аристотелизмът у нас

                           лист 224 от Симеоновия сборник

      Аристотелознанието у нас има вече повече от хилядолетие история и няколко начала. Разбира се, началото на началата при превеждането и осмислянето на най-важните гръцки  думи и понятия е в превеждането на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет и най-важната богослужебна литература – подвиг, извършен от светите Седмочисленици в десетилетията преди и след приемането на християнството у нас преди 1150 г. Началото на аристотелознанието в собствения смисъл на думата в старобългарската литература е в антологията от въпроси и отговори, създадена по времето на Златния век на културата и книжовността, и носеща името на владетеля, при чието управление е събрана: цар Симеон. Симеоновият сборник[1], който е достигнал до всички следващи читатели по един препис от 1073 г. от времето на цар Светослав, от лист 222 до лист 237 ни показва не само как са били преведени, но и как са били осмислени Аристотеловите категории (и Порфириевите модификации и добавки към тях) от съставителя или съставителите на съчинението. Като своеобразно второ отрефлектирано начало и предлагане на друг вариант на превод и осмисляне на почти всички важни гръцки богословски и философски термини можем да четем превода на Константин Преславски на Второ слово против арианите на свети Атанасий Александрийски от златния десети век на старобългарската книжнина[2]. Това са трите начала в първата епоха на аристотелознанието на (старо)български. За да бъде проследено какво и как се случва с възприемането и транслирането на класическата философия от старогръцки, или на светоотеческите произведения от византийски гръцки на старобългарски  с всички подробности, ще са нужни томове и трудът на много специалисти. Това ще е предизвикателство за кирилометодиевистиката и историята на философската мисъл у нас през следващите десетилетия, макар че немалко вече е направено в тази посока[3].

         Аристотелознанието в новата история на страната започва в началото на ХХ век: в превода на Атинската държавна уредба, издаден през 1904 г. Преводачът и коментаторът на съчинението е немски възпитаник, каквито са били повечето преподаватели по хуманитарните науки през първите десетилетия на развитието на Висшето училище в София и е представител на най-солидната средноевропейска школа в знанията за античността. Това е младият по онова време асистент по стара история Гаврил Кацаров, който проявява страстта си към политическата философия на античността чрез този първи превод на новобългарски на важното Аристотелово съчинение[4].

         През първата половина на на ХХ век у нас се появява само още едно Аристотелово съчинение: Поетиката на Аристотеля, в превод и с коментар от Кръстьо Генов и Петър Радев. Техният труд стига до читателите в две издания: през 1943 и 1947 г[5]. За не особено голямата популярност на аристотелизма у нас през първата половина на ХХ век има няколко причини.

              Създателите на модерната българска философска култура, които са преподавали във Висшето училище (превърнало се през 1908 г. в СУ “Св. Климент Охридски”) през първите десетилетия на Третото българско царство, са били принудени да вземат едно неизбежно решение, а именно: че най-прекият и най-лесният път за модернизацията и европеизацията на нашата “духовна среда” минава през усвояването на философски и светогледни системи, които са сравнително нови и не изискват за възприемането си познаването на столетни или хилядолетни философски и религиозни традиции[6]. Така проф. Иван Георгов, който бил немски възпитаник, популяризирал у нас идеите на Рудолф Ойкен, Едуард Целер, Вилхелм Винделбанд, Алфред Фуйе и Теодор Гомперц. Проф. Иван Саръилиев, който следвал в Оксфорд и Париж, донесъл оттам увлеченията си по Бергсон и най-модния за времето си американски прагматизъм. Проф. Михалчев – най-изтъкнатата и най-оспорваната философска фигура у нас до края на 50-те години – имплантирал тук най-мощната “философия без традиция”, системата на своя немски учител Йоханес Ремке. През 30-те години проф. Цеко Торбов засилил у нас влиянието на неокантианството. Естетическо-философските въжделения на мнозина български литератори са били силно повлияни от Ницше или от други – съвременни за тях – западни мислители и творци, експресионисти и модернисти. А в сферата на социалната проблематика още през 20-те и 30-те години най-голямо е било влиянието на марксизма.

        Може да се обобщи, че това, във философията, естетиката и социалната мисъл да се стига най-много до средата на ХІХ век, според множество университетски фигури на сцената на новата българска култура, е бил най-прекият път за неотложната духовна модернизация и приобщаване към Европа. Същевременно обаче, никой от тях не е бил заслепен от непосредственото настояще и всички те са се включили в дискусията, водена от сп. Философски преглед от 1928 до 1943 г.,  за това, какво да бъде “преимуществено” нашето средно гимназиално образование: “класическо” или “реално”. 

