. Разбирах, че искат да разчупят мандаринската черупка на Сорбоната, където тя наистина беше всемогъща, тягостна, потискаща. Но Висшето училище беше именно едно алтернативно решение, място, където тази тежест не съществуваше, където отношенията между преподаватели и учащи се бяха естествени и дори приятелски: всички ние бяхме ангажирани в индивидуални или колективни проекти. С една дума, би трябвало университетът да прилича малко повече на Висшето училище!

Само че и там недоволството бушуваше - под формата на голямо демагогско сборище, предвождано от хора, които нямаха никакви научни и професионални заслуги, но все се пъчеха напред с надеждата да оберат някакви трайни изгоди сред цялата тази шумотевица. По цял ден се организираха Общи събрания - ОС, както казвахме, - по време на които професорите бяха настойчиво призовавани да си направят самокритика! И бедният ми Барт, който не беше никакъв мандарин, нито пък революционер, се чувстваше много зле, не толкова сред тези речи - той в крайна сметка на речи бе свикнал, - колкото пред този напън, пред подобно мощно нахлуване на простащината. Една шеметна простащина, която проникваше навсякъде. Той трябваше да си дава вид, че взема много на сериозно тези безсмислени приказки, да кимва в съгласие, когато тези невзрачни типове ни говореха, че в името на революцията Барт, Греймас и не знам си кой още трябваше публично да се ангажират да въведат по-"демократични" практики. Но можеше ли да става дума за демокрация, когато тя налагаше невежеството над компетентността, въдворяваше манипулацията, с други думи, силата над правото?

Катрин Портвен: Все пак беше намеквано, че духът на Митологиите на Барт донякъде бе подготвил майските събития. Как е можело тогава да бъде смятан за враг на каузата?

Цветан Тодоров: Но проблемът изобщо не стоеше така! Ораторите на ОС във Висшето училище бяха съвършено неспособни да напишат критика на трудовете на Барт или пък на това, което той преподаваше. Те критикуваха професорския статут, поставяха под въпрос дори съществуването на преподавателя - в името на демократичните принципи за равенство. В това именно е демагогията: демокрацията поставя обща юридическа рамка, по силата на която всички граждани са равноправни, но тя по никакъв начин не ни задължава да премахнем всички йерархически отношения в обществото, което впрочем би било невъзможно. Не може децата да се грижат за родителите: въпрос на йерархия. Самото съществуване на училището се основава върху това неравенство: едните знаят, другите не. Може да се разсъждава относно модалностите на тази йерархия, но да се иска нейното премахване е интелектуално шарлатанство!

През лятото на 1968 г. моите приятели, най-вече Жьонет, ми се обадиха да ме канят да участвам в създаването на един нов университет. Вече говорихме за Венсен във връзка със съдържанието на преподаването по литература. Но това бе само една малка страна от тази авантюра. Другата страна, много по-важна в обществено отношение, бе политическата агитация. Намерението на Едгар Фор, новия министър на Националното образование, бе, ако добре съм разбрал, да създаде във Венсен университет според желанията на бунтарите, който да служи едновременно като лаборатория на новите педагогически практики и притегателно място за майските недоволстващи, тъй че те да оставят на мира другите университети и да си се критикуват помежду си.

Тази стратегия се оказа успешна: създаването на Венсен успокои броженията другаде. И тъкмо защото това бе ново и много свободно учебно заведение, там се събраха активистите от различните политически движения, които се бяха проявили по време на Майските събития. Конфликтът бе изместен: той вече не бе между буржоазното общество и революцията, а между комунисти и левичари. Във Венсен Комунистическата партия бе хванала институционалните юзди, тя осигуряваше повечето от служителите и преподавателите... От интелектуална гледна точка реториката функционираше отлично, обаче по същество ставаше дума чисто и просто за пропаганда в името на тоталитарното общество, като че ли неговите пакости не бяха достатъчни!

От другата страна бяха маоистите. Те се бореха за разрушаването на цялата тази буржоазна машина, каквато бе университетът. Пречеха му да работи, за разлика от комунистите, които искаха университетът да работи според техните разбирания. Душа на групата на маоистите бяха Андре Глюксман и Жюдит Милер, а също и Ален Бадиу.

Катрин Портвен: Какво бе Вашето участие в това политическо брожение?

Цветан Тодоров: В прекия смисъл на думата - никакво, но пък не премълчавах какво мисля, когато техните забежки прекаляваха. Бях фрапиран от една случка. някои крайно десни групички, силно възбудени от присъствието на крайната левица във Венсен, се опитваха също да проникнат там, за да я контролират и предизвикват. Един от ръководителите на тези групички, Франсоа Дюпра, дойде веднъж в кампуса... По време на едно ОС той бе разпознат, "демаскиран" и наказан: съблякоха го, нацапаха го с кетчуп и горчица, и го изгониха от университета под тържествуващите възгласи на героите на този ритуал... За мен това бе крещящо доказателство, че целта не оправдава средствата... а в конкретния случай нищо не оправдаваше целта... Но унижението над някого унижава и извършителя, неговото тържествуване накърнява представата ни за човешка самоличност. Преди с Андре бяхме близки, през 1966-1967 г., когато пишеше дисертацията си под ръководството на Арон и идваше на семинара на Барт. Този ден му изказах възмущението си. Възрази ми спокойно: "Той е фашист"."Май вие сте фашистите", отвърнах аз. Това си беше линчуване - да, символично, и все пак линчуване. Фактът, че Дюпра е бил крайно десен активист, за мен не променяше по същество постъпката.

 След това събитие аз реших да "проведа една акция" - тогава се правеха много "акции"! Написах позив, за да осъдя този вид унижаване на човешката личност, несъвместимо с моята представа за етика. Много от колегите ми от Катедрата по френски, сред които и Мишел Бютор, го подписаха. Размножихме го, като добри редовни активисти, после го разпространихме из университета. Той веднага бе атакуван от ответен позив, заклеймяващ "простодушния хуманизъм" на Мишел Бютор (тъй като той бе много по-известен от мен, него взеха на прицел), който, казваше се там, "по времето на Новия роман бе имал по-добри просветления". За пръв път се запитах дали пък Новият роман наистина не е антихуманистичен. По-късно си зададох същия въпрос относно структурализма...

***

от книгата на Цветан Тодоров. Дълг и наслада. Разговори с Катрин Портвен. С., 2003, ИК "ЛИК", превод от френски Тодорина Атанасова; редактор Стоян Атанасов; с. 137-140.


***

Бог да прости новопредставения Цветан Тодоров и да упокои душата му в места злачни и прохладни, от които е изгонена всяка скръб, стон и въздишка! 
Да бъде вечна паметта му. 
Амин.