        Наред с “непосредното” европеизиране всички те са настоявали и на това, че в по-далечна перспектива модернизацията и европеизацията ще се вкоренят и ще дадат плод, само ако се посеят на почвата на вековните и хилядолетните философско-богословски традиции. За това те също работили усърдно: проф. Георгов е публикувал два тома от старателно подготвяната авторска История на философията[7] . Проф. Иван Саръилиев е автор на едно много интересно изследване (според мен то е най-доброто в нашата интерпретаторска литература) за Философията на Сократ[8]. Проф. Торбов превежда изследването на Леонард Нелсон Сократовият метод и написва неокантианските Основоположения на история на философията. Антична и средновековна философия. Проф. Михалчев е автор на множество студии и статии, в които пряко се занимава с антични мислители и поставени от тях проблеми, като: “Време, последовност и момент”, “Проблемата за относителността на истината в учението на древногръцките софисти”, “Ново тълкуване на един стар софизъм”, “Същността” на нещата и нейните “прояви”, “Генезата на логическото мислене. Функционалната семантика и проблемата за мнимото образуване на понятията”, “Може ли човек да се потопи два пъти в една и съща река?”[9] Още по-впечатляващи с актуалността на интерпретациите си за мисленето като дейност и изненадващо съзвучни с няколко модни тренда в аристотелознанието през последните десетилетия са многократните позовавания и анализите на Аристотеловата мисъл в За душата, които откриваме на десетки страници в най-важния труд на проф. Михалчев: Форма и отношение[10] .

Два университетски стожера на аристотелизма: проф. Александър Ничев и проф. Ради Радев

        Само две години след публикуването на второто издание на първия български превод на Поетиката младият по онова време асистент по класическа филология Александър Ничев публикува критична рецензия за него. Тя е озаглавена Едно тълкуване на Аристотеловата „Поетика“ у нас[11]. Реакцията на младия преподавател в сп. Септември впечатлява с това, че в критичния ѝ фокус попада не преводът, а коментарът на текста. Според рецензиращия млад учен концепцията на коментара към превода е прекалено хетерогенна и даже еклектична, а както може и да се очаква – според него тя не е достатъчно идеологически марксистко-ленински издържана. Да отбележим, че годината е 1949. Спирам се специално на този отзив, първо, заради това, че в хилядолетната история на опитите да се преведе и осмисли Аристотеловата в частност или изобщо гръцката философска понятийност на (старо)български, това е единствената публикувана критична, но не и отрицателна рецензия за преводачески версии, предложени от други.  Освен това, в критичната работа на преподавателя по старогръцка литература в Софийския университет накратко са очертани контурите на неговите собствени предложения за превеждането и интерпретирането на Поетиката. През следващите няколко десетилетия Александър Ничев превежда множество важни произведения на старогръцката литература, но основен изследователски проблем за него остават Поетиката и Реториката. Посвещава им стотици страници в статии и студии на български и руски, най-много на френски, но и на немски, английски, гръцки и италиански езици. Двете му дисертации са посветени на Аристотеловия анализ на атическата трагедия и преди всичко на Софокловите шедьоври, като са защитени и публикувани у нас, но на френски език[12], а неговият превод на За поетическото изкуство излиза през 1975 г.[13], цели 26 години след като е хвърлил ръкавица за преводачески двубой към предишната двойка преводачи и коментатори. Преводът на проф. Ничев на Реторика е публикуван през 1986 г.[14] и с това той изпълнява обещаното и заявеното от него още през 1949 г.

        В годините на държавния социализъм излиза само още едно съчинение на Аристотел на български език: За душата, която е публикувана през 1979 г. в поредицата „Философско наследство“ на „Наука и изкуство“ в отличен превод и коментар на д-р Марко Марков и със студия от дългогодишния преподавател по антична и средновековна философия във ФФ на Софийския университет – проф. дфн Ради Радев.

      Аристотелознанието у нас през втората половина на ХХ век до началото на т.нар. „демократични промени“ през 1989 г. достига до тези три превода, но има ред значими интерпретаторски постижения благодарение на разностранната преподавателска и издателска работа на проф.Ничев във ФКНФ и на проф. Радев във ФФ. Някои от техните запомнящи се анализи са били представени първоначално като кандидатски (както се казваше тогава) и докторски дисертации, а след това публикувани и като книги[15].  За да разберем величината, особено на направеното от проф. Ради Радев, трябва да се посочи едно обстоятелство: от 1956 до 1987 г., повече от 30 години не е била обявявана аспирантура по антична и средновековна философия във ФФ на Университета. По времето на социализма изучаването на античната философия беше пренебрегвано, а на средновековната и ренесансовата – почти невъзможно. Приоритети бяха новоевропейската, немската класическа и, разбира се, марксистко-ленинската философия. Въпреки всички политически ограничения, идеологически табута и интерпретативни императиви, проф. Радев успяваше да изнася незабравимо сериозни и безкомпромисно неидеологизирани лекции по антична, средновековна и ренесансова философия, както се наричаше курсът тогава. Издаде две разновидности на учебник и една антология по антична философия, една антология по средновековна философия и цяла поредица от книги за аристотелизма в елинистическата, схоластическата, класическата арабска и еврейската традиция. Разбира се, венец на това промисляне на перипатетическата парадигма през хилядолетията е книгата му за откриването на нейната неувяхваща новост във философията и богословието на неотомизма. Да, книгата е озаглавена Критика на неотомизма, но годината на издаването ѝ е 1970. Поради това академичното наследство на проф. Радев може да бъде оценено като най-висше проявление на изкуството на възможното в идеологическата матрица[16].

       В края на 70-те и през 80-те години, ситуацията в катедрите по Класическа филология във ФКНФ, и по История на философията във ФФ започна да се променя: професорите Георги Михайлов и Александър Милев (тогава преподавател в Духовната академия), както и младите по онова време асистенти Богдан Богданов и Цочо Бояджиев се заеха с вселената на Платоновата мисъл.

Последният четвърт век

      

      В първите години на новата историческа и политическа епоха в България, която започна през есента на 1989 г., у нас се завърнаха трима млади учени, току-що завършили следването си в университети, в които традициите на изучаването на античността и класическите езици винаги са били на завидно ниво. През 1988 г. Иван Христов завърши следването си в университета в Ленинград, днес Петербург и стана първоначално изследовател във Философския институт в БАН, а после и университетски преподавател. През 1991 г. възпитаникът на Хумболтовия университет в Берлин Анастас Герджиков се включи в преподавателската колегия на специалност Класическа филология, а две години след това към нея се присъедини и Николай Гочев, завършил езикознание в Атинския университет. На тях тримата българските читатели дължат най-многобройните и най-издържани преводи на Аристотел, публикувани през последния четвърт век у нас. Иван Христов се посвети на методичното и стриктно превеждане и коментиране на шестте логически трактата от Органона[17], но и на изучаването и превеждането на светите Отци на православието. Изданието на Политика от 1995 г. обогати знанията за античността и за историята на политическата философия от древността до днес. Преводът на Анастас Герджиков е бил обсъждан почти дума по дума с проф. Богдан Богданов, авторедактиран е и е преписван три пъти на пишеща машина от преводача, допълнен е с пребогат индекс и солиден коментар [18].

       През 90-те години на миналия век до нашите читатели достигнаха и първите преводи на български на Физиогномика и Никомахова етика, както и нова преводаческа версия на Атинската полития[19].

За най-трудните книги

      Мнозина са онези, които признават, че Метафизика е най-мъчното произведение сред гръкоезичните философски творби, но те не са единодушни за това, кои са най-трудните сред четиринадесетте книги. Ето например какво споделя един от известните руски философи, преводачи и изследователи на античността от ХХ век:  

  

           “Когато профанът вземе в ръце критическо издание на някакъв гръцки или римски класик, или негов научен превод на един или друг език, на него и през ум не му минават онези трудности, които издателят или преводачът е трябвало да преодолеят. Ако се вземе издателската и редакционната задача с нейната трудна, педантична и тънка работа по сравняването на ръкописите и установяването на правилния текст, ако се вземе преводаческият труд с необходимо изискваното тук добро знание на езика и терминологията на писателя, както и умението да се намерят съответстващите аналози в другия език – всичко това са изключително отговорни неща, и особено – по отношение на античните текстове. Но, както е признато почти от всички, сред античните текстове най-труден и най-отговорен е текстът на Аристотел. Аз, който съм превел стотици страници от гръцки философски текстове, направо мога да кажа, че най-голям труд изисква именно Аристотел. Много често неговият текст се превръща просто в загадка. Много по-лесен е  Платон, с всички поетически средства на неговия език и диалектическата изтънченост на мисълта му, или Плотин и Прокъл, с всички техни места със съвършено главоломна еквилибристика на понятията. Плотин и Прокъл са трудни не толкова с езика си, колкото със своеобразието на логическата си система и тънкостите на диалектическата антиномичност на понятията. А пък Аристотел, освен всичко останало, в своя език е сух до необикновеност, лапидарен, разхвърлян, фрагментарен, лаконичен. С всяка негова фраза се налага да се води сражение в буквалния смисъл на думата, за да можеш да я разбереш с целия й контекст, и след като си я разбрал, да я преведеш на руски.[20] ”

       С тези думи, написани на 8 август 1928 г., А. Ф. Лосев започва предисловието и коментара си към превода на Мю/ХІІІ и Ню/ХІV книга – първият руски превод на части от Метафизика.

       В англоезичния свят и сред немските изследователи от втората половина на ХХ век като че ли преобладава мнението, че сред книгите от най-важния античен философски текст Дзета/Z и Тета/Q, са най-трудните. В средата на 70-те години на миналия век в продължение на няколко години – от началото на 1975 до края на 1979 г. - заради обсъждането на книгите за „субстанцията“ или „субстанциалното битие“, в Лондон през академичните месеци на годината веднъж на месец и винаги в събота са се събирали на неформален семинар между 20 и 30 преподаватели по антична философия от британските и някои американски университети. Някои от тях са прелитали всеки месец по веднъж океана в петък и са се връщали обратно в неделя или понеделник в Щатите – само и само, за да са на редовния месечен семинар в събота в Лондон. Вдъхновител и неформален домакин на срещите е бил Дж. И. Л. Оуън – един от онези университетски преподаватели, които са се самоограничавали от публикуване на книги, защото са смятали, че мисията на преподаването се постига най-вече чрез най-специализираните семинари, в спор с колеги. Протоколчик на тези семинари, провеждани винаги в последната събота на месеца в продължение на години, е бил Майлс Бърниет, който след това става Лоурънс професор по антична философия в Кеймбридж. Записките от семинара в Лондон са публикувани в съвсем ограничен тираж[21]. По-късно Майлс Бърниет пише: „Като главен стенограф/протоколчик на месечното събиране трябваше да се постарая максимално, за да представя в добра светлина всяка една от смайващото разнообразие от интерпретации (и разбира се, преводи), които може да вдъхнови едно-единствено Аристотелово изречение, дори и преди да успеем да свържем няколко изречения в едно, за да се види какъв е аргументът. Това беше добро упражняване в неутралитет“[22].

           Почти по същото време, когато се провежда петгодишният Лондонски семинар, в Германия започва съвместната работа на съвсем младия учен Михаел Фреде и неговия по-възрастен колега Гюнтер Патциг.  Техният труд е бил обаче по-плодотворен, може би защото съгласие между двама се постига по-лесно, отколкото между 25-30 участници в един семинар. През 1988 г. те издават в университетската крепост на аристотелизма в Германия, в Мюнхен, внушителен двутомник: превод и коментар на Дзета/Z[23].

             Има преводачи и интерпретатори, като Кристофър Къруан, според когото най-важни са Гама, Делта и Епсилон[24]. За онези изследователи, за които най-голямо е влиянието на Аристотел като историк на философията (при това някои от тях го оценяват много високо, а според други прецененото от него е негативно, необективно и изопачаващо) най-важни са първата книга, Алфа и последните две – Мю и Ню, защото в тях става дума за досократиците, Платон и споровете в Академията за битието на числата[25]. Може би най-склонна съм да се съглася с Монтгомъри Фърт, че има една тетралогия в Метафизика, в която градацията на трудността върви в последователността: Дзета-Ета-Тета-Йота. Кулминацията е в книга Йота на Метафизика, която според него е Еверест на философията[26].

---

[1] Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.) Издателство на БАН. Под общата ред. на акад. Петър Динеков. Том 1. Изследвания и текст. С., 1991, Велчева, Динеков, Иванова и др.; том 2. Речник-индекс, С., 1993, Богданова, Вълчанов, Досева и др.; том 3. Гръцки извори, С., 2015, гръцки текст и изследване: Петя Янева.

[2] Вж. Старобългарски превод на текста, издаден от Пиринка Пенкова през 2015 г., „Изток-Запад“, с индекс на словоформите от Иван Христов. 

[3] Вж. библиографията в края на т. 3 на Симеоновия сборник, а също и най-обемното, но същевременно и най-премислено изследване: Татяна Илиева, Терминологичната лексика в Йоан-Екзарховия превод на „De fide orthodoxa”, С., MMXIII. Печатница Славейков.

[4] Аристотел. Атинската държавна уредба. С., 1904, Българска библиотека №5, превод, коментар и предговор Гаврил Кацаров. Факсимилно преиздадено в: Гаврил Кацаров. Избрани съчинения. Том ІІ, съставител доц.д-р Петър Делев. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2004, 803-899. Трето електронно издание:

https://projectoria.com/product/product?path=59&product_id=52

[5] Поетиката на Аристотеля. Превод и коментар Кръстьо Генов и Петър Радев. С., 1943, 1947. Второ поправено и допълнено издание. Книгоиздателство „Хемус”.

[6]  Много  подробен разказ за контекста, тенденциите и процесите в заниманията с философия у нас през последния век и половина вж. в Българската философска култура през ХХ-ХХ век. Биографично-библиографски справочник.  Съст. и редактори Атанас Стаматов, Добрин Тодоров и Нина Димитрова. С., 2000, изд. „ЛИК“.

[7] Вж. Иван Георгов, История на философията , т. І, С., Университетска библиотека, 1926, 697 с.; История на философията, т. ІV,  част І, С., Университетска библиотека, 1936, 460 с.

[8] Вж. Иван Саръилиев. Философията на Сократ. С., 1947, Университетска библиотека. Вж. и посмъртно издадения конспект за бъдеща книга за Аристотел на Иван Саръилиев, разчетен, редактиран и подготвен за печат от Андрей Ташев. С., 2013 г. Издателски център „Боян Пенев“.

[9] Вж. Димитър Михалчев. Диалектика и софистика. УИ “Св. Климент Охридски”, 1994.

[10] Михалчев, Димитър. Форма и отношение. Принос към учението за познанието. Том Първи. С., 1914, Издание на Софийския Университет. Вж. особено Аристотелевото учение за процеса на възприемането ... с. 36-62; Мисленето като дейност на съзнанието и обективността на отношенията. Платон и Аристотел... с. 531-547. Проблемата за съждението и синтетичният характер на съденето... с. 641-715.

[11] Кръстьо Генов и Петър Радев. Поетиката на Аристотеля. Пълен превод от старогръцки с критичен увод и бележки. Второ поправено и допълнено издание. София, Хемус, 1947. 156 с.). В: Септември, ІІ/2, 153-157 (рецензия).

[12] L’énigme de la catharsis tragique dans Aristote. Sofia, 254 p. Éditions de l’Académie Bulgare des Sciences. 1970.  La catharsis tragique d’Aristote. Nouvelles contributions. Sofia, 175 p. Éditions de l’Universite de Sofia.

[13] Изд. „Наука и изкуство“.

[14] Изд. „Наука и изкуство“.

[15] Особено впечатляващи са изследванията на проф. Ради Радев за Философа и неговата хилядолетна традиция. Вж. Материалистически положения в гносеологията на Аристотел. С., 1961, “Наука и изкуство”. Из историята на арабската философия. С., 1966, “НИ”.  Критика на неотомизма. С., 1970. “НИ”.  История на античната философия. С., “Наука и изкуство”, част І, 1981; част ІІ, 1983. Латинският Аристотел. С., 1982, Партиздат. Съставителство на приложението Ради Радев. Превод: Лидия Денкова, Румен Даскалов, Маргарита Кискинова. Аристотел. С., 1988, изд. “Народна просвета”. Съставителство на приложението Ради Радев. Превод: Марко Марков и Теменуга Ангелова. Аристотел. Историческата съдба на неговата философия. УИ “Климент Охридски”, С., 1989.

[16] Вж. много по-подробно в тематичния брой, посветен на неговата 80-та годишнина. Спомени и размисли за проф. Ради Радев. В: сп. Философия, 4/2011.

[17] Аристотел. Категории. Превод, встъпителна студия и коментар Иван Христов, С., 1992 г. Изд. “Наука и изкуство”; Фондация Отворено общество. Второ изд. в двуезичното издание на ОРГАНОН, част 1, „Захарий Стоянов”, С. 2008. Аристотел. Аналитики. Том първи. С., 1997, ИК „Христо Ботев”, съдържа За тълкуването и Първа аналитика. Превод, предговор, коментар и библиография Иван Христов. Второ изд. в двуезичното издание на ОРГАНОН, част 1, „Захарий Стоянов”, С. 2008. Аристотел. Топика. Превод и коментар Иван Христов, С., 1998 г. Изд. “Захарий Стоянов”. Като приложения съдържа статии на Лео Елдърс, А. Фрагщайн, Сузан Мансион, Дж. Е. Л. Оуен, дьо Патер, Солмсън и Корнелия Йохан де Фогел. Второ изд. в двуезичното издание на ОРГАНОН, част 2, „Захарий Стоянов”, С. 2009. За повечето преподавателски, академично-полемични и преводаческо-издателски заслуги на колегата вж. ”За битието се говори в множество значения…”, или за 50-годишния юбилей на Иван Христов В: Литературен вестник, брой 10, 23-29 март, 2011 г. http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1195.pdf

[18] Аристотел. Политика. Превод Анастас Герджиков, Изд. Отворено общество, С., 1995. Предговори на Богдан Богданов и Олоф Гигон.

[19] Аристотел. Физиогномика, С., 1998 г. Превод и послеслов Хари Паницидис. Изд. ЛИК и Вермеер. Второ изд. ЛИК 2006. Аристотел. Атинската полития. С., 1993, изд. Христо Ботев, превод Цветана Панициду и Хари Паницидис. Предговор и коментар Хари Паницидис. Аристотел. Никомахова етика. С., 1993 г., Изд. ГАЛ – ИКО. Превод Теменуга Ангелова, ред. Искра Генчева. Научна редакция и коментар Ради Радев.

[20] Вж. Критика платонизма у Аристотеля. В: А. Ф. Лосев, Миф. Число. Сущность. Изд. “Мысль”, М., 1994, с. 528.

[21] Notes on Zeta – Notes on Zeta, being the record by Myles Burnyeat and others of a seminar held in London, 1975-1979 (Study Aids Monograph No1, Subfaculty of Philosophy, Oxford 1979). Notes on Eta Theta – Notes on Eta and Theta of Aristotle’s Metaphysics, recorded by Myles Burnyeat and others (Study Aids Monograph No4, Subfaculty of Philosophy, Oxford 1984).

[22] Myles Burnyeat, A Map of Metaphysics Zeta. Mathesis Publication, Pittsburgh, 2001, p. 1.
[23] Frede, M., G. Patzig. Aristoteles, Metaphysik, Buch Z, Text, Übersetzung und Kommentar, Band I, II, München, 1988.

[24]. Aristotle. Metaphysics. Books G, D and E. Translated with notes by Christopher Kirwan. Clarendon Aristotle Series.            
{25} След Хегел стотици философи през последните философи са хвалили  Аристотел най-вече за концептуалния метод, с който преценява своите предшественици.  Точно на противоположната позиция е критиката на Харолд Чърнис, представена в двете негови големи книги и в трите лекции за загадката на Академията. Вж. Cherniss.  H. Aristotle's Criticism of Plato and the Academy, New York, 1944. Cherniss.  H. Aristotle's Criticism of Presocratic Philosophy, New York, 1971.Cherniss.  H. The Riddle of the Early Academy, Baltimore, 1933 (Die Ältere Academie, Heidelberg, 1966).

С

[26] Furth, Montgomery. Aristotle. Metaphysics. Books Zeta, Eta, Theta, Iota (VII-X) translated. Indianapolis, 1985.

***
p.s. това е част от по-голям текст, но го публикувам за създаване на настроение за предстоящата конференция след една седмица; 

покана за четвъртък

В четвъртък, 17 ноември, ще бъде отбелязан световният ден на философията, който се чества всеки трети четвъртък от ноември по инициатива на ЮНЕСКО.
Тогава - по съвпадение - ще говорим с г-жа Мимоза Котова-Димитрова на семинара "Психоанализа и литература: ЕДИП" от 18 часа в най-хубавата библиотека в Ректората - общата филологическа библиотека на последния етаж на Гълъбарника.

Плакатът за събитието е на д-р Камелия Спасова.

В рубриката Библиотека на сайта на Асоциацията за развитие на университетското класическо образование е публикуван докладът ми за влиянието на Херодот върху практическата философия на Аристотел, с който участвах в Световния конгрес, посветен на юбилея на Философа, проведен през юли тази година в Атинския университет.

В четвъртък вечерта ще говоря за човешката природа, предопределението и предсказанията за него при Херодот. Това е план-конспект на лекцията, но ще се опитам да говоря не повече от 30 минути. Ще го раздам и като хандаут на хартия. 

                                   Семинар Психоанализа и литература: Едип

                                           17 ноември 2016 г.

Човешката природа, предопределението и предсказанията за него според Херодот

Димка Гичева-Гочева, ФФ, Софийски университет „Св. Климент Охридски”

Цялостен превод на Петър Димитров и частичен на Доротей Гетов

1.     Теономност и относителност в историята на Херодот. Eлините, персите и финикийците имат най-малко три различни версии на разкази за причините: за произхода, за хода и развитието на последователността от събития в тях. Херодот се дистанцира от епоса и митологията. Той ще разказва за действителни събития и действителни лица, за действителни истории и последиците от тях за него и неговите съвременници, поуката от които е, че всичко в човешкия свят е несигурно и изменчиво и че “човешкото благополучие никога не остава на едно място” (І, 5).

       Херодот се заема с разказването на няколко последователни истории за владетели:  историята на Крез и неговия род, историята на Кир и неговия род, историята на Камбис, историята на Дарий, историята на Ксеркс. Все исторически лица, в чиято действителност никой никога не се е съмнявал[i].

      “Понеже божеството – аз изказвам свое мнение – се погрижило те, погинали от пълна разруха, чрез примера си ясно да покажат на хората, че за големи несправедливости боговете отреждат и големи наказания.  ІІ, 120, 10

2. Предопределението и неговото явяване в съновидения, оракули и личби:  не е в човешката природа да може да отблъсва онова, което носи бъдното, ІІІ, 65, 10-11

        В първата от няколкото подробно разказани лично-родови истории – историята на Крез – се описва как Крез сънувал, че единият от двамата му сина ще загине, улучен от желязно острие. Точно така става малко по-късно, въпреки усилието на Крез да предотврати нещастието. (І, 34-45)

        След това в историята на Кир, Астиаг не веднъж, а два пъти има съновидения с дъщеря си - неприлични, но достатъчно прозрачни като знамения, от които се разбира как нейното дете, сиреч неговото внуче, ще подчини цяла Азия, но и ще му отнеме властта. (І, 107, 108).

        После в историята на Камбис се повествува за това, как той убива брат си, уплашен от едно съновидение.

        Предсказанията на оракулите като пътеводител на човешките дела[ii]. В историята на Крез има и такъв любопитен момент на софистическо усъмняване в тяхната достоверност: пратеници в прорицалищата в Делфи, Абай във Фокида, в Додона; “в светилището на Амфиараос и в това на Трофониос; в земите на Милет, в светилището на Бранхидите; та даже и в Либия в светилището на Амон... На стотния ден от тръгването си от Сарди пратениците му трябвало да попитат прорицалищата какво прави той точно в този момент и само делфийската

Пития “изрекла в шестостъпен стих…

   … прочутото оракулско предсказание: “Ако преминеш през реката, ще разрушиш едно голямо царство”. Крез изтълкувал това по начина, по който искал да го изтълкува – че ще разруши царството, което той ще нападне. Станало обаче обратното. И затова бил виновен не оракулът, а неумението на Крез да разбере диалектически-двусмисленото предупреждение. Не напразно и Хераклит казва, че оракулът нито скрива, нито разкрива, а дава знаци (фр. 93, Плутарх, За предсказанията на Пития.)

       Досущ като в Омировия епос и при Херодот има разкази за чудеса, знамения и личби. Например раждането на тирана Пизистрат било предвестено …(І, 59)

       По-нататък поражението на Крез от персите и залавянето му от Кир било предвещано пък от появата на страшно много змии, които изпълнили предградията на Сарди, но още по-странното било, че конете на лидийците изоставили пасбищата си и започнали да ядат змиите... (І, 78).

       И пак, както от Омир та чак до заника на античността, не може да се мине и без появата и особено без полета на птиците за тълкуване на бъдещето: когато седмината важни перси намислили да ликвидират магите в двореца, тяхното колебание и споровете между тях били прекратени от следната гледка в небето – седем двойки ястреби връхлетели и разкъсали две двойки лешояди... (ІІІ, 76)

3. Хуманизмът на софистите, Херодот и Тукидид: в най-широкия, етимологичен смисъл на думата – като интерес към човешкостта и човешката природа изобщо; но и като настоятелно подчертаване на несъществеността на различията между човешките същества. В гръцката култура има не малко изразители на противоположното. Солон, Платон, Аристотел – за тях елинството е по-висше от варварството; свободният човек е по-висш от роба, който даже не се мисли като човешко същество; роденият в един град се възприема като по-висш от пришълеца и чужденеца; и разбира се, мъжът се възприема като по-висш от жената.

      Както за Протагор, така и за Херодот и Тукидид такива различия няма, или дори и да ги има като безспорни биологични и биографични детерминанти, от тях не следват някакви съществени обособявания в човешкия род. Напротив, те и тримата поставят темелите на хуманизма, разбиран като интерес към цялата човешкост, към единната човешка природа:

1.     Протагор с настояването за това, че има един-единствен човешки род и че той единствен сред всички живи същества е мяра на всички неща (какъвто е единият най-популярен прочит на Протагор, следващ Платоновия „Теетет”), или че всеки един човешки индивид в целия човешкия род има право на преценка, равноправно-и-равнопоставено-съпоставима с преценките на всеки друг (какъвто е другият прочит на Протагор, следващ интерпретацията, но не и оценката на Аристотеловата  „Метафизика”).

2.     Херодот също неколкократно  и зрелищно-драматургично тематизира проблема за човешката природа:

а) в разговора между атинския законодател и пръв общоелински мъдрец Солон и лидийския владетел Крез (І, 29-33), който завършва с извод, приет от Крез с голямо недоверие и неудоволствие: преди да сме видели как завършва животът на един човек, не можем да го смятаме за щастлив; събитията след това обаче в хода на живота му донасят горчиво потвърждение на казаното от Солон;

б) в епистоларния диалог между коринтянина Люкофрон и сестра му, оставена от Херодот анонимна (ІІІ, 52) за кръвните вражди в едно семейство, на които все пак трябва да се слага край, понеже всички ние сме хора;

в) в разговорите на Ксеркс с чичо му Артабан(ос) (VІІ, 45) и между Ксеркс и Демарет(ос) (VІІ, 101-104); като и в двата разговора има зрелищен мизансцен;

г) в историята на египтянина Амасис и неговия златен леген: издигнал се от един до друг социален статус, от обикновен човек без потекло до царска власт той дал урок на познатите си, които променили отношението си към него (ІІ, 172); и

д) в писмото на Амасис до тиранина Поликрат (ІІІ, 40) за превратностите на съдбата и за несигурността на властта.

       Може много да се спори кой точно текст сред всички тези диалози и писма е по-концептуален и кой е по-сантиментален, кой е банален и в кой от тях има най-неочакван обрат – в разказчето за ридаещия Ксеркс, който на върха на мощта си осъзнава, че само след година от нея може да не остане нищо, или в натуралистичната грубост на историйката за претопения леген, излят впоследствие в статуя на бог. Но все пак несъмненото внушение е от всички тях е: независимо от това дали сме елини или египтяни, атиняни, коринтяни или лакедемонци, перси или лидийци, все пак ние сме крайни и смъртни човешки същества с една и съща несигурна и неизвестна съдба, която може да ни донесе всякакви превратности - да въздигне скромен човек (както става с Амасис), но и да свали всеки владетел от най-голямото възвеличаване и власт (както става с всички царе в повествованието му с изключение на Амасис). Херодотовата История може да се прочете и като антропологическо-политически трактат: хората навсякъде са еднакви и човешката природа винаги и навсякъде е една и съща, но човешките общности, които те създават, достигат и запазват свободата и справедливостта, само там и тогава, когато са основани на принципите исономия и исагория – на равенството пред закона (и неговото върховенството спрямо всички) и на равнопоставеността на всички (букв. „на агората”) в общностния живот.

       Като своеобразно дописване на Херодот, но в далеч по-мрачен и на моменти депресиращ тон Тукидид продължава: човешката природа навсякъде е еднаква. Онова, което на едно място и по едно време се появява под една форма, на друго място и по друго време се показва под друга. Затова да не избързваме с присъдите за примитивизъм и варварство на едни, и културно превъзходство на други – това е поуката и хуманистичното послание на двамата големи историци. Например, човекоядството при масагетите, за което съобщава Херодот, се появява и при елините, за което пък свидетелства Тукидид, и по-точно при потидейците, озверели и обезумели от глад при една продължителна обсада в първата фаза на войната... ( ІІ,70).

      Точно поради това освен за „човешка природа” Тукидид достатъчно често говори и за човешкото,  като употребява специален обобщаващ абстрактен термин за това – разбира се в ед.число, среден род [1].

  

---

[1] Пълният превод е дело на Петър Димитров и е редактиран от Георги Михайлов. ДИНИ, С., Част І, 1986, Част ІІ, 1990. Предговор Богдан Богданов. Второ издание на пълния превод С., 2010, НБУ.  Частичният превод е в изданието “Херодот. Исторически новели”, С., 1982, Народна култура, превод Доротей Гетов. Редакция и предговор Петър Димитров.

---

[i] Подробни анализи на всички тези големи родови истории и на техния литературно-културен контекст прави Богдан Богданов в редица свои текстове: Атическата историография като идеология и литература. В: Мит и литература, С., Наука и изкуство, 1985; в предговора към цитирания пълен превод на Историята Историкът и писателят Херодот; в Нещастието на властника. В: Европа. Разбирана и правена. С., Планета 3, 2001. Вж. и Karl Reinhart. Vermaechtnis der Antike. Gesammelte Essays zur Philosophie und Geschichtschreibung. Hrsg. Von Carl Becker. Vandenhoech&Ruprecht, Goettingen, 1960. Herodots Persergeschichten, Gyges und sein Ring, S.133 – 183.

[ii] Оракулите и тяхната функция в гръцката история и историография са интерпретирани по различен начин от класически и модерни автори. Вж. например Франсоа Артог. Свидетелят и историкът. В: История, разказ, памет. Съст. и научна редакция Ивайло Знеполски. Дом за науките за човека и обществото. С., 2001. с.178 и сл. 

Интересно е наблюдението на Хегел за взаимопредполагането на полисната демокрация в нейния първоначален период и допитването до оракулите: “Във връзка с демокрацията във вида, в който е съществувала само в Гърция, се намират оракулите. За самостоятелни решения е нужна изработена субективност на волята, определяна от ясни причини; но гърците още не са притежавали такава мощ и сила на волята... при по-нататъшното развитие на демокрацията виждаме как в най-важните моменти хората вече не се обръщат с въпроси към оракулите, а решаващо значение са имали особените мнения на народните оратори”. Хегел. Философия на историята. ІІ. Духът на Европа. С., Евразия, 1995, с.48-49.